Местоположение и географска характеристика:
Сапарево е село в Западна България. Намира се в община Сапарева баня, Област Кюстендил. Отстои на 75 км южно от столицата София, на 17 км източно от бившия административен (околийски) център гр. Дупница и на 60 км в същата посока от гр. Кюстендил. То е най-източно разположеното селище в Кюстендилска област. Сапарево е отдалечено само на 1 км южно от републиканския път II-62 (Самоков – Дупница).
Селото е заобиколено от следните селища: гр. Сапарева баня (на 3 км югозападно); с. Яребковица (на северозапад); с. Клисура (на североизток) и с. Говедарци (на югоизток).

Село Сапарево принадлежи на историко-географската област Горно поле. То е разположено в полите на Северозападна Рила, сред западните склонове на дела Лакатица, в най-източния край на Дупнишката котловина. Средната надморска височина на селището е 730 м. Селското землище заема площ от 54,046 km², като по-голямата му част е заета с планински релеф – северната част се простира във Верила планина, южната и източната – в Рила, а само средищната е равнинна. Сапаревското землище е сравнително безводно, което причина в него да се изгради първото мелиоративно съоръжение в България – Сапаревската вада (1864 г.). Северно от селото тече река Джубрена (десен приток на Джерман).
Климатът е преходноконтинентален с планинско влияние, като едновременно се усеща и средиземноморско течение (от долината на р. Струма). Почвите са кафяви горски и алувиално-ливадни. Тези природни условия благоприятстват за развитие на: земеделие (овощарство, зърнопроизводство, картофи и др.), пасищно животновъдство и горско стопанство.
Населението на Сапарево към 2015 г. наброява около 1 200 жители (по постоянен и настоящ адрес). В етно-религиозно отношение то е представено изцяло от българи-християни (православни).

За името на селото:
Съществуват различни теории за произхода на името Сапарево. Според една от хипотезите то има тракийски произход – идва от тракийската дума „sapara“ („sa“ е със значение „до, на“, а „para“ е изтълкувано като „река, брод, пазар, тържище“). В този случай е възможно името да е означавало „селище до/на река/брод или тържище (на Германия)“. Това обяснение се подкрепя от примери като: Zapara, Bepara, Bessapara.  Не се изключва и друг тракийски вариант на името - „Capara“ (село Цапарево, Благоевградско). Формата Цапарево насочва и към влашката дума „цап“ - козел.
Според друга хипотеза името произлиза от изчезналата дума „сапарь“, която е с неясно значение. Селище с подобно име - „Сапари“ се споменава в Македония за последен път през XVI-XVII в., а в Косово и днес съществува село Сапар.
Може да се каже, че за сега името „Сапарево“ остава с не докрай изяснен произход.

История:
Районът на днешното село Сапарево има хилядолетна история. Наличните данни сочат, че той е обитаван от най-дълбока древност. Предполага се, че първите заселници по тези земи са от ранния неолит (6200-5500 г. пр. Хр.) и са дошли от Анатолия (днешния залив Анталия) по Беломорското крайбрежие и долината на Струма. Донасяйки земеделието и животновъдството на Балканския полуостров, те са носители на една от най-древните цивилизации в Европа. Отколешното човешко присъствие в района е засвидетелствано с наличие на праисторическо селище от ранния и късния неолит и в границите на сапаревското землище. Тук трябва да се спомене, че в съседство се намират две от най-ранните неолитни селища в България – едното е в местността „Езерица“ на изток от с. Крайници, а другото – в м. „Кременик“ на запад от Сапарева баня.

