Местоположение и географска характеристика:

Сапарева баня е град в Западна България. Намира се в oбласт Кюстендил и е административен център на община Сапарева баня. Отстои на 70 км южно от столицата София, на 14 км източно от град Дупница (стария административен – околийски център) и на 28 км западно от Самоков. Градът е отдалечен само на 2 км южно от републиканския път II-62 (Самоков – Дупница), който е част от главния балкански път, свързващ Черно море с Адриатическо море. Сапарева баня е обграден от следните села: Крайници (от североизток), Сапарево (от изток), Говедарци (от югоизток) и Овчарци (от запад).

Град Спарева баня се намира в историко-географската област "Горно полье". Разположен в самия югоизточен край Дупнишката котловина и в северното подножие на Кабулския дял на Северозападна (Мальовишка) Рила, на около 750 м надм. в. Северно от града, оттатък полето, се простира средно високата планина Верила, зад която наднича високият купол на Витоша. В западния край на селището (през кв. Гюргево) тече река Джерман, която извира от Седемте рилски езера, а през централната му част – малката рекичка Валявица (ляв приток на Джерман).
Сапарева баня е известен с минералните си извори, които са причина за възникване на селище край тях още в дълбока древност. Те всъщност дават и името на града. България е богата на минерални извори, но тукашните се отличават с високата си температура – над 80°С и с множеството си лечебни свойства. От един от сапаревобанските термални извори изригва единственият в страната и континентална Европа гейзер-фонтан, с температура от 103°С.
Климатът в Сапарева баня е преходноконтинентален със леко средиземноморско влияние, което прониква от юг по долината на Струма и Джерман. Поради тази причина в района се регистрират малки годишни амплитуди – мека зима и прохладно лято. Само на няколко километра южно от града в Рила, в намиращото се там курортно селище Паничище, с надморска височина от около 1400 м, климатът е планински, който не е изразен особено силно. Над тази височина, по високите части на планината, вече е типично планински, със задържаща се половин година снежна покривка, което благоприятства за развитие на зимни спортове.
Природата около Сапарева баня се отличава с изключително биологично разнообразие. Растителният свят е разпределен на пояси, в зависимост от растителните видове и височината, на която виреят. Почти от полето, от южните покрайнини на града, започва гористият пояс, като стига до над 2000 м н. в. Най-ниско са разположени широколистните гори, в които преобладават бук, липа и бреза. С покачване на надморската височина те преливат в иглолистни гори с бял и черен бор, смърч, ела и бяла мура, които се простират на обширни площи. Над тях вирее клекът, а над последния – тревистият пояс, който обхваща билните части, заети с просторни пасища. Не по-малко разнообразна е и местната фауната, в която се срещат видове с национално и световно значение: сърна, благороден елен, кафява мечка, дива котка, вълк, скален, кръстат и малък орел, сокол и много други.
Над Сапарева баня започва най-голямата защитена територия в България – Национален парк „Рила“ (заема площ от нд 80 000 хектара). Негов вход от тази част на планината е курортът Паничище, в който има добре уреден информационен посетителски център. На територията на парка се намира единственият резерват в Северозападна Рила - „Скакавица“. В резервата е забранена всякаква човешка дейност, което е спомогнало да се запази девствената му природа. В него растат вековни смърчови и бяла-мурови гори, в които живеят редки представители на фауната. В границите на резервата се намира природната забележителност „Скакавишки водопад“ и хижа „Скакавица“ - първата хижа в България, изградена през 1921-1922 г. от туристи и членове на туристическото дружество на гр. Дупница.
Освен в добре уреденото курортно селище Паничище, което с множеството си хотели и почивни станции, предлагат идеални условия за почивка, любителите на природата могат да отседнат и в хижите на Северозападна Рила: „Пионерска“, „Зелени преслап“, „Ловна“, „Вада“, „Рилски езера“, „7-те езера“ (Старата), „Иван Вазов“ и др. От Сапарева баня и Паничище тръгват някои от най-популярните рилски туристически маршрути за Мальовица, Скакавица, Седемте Рилски езера, Ресиловския манастир, Боровец и Рилския манастир.

Природните дадености в община Сапарева баня предопределят селскостопански и туристически профил на местната икономика. Природо-климатичните условия благоприятстват за развитие на овощарство, парниково зеленчукопроизводство и пасищно животновъдство. Една от големите преимущества на общината е наличието на минерална вода, което е предпоставка за развитието на оранжерийното производство.
Промишлеността е слабо застъпена, като е представена основно от малки производства на шивашката, дървопреработвателната промишленост и строително предприемачество.
Природните богатства, приятният климат и удобното местоположение на общината са предпоставки за развитие на балнеолечение и разнороден туризъм (спа, планински, екологичен, селски и др.). В последно време Сапарева баня се превръща в едно от най-предпочитаните и посещавани курортни селища в България. Съществуват и се изграждат нови хотели и къщи за гости, които предлагат всякакви удобства и екстри за туристите.
Населението на града към 2015 г. наброява около 3 800 жители (с постоянен и настоящ адрес). В етно-религиозно отношение то е представено изцяло от българи-християни (православни).

За името на града:
През многовековното си съществуване, преди да получи днешното си наименование, селището е носило различни имена: Германия, Свиленград, Сярово, Баня и Горна баня. Най-старото известно име е тракийското Германия (с варианти Германе и Германос), което произлиза от тракийска дума с корен „герм-“, означаващ „горещ“ (съответства на гръцкото therm-os, на англо-саксонското warm). Това име е свързано с минералните извори, чиито ползи привличат траките в древността, а след тях и много други народи и завоеватели (римляни, византийци, славяни, българи, османлии). Селището се споменава със същото име в писмени извори от късната античност (VI в.) и средновековието (XI в.). Впоследствие името е предадено на течащата в близост река, днес известна под названието Джерман. През османското робство то носи името „Баня“, произлизащо от банята (хамам), която турците правят при минералните извори. Днешното име - „Сапарева баня“ е по името на съседното село Сапарево.

