ЕПАРХИИ И ОБЛАСТИ
ЕПАРХИИ АДМИНИСТРАТИВНИ ОБЛАСТИ
 
 
ЦЪРКВИ И МАНАСТИРИ
 
 
ПОСЛЕДНО ДОБАВЕНИ
 
НАСЕЛЕНО МЯСТО
Земен
 

Град Земен,изглед от манастираЗемен е град в Западна България. Намира се в Пернишка област и е административен център на община Земен. Отстои на 70 км югозападно от столицата София, на 45 км и 30 км в същата посока, съответно от Перник и Радомир и на 28 км северно от Кюстендил. Градчето е гара на жп линията София – Кюстендил. В близост до Земен се намират селата: Пещера (на север), Жабляно (на североизток), Блатешница (на югоизток), Гърбино и Полска Скакавица (на юг-югоизток) и Злогош и Добри дол (на запад).
На влизане в Земенския пролом от северГрад Земен принадлежи на физико-географската област Земенско Краище. Разположен е на двата бряга на река Струма, малко преди последната да се вреже в живописния Земенски пролом. Скътан е в малка котловина, обградена от всички страни с планини – от изток и юг с Риша планина (дял от Конявска планина), от запад със Земенска планина и от север с планината Рудини. Разнообразният релеф в земенското землище предопределя голямо изобилие на растителни и животински видове.  Особено впечатляващо е красивото Земенско дефиле, за което Константин Иречек е отбелязва, че "...донякъде напомня прохода Луг в Залцбургските Алпи". Част от Земенската природа е и уникалното езеро, образувало Скални образования в проломасе при строежа на жп линията, която е пресекла минаващата оттам Струма. За жалост, това уникално кътче, което до не отдавна било потънало в разкошна зеленина, днес е почти унищожено, вследствие експлоатацията на близката каменна кариера. Друга природна забележителност е намиращият се на около 2 км южно от гарата т. нар. „Земенски язовир“. Разположен в полите на Риша, язовирът е от категорията на малките водоеми, но водата му е кристално бистра и чиста, идваща направо от планината.
Земенското езероС пълно основание може да се каже, че природните богатства на Земенско са изключително благоприятни за упражняване и развитие на специализиран туризъм през всички годишни сезони. Не случайно, именно в Земен е открит един от първите планински и речни курорти в България, известен като летовище „Земен“.
Днес град Земен е силно засегнат от негативните последствия от протичащите в страната демографски процеси. Населението му към 2013 г. наброява едва около 1 500 жители.

Произход на името:
Предишното име на днешния град Земен е Белово. Съществуват различни хипотези за произхода му. Според някои изследователи то произхожда от намиралото се в тези земи славянско селище Беловон, а според други – от „беловски къщи“, белосани с вар. Името Земен е било дадено отначало само на железопътната гара, построена в беловското землище, а през 1925 година и самото село Белово е преименувано на Земен. Предложителите на това наименование са имали предвид да се възроди и запази името на средновековния Землън град, който е съществувал недалеч от мястото на сегашния град Земен, в пролома на Струма.