Територията на сапаревското землище продължава да бъде обитавана и през тракийско време, и особено през античната и късноантичната епоха, когато в съседство се развива големият градски център Германия (в границите на днешния гр. Сапарева баня). Тогава от тук минава (по направлението изток-запад) един от главните пътища на Балканския полуостров – т.нар. Далматински път или както е известен на местните хора - „Римскио пат“.
Съществуването на поселищен живот през римско и византийско време е засвидетелстван от открити случайно при изкопни работи в границите на селото зидове с хоросанова спойка, долиуми и други находки. Особен интерес представлява част от подова мозайка, разкрита в долния край на Сапарево, недалеч от шосето за Самоков. За жалост това разкритие е премълчано, както и други подобни, за да не се ощетява собственика на имота, ако се предприемат археологически разкопки.
Най-вероятно тукашното късноантично селище пострадва, заедно с разоряването на съседния град Германия, по време на опустошителните аваро-славянски нашествия от края на VI век.

За пръв път Дупнишко, респективно и Сапаревско, влиза в пределите на българската държава при овладяването на Сердика от кан Крум през 809 г. Горнострумските земи са трайно поставени под българска власт през 30-те години на IX в. при управлението на кан Пресиян (836-852 г.).
За сега няма сведения за съществуване на средновековно селище в района на Сапарево по време на Първата българска държава, за разлика от съседна Германия, която за пръв път се споменава в грамотата на император Василий II от 1019 г., отнасяща се за църковната уредба на Охридската българска епископия. Но не така стои въпросът за времето на Второто българско царство (XII-XIV в.), от когато има достатъчно податки, недвусмислено доказващи наличие на селище около или на мястото на днешното село.
Ценен паметник от тази епоха е черквата „Св. Никола“ в старите гробища на Сапарево, която е датирана към XIV в. Навярно средновековен манастир е имало на мястото на съществувалия през късното средновековие Сапаревския манастир „Св. Архангел Михаил“. Не се изключва възможността средновековни църкви да е имало и при някои от многото стари оброчища в района, върху по-голяма част от които в ново време са изградени параклиси, без да бъдат предварително проучени от специалисти. За съществуването на средновековно селище говорят и останките от средновековен некропол в м. „Костеник“. Наличието на толкова християнски култови обекти може да се обясни с близостта на Германия, който с функциите си на църковен и административен център през средновековието, неминуемо е упражнявал влияние върху тукашното селище.
В района Сапарево са се намирали и отдавна изчезналите средновековни села Семчин и Шербан. Според местното предание жителите на Семчин се изселили и основали едноименното пазарджишко село Семчиново (днес съществуващо), а според това на семчиновци е станало обратното – жителите му дошли през турското робство в Дупнишко, от където по-късно една част от преселниците се завърнали обратно в пазарджишкото Семчиново.
За сега няма сведения, които със сигурност да докажат какво име е носил средновековния предшественик на Сапарево. Възможно е селището да се е казвало Българино при положение, че то се идентифицира с едноименно селище, споменато в Рилската грамота на цар Иван Шишман от 1378 г., с която българският владетел дарява с имоти Рилския манастир: „...и въз Струма до Германщица [река Джерман], и въз Германщица до Българино, и въз Българино..“ Но макар и да не е достатъчно убедително доказателство за името на селището, този документ изяснява друг важен факт, а именно – селото остава в границите на Търновското царство (други части на Дупнишко, влизат във Велбъждското княжество на Константин Драгаш, което просъществува до 1395 г.) до падането на тази част от Горно поле под османска власт, което най-вероятно става с превземането на София в средата на 80-те години на XIV в.
Според местните предания, при завладяването на Горно поле от османлиите, в района на Сапарево се разиграла жестока битка между българска и турска войска, в която последната претърпяла голямо поражение. За състояло се в близост до Сапарево сражение говори и местната топонимия – в селското землище има местности с названия „Костеник“ и „Кръвни дол“.