История:
Районът на днешния град Сапарева баня има хилядолетна и богата история. Богато надарената природа и благоприятните условия за живеене са причина за възникване на поселищен живот още в най-дълбока древност. Западно от града в местността „Кременик“ е разкрито праисторическо селище, съществувало още през ранния неолит (около 6 200 – 5 000 г. пр. Хр.). В резултат на провеждане на археологически разкопки на площ от над 2 дка, от археолозите проф. Георги Георгиев и проф. Васил Николов (тогава доцент), се установява, че селището е многослойно, със седем културни пласта. Намерените находки свидетелстват за три главни етапа на развитие на селището (ранен, среден и късен неолит), като след това, през ранножелязната епоха (края на II-то – началото I-то хил. пр. Хр.) на това място също е имало живот. Сред изобилния материал, разкрит при разкопките на Кременик, освен оръдия на труда (изработени от камък, кремък, кост и рог) и глинени съдове, присъстват и множество култови фигури и богатата колекция от идолна пластика, които разкриват много разпространения по нашите земи култ към плодородието, към богинята-майка, но и нови и малко познати страници от мирогледа на най-древните обитатели на тези земи.
Предполага се, че първите обитатели на праисторическото селище са дошли от долината на Струма и са носители на една от най-древните цивилизации в Европа.
Първите известни заселници в района са траките, които, привлечени от благодатните природни условия, се установяват около топлите минерални извори. Най-вероятно последните са причина траките да нарекат основаното от тях селище Германия - „гореща вода“. Някои изследователи предполагат, че Герман е бил тракийски бог на топлината, като привеждат примери от народната митология, където той е бог на светкавиците и гръмотевиците.
Открити в района на Сапарева баня паметници от тракийския период, свидетелстват, че траките оценяват рано лечебните качества на бликащите минерални води и ги използват за лечебни цели.
Дълговременното тракийско присъствие е засвидетелствано и от множество тракийски надгробни могили, разположени в различни краища на селищното землище. Днес повечето от тях не съществуват - някои са били разнесени при обработка на земята, а други – унищожени от иманярски набези. Единствената проучена от специалисти могила е тази под пътя Сапарева баня – Дупница, на десния бряг на рекичката Фудиня, в която са разкрити погребения след трупоизгаряне от III-II  в. пр. Хр.