История:
Районът на днешния Земен има богата и хилядолетна история, която води началото си още от праисторическата епоха. Оскъдните исторически данни не позволяват да се определи кога за първи път са били населени тези земи, но по малкото намерени археологически находки може да се каже, че поселищният живот е възникнал тук в едно твърде отколешно време. Праисторически селища са открити в местността „Слатина (с. Дивля) и м. м. „Света вода“ и „Шурдил“ (с. Габров дол).
През втората половина на II хил. пр. Хр. в земите на средното течение на р. Струма се заселват траки от племената пеони, агриани и дентелети, като последните населявали земите в Кюстендилско. Съществува предположение,че в Горнострумските земи, в които влиза Земенско, през V в. пр. Хр. се настанило тракийското племе леи (илеи). Известно е, че около 429 г. пр. Хр. те са подчинени на одриския цар Ситалк (440-424 г. пр. Хр.). След неговата смърт леите влизат в съюз с по-силните съседни тракийски племена агриани и пеони. Илеите основават град Аелеа [Ælea], чието местонахождение все още не е локализирано, и се задържат в областта, известна с по-късното си название „Мраката“, до идването на римляните. До 45 г. сл. Хр. земенските земи са влизали в пределите на тракийската селищна система Дентелатика.
Доказателстви за присъствието на тракийски племена в Земенско са множеството находки от монети, оброчни плочки на тракийски конници, накити и останки от керамика, надгробни мраморни плочи (на дъщерята на тракийския военачалник Мукатралис /с. Блатешница/, оброчна плоча с изображение на тракийската богиня Бендида, антична статуя с образа на божеството Митра /в Пещерския манастир/) и др.
След падането на Тракия под Римска власт, тукашните земи са включени под административно управление на големия градски център Пауталия (дн. Кюстендил). През късната античност (IV-VI век сл. Хр.), когато Земенския край попада в Източната Римска империя (Византия) е изградена гъста мрежа от крепости и селища. Местното население се е занимавало основно със земеделие, винарство и Фрагменти от керамика в крепостта "Кулата"рудодобив. Свидетелство за активния стопански живот през онази епоха е наличието на голям броя римски (византийски) крепости, повечето съградени на трудно достъпни места. Показателен е фактът, че няма селище в Земенско, около което да няма останки поне от една крепост. Обикновено сред  останките на „градищата“ се намират делви, водопроводи, римски монети (особено от времето на император Юстиниан I, който е известен със строителната си дейност), плочки, посветени на римски божества и др.
Една от многото крепости в Земенския пролом - "Земенското кале"Поради стратегическото разположение на Земенското дефиле, крепостите около него са били от първостепенна важност за защита на Византийската империя срещу нахлуващите от север чужди нашественици. По всяка вероятност фортификационната система в района, както показват и археологическите находки, е била обновена и разширена по време на мащабното крепостно строителство на Юстиниан I Велики (527-565), проведено с цел да спре зачестилите славянски нашествия. Но както показва хода на историята дори и най-твърдата защита не успяла да спре набезите на славяните, които в последствие се заселили трайно по тези земи. По поречието на р. Струма живели племето стримонци (струмци). Предполага се, че те дали името на селището предшественик на днешния Земен – Беловон (Белово).
Горнострумските земи, респективно и Земенско, попадат в пределите на българската държава след малко повече от век от създаването ѝ на Балканския полуостров, вероятно при управлението на кан Крум (803-814). Историческите извори сочат, че по протежение на Земенския пролом е бил разположен известният средновековен Землън град-крепост, чийто пряк наследник се смята сегашния Земен. Няма сведения кога е бил основан този град, но значимостта му нараства Пернишката крепостмногократно към края на X в., когато центърът на българската държава се изместил от Преслав към Средец и Охрид (при цар Самуил). По това време Землън, попадащ на пътя Средец – Перник – Велбъжд, вероятно е една от 36-те известни крепости, осигурявали отбраната на Средецка област. Последната е била управлявана от легендарния болярин Кракра Пернишки, станал известен с героичното си участие в защитата на Горнострумските земи срещу многократните опити да бъдат покорени от византийския император Василий II. Много е възможно Землън да не е бил превзет, а, както много други български крепости, да е предаден доброволно във вражески ръце след падането на България под византийско иго (1018 г.). В подкрепа на това съждение е интересният факт, че при набезите към Перник византийците нито веднъж не са направили опит да минат през Земенския пролом. Като бивши владетели на тукашните укрепления, ромеите много добре познавали рисковите, на които са изложени нападателите, ако бъдат заклещени из лабиринта от крепости и скали. Или, както ще напише Иван Вазов за мястото,  векове по-късно: „Всяко дърво мече е, всеки камък – бомба.“
Изглед на северната част на проломаЗа значението на селището от Земенския пролом, не само като военно-политически, но и като духовен център, говори обстоятелството, че  то е споменато в Грамотите на Василий II за правата Охридската архиепископия от 1019 г., където се подвизава под името Σουντίασкον (на старобългарски – Сѫтѣска, което означава теснина, клисура). По това време Сътеска е влизал в диоцеза на Велбъждската епископия. Всъщност това е първото писмено сведение за тукашния средновековен град. За неговата духовна и културна изявеност свидетелстват  множеството култови обекти в района на дефилето – Земенския манастир (първият слой стенописи в манастирската църква са датирани от XI в.), останките на голям средновековен манастир в м. “Манастира” (в близост крепостта “Кулата”), руини от църква в днешните гробища на Земен и др.
Може би възникването на тукашното християнско средище е предопределено от обстоятелството (убеждението), че в Земенското дефиле се е подвизавал самият Свети Иван Рилски, както разказват някои по-късни легенди (виж Пещерата на Св. Йован и Светата вода край с. Ръждавица). В случая може да се изтъкне и връзката от типа покровител-подражател между евангелист Йоан Богослов (патрона на Земенския манастир) и рилския монах.
Скални нишиСъществува хипотеза, че след разпадането на Първата българска държава, в годините на византийска власт, а и след това, Земенския пролом е бил обиталище на богомили. И в действителност, тук е имало всички условия за монашески живот – изолираност на мястото, наличието на пещери и скални ниши. В района на дефилето има две скални вдлъбнатини,  известни с религиозната си обвързаност - “Писаната църква” и “Църквето”. Подобни се срещат и малко встрани от разглеждания район - “Калугерската дупка” при с. Пещера и скалният скит край с. Трекляно. В този ред на мисли трябва да се посочи и един от ранните писмени извори, в които изрично се споменава Землън град – апокрифното съчинение “Сказание Исайево” от първата половина на XI в.: “...И цар Гаген ще стане, молейки се на Бога в Землън, докато събере 40 хиляди войници, и пак ще потегли срещу измаилтяните [ромеите] в местността, наречена “Петтомогил, и тук  ще се пролее много кръв и измаилтяните ще погубят войските на Гаген, и той ще побегне в Перник, и ще стане 40 дни цар Гаген, молейки Бога и плачейки.” Тук в лицето на цар Гаген неизвестният автор е визирал Петър Делян (син на  българския цар Гаврил Радомир), който в 1040 г. организира въстание за отхвърляне на византийската власт от българските земи. Макар сказанието да не е достоверен източник, съвсем логично е да се предположи , че Землън, наред с Перник и други околни крепости, е бил един от опорните пунктове на това въстание, разпространило се из цялата югозападна част на Балканския полуостров.
В друг пасаж от сказанието: „..Тогава ще изгинат гърците отвъд морето, а българите на запад. Ще се задържат само в прочутите градове, планините и процепите/теснините [Сътеска], и в пещерите..“ По всичко личи, че това произведение на историко-апокалиптичната книжнина е било насочено към хора от земите между Средец и Велбъжд. Предназначението му не може да бъде определено едностранно, но може да се приеме, че то е написано с цел да приобщи по мирен път чуждите етноси (печенеги, кумани и др.) към културния живот (християнството) на областта и не на последно място, да се противопостави на разпространилата се богомилска ерес.
Въпросът за богомилското присъствие в района на Земенския пролом остава все още широко отворен и само едно по-задълбочени проучвания (включително и археологически) биха спомогнали за неговото разясняване.
Проломът с руините на крепостта "Земенско кале" (в средата)По време на византийското робство Землън град запазил предназначението си, като част от горнострумската укрепителна система. В него са били съсредоточавани византийски армейски части, които да бъдат в отбранителна готовност срещу набезите на изгладнелите сръбски жупани. През времето на управление на династията на Комнините Византия е във възход и тукашните места са се оказали и център на културен живот, откъдето начева поредната вълна на укрепване на християнската традиция.
Обстановката в района корено се изменила в края на XII в. След смъртта на византийския василевс Мануил I Комнин (1143-1180 г.) кризата в държавността се задълбочила и това се явило като един от благоприятните фактори за възстановяване на българската държава (1185 г.). Но преди да бъдат освободени западните български земи местното население било подложено на редица изпитания. През 1189 г. по време на Третия кръстоносен поход част от войските на германския император Фридрих Барбароса, които били предвождани от адвоката Фридрих Бергски, били изпратени от Адрианопол  назад към Филипопол да приберат обоза, а също и да искат подкрепа от сърбите за евентуално нападение срещу Константинопол. Срещата може би се е състояла (вероятно при Траянови врата), макар да не е изрично отбелязана в изворите, и след това двете враждебни на византийците армии се отправили по две различни направления: сърбите, които вероятно вече са били опустошили Ниш и Средец се насочили към Велбъжд през Перник и Землън, а кръстоносците – към Германия (дн. Сапарева баня), Малешево и Македония, като минали през крепостта Градец, чиято локализация най-вероятно е при днешното дупнишко село Коркина. Сърбите не оказали кой знае каква подкрепа на Барбароса, дори напротив, възползвали се от слабостта на Византия и от разчистения от кръстоносците път, те станали по-агресивни и подложили на опустошение византийските крепости и градове от Средец до Сопие, в Горнострумската област и Македония - „.....и расипа Грькомь градь Срѣдъць и Петръник и Землънь и Велбоуждь и Житомискь и Скопль и Лешекь и Градаць и Призрень“ (съдържа се в един недатиран летопис на сръбските царе).  Както разкриват изворите, сърбите, водени от техния велик жупан Стефан Неманя, оплячкосали и разрушили Землън град и крепостите в пролома, при което населението им било прогонено. Така безславно завършило съществуването този величав средновековен български град, за да не може никога повече да достигне предишното си благосъстояние.
Останки от укрепеното селище при крепостта "Кулата" в Земенския проломОще през следващата 1190 г., след като отминала опасността от рицарите, василевсът Исак II Ангел предприел успешен ответен удар срещу сърбите и възвърнал заграбените земи. Но вече отслабналата византийска държава не била в състояние да организира каквито и да е възстановителни работи по разрушената крепостна система. В 1195 г. областта Горна Струма била освободена от цар Асен и влязла в пределите на Втората българска държава. Последвал период на възход за България, който достигнал своя връх при управлението на цар Иван Асен II (1218-1241 г.). В условията на тогавашното политическо статукво, когато границите на държавата опирали на три морета, укрепителната система в Земенския пролом се оказала във вътрешността и изгубила стратегическото си значение. Това съвсем не попречило на възстановяването на селищния и стопански живот в района, който в годините на примирие и просперитет на българската държава неминуемо е белязал развитие. Тогава вероятно са възникнали селищата, които няколко века по-късно ще ги срещнем в писмените извори под имената Белово и Земен.
След средата на XIII в. Горнострумските земи често менят принадлежността си – ту попадат в гръцки ръце (в границите на Никейската империя), ту в български. Свидетелство за този процес са запазените до наши дни няколко местни имена с гръцки произход – Агапие, Пирия (от гр. дума Пиргос – кула) и др.
През 1282-1283 г., когато на търновския престол седял цар Георги I Тертер, сръбските войски на крал Стефан Милутин нахлули в долините на Струма и Вардар и завладели обширна територия, включително Велбъжд и селищата около Земенския пролом. Така Горнострумските земи попадат под сръбска власт през следващите няколко десетилетия.
Земенското дефиле се оказва в близост до бойните действия на българо-сръбската война от 1330 г. Преди да се срещне в битка срещу сръбския крал Стефан Уруш III Дечански българският цар Михаил Шишман преминал през пролома с част от войската си. В оказалото се злополучно за българите сражение, състояло се край Велбъжд, в землището на днешното с. Шишковци, пада тежко ранен самия български владетел, който по-късно умира от раните си. Подробни сведения за протеклите събития намираме в летописите на сръбския архиепископ Данило, където последния възхвалява подвизите на Стефан Дечански - „..сь сими оубо брань сьтворь вь дрьжавѣ кралевьства ми в мѣстѣ рекомѣмь Земльнъ.“ След битката сърбите безпрепятствено преминали през Земенския пролом и се спрели в с. Извор - „... вь мѣсто рекомо Извори...“, където поради напиращите в тила им войски на византийския император Андроник III, с който цар Михаил Шишман по-рано сключил съюзен договор, между българи и сърби било сключено примирие. Спрямо подписания мирен договор българо-сръбската граница минала непосредствено западно от село Извор, така че селищата западно от нея, включително и Земен, попаднали в сръбско владение.
Пещерският манастир Дарствената Мрачка грамота на българския цар Иван Александър(1331-1371 г.) от 1347 г. за близкия до Земен Пещерски манастир „Св. Николай Мирликийски“ показва, че по това време Земенско е било в български ръце. В този хрисовул (грамота) се споменава за селища като Бѣлица (Белово), Блатечницѫ и др., което е неоспоримо доказателство за съществуването на последните през разглеждания период. Най-показателен белег за българска власт около средата на XIV в. са изобилните съкровища от монети на Иван Алексанър с Михаил Асен, намирани в района на Земенския пролом (колективна монетна находка от м. „Агапие“).
Средновековната земенска църкваДруг достоверен източник от приблизително същото време (най-вероятно от 50-те години на XIV в.) е ктиторкият надпис от църквата „Св. Йоан Богослов“ на Земенския манастир. От него се разбира, че дарител на повторното изписване на храма е деспот Деян. За определяне личността на дарителя съществуват различни гледища, като най-разпространената, но не и най-правдоподобна хипотеза е, че той е сръбският властел Деян от времето на Стефан Душан и Стефан V Урош, чиито синове са Константин и Йоан Драгаш – владетели на обширното Велбъждско княжество, станало независима територия след разпадането на Душановата империя, вероятно в края на 1371 или в началото на 1372 г. Съвсем не е изключена и възможността въпросният Деян де е някой местен български болярин, чиято жена, както научаваме от ктиторския портрет, се е казвала Доя.
Карта на Велбъждското деспотствоПри падането на Търновското царство под османска власт или по-скоро на Софийска област (1382 г.), най-вероятно селищата от Земенския пролом влизали в границите на Велбъждското деспотство, поради което поробването им станало малко по-късно. След като в 1373 г. деспотството става васално на Османската империя, то окончателно престава да съществува вероятно през 1427-1428 г., когато територията му административно е заета от Кюстендилски санджак  Последен владетел на деспотството е Юсуф (вероятно доведен син на Константин, или пък приел исляма негов роден син с християнско име Стефан, също деспот). Може да се приеме, че окончателното падане на тукашните селища под турска власт е станало приблизително през посочения период.
Останал дълбоко в територията на Османската империя, пътят през Земенския пролом загубил предишното си стопанско и стратегическо значение. За сметка на това, се наложил другия средновековен маршрут по направлението север – юг, минаващ през Конявска планина по трасето Извор – Коркина, който в близост до последния пункт се свързвал с придобилия голяма важност за османските завоеватели, стар Далматински път (Цариград – Пловдив – Скопие – Драч). Така били изоставени старите укрепителни съоръжения в пролома, като впоследствие някои от тях били пригодени за други нужди. Въпреки второстепенната роля на проломния път, селищата покрай него продължили съществуването си.

