Местоположение и географска характеристика:
Град Варна, наричан морската столица на България, се намира в североизточната част на страната. Градът е административен и стопански център на област Варна и община Варна. Отстои на 445 км североизточно от столицата София, на 131 км северно от Бургас и на 195 км югоизточно от Русе.
Градът е разположен амфитеатрално на северния и западния бряг на Варненския залив на Черно море, в дълбока долина между Френгенското и Авренското плато, в която през палеоцена са се образували две езера – Белославското (на запад от града) и Варненското.
Варна е най-големият град по българското Черноморие. Дължината му е над 10 км, а ширината, с новите квартали, е почти 9 км. Административно територията на града е разделена на 5 района, в които влизат 19 квартала и 6 курорта. Южно от протока (канала), свързващ залива и Варненското езеро, се намира район „Аспарухово“ с кварталите „Аспарухово“ и „Галата“. В чертите на града, в район „Приморски“, са разположени курортните комплекси „Св. Св. Константин и Елена“, „Златни пясъци“, „Ривиера“ и др. В северна посока, към градската територия е включена обширна агломерация, в която влизат и някои китни квартали-вилни зони („Евксиноград“, „Виница“, „Траката“ и др.). На запад (към гр. Аксаково) се простира обширният район „Владислав Варненчик“ с кварталите „Владиславово“ и „Кайсиева градина“.
Едно от големите достояния на Варна и нейна емблема е Морската градина, която е национален паметник на градинското и парковото изкуство. Изграждането ѝ започва скоро след Освобождението, по проект на Антон Новак, чешки градинар-декоратор, поканен в града от археолозите Карел и Херман Шкорпил. В нея се засаждат редки растителни видове, донесени отначало с каруци от Лонгоза и Странджа, и с кораби от Цариград и Средиземноморието. Днес Морската градина се простира на площ от около 850 дка и е със статут на изкуствен резерват, в който виреят редки и защитени растения. В градината има Алея на възрожденците с паметници на бележити българи от Възраждането и националноосвободителните ни борби. Наред с множеството забележителности в Морската градина са разположени и Варненският Аквариум и Делфинариумът.
Град Варна е един от най-големите промишлени центрове в Българя, чийто произведен брутен вътрешен продукт заема значителен дял от националната икономика (5,4% от националния продукт). Характерен промишлен отрасъл за града е морската индустрия, в която работят предприятия от корабостроенето, кораборемонта, морския транспорт, драгирането и поддържането на морски пътища и съоръжения, и свързаните с тях услуги и дейности. Традиционни отрасли от местната икономика са и машиностроенето и електронната и електротехническа индустрия.
Делът на частния сектор е над 50%, като малките и средни предприятия работят предимно в сферата на услугите. По традиция туризмът има съществен принос за икономическия просперитет на Варна. Курортите „Златни пясъци“ и „Св. св. Константин и Елена“ са със световна известност.

Варна се нарежда на трето място в България по численост на населението. Към 2015 г. в него живеят около 330 000 жители (по постоянен и настоящ адрес). През първото десетилетие на XXI век Морската столица попада сред малкото градове в страната с положителен прираст, но след този период се забелязва застой и дори лек спад.
В етно-религиозно отношение Варна представлява пъстра смесица от различни етноси и религиозни общности, като най-много са българите – християни (православни), които са абсолютно мнозинство. В града и околността има множество храмове – както православните, които са преобладаващи, така и други, от разпространените религии в България - от християнските: арменски православен, евангелистки, мормонски, адвентистки и католически храм; джамия; будистки център.
Град Варна е център на Варненска и Великопреславска епархия със  седалище на митрополит.