По-късно, след влизането на Балканския полуостров в границите на Римската империя, минералните извори привличат вниманието и на римляните. Впоследствие малкото тракийско селище Германия постепенно се разраства и превръща в един не малък за времето си град. Римляните до съвършенство умеели да извличат ползите от минералната вода и вероятно скоро след идването им по тези места те изграждат баня (терми) за нуждите на гражданите и воините. При изкопни работи в местността „Парилото“ през 1915 г. е открит стар римски каптаж, представляващ стъпаловидна кръгла шахта стесняваща се в дълбочина. Водата била отвеждана от каптажа посредством калени тръби. През римската епоха в района на минералните извори е имало светилище на Асклепий, което придобило голяма популярност поради лечебната сила на минералните води, от които получавали изцеление или облекчение на болките си много хора. За култа към здравеносните божества, почитан от жителите на древна Германия, говорят множество оброчни плочки на Асклепий, Хигия, Телесфор, Тракийския конник и Трите нимфи, намерени в границите на днешния град. Изображения на тези божества много често се срещат край минерални извори, усвоени от римляните и устроени като бани с лечебна цел.
Каменен надпис върху жертвеник разкрива, че по времето на император Септимий Север (193-211 г.) в Германия е квартирувалa римска военна част - Cohors II Lucensium. Присъствието на тази кохорта в града е засвидетелствано и от надписи от времето на император Север Александър (222-235 г.), намерени в с. Тополница, Дупнишко и с. Гълъбник, Радомирско.
Освен горе описаните фактори, за издигането на Германия в град допринася и близостта на минаващия в близост главен военен път – т.нар. „Далматински път“ или „Римскио пат“ (Филипополис – Пауталия – Драч), който свързвал Тракия с Македония и Адриатическо море. С неговата охрана са били свързани две крепости, чиито руини днес се личат на възвишенията Старото (Големото) градище и Малото градище във Верила, недалеч от обезлюденото село Яребковица.
При проведени през 50-те години на XX век археологически разкопки се установява, че през втората половина на II век по времето на император Марк Аврелий е изградена мощна крепостна стена за лагер на римски помощни войски (споменатата кохорта), който по-късно се разраства в град. Този период е белязан с мащабно крепостно строителство, при което биват укрепени много други градове в провинция Тракия (Филипопол, Августа Траяна, Сердика, Пауталия). През І-II век земите около горното течение на Струма, включително и Германия, влизат в стратегия Дантелетика (Danteletike), намираща се в най-западната част от провинция Тракия. По-късно Дантелетика е трансформирана в градска територия, носеща името на средището ѝ – Пауталия (дн. Кюстендил). Но след III в. тя и подобните ѝ в съседство са откъснати от Тракия и са обособени в отделна провинция, наречена Средиземна Дакия с главен град Сердика (дн. София). Тогава Германия се въздига в един от градските центрове на посочената провинция.
След разделянето на Римската империя (IV в.) градът е включен в пределите на Източната римска империя (Византия). През V в. той пострадва значително от варварски нападения. Германия влиза в период на разцвет при управлението на император Юстиниан I Велики (527-565 г.), който подновява и укрепва града. Според византийския историк Прокопий Кесарийски в Германия е роден един от най-великите военачалници и пълководци на Византийската империя Флавий Велизарий (505-565): „Велизарий произхожда от Германия, която лежи между Тракия и Илирик“. Древна Германия се сочи като негово родно място и в съчинението „Хронография“ на Теофан Изповедник (758-818). Велизарий е основният изпълнител на амбициозния проект на император Юстиниан I да завладее отново голяма част от Западната Римска империя.
Важно е да се подчертае, че през раннохристиянската епоха (IV-VI в.) Германия се утвърждава и като църковно и духовно средище. Може да се приеме, че местното тракийско население, което в голяма степен било вече романизирано, приема христовата вяра скоро след признаването на християнството за официална (равноправна) религия в Римската империя (с Миланския едикт от 313 г.). В подкрепа на това твърдение служи фактът, че недалечните големи градски центрове Сердика (център на провинция) и Пауталия стават седалища на епископи още в първата четвърт на IV в. Като част от градската територия на Пауталия, Германия влиза в диоцеза на Пауталийската епископия. Последната от своя страна попада в провинция Илирик, която дори и след поделянето на Римската империя (395 г.), в църковно отношение продължава да бъде подчинена на Рим, посредством митрополит, резидиращ в Солун. Положението не се променя съществено и след създадената от император Юстиниан I независимата архиепископия Юстинияна Прима (535 г.), в която влиза Пауталийската епископия. Първа Юстинияна просъществува до средата на VII в., след което остатъци от нея (окончателно в средата на VIII в.) преминали на подчинение спрямо Константинопол.
Днес, едно от малкото известни материални свидетелства, което загатва за съществувалата в Германия раннохристиянска култура представлява малък фрагмент от мозаичен под от раннохристиянска базилика, открит извън границите на укрепения античен град през 1911 г. и изследван от акад. Гаврил Кацаров. Изхождайки от стиловите особености на мозайката, ученият прави аналогия с мозайките от базиликата „Св. София“ в град София и я датира към „Юстинианово време“ (началото на VI в.). За жалост, по стечение на различни обстоятелства, този ценен паметник не е бил проучен и днес стои затрупан, чакащ по-добри времена, за да блесне в подобаващ вид. Друга раннохристиянска църква е разкрита през 2014 г. по време на аварийно археологическо проучване, назначено при строеж на хотел, попадащ в границите на западния некропол на късноантична Германия. Но съдбата и на този паметник остава неясна, тъй част от него (източната с апсидата) попада в съседен частен имот.
За разлика от базиликата, разкриването на античния град започва през 1951 г., когато при строежа на главния корпус на балнеосанаториума „Горубсо“ (Горное рудодобывное болгаро-советское общество) са разкрити пет помещения от сгради. Археологическите разкопки, ръководени от изтъкнатия археолог Теофил Иванов, спомагат да се разясни планът на укрепения античен град и съществени моменти от неговата история. Укрепената част на Германия е с правоъгълна форма и размери 181 х 140 м и има четири порти, фланкирани с правоъгълни кули. Защитният крепостен зид е изграден от гранитни блокове и речни камъни, споени с бял хоросан. По време на Юстиниан I е изградена втора стена, която върви от външната страна на първата, така че общата ширина на двете стени достига 3,50 м.
Още в началото на своите наблюдения проф. Т. Иванов разбира, че строящата се сграда попада в укрепената част на античния град и прави усилия тя да бъде преместена извън неговите очертания, при което е могло антична Германия да се разкрие изцяло, но не среща разбиране от строителното министерство. И няма как да е било иначе при тогавашното бетонно комунистическо статукво, в най-мракобесните години на съветски диктат. Още повече, че се е строяла база на предприятие със съветско участие, при което, според местни слухове, лично Сталин се е интересувал как върви строежът. И въпреки непосилния натиск, археологът успява да спаси част от археологическия обект, като след големи настоявания новите крила на санаториума се построяват на една линия с централната сграда, вместо под прав ъгъл. Така се запазва западната порта и две помещения от сграда, които попадат в мазето под източния корпус. След приключване на археологическите разкопки разкритите структури не са консервирани, с което биват подложени на унищожение. За последното спомагат и някои местни жители, които заграбват гранитни блокове от бойните кули край вратите на укрепената част на античния град....
При все това, днес от антична Германия може да се видят: три от портите ѝ – източната и южната (на юг и изток от двора на санаториума, обрасли с храсти и тръни) и западната (в самия двор, пред централния корпус вдясно), всичките в силно увредено състояние, и античната сграда под източния корпус, за която е имало проект (по Валентина Дочева) за експонирането ѝ, който включвал „музеално представяне и посетителско използване на паметника“, но.....
Освен римския военен лагер и споменатите паметници, други обекти землището на Сапарева баня, които се датират като антични са:  антично селище (неукрепен квартал или предградие на Германия) в м. „Шалева махала“; антично селище в м. „Успение Богородично (при едноименния параклис); неукрепено антично селище в м. „Св. Троица“ (при едноименния параклис); могили в м. „Янкова нива“, над Сапарева баня; както и две крепости, носещи топонима „Градището“ - едната се намира на десния бряг на р. Джерман над параклиса „Св. Петър“, а другата – на планинско възвишение над м. „Успение Богородично“.
Интензивният живот през римския и ранновизантийския период е засвидетелстван и от множеството некрополи и погребални съоръжения, разкривани на различни места из сапаревобанското землище. Голям християнски некропол е разкрит на запад от днешната модерна баня. Характерното при него е, че гробовете, ориентирани по оста изток-запад, са оформени от всички страни с керемиди, като покритието им е стреховидно. Тези особености спомагат за датирането на въпросния некропол към късната античност (IV-VI в.). Особен интерес представляват няколко зидани сводести гробници, открити случайно при изкопни работи. За последно такава е открита в частен имот, след което е проучена от специалисти. По време на археологическите разкопки (лятото на 2014 г.) археолозите попадат на християнски некропол с различни по тип и хронология погребения. Най-ранната датировка е около IV - V век, като от този период преобладават символични погребения, а другите са средновековни и се отнасят към ХII – ХIII век. В границите на некропола са открити останките от споменатата по-горе раннохристиянска църква, като част от тях попадат в проучвания обект.
Подробности за антична Германия научаваме и от многобройните находки, открити през годините при археологически разкопки, изкопни дейности или случайно. В богатия артефактов материал влизат:  множество монети и накити, изобилие от керамични съдове, голяма част от които художествено украсени, предмети от бита, медицински инструменти и др. Особен интерес за науката представляват две находки, открити в очертанията на укрепения град - мраморна статуя на мъж от II-III в. и бронзова кофа (ситула), чиято украса е с изображение на сюжет, свързан с култа към Дионис. Находките показват, че местното население се е занимавало основно със земеделие (овощарство, лозарство), наред с което са били развивани и някои занаяти: грънчарство, каменоделство, ковачество.
Трябва да се спомене, че по-интересните и характерни находки от антична и късноантична Германия, както и такива от праисторическото селище Кременик, с били поместени в специално подредена в сградата на сапаревобанското читалище археологическа музейна сбирка, открита през месец ноември 1983 г. Чрез тази сбирка жители и гости на града, ученици и туристи по един добър и онагледен начин се запознавали с миналото на древния град. Но за жалост, това културно и историческо наследство, поради безхаберието на местната власт и отсъствието на активен граждански интерес, през 90-те години бива ограбено и унищожено...