Крепостите на Землън град:
Средновековният Землън е представлявал сложна система от крепости и укрепени селища, които били разположени по протежението на целия Земенски пролом и на неговите подстъпи. Поради тази причина днес всички крепости се наричат Земенски. Това са: „Пирия“, „Орлите“, „Кулата“, „Земенско кале“, „Градището“ и „Трите кули“. Разположени около един от главните пътища, свързвали Средец и Подунавието с Македония и Беломорието, те са били важна и стратегическа част Горнострумската фортификационна система. Изграждането на Земенската крепостна система е било улеснено от теренните особености на местността, където се намира най-скалистата част от поречието в горната част на Струма. Отвесните скали в съчетание с буйната река превръщат целия пролом в непристъпна преграда. На откритите  и достъпни участъци били изградени изкуствени заграждения, които давали възможност с по-малко сили да се отбранява проломът. За да се добие някаква представа за Землън град е добре да се представи написаното от К. Иричек, минал по тези земи в 1883 г.: „...Тук се отвори великолепен скалист амфитеатър, по чиито склонове пак не липсваха многобройни малки пещери. От десния бряг излиза към югоизток дълъг каменист издатък и накрая му, около 100 м над повърхността на Струма, се белеят върху една мъчно достъпна чука каменни основи на просторно градище. Казват му Земенско кале. Целият този непроходим край в теснините на Струма от Белово до Ръждавица се нарича от населението Земен. Това е Землян град, по-често споменаван в южнославянските паметници от XII-XIV век...“

Крепост „Пирия“

Крепостта е разположена в североизточния край на сегашния град Земен върху едноименното възвишение, чийто заострен връх се спуска при устието на Блатешничка река в Струма. Името на крепостта произлиза от гръцката дума „пиргос“, която означава кула, укрепление. Тя се намира на около 2 км северно от северното предверие на Земенския пролом и от нея има визуална връзка с крепостите „Орлите“ и „Кулата“. От нея има възможност за наблюденСкали в северното подножие на крепосттаие към всички посоки – по поречието на Струма, към с. Жабляно, по поречията на Блатешничка река и Пещерска река. Изглежда че изпълнявала функцията на възлов пункт в отбранителната система на Горнострумската оласт.
Днес крепостта е напълно разрушена и на терена няма никакви останки. В миналото е имало каменни зидове, но били разрушени от иманяри. Също така, пастирчетата често се занимавали с откъртване на камъни, като се състезавали кой ще отъркаля по-голям камък надолу към реката. Тук е намерена сребърна кадилница, което подсказва че някога в крепостта е имало християнски храм, в който се извършвани богослужения.

