Местоположение и географска характеристика:
Кюстендил е град в Югозападна България. Център е на Област Кюстендил и на Община Кюстендил. Отстои на 85 км югозападно от столицата София, на 40 км западно от град Дупница и на 70 км северозападно от Благоевград. Намира се в близост до границата с Република Македония (на 22 км североизточно от ГКПП Гюешево) и с Република Сърбия (на 30 км югоизточно от ГКПП Олтоманци). Градът е шосеен възел на пътя София– Скопие и ж.п.гара на линията София – Перник – Гюешево. През Кюстендил минава Паневропейски транспортен коридор 8 (Вльора – Тирана – Скопие – София – Бургас – Азия).
Кюстендил е разположен в южната част на Кюстендилската котловина, върху делувиален склон и ниските тераси на малката река Банщица (десен приток на р. Струма), която тече през града, както и нейният по-малък приток – р. Колушка. Непосрествено южно до Кюстендил се издига хълмът Хисарлъка, представляващ крайно североизточно разклонение на Осоговска планина. На територията на града бликат множество топли минерални извори с лечебни свойства, съсредоточени в разлома, разделящ планината Осогово от Кюстендилската котловина. Изворите (общо 40 на брой) са каптирани в общ резервоар. Дебитът им е 35 л/сек, а минералната вода при каптажа е с температура 74° С° (една от най-горещите в страната).  
Кюстендил попада в зона на преходно-континентален климат със средиземноморско влияние (главно по течението на река Струма). Районът се характеризира с топло и продължително лято, къса и мека до не много студена зима. Пролетта настъпва рано и устойчиво се задържа след първите дни на март, а есента е продължителна, топла и слънчева, като се задържа устойчиво до към края на ноември.
Местните природни условия предопределят успешно развитие на земеделие от дълбока древност до наши дни. Водещ селскостопански отрасъл за града и неговата околност е овощарството (предимно ябълки, череши и сливи). През годините Кюстендил се обособява в най-големия център по овощарство в страната. Не случайно си спечелва прозвището „Ябълковата градина на България“. Топлите минерални извори благоприятстват за упражняване на оранжерийно зеленчуково производство. В Кюстендил е изграден първият парник за отглеждане на зеленчуци в България (1930 г.).
Наред с традиционното земеделие, местният икономически профил е представен и с лека и преработваща промишленост: дърводобив, производство на обувки, трикотаж, конфекция, детски играчки, опаковки, производство на алкохолни напитки, хлебопроизводство, печатарство и консервна промишленост. В града има предприятия за производство на силови трансформатори, битово и кухненско обзавеждане и дограма. През последните години се развиват хотелиерството и туризма. Във визитната си карта, Кюстендил е представен като балнеоложки и туристически център с национално и международно значение, археологически и архитектурен резерват, изходен пункт за туризъм и ски-спорт в планината Осогово.
Населението на град Кюстендил към 2017 г. наброява около 40 000 жители. В етно-религиозно отношение е представено изключително от българи-християни (православни). Според преброяването през 2011 г. в града живеят 36732 българи, 5179 цигани, 21 турци и 143 други.

История:
Кюстендил е един от градовете в България с най-дълга история, наред с Пловдив, Стара Загора, Варна, София, Несебър и други. Благоприятният климат, горещите извори, плодородната котловина, природните ресурси от Осогово и близката Конявска планина, оживените пътни връзки и особеностите на местния ландшафт (хълмът Хисарлъка), са все фактори спомагащи за приемствеността на селищните традиции на Кюстендил в продължение на 8 000 години. Наличните данни свидетелстват за почти двехиляден непрекъснат градски живот. Градът е известен в историята под имената: Пауталия, Улпия Пауталия, Пауталия Аврелий, Велбъжд, Константинова баня, Ълъджа (Илиджа), Баня, Коласия, Кюстендил.
Археологическите открития отнасят началото на поселищния живот към новокаменната и каменномедната епоха (VI – IV хил. пр.Хр.). В района на днешния град при строителни работи са открити оръдия на труда на няколко места.
Присъствието на най-ранните известни обитатели в Кюстендилската котловина - траките датира от края на бронзовата епоха (втората половина на II хилядолетие пр.Хр.). При археологическо проучване на терена на днешната поликлиника са открити следи от селищен живот от желязната епоха (след 1200 г. пр.Хр.). По тези земи са известни тракийските племена пеони, агриани, дентелети и др. Най-многобройно от тях е племето на дентелетите. По-късно цялата област приема неговото име - Дентелетика. Предполага се, че през V - IV век пр. Хр., привлечени от лековитите минерални извори, траките основават селище, което бързо се разраства и превръща в племенен център на дентелетите. Това селище приема тракийското име Пауталия, което според някой основатели означава „изворен град“, „бликащи извори“. По своята значимост Пауталия е от величината на известните тракийски градове Сердика, Бесапара, Кабиле, Виза, Ускудава и др. и като тях запазва тракийското си име след римската експанзия.
Находките от доримския период разкриват високо развитие на стопанския, политическия и културен живот на местното тракийско население. Случайно намерени монети, накити, керамика, остатъци от металодобив и металообработване, както и следи от предримски градежи показват, че Пауталия играе значителна роля във взаимоотношенията на племената, населяващи долините на р. Струма, р. Вардар и р. Морава. А наличието на множество оброчни плочки (на Тракийския конник и др.) край минералните извори дава индикация за съществуването на значим култов център (в подножието на „Хисарлъка“), който намира приемственост и през следващите епохи.