Раннохристиянска Германия е разорена при аваро-славянските нашествия на Балканския полуостров от края на VI век. Археологическите разкопки доказват, че върху развалините на античния град възниква славянско поселище. Интересно е че, новото селище продължава да се нарича Германия през целия средновековен период, за разлика от много околни селища, реки и местности, чиито имена са славянизирани.
Германия влиза в пределите на Първата българска държава при управлението на кан Крум през 809 г., когато към нея е присъединена цяла Средецка област.  
През средновековието селището успява да се въздигне отново в административен център и църковно средище, към Велбъждска епископия (наследник на раннохристиянската Пауталийска епископия). Това вероятно става скоро след приемането на християнството в българската държава (865 г.), въпреки че  църковно-административната принадлежност на града към Велбъжд е засвидетелствана в писмените извори за пръв път в самия край на Първата българска държава, веднага след падането ѝ под византийско иго. В грамота на византийския император Василий II (Българоубиец) от 1019 г., касаеща църковната уредба на завладените български земи, на седмо място е поставена епископията Велбъжд, подчинена на Охридската българска архиепископия. От императорската грамота е видно, че епископията се е намирала между Средацката, Нишката и Брегалнишката епископии, като е обхващала на изток Германия и Разлог : "...и епископът на Велбъжд да има в самия Велбъжд, и в Сътеска, и в Германия, и в Теример, и в Стоб, и в Долна Сътеска, и в Разлог 15 клирици и 15 парици...". Това е най-ранното упоменаване на Германия като църковно средище, но безспорен е изводът, че грамотите на Василий II утвърждават вече съществуващото положение в църковната уредба на българската държава.
Просияването на средновековна Германия като духовно средище е засвидетелствано и от големия брой християнски култови обекти в района на Сапарева баня, датирани към разглеждания период. Към тази група паметници принадлежат: съществуващата и днес в центъра на града (и много добре запазена) църква „Св. Никола“ от XII-XIII в. и руините от две други църкви – едната се намира в частен парцел в северната част на града, а другата – в непосредствена близост до споменатия по-горе западен античен некропол. Тук трябва да се уточнят някои подробности около сапаревобанската църква „Св. Никола“. Според изтъкнатия български археолог Никола Мавродинов въпросната малка църква е била гробищна или обикновен параклис към по-голям храм, на чиито основи селяни се натъкват при опит за построяване на нова черква през 1838 г. Освен това, едно предание разказва, че църквицата „Св. Никола“ е била гробница на известен местен феодал с име Никола. Тези податки дават основание да се приеме  съществуването на по-голямата църква (все още неизследвана), която вероятно е изпълнявала функциите на главен храм в средновековния духовен център Германия.
По време на византийското иго (XI-XII в.) Германия продължава да се развива и да изпълнява надлежните си функции. Сведения за града от последните десетилетия на този период научаваме от бележитото съчинение „Книга за развлечение на копнеещия да преброди страните“ от 1153 г. на арабския географ Ал-Идриси, в която пише: „От Маласува [Малeшево в Македония] до град Джармания има три дни път. Последният е един великолепен град в низина с много лозя и насаждения и изобилни природни богатства.“ Съчинението е писано в продължение на 15 години в Сицилия, в двора на нормандския крал Роджър II, по негово поръчение. Приблизително по същото време със своето богатство Германия привлича вниманието на нормандските наемни войски, които го ограбват. Тази войска била на платена византийска служба в Солун, но след като не ѝ било платено се разбунтувала и тръгнала по долината на река Струма и Джерман, като оплячкосвала всичко по пътя си, включително и Германия. Предполага се, че Ал-Идриси е взел сведения за Германия от някои нормандски войски, които участвали в ограбването му, тъй като той не е пътувал из Балканите.
След възстановяването на българската държава от братята Асен и Петър в 1185 г., Германия влиза в нейните предели през 1205 г., при цар Калоян. По време на Втората българска държава (XII-XIV в.) градът е неизменна част от България, като продължава да бъде административен и църковен център. Забележителни паметници от този период и типични представители на българската средновековна архитектура и живопис са вече споменатата църква „Св. Никола“ в центъра на Сапарева баня и черквата „Св. Никола“ (XIV в.) в старите гробища на с. Спарево. В района е имало и други средновековни църкви, които са достигнали до нас в руинно състояние, като над някои от тях в по-ново време са изградени параклиси.
Наличните данни сочат, че Германия попада в границите на Второто българско (Търновското) царство почти през цялото време на неговото съществуване, до падането му под османска власт. Може би изключение правят малки отрязъци от време през първата половина на XIV в., която е белязана със феодална разпокъсаност, обхващаща целия Балкански полуостров. Този период съвпада с експанзията на Душановото сръбско царство (1346-1355), под чието върховенство попадат редица властели (феодали), голяма част от които с български произход. Вероятно през 30-те години на XIV в. Германия попада във владенията на деспот Хрельо, който обновява Рилския манастир, премествайки го от старото му място на сегашното, а през 1335 г. построява Хрельовата кула.
Споменаването на река Джерман: „...и въз Струма до Германщица, и въз Германщица до Българино, и въз Българино..“ в Рилската грамота от 1378 г., с която цар Иван Шишман дарява с имоти Рилския манастир, е достоверно свидетелство, че през 70-те години на XIV в. Германия влиза в пределите на Търновското царство, въпреки че по това време то вече е васално на султан Мурад I, след като обединените християнски войски претърпяват поражение от османските турци при Черномен в 1371 г. След тази съдбоносна загуба османлиите продължават набезите си и завладяват територии в Тракия, достигайки на запад до Костенец и Ихтиман (1378 г.), които са съседни на Германия.
Горно поле с принадлежащите му селища попада окончателно под османска власт най-вероятно около 1382 г., когато войските на османския военачалник от гръцки произход Лала Шахин достигат и обсаждат Средец. Известно е, че през тези бурни времена в Сапаревобанско се разиграва жестока сцена между български и османски войски. Исторически източник, който хвърля известна светлина върху това събитие, са пътеписите на османския пътешественик Евлия Челеби, посетил мястото през 1662 г.: „На два часа път от тук [Дупница], когато, по време на Гази Худивендигяр, Лала Шахин паша със седемдесет хилядна войска пресичал този проход [през с. Клисура, за Самоков], крал Деспот с четиридесет-петдесет хиляди души войска излязъл неочаквано на пътя и започнала битка, в която паднали около двадесет хиляди от правоверните завоеватели. И сега просветлените им гробове се виждат и привличат очите ни като звезди. Поради тази битка проходът се нарича Лала Шахинов“. Настъпилата жестока сеч, оставила дълбок спомен сред местното население, което, скрито по околните височини, станало жив свидетел. От тогава в района битуват предания, според които българската войска е била предвождана от цар Иван Шишман, а след битката ранените български войни се оттеглили в планината, където в една пещера през следващите столетия, нощем имало светлина, която се смята, че се получавала от отделящия се фосфор от костите на починалите войни. Предполага се, че възникналия по-късно Сапаревски манастир „Св. Архангел Михаил“ е бил изграден в памет и за упокой на душите на избитите християни войници.
За състояло се в близост до Сапарева баня сражение говори и местната топонимия – в южния край на с. Сапарево има местности с названия „Костеник“ и „Кръвни дол“.