Крепост „Орлите“

Изглед на м. "Орлово гнездо", където се е намирала крепостта "Орлите"Крепостта се намира в югозападния край на гр. Земен, на левия бряг на Струма и в близост до Земенския манастир. Разположена е върху отвесна скала, известна под името „Здравечки камик“, която се явява най-северозападния издатък на РиСтарата кариера, заради която е разрушена голяма част от крепостташа планина. Крепостта се е извисявала над самия северен вход на пролома и е играела важна роля в отбраната на средновековния град. От нея има пряка визуална връзка със съседните крепости „Пирия“ и „Кулата“. До 30-те години на XX в. крепостните стени, изградени от ломен камък и хоросан, стърчали до 2 м над земята. Река Струма покрай крепосттаПрез 1936 г. на мястото било построено младежко летовище, което нарекли „Орлово гнездо“. Тогава останките от крепостните стени са били изцяло разрушени, а камъните от тях, използвани за строежа на сградите на летовището. По-късно, към средата на XX в., в Крепостта "Орловец", охраняваща северния вход на Земенския пролом (изглед от юг)непосредствена близост до крепостта е разкрита кариера и построена варова пещ. При експлоатацията на кариерата била подкопана и изцяло разрушена северната крепостна стена. Тогава, на няколко пъти при взривяване на стената, върху която са били основите на крепостната стена, наред с разломните камъни се сривали и кости от човешки скелети, вероятно принадлежали на стар некропол.

Крепост „Кулата“

Изглед на крепостта "Кулата"Крепостта се намира на около 4 км югозападно от гр. Земен, над жп  моста при първи тунел. Разположена е на десния бряг на Струма върху естествено защитена местност в Земенска планина с отвесни скални зъбери от север и изток. От тази крепост се виждат укрепленията „Пирия“ и „Орлите“, но няма пряка видимост с крепостта „Земенско кале“. Вероятно визуална връзка с последната и останалите крепости е осъществявана посредством наблюдателница, която ще Югоизточният склон под укреплениетода е била в по-високата част на планината. Такава може би е имало върху недалечната скална тераса, наричана от местното население „Сарайо“ (според преданието там се палили сигнални огньове). Северно от крепостта е имало укрепено селище, което е обхващало площ от около 10 дка. Селището, както крепостта било защитено с крепостна стена, изградена от ломен камък с хоросанова спойка. В миналото от място са изваждани долиуми и други предмети от бита. През 1937 г. е разкрит водопровод с керамични тръби, който идва от извора „Водиците“, намиращ се по-високо на запад от крепостта. Днес на терена, зает от селището и крепостта, няма видими основи на стени, намират се само фрагменти от битова и строителна керамика. Единични парчета датират от късната античност и разкриват селище от по-ранни времена.
Оградният зид на средновековния манастирСевероизточно от селището, в м. „Манастирище“ се намират останките на средновековен манастир. Сега цялата местност, която той е обхващал, е обрасла с растителност и не може да се обхванат нито границите му, нито манастирската църква.
Характерните особености на тукашните старини дават сериозно основание да се предположи тук да е бил административният и духовен център, откъдето е започнало разрастването на средновековния Землън град. Навярно това именно е Сътеска, споменат в грамотата на византийския император Василий II.

Крепост „Земенско кале“

Кулата (цитаделата) на крепостта "Земенско кале"Крепостта се намира на около 8 км югозападно от гр. Земен, по средата на дефилето, в землището на с. Полска Скакавица. Разположена е на върха на скалист зъбер от Земенска планина, врязал се перпендикулярно в Риша планина, така че, р. Струма, заобикаляйки го от три страни, прави живописен меандър. „Земенското кале“ една от най-известните старини в пролома, за което, освен местоположението ѝ, допринася и сравнително добрата ѝ запазеност.
В миналото до „Калето“ е имало коларски път, но поради свличане на скални късове, той е бил напълно разрушен. Сега до останките му може да се стигне по козя пътека, която започва от терена точно над входа на трети тунел и продължава на изток.
Общ изглед на крепосттаКрепостта има неправилна форма и заемала площ от около 15 дка. На уязвимите ѝ места тя е била оградена с крепостен зид, който сега може да се проследи на протежение до около 50 м. Цитаделата на укреплението се намира в североизточния край на чуката, на най-високото ѝ място. Представлява седемстенна кула, градена от ломени камъни и бял хоросан, в чиято зидария са използвани сантрачи. С добре запазените ѝ стени, някои достигащи на височина до 5 м и с дебелина 1,40 м, кулата е най-значителната и впечатляваща част на крепостта. На 11 м западно от кулата има правоъгълна сграда със същата зидария, но нейните стени са с дебелина 1 м и са запазени до 0,50-0,60 м над скалата. Южно от тази сграда има друга по-малка постройка и щерна, в която се е съхранявала питейната вода на крепостта. На около 20 м югозападно от кулата личат основите на трета сграда. Между описаните сгради е имало и малка църква – параклис, градена от ломени камъни и кал, но през годините се е разпаднала до основи.
Една от крепостните сградиКрепостта „Земенско кале“ е единствената проучена от обширната системата на Землън град. Разкопавана е  през 1972-75 г. от екип археолози с ръководител Дора Димитрова от Окръжния исторически музей в Кюстендил. Тогава се е установило, че на мястото е имало интензивен живот през четири исторически епохи. Най-ранните останки (архитектурни находки) са от V-VI в., след които хронологически следва културен пласт (селищни останки) от периода IX-X в. По-малко са находките от времето на Второто българско царство (XII-XIV в.). Но се срещат такива от османския период (XV-XVI в.) - в кулата е намерена монета от XVI в., а в съседното ѝ помещение – съкровище от накити и европейски монети. Тези данни, в съчетание с местни легенди, са били причина старината да бъде многократно разкопавана от иманяри, но напразно...
Според историческите сведения и преданията крепостта „Земенско кале“ е била главната крепост на укрепения Земенски пролом („Горна Сътеска“). Съществуват предположения, че северно от нейните стени се е намирал един от основните квартали на средновековния Землън град. Крепостта е била разрушавана на няколко пъти от сърбите, но няма сведения последните дълго да са се задържали в нея. Навярно скоро след тяхното оттегляне местните жители са се завърнали и Разположеното в централната част на пролома укреплениепродължили да живеят тук, макар крепостта да не е възвърнала предишното си значение. По-късно, след като укреплението било превзето от османските завоеватели, вероятно голяма част от местното население било избито и се разбягало, като тук останала една съвсем малка част. Свидетелство за тукашно дълготрайно присъствие на турци е мюсюлманското гробище, чиито останки до не отдавна се виждали до развалините на крепостта. Може би от османския период е останало името на близката местност - „Пазарлия“, в която, според преданието, в определени дни ставало „пазарище“.

Крепост „Градището“

Поглед към хълма с крепостта "Градището" от югоизтокКрепостта се намира в землището на с. Полска Скакавица, на 1.6 м североизточно по права линия от центъра на селото и западно от жп отсечката 6-7 тунел. Разположена е на десния бряг на река Струма, върху естествени защитено възвишение, заобиколено от три страни от реката и достъпно само от юг, от която страна, чрез седловина се свързва с околните височини. От „Градището“ има визуална връзка с намиращия се в близост (в северозападна посока) Иглед от северозападживописен Скакавишки водопад, както и с крепостта „Трите кули“, отстояща на по-малко от километър по права линия, на юг.
Крепостта заема билото на възвишението, което е било опасано с елипсовидна крепостна стена. Дължината ѝ е около 200 м, а дебелината ѝ варира от 0,80 до 1,50 м. На някои места стената е двойна. Тук-там все още се забелязват отделни участъци от нея, достигащи до 1,00 м височина. Както личи, това е най-просторното по площ укрепление в Земенския пролом.
Поглед към Скакавишкия водопадДнес на терена зает от крепостта няма видими следи от сгради, но се среща изобилие от строителна и битова керамика, което свидетелства за интензивно човешко присъствие от различни епохи. При безредните иманярски разкопавания са намерени калени тръби, водоснабдявали „Градището“ от водоизточниците, изливащи сега водите си в Скакавишкия водопад. За жалост, тази старина не е проучвана от археолози, само дето вандалските изкопи на иманярите са нанесли непоправими поражение.