История:
Варна е селище с хилядолетна история, чието начало се губи далеч назад във времето. На територията на днешния град са открити едни от най-древните поселения по Черноморието. Ценна информация за древните обитатели на тези земи ни дава разкрит край Варненското езеро халколитен некропол, датиран към края на V - началото на IV хил. пр. Хр. Археологическият обект добива световна известност след като се разбира, че в неговите гробове с богат погребален инвентар се намира най-старото за сега известно технологично обработено злато, не само в Европа, но и в света. То е причислено към т. нар. "Култура Варна" (4400 - 4100 г. пр. Хр.).
През желязната епоха (І хил. пр. Хр.), след като траките вече се обособяват като етнос, на малкия нос, където днес се намира морската гара, възниква рибарско селище. Предполага се, че неговите жители са били представители на тракийското племе корбизи. Доказателство за тяхната самобитна култура намираме в множество разкрити артефакти: керамични съдове, бронзови и железни фибули, ножове и бойни брадви и други. Археологическите находки доказват, че траките са поддържали активни връзки с древногръцките колонисти и с течение на вековете, все повече се приобщавали към старогръцка култура, като дори станали неин проводник сред своите сънародници от вътрешността на Балканския полуостров.
Според ранни писмени сведения днешният град е наследник града-държава (полис) Одесос, основан от изселници от малоазийския град Милет през втората четвърт на VI век пр. Хр. (периодът на гръцката колонизация на Черноморското крайбрежие). Произходът на името на града "Одесос" (в превод – селище, разположено на вода, "Воден"), не е гръцки, което подсказва, че колонистите са взаимствали името от завареното тракийско население. Най-вероятно полисът е бил изграден в близост или на мястото на по-древно (тракийско) селище. За значимо тракийско присъствие в района свидетелства и голямата почит към тракийския бог Дарзалас, а не характерните по това време култове към Аполон и Дионис. В чест на Дарзалас били устройвани мистерии, шествия, игри и състезания, за които свидетелстват старогръцки и римски извори.
За кратко време Одесос става един от най-значителните пристанищни и търговски центрове по Черноморието. Вносната керамика, намирана на територията на античния град, подсказва и основните насоки на търговските връзки - първоначално насочени към града-майка Милет и неговите близки територии, а по-късно и с Атина.
През IV в. пр. Хр. за няколко десетилетия Одесос е включен в границите на Македонската империя на Александър Велики (336-323 г. пр. Хр.). След смъртта на неговия наместник в Тракия - Лизимах (281 г. пр. Хр.), градът възстановява независимостта си и става най-големия търговски център по Западното Черноморие.
През елинистическата епоха (края на ІV– І в. пр. Хр.) Одесос изживява голям разцвет. Строят се големи обществени сгради: театър, храмове, гимназион (училище за младежи) и др. Поради увеличаване на тракийското население през ІІ–І в. пр. Хр. се изгражда светилище на Тракийския бог конник, който носи тук местното име Херос Карабазмос. Издигнато е светилище и на Артемида Фосфорос. От втората половина на ІV в. пр. Хр. Одесос започва да сече собствени монети по гръцката монетна система – бронзови, сребърни и няколко златни емисии.
Одесос влиза окончателно в границите на Римската империя през 15 г., след като от началото на II в. пр. Хр. Балканският полуостров е подложен на постоянна римска експанзия. Включен е в провинция Мизия (по-късно Долна Мизия) и става нейното главно пристанище. Въпреки това запазва относителна самостоятелност в управлението, която се изразява в правото да сече собствени бронзови монети (до средата на ІІІ в.) и да няма на територията си римски гарнизон.
През римския период населението на града се увеличава, в резултат на заселването на много жители от източните провинции. Построена е нова крепостна стена, която защитава много по-голяма площ. Изградени са и редица красиви обществени и частни сгради. По това време широко популярни са спортът и гладиаторските борби. На всеки пет години се провеждат останалите от елинистическтата епоха традиционни големи спортни и културни градски празненства – игри с различни състезания и конкурси.
С нахлуването на готските племена в средата на III в. в провинциите Горна и Долна Мизия, и Тракия, редица градове, включително и основаният наблизо от император Траян голям град Марцианопол (дн. Девня), са разрушени. Одесос остава почти незасегнат, но голямата разруха на селищата и икономиката в района спомагат за неговия упадък.
Одесос достига нов възход през ІV в., с преместването на столицата на империята от Рим в Константинопол, когато близкият Марцианопол е възроден и определен за главен град на провинция Втора Мизия. Издигната е нова, по-голяма крепостна стена. Развиват се силно търговията и занаятите. Градът се превръща в един от най-важните търговски центрове на ранна Византия. Това е периодът, когато християнството прониква с пълна сила и Одесос е избран за епископски център.  
В края на VІ - началото на VІІ в. масирани нашествия на авари и славяни отново опустошават и обезлюдяват земите между Хемус (Стара планина) и р. Дунав, които постепенно биват изоставени от Византия. Като най-солидната опора на античната култура в района, Одесос се предава последен. Към началото на VII в. (около 614 г.) жителите му го напускат, след което е превзет и опустошен. Градът става незаселен за повече от век, а името Одесос постепенно изчезва. След нашествията в края на VI в. по тези земи трайно се заселват славянски племена, които основават свои селища.

