Средновековната църква „Св. Никола“ се намира в южния край на село Сапарево. Разположена е в старото селско гробище.

История:
Времето на изграждане на тази старинна църква не се знае със сигурност, но се предполага, че това е станало някъде през XIV в. Според местни предания храмът продължавал да функционира и след падането на тези земи под османска власт (края на XIV в.), а през тъмните години на робството играел важната роля на крепител на християнската вяра и българско самосъзнание в района. В него идвали да се черкуват християни не само от близките, но и от по далечни села и градове
Според записките на сапаревеца Спас Вуков от 1930 г., джелепкешаните (овцевъдите) от селото, които през османското робство представляват една от най-заможните и влиятелни прослойки сред немюсюлманското население, за да предпазят черквата от разрушаване от турците, изнесли цялата утвар и украса, опушили я с борина и я превърнали в овчарник. А друго предание говори, че храмът е бил затрупан с пръст (подобни случаи им и на други места из България), за да не я открият. По-късно черквата била възобновена, като по сведения на същия Спас Вуков, първият свещеник, който дошъл да служи бил поп Пешо от Солун, през 1676 г.
В контекста на достоверните исторически събития, може да се приеме, че в тези предания има известна доза истина. Известно е, че по време един от военните походи на султан Мехмед IV (1642-1693 г.), целящи разширяване на Османската империя, неговите войски преминават по близкия Далматински път (Цариград – Пловдив – Кюстендил – Драч) и нанасят големи поразии на християнското население. Според Чепинския летописен запис, написан от поп Методи Драгинов от с. Корова, Велинградско, около 1666 г. 150-хилядна войска, предвождана от 6 паши потурчва чепинските българи (в долината на р. Чепинска в Родопите) и разорява множество християнски храмове по пътя си: „Асан оджя за кашмер натера потурняците, та расипаха сите цръкви от Костьенец до Станимъка, 33 монастире и 218 цръкви.“ Като се има предвид, че Костенец не е много далеч от Сапарево, а споменатият главен път минава в непосредствена близост до селото, то не се изключва по това време да е била пострадала (или да е била изложена на реална заплаха от разорение) и сапаревската черква „Св. Никола“.
През османското робство към черквата „Св. Никола“ действа килийно училище. От нея изхожда първото писмено сведение за учители и учебно дело в Дупнишко. До недалечното минало по стените на храма е имало множество надписи (графити), някои от които са със следното съдържание: „Да се знае кога дойдува даскал от Дупница 1735  лето“; „Да се знае кога се е продавал един вол за един кутел жито 1787  г.“; „Да се знае кога попува поп Атанас у Сапарево у нужи времена, писа Стефан 1806 г.“; „Мома Венче роди у среду“ и т.н.
Черквата оцелява през цялото робство и продължава да функционира и след Освобождението (1878 г.). За жалост, през 1952 г. старината става жертва на стихиен пожар, предизвикан от богомолци, след който оцелява само източната стена и незначителна част от другите стени.

Архитектура и изкуство:
Църквата има два строителни периода. Първата църква е малка еднокорабна и едноапсидна постройка от XIV век. Предполага се, че е била разрушена през по времето на походите на султан Мехмед IV (60-те години на XVII в.). Впоследствие е възобновена и разширена (вероятно през 1676 г. от дошлия от Солун свещеник поп Пешо), при което е запазена старата апсида, а подът е вкопан около 1 метър. По късната църква е също еднокорабна, с открит притвор и полуцилиндричен свод, от която след пожара от 1952 г. са оцелели само източната стена с апсидата и протезисната ниша, оформена в цариградска арка. Останалите стени са частично запазени.

Църквата е била изцяло изписана отвътре. До наши дни са запазени стенописи само в олтарната апсида и в ниша, намираща се от лявата ѝ страна. Оцелелите живописни остатъци са силно пострадали от пожара и цветовете им са променени. Горната част на апсидата е заета с "Богородица на трон с Христос  -  дете и архангелите". Тази композиция е обградена по обиколката на апсидната ниша с фриз от девет медальона с допоясни изображения на светци или пророци. Под тези стенописи, в пояс който обхваща височината на апсидното прозорче, е изобразена Евхаристията – вляво и вдясно на прозорчето са нарисувани по един престол с куполни балдахини и велуми, прехвърлени на капителите на две колони, под които стоят двойните образи на Исус Христос, поднасящ на апостолите тайнствата на причастието. В отделен фриз под Ефхаристията, в един купол чаша, е представен -  Мелизмосът – Христос-дете, а от двете му страни стои по един ангел с рапиди в ръце. От ляво и дясно на ангелите са фигурите на великите църковни отци. В нишата до апсидата е оцелял фрагмент от сцената "Пиета".
Поради това, че фреските са изложени на преки атмосферни влияния, сигурността им е застрашена и постепенно се унищожават. Спешно се нуждаят от реставрация и консервация!
До пожара по стените все още ясно са личали надписи (графити) на българи-поклонници от XVIII и XIX в.
Малкото по обем запазени части от сградата и нейните стенописи показват, че гробищната църква в село Сапарево принадлежи към средновековните църкви от Западна България.

Запазената част от църквата дълги години е била предпазвана с покривна конструкция, който доскоро беше съвсем рухнала и заплашваше храма от пълна разруха. За щастие, през 2011 г. кметът на село Сапарево подел инициатива, при която старината е разчистена от растителността, а защитната конструкция над олтара е основно обновена.




Използвана литература:
1. Василиев, Асен. Проучвания на изибразителните изкуства из някои селища по долината на Струма - Известия на Института за изобразителни изкуства, VII, 1964 г., с. 165 и сл.
2. Дремсизова-Нелчинова, Цв. и Слокоска, Л. - Археологически паметници от Кюстендилски окръг, София, 1978 г., с.27.
3. Коритаров, Васил. Сапарева баня - хроника на духовния живот, София, 2005 г.
4. Меджидиев, Дупница и бележити дупничани през епохата на Възраждането, Дупница, 1940 г.
5. Милушева, Венета, „Късносредновековни и възрожденски култови обекти в района на Сапарева баня”, в Известия на Историческия музей, Кюстендил, т. XVI, Велико Търново, 2010 г., с. 117-128.