Крепост „Трите кули“

Руините на една от кулите в крепостта "Трите кули"Крепостта се намира в землището на с. Гърбино, на около 2,5 км северозападно от с. Ръждавица, над 8 тунел и в ляво от пътя за с. Гърбино. Разположена е на левия бряг на Струма, върху изолирано конусообразно възвишение, чийто единствен достъп е от изток.
От тази местност, която местното население нарича „Кулите“ има визуална връзка с близката крепост „Градището“, с всички върхове наоколо, както и с ръждавишкото поле. Крепостта е била първото препятствие, пред което се е изправял всеки противник, тръгнал откъм Велбъжд по пътя през Земенския пролом. Навярно в миналото „Трите кули“ е осъществявала връзка с Велбъждската крепост посредством съобщителни пунктове, намирали се из околността.
Укреплението представлява защитена площ от около 1,5 дка, обградена с крепостна стена, във вътрешната част на която са разположени три четириъгълни кули, описващи триъгълник.  Най-добре запазена е култа, която стои на върха на триъгълника и на най-високата част в крепостта. Нейните стени достигат до 3 м височина. Разнородният градеж на кулите подсказва, че те са били неколкократно преизграждани. За техния външен изглед може да се добие представа по някои аналогични кули от същата епоха, запазили се по-добре до наши дни (Хрельовата кула в Рилския манастир, Пирговата кула в Кюстендил и др.). За разрушаването на крепостната стена, освен времето и природните стихии, са спомогнали и посегателствата на местното население, което използвало камъните за направа на тераси из околните имоти, където засаждали лозя. При обработка на земята са намирани различни предмети на бита – „връчви“ (делви), керамични тръби и др. И днес на терена, зает от крепостта, изобилства строителна и битова керамика.

Може да се каже, че днешния град Земен е приемник на две стари средновековни селища – Белово и Земен (пряк наследник на Землън град), които съществували паралелно.
Първите писмени сведения за село Земен срещаме в един османски документ за набиране на войнуци от 1555 г. От него научаваме, че в средата на XVI в. селото е било войнушко, т. е. с привилегирован статут. Част от жителите му изпълнявали военни задължения към султанската войска, в замяна на което са ползвали определени данъчни облекчения. Следващият по хронологичен ред документ, в който фигурира селото е обширния тимарски опис на Кюстендилски санджак от 1570-72 г. В него то е записано под името Зимне към нахия Илица (Кюстендил), като данъчни задължения на жителите му към спахията са 4 000 акчета. По това време населението на Земен, изцяло християнско, е представено с 35 домакинства.  От същия опис научаваме интересната информация, че към данъка на селото е начислен и този на манастир „Св. Богородица“, чийто единствен монах е починал. Местоположението на тази обител е неизвестно, но има голяма вероятност да става въпрос за манастира от местността „Манастиро“. По-късно селото фигурира в Поименния списък на мъжете, оглавили джизие ханета [немюсюлмански семейства] в Кюстендилско от 1642 г., където е записано като „село Земене, освободени 49 ханета“. В края на същия XVII в. - около 1690 г. Земене се споменава в друг подобен списък, от който разбираме, че 15 домакинства  в селото са облагани с данък джизие.
От османските данъчни документи и други източници, се разбира че село Земен е просъществувало през по-голяма част от турското робство, но по неизвестни причини, не е дочакало Освобождението. Докъм средата на XIX в. то е било равностойно на съседните села, но след това започнало да запада и да губи своята административна и селищна самостоятелност. Според данни от първото преброяване на населението от Княжество България (1880 г.), някъде в годините около Освобождението (1878 г.), село Земен вече е било изгубило административната си самостоятелност и е представяно като махала на съседното село Сушица - „Сушица за Замен – 56 жители“.
Като основна причина за западането на село Земен може да се изтъкне прокарването на шосето София – Кюстендил през Конявска планина в 1864 г., след което пътят през Земенския пролом бил напълно изоставен. Това предопределило окончателното замиране на тукашния селищен живот. Впоследствие землището на село Земен е присъединено към село Полска Скакавица, където е и сега. Днешните махали в пролома са възникнали след като село Земен е прекратило самостоятелното си съществуване. Те са образувани от заселници от съседните Самотна махала в Земенския пролом (фото: Севделин Атанасов)села. Една от най-старите махали е Хайдушката, основана от хайдут Георги, който дошъл от с. Горни Коритен. Тези махали сега са известни под общото название „Земенски“, наречени на името на местността, която се простира в протежение на 14 км, от началото до края на пролома. Днес и Земенските махали са почти напълно обезлюдени, а сградите им изоставени и рухнали. Така Земенският пролом се е превърнал в едно диво и пусто място, чиято тишина е нарушавана единствено от периодично минаващия влак.

