Местоположение и географска характеристика:
Полска Скакавица е село в Западна България. Намира се в община Кюстендил, област Кюстендил. Отстои на 95 км югозападно от столицата София и на 20 км северно от гр. Кюстендил. Селото е отдалечено на около 10 км в източна посока, по права линия, от държавната граница със Сърбия. Полска Скакавица граничи със следните села: Злогош (на север), Гърбино (на изток), Стенско и Драговищица (на юг), Горановци (на югозапад) и Полетинци (на запад).
Село Полска Скакавица принадлежи към етно-географската област Кюстендилска котловина. Разположено е сред югоизточните склонове на Земенска планина на 753 м н.в. Множеството му пръснати на доста далечно разстояние една от друга махали (общо 23 на брой) се намират предимно на високия десен бряг на река Струма, която в тази си част е образувала живописния Земенски пролом. През последния минава ж.п.линията София – Кюстендил. Полска Скакавица се
състои от следните махали, редящи се от юг на север: Барата, Богданов дол, Прекръсйе, Голак, Стоина кория, Бела вода, Терзийска, Ливагье, Беровица, Атанас (Чорбаджийска), Бобев дол, Кимищарева, Петрос, Връбье, Ушите, Змиярник, Селото (на мястото на старото събрано село), Гравинье, Влашка, Тополарска, Пчелино и Айдуците като последните три носят общото име Земенчанье. Повечето селски махали лежат по склоновете на рида Рамна рудина, чийто първенец е връх Черенец (1168 м) и възвишението Голак. Част от тях са
сгушени в т.нар Злогошки дол, който след като събере от дясно Крамолички и Смръдлянски дол, носи надолу името Големи дол, завършващ на десния бряг на р. Струма върху травертинова скала. От нея, от 80 м височина, се хвърля красивият Скакавишки водопад. Най-отдалечената махала (от селската черква в махалата Село, която се приема за център на селото) е сборната махала Земенчане, като две от подмахалите ѝ (Тополарска и Пчелино) са разположени на десния бряг на Струма, а другата (Айдуците) на левия ѝ бряг. Понастоящем по-голяма част от махалите са отдавна напуснати и необитаеми.
Полска Скакавица е изградена върху карстов терен и е богата на изворна вода. Самият водопад се образува от буен карстов извор, а друг подобен блика при Земенска махала до жп. линията. Селото е обгърнато с голи хълмове, отчасти покрити с ниска дървесна и храстовидна растителност, а на места и с изкуствено залесени борови гори. Някога цялата околност била покрита с гъста нискостеблена габърова гора, която била унищожена поради силното развитие на козевъдството в началото XX в.
Селото влиза в умерената – преходноконтинентална климатична област. Поради топографското си положение и близостта до р. Струма, то има благоприятен микроклимат. Всичките му махали са добре изложени на слънчевото огряване и запазени от студения вятър, наричан тук „козодеро“, духащ от североизток, от към Риша планина и докарващ студен дъжд и сняг.
Местните природни условия са благоприятни за развитие на земеделие и животновъдство (пасищно). Преобладаващите песъчливо-варовити почви са подходящи за отглеждане на овощия (череши, сливи, кайсии и др.).
Населението на Полска Скакавица към 2018 г. наброява едва 14 жители (по настоящ и постоянен адрес).
За името на селото:
Името на селото е свързано с намиращия се в неговото землище водопад. В миналото са се използвали различни думи със значение за водопад: „скакавица“, „скакля“, „пръскало“ и др., които от своя страна произлизат от скок на вода, когато пада от висока скала. В тукашните краища за това явление се използва думата „скакавица“. Първата част от наименованието на селото - „Полска“ е дадено, за да се различава от другото село в Кюстендилско, в покрайнината Каменица, с име „Скакавица“, при което също има водопад.
История:
Наличните данни сочат, че района на днешното село е населяван от дълбока древност. Първите известни обитатели на тези земи са траки, най-вероятно от племето дентелети. Последните били многоброен народ, имали гъста селищна мрежа и поддържали връзки с външния свят. Именно на тяхно име през I-II век римляните наричат цялата област на Кюстендилско Краище - стратегия Дантелетика (Danteletike), в най-западната част от провинция Тракия. Прeз II в. тези земи са oбединени в oбширна грaдскa територия на Пауталия. Материално наследство от тракийската култура в селското землище представлява тракийски некропол, разкрит при изкопни дейности на около 200 м югозападно от селската черква, в местността „Църквица“ (при гробищата). От некропола са разкривани погребения, извършени чрез трупоизгаряне - пепелта е събрана в глинени съдове с вместимост 5-6 л, захлупени с похлупак. Неминуемо тукашният некропол е принадлежал на намирало се в близост селище, което по всяка вероятност е просъществувало е в по-късни периоди.