След завладяването на тези земи от османлиите местното население се разбягва, като не малка част от него се укрива в Лъкатнишка Рила. Завоевателите се настаняват в най-хубавото място край минералните извори и унищожават почти всички културни достояния (разорени са църкви и манастири) на средновековна Германия, като превръщат някогашния „Великолепен град“ в обикновено село от ориенталски тип. Голяма част от местните българи са изтласкани в безводния дол при сегашното с. Сапарево (в него никога не се заселват турци), като са поставени под нова феодална зависимост.
През турското робство селището е преименувано на Баня. Ценна информация за него през този период получаваме от османските документи. Така например в обширния данъчен регистър за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. то е записано като село Баня, към нахия Дупница. По това време в него има: 12 мюсюлмански чифлика, 10 мюсюлмански бенаци (дребни земеделски производители), 105 християнски семейства, 73 ергени и 4 бащѝни, от които се събира общ приход в размер на 41 605 акчета, като султански хас (особен вид крупно ленно владение). От посочения документ разбираме, че Баня е голямо за времето си селище, с население от около 700 жители, което за разлика от съседното чисто християнско село Сапарево, е обитавано и от мюсюлмани (12 мюсюлмански чифлици, 12 мюсюлмански семейства и 1 неженен мюсюлманин). Прави впечатление, че към общия данък на селото е включен и този на два манастира - „А-з-л-а-п-а-д-с“ (преводачът на османския документ не е успял да разчете името на манастира и е посочил само буквите, които се различават) и „Варвара“, който вероятно може да се идентифицира с и днес съществуващото оброчище „Св. Варвара“.
Други османски документи разкриват, че през робството се е ползвало със статут на дервенджийско село. Негови жители се задължавали да се грижат за поддръжката на главния път Цариград – Белград. Освен това, селото е било заето и с рудодобивна и металургична дейност, която, по всичко личи, е била упражнявана и в предосманския период, и дори по-рано. Днес в землището на града все още се откриват пластове сгурия и следи от стари металургични пещи за добив на желязо (видни). За развито през вековете рударство свидетелстват и много имена от местната топонимия: „Самоковището“, „Видните“, „Корите“, „Кузни бунар“, „Кюмуро“, „Маданище“, „Прекопьето“, „Рупите“, „Тантъно“ (място огласявано от чукове на самокови) и др. Най-вероятно с рудодобивна дейност през античността и средновековието е била свързана крепостта „Градище“, покрай която е минавал път - „Рударски пат“ към вътрешността на планината. Древното укрепление е разположено на едноименното възвишение, навътре в Рила, извисяващо се високо на десния бряг на р. Джерман до параклиса „Св. Петър“.
Металургична дейност са извършвали и жители на някогашното село Мацакурово (през 1894 г. е преименувано на Гюргево, а от 1955 г. е квартал на Сапарева баня). То е със стар средновековен произход, а името му е свързано със старобългарската дума „мацок“, която означава мочур (мочурище), наводнявано място от дъжд или от топене на снеговете. В действителност Гюргево често е пострадвало от водната стихия, тъй като през него тече буйната р. Джерман. През XVIII  в. в района на Мацакурово е образуван турски чифлик, а в околностите му работят няколко железодобивни пещи (видни) и жижници за добив на дървени въглища за видните.
През втората четвърт на XVII в. през Баня минава турският историк и географ Хаджи Калфа и го записва като село Сярово, което несъмнено идва от натрапчивата миризма на минералните извори. През 1662 г., на път от Дупница за Самоков, по тези места минава и пътешественикът Евлия Челеби, който записва селото в своите пътеписи под името „Сипарова“, което е „нахия с 300 къщи на мюсюлмани и християни“.
По време на войните на Австро-унгария с Османаската империя от края на XVII – началото на XVIII в., когато се забелязва разместване на големи маси от компактно българско население и от към северозападните български земи (Поморавието) се засилва бежанска вълна, в Баня се заселват българи-бежанци, което спомага за увеличаване на българския елемент в селото. Според местно предание от такива бежанци било основано планинското селище Колибите, чието жители били наричани от местното население шопи. Отначало селцето се намирало в местността „Езерище“ в горното течение на р. Джерман, а по-късно се премества край извор, не далеч от м. „Обесен камик“. Шопите се занимавали с овцевъдство и участвали в рудодобива като въглищари. След Кримската война (1853-56), когато местният железодобив упада, поради навлизане на западноевропейската промишлена продукция, тези хора са заставени на сила да работят в турските чифлици и постепенно се заселват долу в полето (изселването продължава до Първата световна война).
През 1807 г. френският пътешественик Луи дьо Вананя говори, че на една левга от Дупница има голямо село, което се нарича Баня и било малко отдалечено от пътя Дупница – Самоков.
Демографските промени в района с притока на нови заселници и привилегированият статут на дервенджийско и рударско селище водят до стопански подем, който от своя страна спомага за съхраняването и развитието на културния живот. Голяма заслуга за замогването на селото имат и джелепкешаните (овцевъдите), които според джелепкешанския дефтер от 1576 г. в Сапаревобанския район (селата Сапарево, Мацакурово и Овчарци) наброяват над 21 души и предават 600 овце за нуждите на османската войска и големите градове. Овцевъдите представляват особена прослойка българско население, която се ползва с привилегирован статут (имат известна свобода и са освободени от някои тежки данъци). Тези привилегии им позволяват да натрупат значителни средства, част от които влагат в поддръжката и изграждане на културни учреждения (църкви, манастири, килийни училища).
Несъмнено голямо влияние в запазването на духовността оказва близостта на големия духовен център – Рилския манастир. Основни крепители на християнската вяра и българщината в района са множеството църкви и манастири, които не спират да пръскат светлина дори и през най-тъмните векове на османското робство. При тях функционират и килийни училища, в които се преписват богослужебни книги, а по-будните българи се учат на четмо и писмо. Потвърждение за това ни дава един графит в апсидата на черквата „Св. Никола“ в с. Сапарево, който звучи така:  „Да се знае кога дойдува даскал от Дупница 1735 лето“ Този надпис е първото писмено сведение за учебно дело в Дупнишко. Според местни легенди книжовна дейност се е развивала в Сапаревобанския манастир „Св. Стефан“ и в някакъв скит, който се е намирал над манастира, в местност, днес известна като „Дяк“ (от дякон, монах).
Отколешната дълбоко застъпена верска принадлежност на местното население е засвидетелствана с големия брой християнски култови обекти. Към тях, освен известните от османските извори два манастира и сапаревската църква „Св. Никола“, принадлежат манастирът „Св. Стефан“ и множество църквища (разрушени църкви) и оброчища, върху по-голяма част, от които в по-ново време са изградени параклиси. В това число влизат:
- Параклисът „Успение Богородично“ (Голяма Богородица) – намира се в югозападната покрайнина на Сапарева баня.
- Параклисът „Рождество Богородично“ (Малка Богородица) – в югозападния край на града.
- Параклис „Св. Троица“ - северозападно от града, на десния бряг на р. Фудиня, малко преди да се влее в р. Джерман.
- Параклис „Св. Петка“ - в южния край на града.
- Параклис „Св. Тодор“ - южно от града. Разположен е на възвишение от Рила.
- Оброчище „Св. Варвара“ - в югоизточна посока. До него води пътека, по която се тръгва от първия завой на пътя за Паничище.
- Параклис - „Св. Петър“ - югоизточно от кв. Гюргево. Разположен е върху възвишение високо над десния бряг на р. Джерман.
- Оброчище „Св. Дух“ - югоизточно от кв. Гюргево в Лъкатнишка Рила, до м. „Дяк“.
- Параклис „Св. Илия“ - северно от кв. Гюргево, във Верила.