Село Белово е считано за пряк предшественик на днешния град Земен, поради простата причина, че то е било разположено на мястото на днешното селище. За старинния произход на селото свидетелства присъствието му в редица средновековни писмени извори, в които е записано под същото име - „Белово“ (с малки изключения). Както беше споменато по-горе, селото е съществувало още преди падането на България под османско робство – упоменато е с името „Бѣлица“ в Мрачката грамота на цар Иван Александър от 1347 г. Ценна информация за историята на Белово, от неговия османски период, ни дават османските данъчни документи. Най-ранен е един данъчен регистър от третата четвърт на XV в., в който са изброени владенията на Бейлер бея. В дългия списък от имена на жителите на село Студена е посочено “...Злат от село Белово Иван негов син Милко син на Злат...“. Друг документ, който дава подробни сведения за селото, е обширният тимарски опис за Кюстендилски санджак от 1570-72 г. От него научаваме, че по това време Белово е имало изцяло християнско население с 49 семейства. Към общия приход от 6816 акчета за спахията „Ахмед син на Юсуф“, в чийто тимар (поземлено владение) е било включено селото, е придаден и прихода от манастира „Богослов“ (дн. Земенски манастир). От присъствието в описа на 9 бащинѝ разбираме, че това селището, както и съседното Земен, е било войнушко, т. е. в него са пребивавали войнуци - българи на служба в османската войска, за което ползвали данъчни облекчения и някои други привилегии. Може би на това обстоятелство се дължи запазването на старинната църква в Земенския манастир. През разглежданото време село Белово административно е принадлежало към нахия Сирищник и Горно Краище, Кюстендилски санджак. Малко по-късно, според списъка на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г., Белово е включено към новообразуваната кааза Радомир, обединяваща нахиите Радомир и Сирищник и Горно Краище.
Сведения за селото от последните два века на османското робство се намират предимно в документи, свързани с религиозния живот на местните хора – епархиални списъци, манастирски поменици и др.  Така Белово присъства, наред с други радомирски села, в Рилския поменик от 1793 г.
Стара земенска къща (фото: Даниел Стойнев)Местоположението на Белово, на най-прекия път от Кюстендил за София и Краище, по който почти през целия османски период се прекарвали селскостопански стоки, се е отразило положително върху икономическото му развитие. Но местната картина рязко се променила след 1864 г., когато бил прокаран пътят София – Кюстендил през Конявска планина. Тогава Белово и Земенския пролом загубили стратегическото си значение, в резултат на което проломното село Земен обезлюдяло, а голяма част от жителите му се преселили в Белово. Така в продължение на повече от три десетилетия селото се оказало в голяма изолация и в него не настъпили осезателни промени.
Освен заниманието с дейности, свързани с пътниковия поток през пролома, основен поминък на местните хора в миналото са били скотовъдството, овощарството и мелничарството, което е упражнявано чрез множество воденици по поречието на р. Струма. Мнозина беловчани се препитвали чрез строителство, като ходили на гурбет в Сърбия, Влашко, по Беломорието и други места. Някои вървели по две седмици пеша до Светогорските манастири, където аргатували.
Известно е, че през мрачните години на турското робство беловчани не останали безучастни и в борбите за национална и духовна свобода. Те били хора буйни и непокорни и не търпели неправда и насилие. Някои от тях дори се сражавали с поробителите. Планините около Белово, с гъсти гори и потайни места, предлагали идеални условия за укритие и подслон на народните закрилници – хайдутите. Войводата Ильо Марков (Мальешевски)Според стари предания, в района са се подвизавали редица харамии, на които месното население оказвало съдействие. Сред по-известните могат да се посочат: хайдут Дамше, който действувал в края на XVIII в., не само из тукашните планини, но и чак до Моравско и дори в Одринско, хайдут Иво от с. Долна Секирна, действувал около 1820-30 г. и бродил по всички планини на Трънско, Брезнишко и Радомирско до Струма, хайдут Миленко от с. Извор, действувал от 1840 до 1857г. и бил съратник на дядо Ильо Войвода, който също престоявал из беловските гори. Негов ятак е бил Захарин Велчев, преселник от с. Берово, родното място на войводата. Срещите им ставали до кладенчето при „Долните корита“, наречено „Хайдушко кладенче“. Известен е и  местният хайдутин Георги - „буйна натура с необикновена физическа сила“, който дошъл от с. Горни Коритен, Кюстендилско Краище и се заселил високо в Риша, в близост до махалата „Стари кащи“. Един от неговите наследници – Величко, наследил бунтарския му нрав, положил началото на Хайдушката махала (сега извън пределите на гр. Земен, намира се в пролома).
Има сведения, че в годините преди Освобождението, по време на подготовката на Априлското въстание (1876 г.), в Белово и околните села е правен опит за организиране на революционна дейност. Съзаклятието е било извършено под ръководството на архимандрит Зиновий (със светско име Захари поп Петров), родом от близкото с. Враня стена. По план въстанието тук е трябвало да бъде обявено през май 1876 г., като първата цел е била да се превземе турското село Калотинци, след това и с. Сирищник, където също живеели турци, след което местната чета е трябвало да се съедини с други чети и да се действа срещу турците. До въстанически действие не се е стигнало, тъй като планът бил издаден на турците „... от предателя Саве Ширков от с. Лобош, който бил убит ... при Освобождението“. При това стечение на обстоятелствата, четниците били арестувани и закарани в Радомир, а след това и в Софийския затвор, където били мъчени и бити и след като лежали там 108 дни, били пуснати. В това съзаклятие е участвал и даскал Манол Искренов от с. Белово.
Беловчани взимат участие и в Руско-турската война (1877-1878 г.), това са Христо Соколов и Лазар Димитров. Първият, освен че е бил хайдутин в Земенската планина, откъдето му излязъл  прякорът Ристо Комитата и е участвал в Сръбско-турската война (1876 г.), е бил един от първите доброволци, постъпили в Опълчението.
Земенска махала в проломаВ първите десетилетия след Освобождението, закътаното сред планините и в страни от оживените пътища, село Белово продължава своето спокойно съществуване, без да настъпи особен подем в него. По данни на първото следосвобожденско преброяване от 1880 г. селото е имало 681 жители, което го нареждало на 13 място в Радомирска околия. През следващите години населението му нараства с бавни темпове – през 1900 г. наброявало 876 ж., а през 1905 г. - 908 ж.
В първите години след Освобождението Белово се е числяло към Жаблянска селска община, но от 1882 г. то е станало център на отделна община, която просъществувала в този си вид близо половин век.
Може да се каже, че за първите 30 години в Княжество България селото не е отбелязало почти никакъв напредък. По-благоприятни условия за икономически подем започнали да се създават едва в началото на XX век. Тогава започнало строителството на шосето Радомир – Босилеград.
Прокарването на жп линията през Земенския проломСъдбовен момент от историята на Земен е построяването на гара от жп линията София – Радомир – Кюстендил в средата на неговото землище. В строежа на линията работят, както българи и земляци, така и чужденци. Мостовете и тунелите се направени под ръководството  на италианци. Началник на строежа в този участък е бил италианският инженер Клинка, когото местните жители боготворели. Той и колегите му прокарват жп трасето по стария турски маршрут, като изграждат девет тунела в скалните масиви на Земенското дефиле. За жалост, при инцидент на строежа загинали няколко италианци, между които и инженер Клинка. В негова памет сега площадът в центъра на Земен носи името му. Гарата е наименувана Земен, в чест на средновековния Землън град. Станция „Земен“ е официално открита на 9 август 1909 г., в деня на Св. Пантелеймон. Тогава е било положено и началото на традицията на същата дата всяка година да се провежда голям събор, известен като „Пантеле“. Прокарването на железницата създало условия за бърз икономически подем на селото и за утвърждаването му като средищен център (транспортен и стопански възел), не само на близките села, но и на цялото Краище, включително и на Босилеградския край, който тогава бил в границите на България и вече е имал шосейна връзка с Белово.
Мирният живот и стопанският напредък на селището били нарушени от Балканската и Междусъюзническата война (1912-1913 г.). Освен обичайните тревоги и трудности, Белово се оказало много близо до самата фронтова линия. В момент от западна посока дори се чували тътените на артилерийската стрелба. За щастие врагът бил спрян, след което войната свършила. Във войните от 1912 до 1918 г. селото дава 33 свидни жертви.
След подписването на престъпния Ньойски договор (1919 г.), от Кюстендилско Краище са откъснати 38 органически свързани с гара Земен села и са включени в пределите на Сърбия. Тогава няколко семейства от Босилеградско се заселват в Белово.
Няколко години след Първата световна война започва процес на облагородяване на селото. С утвърждаването на новия регулационен план в 1924 г., в близост до перона на гарата е изграден новия селски площад. Гара Земен и село Белово започнали постепенно да се сливат. На 26 март 1925 г. с. Белово е преименувано на с. Земен. През 1928 г. е електрифициран центърът на селото, а през 1935 г. последното е водоснабдено с каптирана вода от извора над Земенски манастир.
Стара варова пещ в началото на Земенския проломОт незапомнени времена Земен се слави с производството на качествена вар. Първата по-голяма варница е построена през 1900 г., а първата модерна варова пещ през 1914 г. През 1924 г. е открита и фабрика за вар, на Акционерно дружество „Братя Попови, Русев, Горанов и сие“. През 1940 г. е било достигнато годишно производство от 12 000 тона. С висококачествената земенска вар е снабдявана цяла Югозападна България.
Голямо значение за поминъка на населението е имало овощарството, което след 20-те години на XX в. се развило дотолкова, че Земенската котловина се превърнала в овощната градина на Радомирско. Големи насаждение от сливи, ябълки и круши били създадени по поречията на реките Струма, Блатешничка и Пещерска. През 1940 г. земенските овощни градини достигат до 5 000 дка, като е имало и местен пункт за преработка на плодове. Освен за локални нужди, вкусните плодове се изнасяни за Австрия, Германия и Чехия. През 1937 г. е създаден воден синдикат, който построява помпена станция и съоръжения за напояване на овощните и зеленчуковите градини.
През 1923 г. са създадени Популярна банка, кооперация „Освобождение“ и потребителските кооперации „Напред“ и „Благодат“.
Върхови постижения от стопанския живот на Земен са достигнати през 1934-1939 г. Но след влизането на България във Втората световна война (1943 г.) икономическия подем е прекъснат. При бомбардировките над София през 1943-44 г. в земен са евакуирани много столичани. Сред тях са Иван Хаджийски, Иван Башев, софийски интелектуалци и общественици.
Сградата в Земенския манастир, в която се е помещавало килийното училищеНаличието на голямо духовно средище като Земенския и други манастири и църкви в района, неминуемо е спомогнало за запазване на българщината и развитието на просветното дело в Белово. Поради обстоятелството, че Земенската обител е преживявала дълги периоди на запустение, до нас не са достигнали сведения за упражняване на учебна дейност от по-отколешни времена. Но е известно, че с възобновяването на манастира в 1867 г. към него е било открито килийно училище, в което първи учители са били монаси, а след тях църковния певец Манол Искренов, родом от Белово и цървенянският свещеник Златко. Според радомирския просветен деятел и краевед Иван Караиванов, първото светско училище в селото е открито през 1870 г. Пръв учител в школото бил Димо Савов от с. Егълица, който учителствал 21 години (от 1870-1891), а след него Симеон Манов от с. Лобош (1891-96), Манаси Иванчов от с. Трекляно и Христо Димитров от с. Жабляно (1903-1911). Първоначално, докъм 1882 г., училището се е помещавало в частни сгради, след което е построена училищна сграда с четири стаи, в която се е водило обучението до 1911 г.  През 1919 г. в Белово отваря Новото земенско училище - СОУ "Св. св. Кирил и Методий"врати прогимназия, за чието откриване изиграва голяма роля местният учител и просветен радетел Арсо Илиев. В 1945 г. е открита непълна гимназия (IV и V клас), която прераства в пълна през 1953 г. През учебната 1957-1958 г. учениците в Земен достигат 600. В Земенската гимназия са учили видни личности като: проф.Димитър Михайлов от с. Враня стена, проф. Ангел Велчев от Земен, писателят Борис Михалков от с. Дивля и редица обществени дейци и хора на изкуството и културата.
Петър Петров в "Дон Карлос" на ВердиСред тези бележити земенчани присъства и именитият български оперен певец (бас) Петър Петров, удостоен с международно признание. Той е пял в оперните театри из всички краища на света, заедно с легенди като Монсерат Кабайе, Мара Дзанпиери, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска и др. Изключителната красота и мекота на басовия му глас и блестящото му актьорско майсторство, го нареждат сред доайените на оперното изкуство: Борис Христов, Николай Гяуров, Никола Гюзелев и др.
Наред с училището, за активизиране на културната дейност в селото, голяма роля е изиграло и читалище „Светлина“, основано през 1924 г.
Скаути в с. Земен, 1939 г.С прекрасната си природа и гостоприемността на местните жители, Земен се оформя като един от първите планински курорти на България. След Първата световна война селцето се превръща в популярно летовище, за което проявявали интерес държавни и обществени организации. От 1922 г. в Земенския манастир започнали да летуват момичета от женското Християнско дружество в София. По-късно дружеството изградило своя почивна станция с басейн в местността „Орлово гнездо“, която след 1944 г. е превърната в Окръжен пионерски лагер „Ленко“. В манастира години наред са летували и ученички от Френския колеж в Елена Карамийлова - "Автопортрет"София, а след 1932 г. на смени са прекарвали лятото по над 300 ученички от софийските гимназии. Така започналото курортно дело, се отразило благотворно върху икономиката на селището и  неговия културен живот. Утвърждаването на Земен като курорт е причина в него да са пребивавали редица знаменити личности. По този повод, години на ред в Земен, е живяла и творила една от най-видните български художнички – Елена Карамихайлова (1875-1961). Особено популярна е картината ѝ „Българската мадона“. Сред творбите от нейния  „Земенски цикъл“ са : „Селянки от Земен“ (1933), „Майка с дете“ (1941), „Очарка от Земен“ (1951), „Две сестри“ (1953) и др.