През 46 г. сл.Хр. земите на дентелетите попадат под римско управление и биват включени в стратегия Полска Дентелетика, заемаща горното течение на Струма и долината на р. Джерман и стратегия Планинска Дентелетика (Осогово, Кюстендилско Краище и Трънско), които прeз II в. са oбединени в oбширна грaдскa територия на Пауталия. Римляните превръщат тракийското селище във важен търговски център и известен балнеологичен курорт. По времето на император Марк Улпий Траян (98-117) през 106 г. Пауталия получава градски права и добавя към името си представката "Улпия". Oт времето на император Антонин Пий (138-161) до император Каракала (198-217) градът сече собствени монети, които са богат източник на информация за градския живот. До 270 г. Пауталия влиза в състава на провинция Тракия, а след административните реформи на император Аврелиан (270-275) - в провинция Вътрешна Дакия и е третият по големина град след Сердика и Найсус (дн.Ниш). В писмени източници името „Пауталия“ е засвидетелствувано за пръв път през II век. Впоследствие се споменава от античните писатели от V-VI в.: Малх, Комес Марцелин, Хиерокъл, Прокопий Кесарийски, Стефан Византийски. Пауталия е нанесена върху Певтингеровата карта като станция от пътя Сердика – Стоби. В близост до Пауталия този път се пресича с един от главните стратегически пътища на Балканския полуостров (т.нар. Адриатически път), свързващ Константинопол с Филипопол (дн. Пловдив), Германия (дн. Сапарева баня) и адриатическото крайбрежие. Освен това, едно от отклоненията на пътя от Сердика, минаващ през Пауталия, е за Тесалоника (дн. Солун).
Икономическото развитие на Пауталия се дължи на плодородието и богатствата на Кюстендилското поле и близките планини. Развити са земеделието, овощарството, лозарството, металообработването, бронзолеярството, железообработването и др. На базата на занаятите се развива и търговията. Добрият обществено-икономическия статус на Пауталия дава тласък в развитието на поселищния живот в градската територия. Възникват редица кастели, прерастващи по-късно в градове (Германея при Сапарева баня) или по-малки селища, като Спортела (дн. гр. Рила), Спинопара (дн. с. Коняво), Каристорум (дн. с. Копиловци) и др.
През II в., по времето на императорите Марк Аврелий (161 – 180) и Комод (181 – 192), богатият и благоустроен град е защитен с крепостна стена, заграждаща площ от 29,30 ха във формата на удължен неправилен многоъгълник. Освен оригиналния строеж, в градежа на стената са разграничени още 3 строителни периода: след готските нашествия (270), в резултат на засилената строителна дейност на императорите Валентиниан I (364-375) и Валент (375-378), и през ранновизантийската епоха. Градоустройството на Пауталия е организирано по образеца на гръцките и малоазийски градове. Планировката и застройката е на принципите на т.н. правоъгълна (ортогонална) система, гръбнакът на която са главните улици с посоки изток-запад (декуманус максимус) и север-юг (кардо масимус). Градският площад (агора) е изнесен от геометричния център на кръстовището. На север главната улица излиза от северната порта и се свързва с пътя за Насус (дн. Ниш), а на юг от агората преминава през южната порта във виа Сакра. Това е свещеният път на религиозните процесии на Пауталийския асклепион, който минава през лековитите минерални извори и по северния склон на хълма (днес извествен като Хисарлъка) с храмовете на Асклепий, Хигия, Телесфор, Трите грации (Харити), Свещената пещера (Митреум) и достига до акропола с храм на Аполон, едикули и алтари, разположени на Свещената дъбрава. Както се вижда Пауталия има разнообразен религиозен живот. Официалният римски култ се изразява с почитането на Юпитер и Юнона. Почита се и императорският култ (император Септимий Север е изобразен в храм). От гръко-римския пантеон най-широко разпространение има бог Асклепий, почитан като патрон на града и божествата Хигия и Телесфор. Почитат се още Аполон, Дионис, Херакъл, Диана, източните божества Митра, Кибела, Сарапис.
Освен със здрава укрепителна система, широки улици (с колнадни портици и настилка от големи гранитни блокове) и храмове, добре уредената Пауталия е снабдена и с богати сгради (обществени и частни) с мозайки, бани (на площ от 3000 м²), канализационна система и др. На територията на днешния град са запазени значителен брой археологически паметници от Пауталия. В това число влизат: части от градска крепостна стена, античен комплекс с римска баня, обществени и частни сгради, антични улици с магазини и др.
Към втората половина на IV в. върху намиращия се южно от града хълм (Хисарлъка), където е разположен акрополът на Пауталия, е изградена крепостна стена. Така градът се сдобива с втора крепост, която има форма на неправилен многоъгълник с размери 117/175 м и площ 2,12 ха. В различни сектори на крепостната стена са разположени четиринадесет кръгли, триъгълни и правоъгълни кули; две порти и пет потерни. Главната и най-широка порта е на източната стена, близо до главния път. Крепостната стена, в зависимост от терена, има различни ширини от – 1,60 до 3,00 м. Предполагаемата височина на стените е 10 м, а височината на кулите – 12 м. Техниката на градеж е opus mixtum. Многобройните и разнообразни археологически находки говорят за непрекъснатото и продължително използване на крепостта през късната античност и средновековието. Преустроена при византийския император Юстиниан I (527-565) и функционираща по време на Първата и Втората българска държава, крепостта „Хисарлъка“ е съборена от османските завоеватели през XV в. Днес паметникът, превърнал се през годините в символ на Кюстендил, е частично реставриран и напълно социализиран. Възстановена оптимално близко до оригиналния си вид (благодарение на вещата намеса на арх. Юлий Фърков, родом от Кюстендил), разположената сред живописна местност крепост се очертава като един от най-интересните и посещавани исторически паметници в България.