След падането на тези земи под османско робство населението на Сапарево и оцелели жители на Германия, които биват прогонени от настанили се край минералните извори османлии, за по-голяма сигурност се изтеглят навътре в долината на сапаревския поток, на място, което сега носи името „Селище“.
Попаднало в границите на Османската империя, селото административно е причислено към Кюстендилски санджак (турцизирана форма на името на последния християнски владетел на тези земи Константин Драгаш), чиято територия почти се припокрива с тази на Велбъждското княжество.
Ценна информация за историята на селото от османския период ни дават османските данъчни документи. Най-ранният известен данъчен регистър, който включва Сапарево е т.нар. Тапу тахрир от 1519-1520 г. В него селото е записано с население от 690 жители, всичките християни. По този показател то е едно от най-многолюдните селища в Дупнишката котловина (за сравнение, по това време Дупница има 968 жители). Следващи данъчни описи дават следните данни за населението на Сапарево: 1530 г. - 543 жители; 1570 г.  - 1045 ж. (записано е като Цапарево, включва и 5 мюсюлмани); 1646 г. - 660 ж (записано е като Сапарев, както в следващите две преброявания); 1649 г. - 680 ж; 1690-92 г. - 88 християнски домакинства (около 450 жители); 1797-8 г. - 200 ж. Тези данни разкриват променлива численост на населението, но с тенденция към намаляване, което може да се дължи на различни причини: епидемии, природни катаклизми, имиграции и др. Прави впечатление, че през целия период населението на Сапарево е изцяло християнско, с незначителни изключения (данъчният регистър от 1570 г. разкрива, че към общия данък на селото е причислен и този на едно мюсюлманско семейство). Османските данъчни документи дават сведение и за една добре изградена черковна и манастирска мрежа. Така например, в обширния опис от 1570 г. се споменава за манастир „Св. Димитър“, чието местоположение днес е неустановено.
През по-голяма част от разглеждания период Сапарево принадлежи административно към Дупнишка каза, но данните от регистъра на гарантите от 1797-8 г. разкрива, че селото, заедно със Сапарева баня и Овчарци, вече е включено към Самоковска каза. Може би това разместване се дължи на добре развитото рударство в района на Сапарево, при което икономическата обвързаност с металургичния център Самоков предопределя и административна зависимост. Упражняваната рудодобивна и металургична дейност през различни исторически периоди, дори и през предосманско време и античността, е засвидетелствано от останки на пластове сгурия, пещи (видни), самокови в местностите: „Яьов дол“; „Къркъмо“; „Ковачки егрек“; „Пладнището“; „Кутлешка падина“; „Говедарнико“; „Расльо“ и др.
Известно е, че и през османския период голяма част от жителите на Сапарево са заети с рудодобив, което дава на селото статут на привилегировано рударско селище. Това е една от главните причини през цялото робство в селото да няма нито един мюсюлманин. За особения статут на селото допринася и присъствието на една друга привилегирована прослойка – тази на джелепкешаните (овцевъдите), които се задължават да доставят ежегодно овце за османската войска и големите градове на империята. Според джелепкешанския дефтер от 1576 г. в Сапарево има над 20 джелепкешани.