Според византийските хронисти Теофан и Никифор, в края на VII в., след една победа над византийските войски при устието на р. Дунав (победа при Онгъла над ромеите през 680 г.) Аспаруховите българи достигнали до “Варна близо до Одесос, и до тамошната земя...”. Това е и първото споменаване на селище с названието Варна, което по-късно ще стане име на града. Писмените извори намират потвърждение от археологическите проучвания, при които са локализирани и разкрити много старобългарски селища. В края на VII – началото на VIII в. околностите на днешна Варна, долината на р. Девня и други околни места са заети от компактни маси българи и славяни. Южно от града, на брега на морския залив е бил издигнат отбранителен вал, в който е намерена колона с прабългарски знак.
Въпреки множеството податки, историческата наука няма достатъчно убедителни доводи в подкрепа на тезата, че Варна е влизала в България по времето на Аспарух. Областта е включена със сигурност в пределите на българската държава по време на управлението на кан Кардам (777 – 803 г.), дори и по-рано. Изворите сочат, че във Варна (с това име се е наричала областта около днешния град) умира българският кан Паган (867-868 г.), който се опитва да запази тези земи в територията на България чрез мирни преговори. През следващите векове (до 950 г.), пак според Теофан, земите около днешния град преминават ту във владение на византийците, ту на българите.
След покръстването на българите през 864 г. по времето на цар Борис I, тукашното селище става важен християнски център, начело на който стои митрополит. По това време раннохристиянският манастир в местността „Караач теке“ (днес в границите на Варна) се изявява като голямо духовно и просветно средище. Предполага се, че в него е пребивавал самият цар Борис.
Продължителни войни между България и Византия от края на X - началото на XI в.довеждат до окончателно завладяване на българските земи, с което се слага край на Първото българско царство (1018 г.). Известно е, че през първата половина на ХI в. изградената на мястото на античния Одесос крепост, известна под името Варна, се издига в значим град. В периода на византийското владичество (1018–1185 г.) Варна сe превръща в един от важните стопански и културни центрове на Византия.
След освобождаването на България от византийска власт от Асеновци, град Варна е присъединенa за кратко към българската държава (през 1190 г.). Византийците отново я завладяват, след което  българският цар Калоян я връща отново на България (на 24 март 1201 г.).
През последните десетилетия на ХIII в. икономическият и културният живот на града изживява значителен подем. Варна е главното българско пристанище на север от Стара планина, като е отбелязано в редица западноевропейски карти. По това време градът играе ключова роля в налаганата от Венеция и Генуа търговия в селищата по западното и северното черноморско крайбрежие. През XIII – XIV в. във Варна се подвизават български, венециански, ромейски, генуезки, дубровнишки и флорентински търговци. По това време като търговско средище се възражда и намиращата северно от Варна крепост "Кастрици".
След като в 1366 г. добруджанският владетел Добротица наследява от своя брат Балик Карвунското деспотство и участва в коалиция с цар Иван Александър срещу маджарите за освобождаване на Видинската област от унгарска власт, през 1369 г. добруджанецът получава от българския владетел крепостите Варна, Емона и Козяк като отплата за помощта си. След смъртта на Добротица (около 1385 г.) властта преминава в ръцете на сина му Иванко Тертер, който установява Варна за главен град на деспотството. Той успява да изглади отношенията с Търновското царство и да сключи мирен и търговски договор с генуезците. През 1387 г. османските турци предприемат поход срещу цар Иван Шишман, който отказва да изпълни васалните си задължения и да прати помощни войски на султан Мурад I. Тогава неговият пълководец Али паша превзема Шумен, Мадара, Свищов, Овеч. Обсадена е и Варна, но крепостта устоява на атаките. Въпреки това Иванко е принуден да се признае за васал на султана и след 1388 г. мести столицата си на Калиакра.

През 1393 г. Варна е превзета от султан Баязид I, но е запазена от разорение, тъй като варненци се предават доброволно (не е превзета с щурм). В началото на следващия век един от трите сина на султана - Сюлейман отстъпва западното черномосрко крайбрежие на Византия. През 1411 г. другият син, Муса разбива Сюлейман и завзема и Варна. Но скоро му се налага да го отстъпи на брат си Мохамед, който пък го дарява на Емануил Палеолог в знак на признателност, че последният запазва неутралитет по време на борбите между братята му.