След признаването на християнството за равноправна религия в Римската империя в началото на IV в. (с Миланския едикт от 313 г.) главните градове на римските провинции на Балканския полуостров се превръщат в епископски средища. Това се случва и с антична Пауталия, която става епископски център, а нейната градска територия - диоцез на Пауталийската епископия. Започва усилено строителство на християнски храмове и на голяма епископска базилика. На мястото на езическите светилища се издигат храмове и оброци на новата моноестична религия. Така например върху храма на Аполон в крепостта „Хисарлъка“ се изгражда раннохристянска базилика, а Свещеният извор на Пауталийския асклепион продължава да бъде обект на поклонение. Въобще, наблюдава се една приемственост на традициите при култовите места. Просияването на Пауталия в голям духовен и религиозен център през късната антияност (IV - VI в.) е засвидетелствано от множеството разкрити раннохристиянски църкви – общо седем на територията на днешния Кюстендил. До наши дни са достигнали имената на двама пауталийски епископи : Евангел Пауталийски, живял през V-VI век и Фока Пауталийски, живял през VI век. През есента на 515 г. по нареждане на византийския император Анастасий I (491-518) в Константинопол са привикани петима илирски епископи: Лаврентий Лихнидски (Охридски), Домнион Сардикийски, Алкисон Никополски (от Епир), Гаян Нишки и Евангел Пауталийски, които били в сферата на влияние на папския престол. Нишкият и Никополският епископ след дълъг арест починали в Константинопол, а останалите трима епископи били освободени, поради страха на императора от нови бунтове в техните епархии. През 553 г. при император Юстиниан I (527-565), в Константинопол е свикан "Петия вселенски събор", на който присъстват156 делегати, сред които е и пауталийският епископ Фока Пауталийски (Phocas religiosissimus episcopus Potaliensis). Пауталия достига особен духовен разцвет при император Юстиниан I Велики, когато е включена в диоцеза на създадената от него архиепископия Първа Юстениана.
Високо развитата християнска Пауталия е разорена при нашествията на авари, славяни и други народи през VI – VII в. Последното споменаване на Пауталия в писмените извори е от 533 г., след което се среща само името Велбъжд. При археологически разкопки е регистрирано славянско (българско?) присъствие в старинното градско ядро и крепостта „Хисарлъка“. Жилищата на славяните (правоъгълни полуземлянки с огнища) са разположени в изоставените късноантични сгради.

В писмените извори от Средновековието името Велбъжд, което произлиза или от старобългарското название за "камила" или е с етимология от старославянското "бел вожд". Среща се в исторически извори още в следните форми: Велвуздиум (XIII век), Велбужд и Велбушка баня (XIV век), Велбондж (XV век), Врушка Баня (1499 - Арнолд фон Харф), Беобушка Баня (1502 - Феликс Петанчич), Констаница Баня (1530 - Венедикт Курипешич), Баня (1573 - Филип дьо Фреан-Капай), Баня-Кюстендил (1575 - Яков Соранс), Кюстендил (XVII век. - Евлия Челеби). Velebusdus се нарича Велбъждката архиепископия по време на унията с Римокатолическата църква.
Писмени сведения за града през време на Първата българска държава (VII - XI в.) не са запазени. Не е известно кога Велбъжд е присъединен към новооснованата българска държава, но вероятно това става по време на царуването на кановете Кардам или Крум (803-814) . По времето на кан Кардам (777-802) през 789 г. българските войски настъпват дълбоко в Струмския район и проникват в областта, населена от славянското племе струмци (стримонци). Предполага се, че това племе е обитавало и Велбъждската област.  
През IX в. Велбъжд е вече български град, като за известно време преминава към Византия. След покръстването (864 г.) при княз Борис I (852-89), се превръща във важен епископски център и остава такъв през цялото съществуване на Първата българска държава.
Между изброените в апсидата на Преспанската базилика епископски тронове, подчинени на Българската патриаршия със седалище Преспа, е и епископският трон на Велбъжд. В първата грамота на византийския император Василий II (976-1025), касаеща църковната уредба на завладените български земи и датирана в 1019 г., на седмо място е поставена епископията Велбъжд, подчинена на архиепископа на България. От императорската грамота е видно, че епископията се е намирала между средецката, нишката и брегалнишката епископии, като е обхващала на изток Германия (дн. Сапарева баня) и Разлог. На подчинение на епископът на Велбъжд, освен самият град, се числят още и: Сътеска (в Земенския пролом), Германия, Теример (неизв.), Стоб, Долна Сътеска (при с. Пастух) и Разлог. Това е най-ранното упоменаване на Велбъждската епископия, но безспорен е изводът, че грамотите на Василий II утвърждават вече съществуващото положение в църковната уредба на българската държава .
Материално свидетелство за съществувалия през средновековието активен духовен живот в епископския център Велбъжд намираме в запазената до наши дни старинна църква "Свети Георги". Храмът се намира в кюстендилския квартал Колуша в подножието на планината Осогово. Колуша (средновековното село Коласия) е седалище на кюстендилския митрополит по времето на Османската империя. Според архитектурните особености на църквата и неотдавна разкритите средновековни стенописи във вътрешността ѝ, датирането ѝ се отнеся към края на Х - началото на XI век. Днес църквата е със статут на национален паметник на културата. Освен че има голяма археологическа, художествена и историческа стойност, паметникът представлява най-старата  добре запазена средновековна църква в Югозападна България.
Към края на X и нач. на XI в. Велбъжд се намира в границите на Самуиловата държава. Недалеч в м. „Разметаница“, Дупнишко Комитопулите разполагат с бащини земи. Предполага се, че в същия район в м. „Царичина“ Самуил е имал своя лятна резиденция. В близост до това място се е състояла съдбовната битка между Самуил и неговия брат Арон, за която са запазени редица легенди.
След окончателното присъединяване на Велбъжд към българската държава градът постепенно придобива облика на останалите раннобългарски центрове. В градоустройствено отношение средновековният Велбъжд, както и през ранновизантийската епоха, се състои от две укрепени части: крепост на местния владетел на хълма Хисарлъка и град с крепост долу в котловината.