Както показва османската статистика, през XVIII в. Сапарево започва да запада, като в края на века населението му се стопява на едва 200 жители (1797-8 г.). Но тъй като селото попада във влиянието на големия металургичен и занаятчийски център Самоков и търговското средище Дупница, още в началото на XIX в. навлиза в нов период, характеризиращ се със стопански и културен подем. През Възраждането, освен традиционното земеделие и скотовъдство, започват да се развиват и някои занаяти: терзийство, кожухарство, ковачество, дърводелство и керемидарство. Сапаревските занаятчии обслужват нуждите на селищата от цяло Горно поле. По това време джелепкешанството вече прераства в джелепчийство - търговия с животни. През 50-те години на XIX в. занаятчиите и търговците от Сапарево организират еснафско сдружение „Св. Атанасий“, което представлява своебразна спестовна и взаимоспомагателна каса. Замогнало се и достатъчно укрепнало, това сдружение е в състояние да организира и издържа  взаимно училище в селото, а в последното десетилетие на робството (1876 г.), да построи училищна сграда. Сдружението е в основата на изграждането и на първото в България мелиоративно съоръжение – Сапаревската вада (с дължина 12 км), с която се прокарва вода през планината от р. Черни Искър до Сапаревското поле. Това невиждано за времето си творение се реализира през 1862-1864 г., като неговите самоуки архитекти са сапаревците хаджи Иван Велков, Петре Пугьов и Митю Бонджилов. Последните успяват да ангажират за прокопаването на вадата цялото работоспособно население в селото. Днес Сапаревската вада все още функционира и напоява градините на сапаревци.
Икономическия просперитет на селото неминуемо довежда до възход на неговия културен живот, на духовно-просветното дело. Образованието, макар и на примитивно ниво – изучаване на четмо и писмо в килийни училища, бива подклаждано през целия период на османското робство. От село Сапарево е едно от най-старите сведения за учители и учебно дело в Кюстендилска област - отбелязано е под формата на графит на апсидната стена на старинната черква „Св. Никола“: „Да се знае кога дойдува даскал от Дупница 1735 лето“. Така посетите семена на просветата, дават богати плодове през Възраждането, когато сапаревският район излъчва множество свои просветители, предаващи знанията си, не само в родното село, но и в други краища на родината. Така например, още през 1821 г. един първите учители в новооткритото българско светско училище в Кюстендил е Захари Попстоицов от Сапарево.
Началото на светското обучение в село Сапарево е поставено от дошлия от Самоков учител Тодор Пумпаров, който, по спомени на стари хора, донесъл и „Рибния буквар“ на Петър Берон.
Възрожденските стремления на сапаревци са увенчани и с издигането на  черквата „Успение Богородично“. Представляваща с размерите си най-внушителният християнски храм в Дупнишко и Самоковско, черквата е изградена в периода 1861-1864 г., не без подкрепата на еснафското сдружение „Св. Атанасий“. По-късно към нея е построена училищната сграда.
Дълбоко застъпена религиозна принадлежност на местното население, успяло да запази вярата си през петвековното турско робство, е засвидетелствана и с наличието на много други християнски култови обекти. Към тях, освен вече споменатите средновековни църкви "Св. Никола" и "Св. Архангел Михаил", спадат и множество параклиси, изградени в наше време на мястото на стари оброчища или върху руините на средновековни черкви. Голямата наситеност на християнски обекти е отразена и от Константин Иречек, който след като посещава селото непосредствено след Освобождението, съобщава, че според разкази на местни хора „в района имало 27 черкви“. Днес в околностите на Сапарево се намират  следните параклиси:

- Параклис Св. Троица" - намира се югоизточно от селото, в дясно от пътя за Сапаревския манастир „Св. Архангел Михаил“.
- Оброчище „Св. Николай – Летни“ - в югоизточния край на селото.
- Параклис "Св. Илия" - североизточно от селото.
- Параклис "Св. Св. Петър и Павел" - северно от селото, на пътя за Самоков.
- Параклис "Св. Георги" - северно от селото, в южното подножие на Верила планина.

Почти през цялото време на османското робство село Сапарево административно принадлежи към Дупница, влизайки в обширната Дупнишка каза, в състава на Кюстендилски санджак. Едва в края на XVIII – началото на XIX в. то е включено в Самоковска каза, към която се числи до Освобождението и малко след това. С малки разлики, селото има същата зависимост и в църковно отношение. По време на българското Възраждане село Сапарево гравитира към Самоков, в светско-административно и в църковно отношение. След Освобождението селото е причислено към Дупнишка духовна околия, която по това време вече е под ведомството на Софийска епархия. Сапарево е в същата църковно-административна зависимост и днес.