Разположено между големият металургичен център Самоков и търговското средище Дупница, село Баня продължава да се разраства, като успява да достигне голям просперитет през Възраждането, както в икономическо, така и в културно отношение. Основен поминък на местното население през този период продължава да бъде земеделието и животновъдството, като развитие получават и някои занаяти (особено в Сапарево): терзийство, кожухарство, ковачество, дърводелство и керемидарство. Тукашните занаятчии обслужват нуждите на селищата от цяло Горно полье. През 50-те години на XIX в. занаятчиите и търговците от Сапарево организират еснафско сдружение „Св. Атанасий“, което представлява своебразна спестовна и взаимоспомагателна каса. Замогнало се и достатъчно укрепнало, това сдружение е в състояние да организира и издържа  взаимно училище в селото, а в последното десетилетие на робството, да построи училищна сграда. Сдружението е в основата на изграждането и на първото в България мелиоративно съоръжение – Сапаревската вада (с дължина 12 км), с която се прокарва вода през планината от р. Черни Искър до Сапаревското поле. Това невиждано за времето си творение се реализира през 1862-1864 г., като неговите самоуки архитекти хаджи Иван Велков, Петре Пугьов и Митю Бонджилов успяват да ангажират за прокопаването му цялото работоспособно население в района.
Благоприятните условия през Възраждането спомагат за постигане на невиждан до тогава подем на църковно-просветното дело. Местните традиции в образованието, което макар и на примитивно ниво, бива подклаждано през целия период на османското робство, дават резултати през Възраждането, когато сапаревобанският район излъчва множество свои просветители, предаващи знанията си и в други краища. Така например, още през 1821 г. първи учители в новооткритото българско светско училище в Кюстендил са Захари Попстоицов от Сапарево и Васил Абаджията от Баня. Смята се, че началото светското обучение в Сапарева баня е дадено през 1869 г., като негов инициатор и пръв учител е местният свещеник Анаки Кръстев Дуков.
След законодателни реформи в Османската империя (Гюлханският хатишериф от 1839 г.), с които се дава равноправие на християните, възрожденският порив на местните българи се проявява и с усилено църковно строителство. Първият възрожденски храм в района – църквата „Св. Георги“ в с. Мацакурово (дн. кв. Гюргево) е изграден  още през 1839 г. След него следват църквите: „Св. Николай“ (1856 г.) в с. Ресилово; „Св. Четирдесет мъченици“ (1859 г.) в Сапарева баня и не на последно място „Успение Богородично“ (1864 г.) в с. Сапарево, която с размерите си е най-внушителната църква в Дупнишко и Самоковско. Сериозно влияние в изграждането и украсата на тези църкви оказва отстоящият на двадесетина километра голям занаятчийски център Самоков. Самоковски зографи участват в изписването на част от църквите и получават основните поръчки за изработването на иконите. Дърворезбаната украса (на иконостаса и амвона) на църквите „Св. Георги“ в Гюргево и „Св. Четиридесет мъченици“ в Сапарева баня е дело на сапаревобанския майстор-марангоз Коте Гювийски (1820-1910), който учи занаят в Рилския манастир.