През 1018 г. българската държава пада под византийска власт и Велбъжд е включен в пределите на Византийската империя (за 186 год.). За града и района от времето на византийското иго почти няма писмени сведения. Известно е само, че към средата на XI в. настъпват значителни етнически и демографски промени, дължащи се на настаняването между Средец и Ниш на голям брой печенеги. Свидетелство за това са някои топонимични названия, запазени и до днес. Смътни спомени с легендарен характер за нахлуването на печенеги във Велбъждския край се съдържат в апокрифния разказ „Видение на пророк Данаил", където се говори за „каган Михаил", който след победа на печенегите намира спасение във Велбъжд.
През византийското владичество и по-късно във Велбъждска област се разпространяват богомилството и павликянството. Като косвени свидетелства за наличието на богомилско население по тези земи се сочат запазените и до днес топонимични названия, каквито са имената на селата Кутугерци, Богослов, Еремия, Илия, Недокръщеница (западно от Осоговската планина) и др. Въпреки това градът продължава да бъде важен епископски център. В епископските списъци от времето на император Алексий I Комнин (1081-1118) велбъждският епископ е споменат на трето място след тези на Кастория и Скопие и преди средецкия.
Важен фактор в противоотстояването на еретичните течения и утвърждаването на ортодоксалното християнство във Велбъждската област се оказва голямото влияние и култът към българските светци Св. Иван Рилски, Св. Йоаким Осоговски, Св. Гаврил Лесновски и Св. Прохор Пшински. Основаните от тях манастири в близката и по-далечна околност на Велбъжд се превръщат в истински бастиони духовността и народностното съзнание. Упражняването на активна книжовна дейност във Велбъжд и подопечната му област през средновековието е засвидетелствано от няколко ценни писмени паметници на старобългарски език, известни като:  Кюстендилски палимпсест – старинен ръкопис от края на XII в., намерен в Кюстендил (съхранява се в библиотеката „Иван Вазов“ в Пловдив); Кюстендилски евангелски къс – писмен паметник от XIII в., състоящ се от 61 листа, с характерни правописни особености на югозападните бълг. говори (съхранявал се е в библиотеката на Кюстендилското педагогическо у-ще, впоследствие изгубен); Кюстендилски триод – старобългарски ръкопис от края на XIII в., съдържащ 70 пергаментни листа (съхранява се на 6 места в страната и чужбина, като най-голямата част (55 листа) се намира в РИМ – Кюстендил).
Велбъжд е и важен административен и стопански център. Като средище на голяма и плодородна област развива оживена търговия, за което свидетелства интензивното монетно обръщение. От града и околността произхождат многобройни находки от монети, сечени при императорите Алексий I Комнин (1081-1118), Мануил I Комнин (1143-1180), Андроник I Комнин (1183-1185), Исак II Ангел (1185-1195) и Алексий III Ангел (1195-1203).