Освобождението (1878 г.) заварва Сапарево като чисто българско село с около 100 къщи (около 500 жители). Само няколко години по-късно, в резултат на естествения и на големия механичен прираст, предизвикан от заселването на много бежанци от Македония, населението на селото нараства на 1274 ж. (1881 г.).
През следосвобожденския период животът на сапаревци остава почти непроменен, какъвто е бил векове наред. Техен основен поминък продължава да бъде земеделието и скотовъдството. Селото се разраства и запазва позицията си на едно от най-многолюдните села в Дупнишка околия. Този процес е засвидетелстван от статистическите данни от преброяването на населението през годините: 1900 г. - 1475 ж; 1910 г. - 1737 ж; 1926 г. - 2132 ж; 1934 г. - 2394 ж; 1943 г. - 2867 ж.
Във войните за национално обединение – Балканските и Първата световна (1912-1918 г.) участват много сапаревци, като немалка част от тях загиват по бойните полета. В тяхна памет е издигнат паметник в двора на селската черква „Успение Богородично“.

С идването на социалистическата власт на 9 септември 1944 г. настъпва поврат в развитието на селото. След изземването на частната собственост на селяните и образуването на ТКЗС, много от тях са принудени да напуснат родното си място, за да търсят препитание из градовете. Така бива предизвикана изселническа вълна, която продължава през целия социалистически период, не е спряла и до днес. При все това населението на селото започва тенденциозно да намалява: 1956 г. - 2635 ж; 1965 г. -  2369 ж; 1972 г. - 2082 ж; 1992 г. - 1861 ж. С признаването на Сапарева баня за град през 1974 г., село Сапарево е присъединено към него, като остава в това положение до 1986 г. Стопяването на населението на Сапарево не е драстично, както при повечето села из страната, тъй като много сапаревци остават да живеят в селото и всекидневно пътуват за работа до близкия индустриален център Станке Димитров (дн. Дупница). Не малка част от местното население продължава да работи в селското стопанство (първоначално в ТКЗС, а след това – в АПК). През социалистическия период растениевъдството е представено предимно с култивиране на тютюн, картофи, фуражни култури, създаден е и ябълков масив, а животновъдството – с отглеждане на овце и крави.

Днес Сапарево представлява едно приветливо и сравнително оживено село, за разлика от много други селища из България. Перспективи за правилното му развитие се разкриват в съживяване на традиционното селско стопанство и в налагане на разнороден туризъм: планински, селски, културен, поклоннически и др.



Използвана литература:
1. Грозданов, Дойчин; Дянкова, Галина. Издирване на археологически обекти в землищата на гр. Сапарева баня и с. Сапарево, Кюстендилска област. В: АОР за 2010 г., изд. БАН, София, 2011 г.
2. Дремсизова-Нелчинова, Цв.; Слокоска, Л. Археологически паметници от Кюстендилски окръг, София, 1978 г.
3. Еленин, Й. Топонимията на Дупнишко. УИ „Неофит Рилски“, Благоевград, 2006 г.Енциклопедия на България. Том VI, изд. БАН, София, 1988 г.
4. Иванов, Й. Северна Македония, София, 1906 г.
5. Иванов, Й. Български старини из Македония, БАН, 1931 г.
6. Иречек. К. Пътувания из България. София, 1977 г.
7. Историята на Дупница и Дупнишко. София, 2015 г.
8. Комплексни научни експедиции в Западна България през 1957-1958 г., София, 1961 г.
9. Коритаров, Васил. Сапарева баня, Паничище, Седемте езера, Рилски манастир, София, 1999 г.
10. Коритаров, Васил. Сапарева баня - хроника на духовния живот, София, 2005 г.
11. Меджидиев, А. История на град Станке Димитров /Дупница/ и покрайнината му от XIV век до 1912-1963 г., изд. „Отечествен фронт“, София, 1969 г.
12. Милушева, Венета. Късносредновековни и възрожденски култови обекти в района на Сапарева баня. Известия на Исторически музей, Кюстендил, т. ХVІ, Велико Търново, 2010 г., с. 117-128.
13. Семерджиев, Хр. Самоков и околностите му, София, 1913 г.
14. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санųак, т.V/1, Скопје, 1983 г.