Градът не е разрушен и по време на кръстоносния поход на полския крал Владислав III Ягело от 1444 г. Последният заедно с трансилванския войвода Януш Хунияди са победени от османлиите в кръвопролитната битка край Варна, състояла се на 10 ноември 1444 г. Поради този факт смелият крал остава известен в историята като Владислав Варненчик. Днес в морската столица има мавзолей, изграден в чест на християнския военачалник. След това паметно събитие османското господство се установява окончателно над Варна и България.
Попаднала в рамките на Османската империя, Варна се превръща типичен ориенталски град, "с тесни и криви калдъръмени улици, със схлупени, изградени от камък и дърво къщи, сред които се извисяват белите минарета на джамиите". Но въпреки това, Варна запазва своето стратегическо и стопанско значение и продължава да е най-важното пристанище по западния бряг на Черно море. Варненските търговци внасят скъпи стоки от италианските градове-републики, като последните поддържат в града свои колонии. Своебразно свидетелство за благосъстоянието на гражданите на Варна през XV - XIX в. представляват открити при археологически разкопки в старата част на града порцеланови чаши, произведени в Китай и Саксония.
През XVIII - XIX в. Варна на два пъти е освобождавана за кратко време от руски войски (през 1773 и 1828 г.). По времето на тримесечна руска обсада през 1828 г. руските войски изстрелват в града 37000 пълни гюллета, 8600 кухи гюллета и 2500 гранати (картечи), в резултат на което Варна е разрушена и обезлюдена. Разрушенията от обстрела, последвала епидемия и изселването довеждат до значително намаляване на населението на града. Руската окупация на града продължава от 12 октомври 1828 г. до Одринския мир, сключен на 14 септември 1829 г. С изтеглящата се руска войска градът е напуснат от много християнски семейства, заедно с владиката.
Разположената в близост до пристанището, средновековната крепост на Варна е съхранена и използвана от турците до XIX в. По време на многовековното османско господство крепостта е преустроена и значително разширена. Старата (вътрешната) крепост, представена от бастион - „Кале ичи" и замък - „Барут хане“, е допълнително защитена с външна крепостна стена (Ески кале), която обикаля всичките страни на града, от високия морски бряг до реката, съединявала Варненското езеро с морето. Стената е била снабдена с 11 (или 14) четириъгълни кули и  6 порти („Скеле капусу" -  пристанищна порта; „Стамбол капусу"; „Русчук капусу" и т.нат.), а в ъглите и на възловите места били изградени подсилващи укрепления – табии. Пътят за Цариград тръгвал от портата „Стамбол капусу“ и минавал по намирал се до нея мост, наричан „Таш кюпрю“ (съборен е през 1907 г. след пресушаването на реката при промяната на канала). За пазене на моста имало мостова крепост (Таш кюпрю табия). Голяма част от крепостта е разрушена от руските войски през 1829 - 1830 г.
Варненската крепост е възобновена през 1834 г. от султан Махмуд II, който освен ново укрепление (Ени кале), построява и: казарми, военни складове, болница и чешми. За работата по строежа идват българи и турци от цялата империя (Кърклисийско, Берковско, Добруджа и др.). Камъни за укреплението са носени от далечни места, включително и от развалините на първата българска столица Плиска, Девня и др. От гробищата са взимани надгробните плочи (с тях са били постлани табиите). В сравнение с укреплението от 1828 г., новото е разширено на север и запад, като останалата част съвпада с линията на старото укрепление. Новото фортификационно съоръжение е с 12 бастиона и 11 порти, а дължината на крепостната стена е около 4000 м. Освен това, около крепостта, с изключение на южната и източната ѝ страни, където са морето и реката, е издълбан дълбок ров.
При възстановяването на крепостта след войната от 1828 г. „Кале ичи” не е изградено отново, а стените му са заравнени и освободената площ е раздадена на новозаселили се за строеж на къщи. До западната стена на „Кале ичи” се намирало „Барут хане”, което изпълнявало функциите на арсенал.
При градежа на стените на вътрешната крепост са били употребени вторично материали от античния град. По данни на родения през 1814 г. варненският гражданин Василакоолу в кулите на северната стена имало запазени стенописи с образи на светци със златен ореол около главите. Изказват се предположения, че въпросните фрески са били останали от средновековната черквата „Св. Теодор“, която се е намирала в една от кулите на вътрешната крепост и още преди разрушаването на този участък вече не е била действаща. Наличието на черква в една от кулите е непоклатим аргументите, че вътрешната крепост е съществувала преди турското завоевание.
Съгласно клауза от Берлинския договор, крепостните стени са разрушени след Освобождението, като остават само отделни участъци. През 1906 г. варненската община откупува „Барут хане“ от военното министерство за 120 000лева и през 1908 г. го събаря. Отделни части от турската крепост просъществуват и през последвалите десетилетия. Последна е разрушена намиращата се до югозападния ъгъл на крепостта Кадър Баба табия (през 1943 г.).