Велбъжд отново става част от българската държава при управлението на цар Калоян (1197-1207) през 1204 г.,  когато е превзет от българската войска. И по време на Второто българско царство (XIII – XIV в.) градът продължава да е един от важните административно-стопански и епископски центрове. Значението му като духовно средище е подчертано и от римския папа Инокентий III (1198 - 1216). Чрез своя легат, представител на апостолическата църква в България, той изпраща палиум на епископите Анастасий Велбъждски, Сава Преславски и на търновския архиепископ Василий Търновски. Епископ Анастасий Велбъждски играе активна роля в сключването на унията с Римокатолическата църква по време на царуването на цар Калоян (1197-1207). Споменат е в Бориловия синодик (началото на XIII в.), заедно със своите приемници - епископите Епифаний Велбъждски и Димитрий Велбъждски.
През този период Велбъжд се радва на голям икономически разцвет. В околностите му и по склоновете на планината Осогово се експлоатират различни рудни находища — главно за добиване на цветни метали и желязо. Привлечени са да работят опитни рудари, т.нар. „саси“ - преселници от Средна и Западна Европа. Добре развито е керамичното производство и традиционните земеделие и животновъдство.
По това време градът принадлежи към Прилепската или към Скопската хора (според Дубровнишката грамота на цар Иван Асен II от 1230 г.). След смъртта на цар Иван Асен II и настъпилия временен упадък на българската държава Велбъжд е присъединен към Византийската империя от император Йоан III Дука Ватаций (1222-1254). За известен период от време, през царуването на цар Михаил II Асен (1246-1257), когато много родопски крепости и цяла Македония са завоювани от никейския император Теодор II Ласкарис (1254-1258), Велбъжд става пограничен град на Българското царство.
Възползвайки се от неизгодното вътрешно и външно положение на България в началото на XIV в., сръбският крал Стефан II Милутин (1282–1321) нахлува по долините на реките Вардар и Струма и завладява Велбъжд, който за години попада под сръбска власт и влияние. На 28 юли 1330 г., в битка край Велбъжд между българската войска, водена от цар Михаил III Шишман Асен (1323-1330) и войската на сръбското кралство Рашка, предвождана от крал Стефан Урош III Дечански (1321-1331), българите претърпяват поражение, а българския цар е тежко ранен и три дни по късно умира.
Към средата на XIV в. в Югозападна България се формира ново държавно образувание с център Велъбжд начело с фамилията на Деяновци (Драгаши). Родоначалник на Деяновци е севастократор и деспот Деян Драгаш. Владенията на неговите синове Йоан Драгаш и Константин Драгаш се простират между реките Вардар и Струма, а за столица е избран главният град на областта Велбъжд. При Константин Драгаш деспотството има голямо териториално разширение, но изпада във зависимост от Османската империя. Деспот Константин Драгаш загива заедно с Крали Марко (също османски васал) през 1395 г., сражавайки се на страната на Баязид I в битката при Ровине срещу влашкия владетел Мирчо Стари. Последен владетел на Велбъжд е Юсуф (или Стефан), вероятно помюсюлманчен син на Константин Драгаш. Княжеството и неговата столица  падат окончателно под османска власт към 1427 г. След покоряването му градът е наречен Кюстендил, по името на Константин Драгаш, според практиката на османските завоеватели да назовават завладените градове по името на последния християнски владетел.

Историята на Кюстендилския край и града през първите години на османското робство не е осветлена добре от писмените извори. Предполага се, че последният кюстендилски владетел Юсуф участва във войната за трона между синовете на султан Баязид, на страната ма Мохамед срещу Муса, като след победата на Мохамед осигурява на княжеството спокойствие. Това продължава вероятно до края на живота на Юсуф. През третото десетилетие на XV в., вероятно през 1427 или 1428 г., местните българи възстават срещу османската власт, в резултат на което османските войски, предвождани от бейлербея на Румелия Турхан паша, превземат града и сриват крепостните стени. Кюстендил става административен център на Кюстендилския санджак, най-големият в провинция Румелия (в него влизат някогашните константинови земи), който включва 14 каази (околии): Кюстендилска, Радомирска, Дупнишка, Петричка, Мелнишка, Дойранска, Тиквешка, Велешка, Струмишка, Радовишка, Щипска, Кратовска, Враняшка и Кривопаланска.
Християнското население на Кюстендил е прогонено в околните села, избито и помохамеданчено. На негово място се заселват 60 турски семейства от гр. Кония, Мала Азия. Името Велбъжд се заменя с Константин-или (Константинова земя), което впоследствие преминава в Кюстендил.
С разрушаването на крепостните стени градът се освобождава от традиционните рамки на античната и средновековна фортификационна система. Постепенно е наложена радиалнокръгова система на планиране на уличната мрежа. Обособяват се махали по религия и поминък със свои храмове, бани, дюкяни и т.нат. Голяма част от велбъждските черкви са преустроени в джамии, а друга част (раннохристиянски храмове и средновековни църкви), на принципа на приемствеността, запазват своята сакралност като се преобразуват в оброчни места и оброчища. Има сведения за съществуването през предосманския и османския период на следните християнски култови обекти:
1. Епископска църква – намира се в очертанията на крепостта „Хисарлъка“. Изградена през ранното християнство, а по-късно преустройвана, днес църквата е реставриран, консервирана и експонирана.
2. Оброчна скална ниша „Св. Читиридесет мъченици“ - намира се в северния склон на Хисарлъка.
3. Метох „Св. Никола“ (XIII в.) с църква „Св. Никола“ - при днешния главен храм „Успение Богородично“.
4. Църква, преустроена през XV в. в Булгар джамия (на схемата под №6) – около нея е разкрит средновековен християнски некропол.
5. Църква, преустроена през 1566 г. в Дервиш баня (на схемата под№7) – около нея е разкрит средн. христ. некропол.
6. Църква „Св. Неделя“, преустроена в джамия „Ахмед бей“ (Инджили – християнската) през 1575 г. (на схемата под №10).
7. Църква, преустроена в „Исак паша“ (Аджундар) джамия през XV в. (на схемата под №13).
8. Църква „Св. Тодор“, преустроена през XV в. в олтар за молитви на открито - „Намазге“ (на схемата под №15).
9. Оброк „Св. Георги“ със света вода - „Караджа бунар“ (на схемата под №17).
10. Оброк на мястото на раннохристиянска базилика от IV в. - през Възраждането оброк „Св.Св. Кирил и Методий“ (на схемата под №18).
11. Оброк със света вода, възникнал на мястото на езически храм – през Възраждането се изгражда параклис над христ. Некропол, а през 1859 г.  манастир „Св. Мина“ (на схемата под №19).
12. Църква „Св. Георги“ във феодално владение Колуша (Подгорие) – днес е реставрирана и консервирана и превърната в музеен обект (на схемата под №20).