Паметно събитие от историята на Сапарева баня, но с негативни последици, се случва след Кримската война (1853-56), когато над тогавашното село Мацакурово (дн. квартал Гюргево) в долинното разширение на р. Джерман са настанени 17 черкезки семейства. Тогава турската власт задължава местното население да им построи къщи. Свикналите на грабежи и зулуми пришълци, освен че подлагат на тормоз тукашните българи, посягат и на природата, като изсичат горите около селището им. Това дава път на ерозията и пороищата, които завличат къщите им. От там черкезите се заселват в малките български селца Семчин и Шербан в южните склонове на Верила, като прогонват неговите жители и се настаняват в къщите им. Според преданието българите от тези села се завърнали в едноименните села в Пазарджишко, от където били някога избягали.

Почти през цялото османско робство село Баня и околните селища  административно принадлежат към Дупница, влизайки в обширната Дупнишка каза, в състава на Кюстендилски санджак. Едва в края на XVIII – началото на XIX в. те са включени в Самоковска каза, където остават до Освобождението и малко след това. С малки разлики, селищата от Сапаревобанския район имат същата зависимост и в църковно отношение. Вероятно през първия век на робството (през XV в. и до средата на XVI в.) те влизат в Крупнишката епископия, като се предполага, че по това време последната е под ведомството на Велбъждска (Кюстендилска) епархия, към Охридската българска архиепископия. През периода 1557-1766 г. тукашните селища са в състава на Дупнишко-Самоковската епископия (епископът ѝ има седалища в Дупница и Самоков), която тогава влиза в диоцеза на Печката (Ипекската) сръбска патриаршия. След закриване на последната в 1766 г., Самоковска епархия, чийто състав вече влиза бившата Дупнишка епископия, попада под юрисдикцията на Цариградската гръцка патриаршия и бива управлявана от гръцки владици, до провъзгласяването на Българската Екзархия в 1870 г. В заключение може да се каже, че по време на българското Възраждане село Баня гравитира към Самоков, в светско-административно и в църковно отношение. След Освобождението селото е причислено към Дупнишка духовна околия, която по това време вече е под ведомството на Софийска епархия. Сапарева баня е със същия статут и днес.

Освобождението (1878 г.) заварва село Баня с 223 къщи, а с. Мацакурово (Гюргево) – с 87 къщи. На мястото на изтеглилото се турско население се настаняват стотици селяни от околните села, както и много бежанци от Македония, напуснали родния си край след неуспеха на Кресненско-Разложкото въстание в края на 1878 г. Сред заселниците в Баня присъстват шест опълченци, в това число и прочутият Тодор Хайдутина (Тодор Пармаков) от с. Горно Драглище (Разложко), възпят от Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“.
В следосвобожденските години местни хора (включително македонски бежанци) се включват борбата за освобождение на останалите под османски робство братя в Македония. През 1900 г. в с. Горна (Сапарева) баня се основава македонско дружество, което е клон на това в Дупница. В състава му влизат 23-ма членове, а негов председател е Георги Каров. В резултат на дейността на горнобанското дружество се сформира чета, ръководена от Илия Ботушаров, която редовно преминава през Рила към останалото под османски полумесец Разложко. До 1883 г. село Баня и околните му села принадлежат административно към Самоков, а след това става център на Банска селска община към Дупнишка околия. През 1892 г. селото е преименувано на Горна баня (за да се различава от самоковското село Долна баня), като остава под това име до 1943 г., когато е именувано с днешното име Сапарева баня. Село Мацакурово е преименувано на Гюргево (по името на селската черква „Св. Георги“) през 1894 г., а през 1955 г. става квартал на Сапарева баня.
В първите десетилетия от следосвобожденския период животът в Сапарева баня не се променя значително. Цапаревобанчанье, както се наричат на местен диалект, продължават да живеят както векове наред, задоволявайки се с това, което им дава земята и отглеждайки животни. В резултат на заселването на бежанците и естествения демографски прираст селището започва бързо да се разраства и се превръща в едно от най-многолюдните села не само в Горно поле, но и в Дупнишко. Този процес е засвидетелстван със статистическите данни от преброяването на населението през годините: 1881 г. - 1064 ж; 1900 г. - 1545 ж; 1920 г. -1929 ж; 1934 г. - 2619 ж; 1946 г. - 2867 ж.
Много сапаревобанчани участват във войните за национално обединение от началото на XX в. (Балканските и Първата световна), в които дават свидни жертви. Мнозина от участниците получават орден „Кръст за храброст“ за безпределната си смелост по бойните полета, а местният Георги Панчов е носител на три такива ордена. С особени заслуги се отличава и ротният командир Йордан Попмихайлов (Чучуганов) от село Баня, който в Караджовските боеве през Първата световна война пленява рота англичани заедно с командира ѝ.
До средата на XX в. най-голямото богатство на Сапарева баня – минералната вода се използва ограничено, само за нуждите на една обществена баня и за пералня – т.нар. „Парилото“. Старата баня е представлявала многократно преустройвана турска сграда (хамам), изградена още в началото на османското робство върху римския каптаж. През 1928 г. е построена държавната баня (на мястото на сегашната) с красива масивна сграда, с представителна фасада, с мъжко и женско отделение, всяко с басейн. За жалост, днес от оригиналната архитектура на тази сграда не е останало и помен. След като е дадена на концесия в началото на XXI в. банята е преустроена (разсипана) до неузнаваемост, без да бъде запазен автентичният ѝ вид. Но за сметка на това е много изгодна за новия ѝ собственик.