По време на Кримската война (1853-1856 г.) Варна е сборен пункт и главен склад за боеприпаси и провизии на воюващите срещу Русия съюзническите войски (английски, френски и турски). Градът има 16 000 жители и е най-голямото турско пристанище по Западното Черноморие. Към края на месец май 1854 г. в него започват да пристигат първите кораби, които в крайна сметка докарават 30-хилядна френска войска, 25 000 англичани и 10 000 турски войници. На 19 май в една от най-големите варненски къщи, превърната в щаб, е проведено заседание на военната конференция на обединените войски, и е взето решение след засилена подготовка да бъде атакуван Севастопол. Англичаните са разположени около село Кадъкьой (на мястото на днешната Западна промишлена зона), а французите край село Франга (с. Каменар). Много квартируват и в града, по къщите и хановете. Въпреки, че чужденците били на тяхна страна поведението им предизвикало неприязънта на местното турско население. Искали най-хубавите къщи, не си плащали, пиянствали, а и погледите към жените им не се харесвали на турците.
Докато съюзническите войски квартируват Варна е сполетяна от холерна епидемия, пренесена от Южна Франция, а след това и от пожар, който по чудо не изгаря целия град (вятърът стихнал и Варна била спасена от пълно унищожение).
На 8 септември 1854 г. 34 броненосеца, 55 крайцера и над 300 други транспортни кораби отплават към Кримския полуостров и с това приключва ролята на Варна в Кримската война. На 15 март 1856 г. по кабела между Варна и Балаклава идва вестта за сключено примирие.
Телеграфната линия е прокарана по време на Кримската война, а по-късно, през 1866 г. е завършена първата в България жп линия (Русе – Варна), която спомага за съживяването на търговията.

До средата на XIX век българите са незначителна част от населението на Варна (преобладава турското и гръцкото население). Освобождението заварва града с не повече от 3 500 българи при общо население от 21 000 души. Макар и малцинство, през Възраждането българското население във Варна участва с пълни сили в общонационалния стремеж към духовен и културен възход. Откриват се училище, читалище, църква. На 12 март 1860 г. (десет години преди създаването на Българската екзархия.) за пръв път във Варна се отслужва църковна служба на български език, а на 24 май 1862 г. се почитат светите братя Кирил и Методий.

Варна е последния български град, скъсал веригите на петвековното османско робство. Морският град остава в турски ръце и след подписването на Санстефанския договор (3 март 1878 г.), въпреки че в него било упоменато Шуменската и Варненската крепост да бъдат освободени от турските гарнизони. Едва на петото заседание на Берлинския конгрес през юни 1878 г., след като Бисмарк подкрепя руската позиция, Турция се съгласява да започне преговори за изтегляне от Варна. Градът има за нея голямо военно и търговско значение и преговорите вървят мъчително. Най-накрая, след като Русия гарантира, че ще изтегли войските си от Цариград и ще освободи турските пленници, турците се съгласяват да предадат Шумен и Варна, като до последно държат ключовете на Варненската крепост.
Градът е окончателно е освободен едва на 26 юли 1878 г., след като ген. Столипин, връщайки се от Цариград, откъдето взема лично нареждането от Високата порта, връчва  заповедта на Фазлъ паша с думите: "А теперь убирайся из Варны".
На следващия ден, 27 юли, с много цветя, с хляб и сол и със сълзи на очи, всички българи посрещат освободителите в двора на черквата „Св. Архангел Михаил“.
След Освобождението Варна бързо се утвърждава като най-важният български пристанищен град. Развива се като голям търговски, пристанищен и индустриален център. Изграждат се едни от големите памукотекстилни, корабостроителни и кораборемонтни предприятия в страната. Създава се първото параходно търговско дружество, което купува кораби, подходящи за плаване в океана. Изгражда се и военен флот по подобие на модерните морски държави. Същевременно бързо се изменя архитектурният облик на града, който постепенно придобива централно-европейски вид.
Според първото преброяване в Княжество България (1881 г.), населението на Варна наброява 24 555 души, като тогава градът е вторият по големина в страната след Русе. През следващите десетилетия популацията на града се увеличава драстично, основно поради заселването на българи-бежанци от Одринска Тракия, Македония и Добруджа. Но въпреки това, до края на XIX в. продължава да доминира турското и гръцкото население. Наред с него в града живеят и: евреи, арменци, татари и гагаузи.
Към 1900 г. броят на промишлените предприятия във Варна е 18, но до избухването на Балканската война (1912 г.) те наброяват над 70. Откриват са фабрики за производство на памучни и тъкани платове, консервирани храни, шоколад, вино, бира и др. През този период Варна се развива като главен търговски център на България за внос на стоки от Средиземноморието и колониалните западни империи. Паралелно с вносът през варненското пристанище се засилва и износът.
Възходящото развитие на Варна продължава и в периода между двете световни войни, особено през втората половина на 30-те години. През 1921 г. е официално обявена за морски курорт, а през 1925 г. този акт се потвърждава с царски указ и градът се превръща в най-посещаваното курортно селище в страната, добивайки и международна известност. Броят на курортистите достига до 30 - 50 000 на сезон. През върховите месеци живеещите в града, заедно с курортистите, надминават 100 000 души. Само местното население (към 1935 г.) наброява около 70 000 жители.