По време на османското робство Кюстендил запазва митрополитския си престол. След завладяването на града от османлиите Велбъждската епископия е преименувана на Коласийска, тъй като седалището на нейния архиерей се премества в съседното селище Колуша с митрополитска църква „Свети Георги". Има предположения, че по-късно епископският център се е преместил в близкото на Кюстендил село Слокощица, където и до днес стоят останките от манастир и средновековни църкви. През отделни периоди коласийският епископ пребивава и в Лесновския манастир край Кратово и в Щип.
През XV - XVI в. Коласийската епископия се споменава в източниците още като Банска и Кюстендилска. До 1557 г. е под юрисдикцията на Охридската архиепископия, а през периода 1557-1766 г. - в състава на Печката патриаршия. Територията на Коласийската епископия обхваща Кюстендилско, Краище и Пиянец, Кратово, Крива паланка, Щип и Радовиш, Радомир и Сирищник (без района на Дупница, който в административно отношение влиза в Кюстендилския санджак, но духовно е подчинен на самоковския митрополит). След 1766 г. Коласийската епископия е преобразувана на Кюстендилска епархия със седалище в Кюстендил и бива подчинена на Цариградската патриаршия.

Българското население в Кюстендилския край не се примирява с робската действителност и при всеки удобен случай прави опити да се освободи. Появяват се хайдушки дружини, а местното население е в готовност да посрещни и подпомогне австрийските войски, който неколкократно достигат до Кюстендил по време на войните срещу Османската империя. Населението на града на два пъти (през 1690  и 1737 г.) вижда европейски християнски войски, но радостта е кратка, а надеждите напразни. През 60 – 70-те години на XVII в. във връзка с австротурските войни Кюстендил е укрепен с крепостна стена, изобразена върху гравюра на холандския художник Якубос Хоревайн (около 1690 г.).

След започналото разложение в Османската империя през втората половина на XVIII в. някогашният богат и красив административен и балнеолечебен център започва бързо да се превръща в провинциален османски град с преобладаващо турско население и ориенталски облик. Видът на Кюстендил от XIX в. е особено колоритно предаден от кюстендилеца Георги Ангелов – Друмохарски в неговата монография за града: „.....при входовете му .....тичаха булюци безступански псета и проходящите человеци редко изминаваха царския път без опасност. .....когато се влизаше вечер, человека обземаше голям страх от лоша среща, защото по това време само турците-деликанлии с ятагани на пояс скитаха из тъмнините. ...денем градът се виждаше в самата му действителност: улици тесни, криви, калдъръми развалени, трапове, локви, пълни с нечистотии и мърсотии.....купове тор...топли води тук-таме разлени по улиците, гъсти мъгли от изпарения, джамии с високи минарета, текета, полусрутени, грозни, тъмни капища и турски гробници, обградени с пармаци и пред всяка фурна много псета, гладни, с хлътнали очи, очакващи коматче хляб....“
По това време Кюстендил се състои от 19 махали, от които по-важни са: Варош, Баглък, Айдин, Алайбег, Кавакли, Инджили, Имарет, Аджундар, Сарай и др. Гръбнакът на уличната мрежа е главната улица, представляваща занаятчийска улица – чаршия, през която минава пътят Пловдив – Скопие.
През Възраждането градът започва бързо да се развива и разраства, като една от причините за това е нарастване броя на християнското българско население, привлечено от възможностите за упражняване на търговия и занаятчийство. Добра представа за облика на Кюстендил през този период добиваме и от описанията на редица пътешественици. През 30-те години на XIX в. минава френският геолог Ами Буе, който описва Костендил като многолюден град с 5000– 6000 жители българи и мюсюлмани. Има доста джамии, една часовникова кула и голям брой дюкяни, като преобладават оръжейниците и ковачниците. Има и няколко бани с минерална вода. Според свидетелства на посетили града през 1859 г. американски мисионери, в него има 15 хиляди жители, половината турци, а останалите българи. Според друга статистика от 1866 г в. Кюстендил има 1300 турски къщи с 6000 души, 600 български къщи с 3600 д., 150 еврейски, 60 черкезки и 30-40 на цигани, власи и други народности.