В развитието на Сапарева баня настъпва поврат след идването на социалистическата власт (9.09.1944), която нанася големи поразии, както на национално, така и на местно ниво. Трябва да се признае, че наред с многото негативни последици, настъпили вследствие на безумни решения, са извършени и някои стъпки в положителна насока. Една от тях е рационализиране на минералната вода. Още в първите години на социалистическия период е направен нов каптаж, при което дебитът на водата е увеличен на 200 л/мин. Това позволява през 1951 г. да започне строителството на първия балнеосанаториум - „Горубсо“, който отначало е предназначен да обслужва работещите в българо-съветско рудодобивно предприятие, чиято основна дейност в България се развива в Родопите. Със заповед на МНЗ от 1952 г. санаториумът е профилиран за лечение на: заболявания на опорно-двигателния апарат и на периферната нервна система, гинекологични заболявания и др. През 1963 г. Сапарева баня е обявен за балнеолечебен курорт с местно значение.
През 60-те години започва да се развива  и близкият курорт „Паничище“, който от 1986 г. е със статут на селище.
През социалистическия период голяма част от местните жители вече работят в туризма, но не малко продължават да са заети в традиционното селското стопанство. Признат за град (1974 г.), Сапарева баня става център на АПК (Аграрно промишлен комплекс). Местното земеделие е представено с отглеждане на тютюн, овощия, зеленчуци (включително и орънжерийно, използвайки минералната вода), а животновъдството – с овце, крави. Прави се опит за внедряване на промишлено производство – открит е Машиностроителен експериментален завод към Централния машиностроителен институт в София.
За разлика от повечето малки селища, които през тоталитарния режим биват съсипани и обезлюдени, Сапарева баня се запазва и дори се разраства, за което допринася развиването на туризма в района и близостта на големия промишлен център Дупница, до който всекидневно отиват на работа много сапаревобанчани. Статистиката показва следното демографско развитие: 1946 г. - 2867 жители; 1965 г. - 4229 ж; 1975 г. - 6713 ж. (след присъединяването на с. Сапарево за квартал на града); 1985 г. - 6780 ж.

След настъпване на т.нар. „демокрация“ (1989 г.) Сапарева баня продължава да се развива като курортно селище. Изникват множество малки хотели, къщи за гости и заведения за обществено хранене. Освен това, интерес проявяват и някои чуждестранни инвеститори, които започват да изграждат големи комплекси за почивка. Облагородяването на града през този период се дължи основно на частната инициатива. Може да се каже, че местната власт, с малки изключения, не съумява да оползотвори пълноценно природните и културни богатства на района.

Перспективи за развитие на Сапарева баня се разкриват в налагане на екологичен туризъм и екологично селско стопанство (използване на минералната вода и за орънжерийно производство, високопланинско пасищно животновъдство). Приоритетно място в стратегията за развитие на местния туризъм трябва да заеме и проучването, експонирането и съхраняването на културно-историческото наследство, за което през „демократичния период“ не се прави нищо, а напротив – унищожава се. Цялостното разкриване на антична Германия и реставрацията на старинните християнски паметници ще бъде от изключително значение не само за района, но и за цяла България.

 

Източници:
1. Георгиев, Георги. Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895-1903). изд. Македонски научен институт, София, 2008 г.
2. Грозданов, Дойчин; Дянкова, Галина. Издирване на археологически обекти в землищата на гр. Сапарева баня и с. Сапарево, Кюстендилска област. В: АОР за 2010 г., изд. БАН, София, 2011 г.
3. Дремсизова-Нелчинова, Цв.; Слокоска, Л. Археологически паметници от Кюстендилски окръг, София, 1978 г.
4. Еленин, Й. Топонимията на Дупнишко, УИ „Неофит Рилски“, Благоевград, 2006 г.
5. Енциклопедия на България. Том VI, изд. БАН, София, 1988 г.
6. Иванов, Й. Северна Македония, София, 1906 г.
7. Иванов, Й. Български старини из Македония, БАН, 1931 г.
8. Иречек. К. Пътувания из България. София, 1977 г.
9. Историята на Дупница и Дупнишко. София, 2015 г.
10. Комплексни научни експедиции в Западна България през 1957-1958 г., София, 1961 г.
11. Коритаров, Васил. Сапарева баня, Паничище, Седемте езера, Рилски манастир, София, 1999 г.
12. Коритаров, Васил. Сапарева баня - хроника на духовния живот, София, 2005 г.
13. Меджидиев, А. История на град Станке Димитров /Дупница/ и покрайнината му от XIV век до 1912-1963 г., изд. „Отечествен фронт“, София, 1969 г.
14. Милушева, Венета, „Късносредновековни и възрожденски култови обекти в района на Сапарева баня”, Известия на Исторически музей, Кюстендил, т. ХVІ, Велико Търново, 2010 г., с. 117-128.
15. Семерджиев, Хр. Самоков и околностите му, София, 1913 г.
16. Стайкова, Л. Спасителни разкопки на тракийска могила край с. Овчарци, Община Сапарева баня. В: АОР през 1991 г., София, 1992 г; стр.57.
17. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санųак, т.V/1, Скопје, 1983 г.
18. Хаджиангелов, Веселин; Христов, Михаил. Спасително археологическо проучване в гр. Сапарева баня, Парцел УПИ Х-2641. В: АОР за 2014 г., изд. БАН, София, 2015, стр.489-492.
19. Челеби, Евлия. Пътепис. Изд. „Отечествен фронт“, София, 1972 г.