През социалистическия период (1944 – 1989 г.) Варна изживява бурно развитие с невиждани дотогава темпове. Извършва се мащабно строителство на промишлени предприятия, което поражда нужда от работна ръка и в града се заселват хора от различни краища на страната, при което населението започва бързо да нараства. От 77 000 жители през 1946 г., то има следните измерения през годините, както следва: 1956 г. - 120 300 ж; 1965 г. - 180 100 ж; 1975 г. - 250 700 ж; 1985 г. - 302 800 ж.
От 20 декември 1949 г. до 20 октомври 1956 г. градът носи името Сталин, по името на "вожда" на „братския“ Съветски съюз - Йосиф Сталин. През 1975 г. към Варна се присъединяват селата Виница, Владиславово и Галата, което допълнително допринася за разрастването на града.

Днес Варна, в истинският смисъл на думата, представлява един съвременен и модерен град. Според социологическите проучвания Варна и едно от най-добрите места за живеене в България. С изключително богатото си културно-историческо наследство, наред с другите му дадености, градът се оформя и утвърждава в туристически център от световна величина. Неговите многобройни културни институции и учреждения, с многогодишни традиции, придават на града особена атмосфера. Ярки носители на варненския културен живот са: Държавната опера - Варна; Драматичният театър „Стоян Бъчваров“; Държавният куклен театър – Варна; Летният театър – Варна; Фестивалният център; Дворецът на културата и спорта; Националното училище по изкуствата „Добри Христов“; Радио и телевизионен център – Варна; музеите; десетките читалища и галерии и други.
Продължавайки традициите в образователното дело, Варна се оформя и като един от големите университетски центрове в страната. В града функционират осем висши училища, в които се обучават над 30 000 студенти.

Сред неизброимо многото културно-исторически забележителности на Варна, попадат и следните:
- Варненският археологически музей - създаден през 1906 г. по инициатива на  братята Карел и Херман Шкорпил, учреждението се нарежда сред най-големите и богати музеи в страната. В него се съхраняват забележителни и ценни паметници на световната култура. Богатият му музеен фонд, в голяма част експониран, представя на посетителя историята на Варна и Варненския край от праисторията до най-ново време.
- Римските терми - един от символите на античен Одесос, те са и сред най-запазените архитектурни паметници от римската епоха (І–ІV в.) в България. Това е най-голямата римска баня на Балканския полуостров – с площ от 7000 кв. м., тя е четвърта по големина в Европа, след термите на Каракала и Диоклетиан в Рим и в Тревира (Трир, Германия).
- Атракцион "Прабългарско селище" - разположен в кв. „Аспарухово“, в близост до Аспаруховия парк и прабългарския вал, обектът представа живота на прабългарите до VII-VIII век.
- Дворецът „Евксиноград“ - намира се от северната страна на Приморския парк на град Варна. Строен е за лятна резиденция на княз Александър I Батенберг, като първоначално се е наречала Сандрово (по умалителното име на италиански език на княза — Sandro). В миналото в съседство на резиденцията се е намирал манастирът "Св. Димитър" (в последните години е възстановен). Не далеч от последния се намира манастирът „Св.св. Константин и Елена“.
- Крепостта "Кастрици" – намира се в околностите на резиденция „Евксиноград“. По време на Второто българско царство (XII-XIV в.) твърдината процъфтява като пристанищно селище. През последните години (2007-2015 г.) Варненският археологически музей провежда на обекта редовни археологически разкопки, при които, наред с множество жилищни сгради, са разкрити и основи на средновековни църкви.

Варна и християнството:

Наред с другите черноморски градове, древен Одесос е едно от местата, в които християнството прониква още в зората си. Според късните предания първият оглавил християнска община тук и епископ Амплий, вероятно ученик на апостол Павел.
След като християнството се провъзгласява за официална религия в Римската империя (началото на IV в.), Одесос става епископски център. През ранновизантийския период (IV-VI в.) в града и околностите му се издигат много раннохристиянски базилики, богато украсени с многоцветни мозайки и стенописи. В наше време, във Варна и околностите са открити останките от значителен брой раннохристиянски храмове. Към тях се числят:
- Епископска базилика - била е разположена в центъра на античния Одесос, днес останките ѝ се намират на ул. "Хан Крум".
- Голяма трикорабна базилика - разкрита е на ул. "Св. Климент" 18. Днес части от нея се намират под уличното платно.
- Трикорабна базилика - разкрита е на ъгъла на ул. "Цариброд" и ул. „Цар Симеон".        
- Голяма базилика - разкрита на ъгъла на ул. "Цар Симеон" и "Козлодуй".
- Базилика до Римските терми - разкрита е на ул. "Цар Калоян" и ул. „Княз Дондуков".
- Раннохристиянска църква - изградена върху античен храм през IV в., е преустройвана през VI в. Останките ѝ се намират на ул. "Сан Стефано" и ул. "Черноризец Храбър".
- Базилика в местността "Пиринч тепе" - намира се в двора на Варненския кораборемонтен завод „Одесос“.
- Църквата в местността "Джанавара" - намира се на около 4 км югозападно от Варна, в близост до южния бряг на Варненското езеро. Паметникът е частично реставриран и консервиран.
- Базилика в квартал "Галата" – била е изградена върху разрушено езическо светилище. Проучена е от археолога М. Мирчев.
- Базилика в манастира "Свети Илия" - намира се в землището на кв. "Галата", южно от античното селище.
- Базилика в местността „Боровец“ - намира се южно от Варна. Паметникът е последната разкрита раннохристиянска черква от района на Одесос.