През Възраждането се извършва коренно преобразяване на духовния облик на местното българско население. Нарастването на материалното благосъстояние, вследствие на развитието на занаятите, търговията и осъществяване на контакти с редица градове в обширната Османска империя и Западна Европа, неминуемо се отразява върху културното развитие и издигането на националното самосъзнание. Духовното пробуждане на кюстендилци се проявява в изграждането на черкви и метоси, в откриването на училища и читалище.
През Възраждането Кюстендил се сдобива с три нови черкви:
- Храм "Успение Богородично" – митрополитският храм, построен през 1816 г. върху основите на средновековната църква „Св. Никола“ в махалата Вароша.
- Храм "Свети Мина" - изграден е през 1859 г. върху лековит извор като манастирска църква. Представлява трикорабна псевдобазилика без притвор. Иконите в църквата са дело на художниците Васил Зограф от Струмица (1860 г.), Янаки Зограф от Самоков (1861 г.), Данаил Щиплията (1862 г.) и Иван Доспевски (1874 г.). Част от стенописите и иконите са изпълнени през 1886 и 1893 г. от Евстати Попдимитров. Църквата е реставрирана през 1986 г.
- Храм "Свети Димитър" - построен е през 1866 г. по инициатива на кюстендилския учител Даскал Димитри. Автор на по-голяма част от иконите е известният самоковски художник Иван Доспевски.
Именно тези църкви се превръщат в средища на борбата за независима българска църква, в активни ядра срещу асимилаторската политика на Цариградската патриаршия. Връхната точка в тази борба, водена от Захари Струмски, Авксентий Велешки и Иларион Ловчански, е достигната с изгонването от Кюстендил на гръцките митрополити Игнатий и Дионисий. Кюстендилска епархия е присъединена към Българската екзархия веднага след учредяването ѝ (1870). Първият българин митрополит – Иларион Ловчански оглавява кюстендилската катедра през 1872 г. По ирония на съдбата той се оказва и последният кюстендилски митрополит – след неговата смърт през 1884 г. Кюстендилската епархия е закрита и присъединена към Софийска епархия. Днес Кюстендил е център на Кюстендилската духовна околия към Софийска епархия.
Първото българско училище в града е открито през 1821 г. в двора на черквата „Св. Богородица“. Първи учители в него са Захари дядо Стоицев, който идва от Самоков, но е родом от село Сапарево, иконом поп Стоян и Васил Абаджията от село Баня (дн. гр. Сапарева баня). През 1849 г. върху основите на старото училище е изградено ново, запазено до днес. Принос в развитието на учебното дело в Кюстендил имат Христо Ив. Крантов от Дупница, учителствал в града през 1844 г., Никола Тонджоров от Самоков (1849 г.), Н. Буботинов (1866 г.), Тодор Пеев (1868 – 71 г.), който въвежда аналитико-сиптетичния метод на обучение, даскал Д. Стоянов, учител в Долномахленското училище при черквата „Св. Димитър“, Й. Ковачев (1873 г.) и др. През 1860 г. в Кюстендил се открива първото девическо училище, като първа учителка е монахинята Пелагия, а през 1863 – 66 г. в него учителства Р. Барак, по чиято инициатива се основава първото женско дружество в града. През 1869 г. учителят Тодор Пеев основава читалище, чийто пръв председател е възрожденският деец Георги А. Друмохарски.
През Възраждането Кюстендил се оформя и като един от центровете, изиграли значителна роля в националноосвободителните борби в Югозападна България. В околните планини действат хайдушките чети на легендарните Ильо войвода и Румена войвода, една от малкото жени-войводи в българската история. Постепенно хайдутството преминава в организирана революционна борба за национално освобождение. През 1872 г. учителят Тодор Пеев основава таен революционен комитет. Негова легална форма е „Касапското дружество“, образувано през 1873 г. по инициатива на Г. Друмохарски и Д. Македонски.

По стечение на обстоятелствата Кюстендил е последният български град, паднал под османско робство и един от последните освободени.  Това става благодарение на навременната намеса на Ильо войвода, на въстаническите сили на Симо Соколов от Трънско и решаващата помощ на руски войски - IV-ти улански Харковски полк. Кюстендил е освободен на 17 януари 1878 г. Турците и черкезите напускат града. Сформирано е временно градско управление, а за комендант е назначен подпоручик Николай Савойски. Щабът на руския военен отряд, командван от генерал-майор Майендорф, полковник Ертел, подполковник Задерновски, е настанен в представителната за времето си Емфиеджиева къща в махалата Лозенец (Баглък), днес превърната в музей.
 
След Освобождението етническият състав на населението на Кюстендил се променя основно. В града се заселват много българи от околните селища, от Кюстендилско Краище, от земите около Осогово, които остават под турска влат (Пиянец и Малешевията), от Велес, Кратово, Крива паланка и др. В резултат на тази миграция Кюстендил получава висок механичен прираст и започва бързо да се разраства. Числеността на населението има следните измерения през годините: 1880 г. - 9 590 ж. (от тях 6520 българи, 1572 турци, 960 евреи и др); 1900 г. - 12 042 ж.; 1926 г. - 15 440 ж.; 1946 г. - 19 238 ж.
През следосвобожденския период Кюстендил продължава да бъде занаятчийско и търговско средище. Образуват се занаятчийски сдружения – през 1896 г. е основано Производително обущарско сдружение „Съединение“, през 1912 г. с френски капитали е построена предачница за вълнени прежди, с местни и чужди капитали се построяват няколко тютюневи склада, възникват и други производства. Като цяло промишлеността през този период е слабо развита, представена от няколко дребни предприятия, в които преобладава ръчният труд. За сметка на това значително развитие претърпява селското стопанство, което всъщност определя стопанския облик на района. Утвърждава се овощарството, особено производството на сливи и ябълки. Кюстендилските плодове получават добра оценка на световни изложения и национални изложби. През 1929 г. в Кюстендил е открита комплексна станция по овощарство (впоследствие Институт по овощарство) с район на действие Югозападна България.
От голямо значение за икономическото развитие на града е откриването на жп линията Радомир – Кюстендил през 1909 г., а на следващата година и нейното продължение до с. Гюешево. В началото на XX в. Кюстендил се утвърждава и като балнеолечебен център, построени са две нови бани - „Чифте баня“ (през 1912 г.) и „Алай баня“ (построена на мястото на стара турска баня).
След Освобождението архитектурният облик на Кюстендил се променя из основи. Първият градоустройствен план на града е изработен от чешкия архитект Лубор Байер (проектантът на следосвобожденска Стара Загора). Строят се красиви и представителни обществени и частни сгради. Първата значителна обществена сграда е тази на Педагогическото училище, която оказва влияние върху планирането на града (днес в нея се помещава Общината). Сред частните постройки изпъкват къщите на: В. Попниколов, Ив. Страдалски, Хр. Славейков, Д. Бойчев и др.
Най-впечатляващата и внушителна сграда от периода между двете световни войни, не само за Кюстендил, но и за цялата страна, е сградата на новата черква „Св. Мина“. Построена е през 1934 г. в съседство със старата възрожденска църква "Свети Мина" по проект на архитект Антон Торньов. Средствата за изграждането ѝ са събрани изцяло от дарения. По своята архитектура храмът е умален образец на църквата "Свети Александър Невски" в София.