Коренна промяна в развитието на Земен настъпва след преврата на 9. IX. 1944 г. и идването на новата социалистическа власт. Още през първите дни местни активисти на ОФ без съд и присъда убиват земенския кмет Михаил Попов, Христо Пенкьовски, Борис Симеонов и Борис Попов, които били набедени, че са помагали на фашистката власт.
След учредяването на ТКЗС през 1956 г., на земенските стопани е иззета (на повечето насилствено) земята и живата стока. Национализирани били и 73 варови пещи, валцова мелница и фабрика „Оливия“ в с. Жабляно. Занаятчиите били обединени в ТПК (Трудово-производителна кооперация), която по-късно прераства в Държавно промишлено предприятие „Ленко“.
С реорганизацията на селското стопанство са извършени грешки, които безвъзвратно унищожават достижения и опит, трупани в продължение на векове. Изкоренени били старите овощни градини, като били засадени нови сортове, неподходящи за климатичните и почвени условия на Земенско. Тогава е даден приоритет на нехарактерните за района зеленчукопроизводство и зърнопроизводство.
Сградата на младежкия домНо наред с негативните страни на социалистическото управление, не могат да бъдат премълчани и положителните такива. Местната промишленост, селско стопанство и комунална дейност осигурявала работа на над 600 души. Направени били и редица стъпки по благоустрояването на селището. Земен е напълно водоснабден от източника „Агапие“. На мястото на Земенската котловина възникват три нови квартала с над 500 сгради и асфалтирани улици. Изградена е Земенската църква "Св. Йоан Богослов", построена през 1978 г.новата училищна сграда на ЕСПУ, градска поликлиника, младежки дом и други обществени постройки.
На 29 септември 1974 г. Земен е обявен за град.
През 1946 г. населението на Земен наброява 1786 жители, през 1956 г. - 2145 ж., а през 1986 г. - 2767 ж. През този период отливът на жители, които мигрирали към по-големите градове е компенсиран със заселилите се тук хора от съседните села, предимно от 19-те села на Община Земен.

Главната улица на гр. ЗеменДнес Земен представлява едно приветливо и добре устроено градче. Последното по-голямо облагородяване е извършено през 2002 г., когато при реконструкция на центъра му, началото на ул. „Земенски манастир“, откъм площада „Клинка“, е превърната в пешеходна алея с  разположени на нея магазини и кафенета. Местната икономика е представлявана предимно от АД „Вародобив и кариери“, ЕООД „Ленко“, ПК „Труд“, „Държавно лесничейство“, проспериращата частна фирма „ВАМИД“, ЕООД „Калето“ и др.
Откриването на Транспортен коридор № 8, който ще свързва Българското Черноморие с Адриатическо море, и част от който е жп линията София – Земен – Кюстендил, би се оказало една добра възможност за развитие на градчето.
Но перспективите на градчето съвсем не се изчерпват с това. Наличието на голям брой културно-исторически паметници (манастири, църкви, крепости и т. н.), съчетано с уникалната земенска природа, способства за утвърждаване и доразвиване на целогодишен специализиран туризъм.