Богатата и процъфтяваща раннохристиянска култура е унищожена по време на аваро-славянските нашествия от края на VI - началото на VII в.
След повече от два века езичество, християнството отново възвръща позициите си в района. С покръстването на българите през 865 г., по време на управлението на княз Борис I, из всички краища на държавата започват да се строят църкви и манастири. В близост до Варна в местността "Теке Караач", върху руините на раннохристиянски манастирски комплекс през IX в. се изгражда средновековен манастир, за който се предполага, че е бил посветен на Божията Майка. Впоследствие обителта се превръща в един от най-важните религиозни и просветни центрове на Първото българско царство.
По време на Второто българско царство и особено през XIII - XIV в. Варна за пореден път изживява голям духовен и културен подем. Тогава градът е издигнат в митрополитски център и отново настъпва период на засилено църковно строителство. В рамките на Варна и нейните иколности се издигат множество храмове. При археологически проучвания са открити останките на три от тях: “Св. Атанасий”,  “Св. Георги” и “Св. Тодор”.
През XIII-XIV в. голям разцвет достига и намиращата се в близост до Варна скална обител - Аладжа манастир. Археологически проучвания показват, че святото място е бил духовно средище още през раннохристиянската епоха (IV–VI в.).

След падането на града под османска власт в 1389 г. много християнски светини биват унищожени, а епархията на варненската митрополия е разделена между Анхиало (дн. Поморие) и Несебър.
През тъмните векове на робството настъпват тежки времена на изпитание на християнското население. От един документ от 1527 г. се разбира, че в града е имало 15 махали, като десет от тях били християнски, наречени на имената на енорийските свещеници: Папа Костадин, Поп Коло, Папа Яни, Поп Йорги, Поп Манол, Поп Стани, Кириакос Папас, поп Яни и Митрополит. Вероятно във всяка от тези махали е имало и по един църква. Днес единственият оцелял средновековен храм от османския период и при това достигнал до нас в твърде видоизменен вид, е църквата "Света Богородица Панагия", изградена през 1602 г. Има сведения, че през същия период в околностите на Варна са съществуват и манастирите "Св. св. Константин и Елена" и "Св. Димитър".
Икономическият просперитет на града през Възраждането се отразява благоприятно върху културния живот на българската общност. С откриването на първото българското училище (първоначално в частен дом) от Константин Арабаджиев през 1860 г., българите явно се противопоставят на гръцко подтисничество, продължавало векове наред. Съпротивата срещу това начинание от страна на гръцката и гагаузката общност е много силна и местните българи търсят подкрепа от влиятелния Иларион Макариополски. След неговото застъпничество българите във Варна получават султански ферман, който им разрешава да построят българско училище. То е открито на 25 юли 1862 г. в присъствието на много българи. По-късно долният етаж на училищната сграда е преустроен в черква, която се именувана "Св. Архангел Михаил".
Църквата "Св. Архангел Михаил" е първият български храм, след като в продължение на векове духовният живот в града е направляван от гръцки духовници. През февруари 1865 г. именно в него варненци слушат слушат за първи път литургията на своя роден български език. През следващите години в черковната сграда се помещава и българската църковна община. Църквата се превръща в средище на борбата за независима българска църква. През втората половина на XX в. сградата е превърната в Музей на Възраждането, но от 2002 г. е върната на Варненска и Преславска митрополия.