И след Освобождението кюстендилци продължават да дават своя дан в националноосвободителното дело. В края на XIX в. началото на XX в. в Кюстендил функционира пограничен пункт на ВМОРО, създаден по инициатива на Гоце Делчев. Пунктът служи за изпращане на облекло, оръжие, литература, както и за база за отправяне на помощни погранични чети за борба с турците и чуждата пропаганда. Има и действаща куриерска служба, която обслужа революционните канали на организацията. Пунктът прекратява своето съществуване след 19 май 1934 г.
При избухването на Балканската война през 1912 г. 132 души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение.

С идването на народната власт, след преврата от 9.09.1944 г., развитието на Кюстендил претърпява коренна промяна. От аграрно-занаятчийско средище градът се превръща в промишлен център. Извършва се мащабна индустриализация, при която се изграждат големи предприятия: кондензаторен завод, оптикомеханичен завод, трансформаторен завод, завода за кухненско оборудване, обувен завод, „Винпром“, консервна фабрика, завод за прежди и др. Структуроопределяща роля в местната индустрия имат електротехническата и електронната, машиностроителната и металообработващата промишленост. През 1986 г. в Кюстендил работят: 8 завода, 2 комбината, 1 фабрика, 1 мина и 14 промишлени предприятия. Основна реорганизация се извършва и в селскостопанското производство. След изземане на частните стопанства (в повечето случаи по насилствен път) са образувани ТКЗС-та, а по-късно (от 1970-те години) и АПК-та (аграрно-промишлени комплекси). Кооперирането на земеделската земя от една страна носи редица социални негативи, но от друга спомага за по-висока производителност и разнообразие на земеделските култури. Извършва се реконструкция и в традиционния земеделски отрасъл – овощарството, което продължава да заема водеща роля (до 65% от селскостопанската продукция на района). Засаждат се огромни масиви с череши, ябълки, круши и др.
Икономическият подем на Кюстендил и нуждата от работна ръка предизвиква масирани заселнически вълни от околните и по-далечни села. В резултат на нарастването на механичния прираст, а и на естествения, населението на града започва бързо да се увеличава: 1956 г. - 20 025 ж.; 1965 г. - 37 707 ж.; 1975 г. - 48 239 ж.; 1985 г. - 54 196 ж. Вследствие се разраства и територията на самия град. Извършва се мащабно строителство, оформят се съвременни жилищни комплекси: „Запад“, „Румяна войвода“, „Герена“, „Бузлуджа“. Редица стъпки се правят и в благоустрояването на Кюстендил, особено след като става окръжен център (1959 г.). Изграждат се обществени сгради, които оформят новия облик на градския център: художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“, сграда на драматичния театър, кино, хотел-ресторант и др. Реставрират се множество възрожденски къщи, както и сгради и съоръжения от антична Пауталия и средновековен Велбъжд, които са обявени за архитектурен и археологически резерват.

Поредният поврат в хилядолетната история на Кюстендил настъпва с идването на т.нар. демократични промени (1989 г.). За жалост голяма част от индустриалните предприятия не съумяват да се впишат в новите условия на пазарна икономика, вследствие на което са ликвидирани. Много хора остават без работа и са принудени да търсят препитание в София или чужбина. Отливът на жители, наред с отрицателния естествен прираст, е отчетливо засвидетелстван от данните, показващи числеността на населението на града през годините:  1992 г. - 54 431 ж.; 2001 г. - 49 919 ж.; 2011 г. - 44 532 ж.; 2017 г. - около 40 000 ж.
Перспективи за развитието на Кюстендил се разкриват в усъвършенстване на традиционните промишлени и селскостопански производства, както и в създаване на нови такива. Продължаването на жп линията Кюстендил – Гюешево към Македония би дало съществен икономически тласък на града. Множеството минерални извори в съчетание с прекрасната природа и богатото културно-историческо наследство са благоприятни предпоставки за развитие на различни форми на туризъм .
 


Източници:
1. Друмохарски, Георги, Кюстендил, печатница на Бр.Г.Дюлгерови, Кюстендил, 1900 г., 96 стр. (II изд. : Кюстендил, читалище „Братство“, 2004 г.
2. Захариев, Йордан. Кюстендилска котловина-Географско-етнографско изследване. София, 1963 г.
3. Сборник Кюстендил и Кюстендилско, София, изд.ОФ, 1973 г.
4. Дремсизова-Нелчинова, Цв. и Слокоска, Л. - Археологически паметници от Кюстендилски окръг, София, 1978 г.
5. Енциклопедия на България, т. 3, изд. БАН, софия, 1982 г., с.690-693.
5. Енциклопедичен речник КЮСТЕНДИЛ А-Я, изд.БАН, София, 1988 г.
6. Фърков, Юлий. Археологически кадастри на националния архитектурен и археологически резерват „Пауталия – Велбъжд – Кюстендил“, Известия на исторически музей Кюстендил, 1989 г., с.43 – 68.