Източници:
1. Иванов, Й. Северна Македония, София, 1906 г.
2. Иванов, Й. Български старини из Македония, БАН, 1931 г.
3. Караиванов, Ив. Просветното дело в Радомирско, Кюстендил, 1927 г.
4. Турски извори за българската история, серия XV-XVI в., изд. БАН, 1966 г.
5. Иречек, К. Пътувания по България, изд. „Наука и култура“, София, 1974 г.
6. Дремсизова-Нелчинова, Цв., Слокоска, Л. Археологически паметници от Кюстендилски окръг, София, 1978 г.
7. Митова-Джонова, Димитрина. Археологически паметници на Пернишки окръг, София, 1983 г.
8. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санųак, т.V/1, Скопје, 1983 г.
9. Тъпкова, В., Милтенова, А. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и средновековна България., София, 1996 г.
10. Сотиров, Гервази. Земен – в миналото и сега, Перник, 1989 г.
11. Сотиров, Гервази. Землънград и крепостите край него, Кюстендил, 2004 г.
12. Сотиров, Гервази. Забравеното село Земен, Кюстендил, 2006 г.
13. Арсов, Асен. Земен. История и природни забележителности, изд. „Български бестселър“, София, 2004 г.
14. Ковачев, Георги. Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX век., Радомир, 2007 г.
15. Осведомител – Иван Георгиев Стефанов (р. 1958 г.)


"Писаната църква" - гр. Земен

„Писаната църква“ се намира в началото на Земенския пролом, на около 0,5 км югозападно от гр. Земен. Разположена е на десния бряг на р. Струма, срещу крепостта „Орлите“. ...
» виж детайли


Земенски манастир "Св. Йоан Богослов"

Земенският манастир „Св. Йоан Богослов“ се намира на около 2 км югозападно от центъра на гр. Земен. Разположен е сред живописна местност от североизточния склон на Риша планина (дял от ...
» виж детайли

Средновековен манастир в м. "Манастиро" - гр. Земен

Средновековният манастир от местността „Манастиро“ се намира на около 4 км югозападно от гр. Земен. Разположен е на 705 м надм. вис. в дол от източния склон на Земенска планина, високо ...
» виж детайли

СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ ЦЪРКВИ СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ МАНАСТИРИ
 
Алински манастир "Възнесение Господне" Бургаски манастир "Св. Анастасия" Глоговишки манастир "Св. Николай" Долнибогровски манастир "Св. апостоли Петър и Павел" Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Карлуковски манастир "Успение Богородично” Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир "Св. Георги" - с. Ваксево Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Никола" - с. Конска Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мулдавски манастир "Св. Петка" Пенкьовски манастир "Св. Петка" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Понорски манастир "Св. Георги" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Радибошки манастир "Св. Троица" Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Чепински манастир "Св. Пророк Илия"
 
ИЗОСТАВЕНИ ЦЪРКВИ
 
“Св. Елена”- с. Мугла "Гергьова църква" - с. Клисура "Пустата църква“ - с. Камено поле "Св. Атанасий“ - гр. Бобошево "Св. Атанасий“ - с. Раждавица "Св. Атанасий" ("Атанасова цръква") - с. Добърско "Св. Богородица" - гр. Перник (кв. Църква) "Св. Георги" - гр. Банско "Св. Георги" - с. Габрово "Св. Георги" - с. Мирково "Св. Георги" - с. Сеславци "Св. Георги" ("Георгиева цръква") - с. Добърско "Св. Илия" - гр. Банско "Св. Неделя" - с. Ваксево "Св. Никола" - с. Долна Кремена "Св. Пантелеймон“ - с. Полетинци "Св. Петка" - с. Крапец "Св. Прокопий" - с. Стоб "Св. Пророк Илия" - с. Червена могила "Св. Рангел" - с. Слокощица "Св. Св. Апостоли Петър и Павел" - с. Мала църква "Св. Спас" - гр. София "Св. Троица" ("Копана цръква") - с. Добърско "Св. Четиридесет Мъченици" - с. Липен "Свети Петър" - гр. Брезник Две църкви под "Монастир баир" - с. Завет Епископска църква "Св. Троица" - с. Крупник Късносредновековна църква - с. Габров дол Късносредновековна църква - с. Чешлянци Късносредновековна църква в м. "Църквето" - с. Бераинци Средновековна църква - с. Горски Горен Тръмбеш Средновековна църква - с. Дренково Средновековна църква - с. Меча поляна Средновековна църква - с. Радуй Средновековна църква - с. Руен Средновековна църква край с. Янково Църква в крепостта "Кулата-Градот" - гр. Ракитово Църква в местн. "Църквище" - с. Искра Църква в местността "Кръсто-Блато" - с. Ветрен Църква в местността "Манастира" - с. Цървеняно Църква в местността "Патарец" - с. Попово Църква до крепостната стена - гр. Крумовград Църква на Манастирските възвишения - с. Голям Манастир Църква при крепостта "Фотинско кале" - с. Фотиново Църква при оброк "Св. Прокопий" - с. Туроковци Църквата до Каралашева махала - с. Красава Църкви в местността "Клисеери" - с. Съединение
 
ИЗОСТАВЕНИ МАНАСТИРИ
 
Арчарски манастир “Св. Никола” Ахтополски манастир "Св. Яни" Батулски манастир “Св. Атанас” Бовски манастир "Св. Пантелеймон" Брестовички манастир Брусарски манастир “Св. Архaнгел Михаил” Бургаски манастир "Св. Анастасия" Велковски манастир "Св. Св. апостоли Петър и Павел" Веслецки манастир "Св. Спас" Воденски манастир Врачански манастир "Св. Троица" Върбовнишки манастир "Св. Никола" Главановски (Глава) манастир „Св. Николай” Глоговишки манастир "Св. Николай" Горнокознички манастир Гушовски манастир „Свети Архангел Михаил“ Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Драгомански манастир Дренски манастир "Успение Богородично" Емонски манастир "Св. Николай" Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Завалски манастир "Св. Никола" Искрецки манастир "Успение Богородично" Кондофрейски манастир Кръстецки манастир "Св. Богородица" Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир “Света Богородица" - с. Жеравна Манастир „Св. Троица“ при тюрбето на Гази баба - с. Петко Славейков Манастир "Възнесение Господне"- с. Брезе Манастир "Градище" - гр. Бобошево Манастир "Св. Димитър" - с. Бъта Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Дух" - с. Косача Манастир "Св. Никола" - с. Конска Манастир "Св. Пантелеймон" - с. Стоян Заимово Манастир "Св. Стефан" - гр. Ахтопол Манастирски комплекс на остров "Св. Тома" Манастирче "Св. Илия" - с. Бяла вода Манастирче "Св. Петка" - с. Лобош Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мътнишки манастир "Св. Николай" Нанковски манастир Огойски манастир "Св. Пантелеймон" Осиковски манастир "Св. Богородица" Перущенски манастир "Св. Тодор" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Прибойски манастир Равненски манастир "Св. Богородица" Радибошки манастир "Св. Троица" Расовски манастир 'Света Троица' Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Свогевски манастир "Св. Петка" Сеславски манастир "Св. Николай" Скравенски манастир „Преображение Господне“ Смочански манастир Созополски манастир "Св. св. Кирик и Юлита" Сотирски манастир "Св. Петка" Средновековен манастир - с. Църварица Средновековен манастир в м. "Манастиро" - гр. Земен Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Голема Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Мала Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Таваличево Средновековен манастир в местн. "Студенец" Средновековен манастир на връх Манастирище - гр. Батак Средновековен монастир - с. Манастирище Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Хърлецки манастир "Св. Троица" Чудински манастир "Св. Пантелеймон"