Други варненски храмове построени през епохата на Възраждането (XVIII – XIX в.) са следните:
- Старият митрополитски храм "Свети Атанасий" - построен е през август 1838 г. върху останките на опожарена през 1836 г. малка средновековна черква, носеща същото име. От археологически проучвания е установено, че на мястото на изгорялата църква, датирана към XVI-XVII в., е имало по-стара, която е била седалище на митрополитите и през средновековието. Новият храм е бил един от най-големите за времето си (1836 г.) и будел възхищение с величието и великолепието си. Заедно с църквата, в близост до нея се построява сграда за седалище на митрополията и две училища (основно и прогимназия). Възобновяването на храма “Св. Атанасий” става, когато начело на варненската катедра е митрополит Йосиф, българин от Серско (подчинен на Цариградската патриаршия). В черквата служат гръцки духовници до 1914 г., когато е предадена на Варненската митрополия. С министерско постановление №1915 от 10.10.1961 г. храмът преминава към Народния музей отдел “Възраждане” и в него се помещава „Галерия на възрожденската иконопис“. След тридесетгодишно прекъсване, през 1991 г. черквата е върната на Варненска митрополия.

- Храм "Света Параскева" - построен е през 1785 г. от богат гръцки търговец. През годините храмът е подопечен на различни Църкви, като: от изграждането му до 1906 г. в него служат гръцки свещеници; от 1906г. до 1939 г. влиза под ведомството на Варненската митрополия, а от 1939 г. до 1962 г. е предоставен на руски емигранти.

- Морският храм "Св. Николай" - построен е през 1865 г. изцяло със средства на крупния търговец Параскева Николау. Това станало след като заможният християнин претърпял премеждие по време на едно от пътуванията си. На път за Одеса в морето се развихрила страшна буря, при което изплашеният търговец обещал, че ако той и другите пасажери достигнат живи до пристанището, ще вдигне черква и болница в чест на Св. Николай. Така и станало - обетът бил изпълнен. От самото си основаване до 1906 г., когато била отслужена първата българска литургия, черквата се водела гръцка.

Борбата на българите за църковна независимост е увенчана с успех през 1870 г., когато се учредява самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия. На 21 октомври 1872 г., след като се изпълняват редица искания на българите от Варна, между които митрополитът да се нарича Варненско Преславски, архимандрит Симеон е тържествено хиротронисан в Цариград за митрополит на обединената Варненско-Преславска епархия. За съжаление той получава от турските власти берат за управлението само на Преславска епархия със седалище в Шумен. Така дейността му във Варна и епархията бива сериозно затруднена, което е добре дошло за гръцкото духовенство. Едва през 1882 г. седалището на Варненско-Преславска епархия се премества във Варна. Тогава за първи път от почти пет века в града се помещава българска митрополитска катедра.
Още в първите години след Освобождението православното българско население в града бързо нараства. То започва явно да демонстрира отделянето си от гръцката патриаршия, която продължава да упражнява сериозно влияние върху духовния живот на града.
Символ на свободна и православна Варна става катедралният храм "Свето Успение Богородично". Решение за издигането му се взима след като тогавашната малка черква "Св. Архангел Михаил“ започва да става тясна за нарастващата българска християнска общност. На 9 ноември 1879 година екзархийският митрополит Симеон Варненски свиква православните българи от Варна да изберат 8-членна комисия, която да се погрижи за събиране на помощи и построяване на църква и училище. Основният камък на строежа е положен на 22 август 1880 г., лично от княз Александър І Батенберг. Строителството започва веднага и продължава шест години. Черквата се изгражда по план на тогавашния общински архитект, чеха П. Купка. Временно строителството се ръководи от Васил Иванов от Варна, като след него за архитект е ангажиран майстор Янко Костанди, автор на варненския храм „Свети Николай“. Накрая ръководството на строежа се възлага на тревненския майстор Генчо Кънев. Храмът е издигнат в 1885 г., през септември е завършен покривът, а на 30 август 1886 г. се отслужва първата литургия.
Разположен в самия център на град Варна, катедралният храм "Св. Успение Богородично" и днес продължава да бъде една от най-величествените и красиви църковни сгради в България.




Източници:
1. Енциклопедия на България. Том 1, изд. БАН, София, 1978 г.
2. Н. Чанева-Дечевска. Раннохристиянска архитектура в България ІV-VІ в. , София, 1999 г.
3. Константин Тотев, Валентин Плетньов: Византийско изкуство. Християнски реликви от Варненско XI-XIV век. Изд. „Славена“, 2011 г.
4. Ников, П. Българското Възраждане във Варна и Варненско. Митрополит Йоаким и неговата кореспонденция. София, 1934 г.
5. Х. К. Шкорпил, Турските укрепления на Варна. В: ИВАД, II, 1909 г.
6. Кабакчиев, Ст. Спомени за града Варна от времето на Кримската война (1853-1856 г.). ИВАД, III, 1910.
7. Варненска дигитална библиотека: www.libvar.bg/projects/digitalcollection/
8. Официален сайт на Варненския археологически музей: www.archaeo.museumvarna.com