В обширното землище на Полска Скаквица се намират множество паметници от късноантичната епоха (IV-VI в.). Югозападно от черквата при Миладинова махала в м. „Путиньел“ (или „Бресйето“ на Черенец), върху било на рид, се откриват обилни останки от късноантично селище. Разкривани са: основи на постройки, две мраморни колони (едната е използвана за подпора на престола в селската черква), тухли, монети, фрагментирани керамични съдове и долиуми с вместимост над 200 л. и покрити с каменни плочи. Разкривани са и гробове от некропол към селището. Друг късноантичен некропол е разкрит в югозападна посока в местностите „Горна махала“ и „Гаридов дол“. Гробовете са със стреховидно покритие и няма данни за погребален инвентар. На това място до карстов извор е била разположена махала на по-късно възникнало късносредновековно селище.
Към късната античност се отнасят и две крепости. Едната се намира на около 1 км югозападно в м. „Градище“. Разположена е върху естествени защитено възвишение, заобиколено от три страни от р. Струма и достъпно само от юг, от която страна, чрез седловина се свързва с околните височини. Днес на терена зает от крепостта няма видими следи от сгради, но се среща изобилие от строителна и битова керамика, което свидетелства за интензивно човешко присъствие от различни епохи. При безредни иманярски разкопавания са намерени калени тръби, водоснабдявали „Градището“ от карстовия извор в м. „Извора“. Трасето на водопровода може да се проследи на няколко места през м. „Дебело усое“. Същата крепост е разгледана и в описанието на Земен като част от фортификационната система на средновековния Землън град.
Другата крепост, известна като "Земенско кале", която е единствената изцяло проучена старина в района, се намира се на 3,5 км североизточно от църквата, в местността "Калето". Заобиколена е от три страни от р. Струма. Достъпна е от югоизток. Разположена е на площ около 1,5 дка, като крепостните стени, следващи очертанията на терена, са градени от ломен камък и хоросан. Установени са 4 строителни периода. Най-ранните останки (архитектурни находки) са от V-VI в., след които хронологически следва културен пласт (селищни останки) от периода IX-X в., разположени в северозападното подножие на крепостта. Съществуват предположения, че на това място се е намирал един от основните квартали на средновековния Землън град. На третия строителен период (XIII-XIV в.) принадлежат части от крепостната стена, седемстенна кула-донжон и църква с некропол. От четвъртия строителен период (XVI-XVIIв.) е запазена жилищна сграда, в която е открито съкровище от 36 златни и сребърни предмети – накити и монети (западноевропейски, сечени от 1500 до 1666 г.). Най-вероятно крепостта е разрушена в края на XVII в. поради масовото участие на местното население във въстанието на хайдутина Карпош.
Всички данни сочат, че днешното село Полска Скакавица е пряк наследник на старо средновековно селище. За пръв път с името Скакавица се споменава в грамотата-хрисовул на цар Иван Александър (1331 - 1371) от 1348 г. за дарените селища на манастира "Свети Никола Мрачки" при село Пещера, Радомирско. Споменава се и във фалшифицираната грамота, издадена уж от сръбския крал Стефан Дечански (1321-1331) за същия манастир, но всъщност съставена в края на XIV – началото на XV в. (според известният български историк Вера Иванова, в самия манастир, вероятно от монашеското братство, с цел да докаже правата си пред дошлата вече османска власт). В грамотата, в списъка на дарените селища, присъства и отдавна несъществуващото село Черенец, съседно на Скакавица. Днес за него напомнят само няколко топонима – името на най-високия връх на рида Рамна рудина - „Черенец“ и името на местност при днешната махала Потинйел - „Бресйето на Черенец“. Именно при последната се намерени двете мраморни колони, а намиращите са там брестови дървета не се кастрят, тъй като се смятат за свещени. При тях се намира оброчището „Св. Спас“. За съдбата на село Черенец е запазено едно предание, според което местна красива мома била открадната от турчин от Кюстендил. След злощастната случка майка ѝ пратила „хабер“ на сина си до Цариград, който отбивал там царска служба за 8-10 г. Той дошъл и успял да изведе сестра си от града, но неговия „зет“ заедно с
приятели го проследили и настигнали. Станало сбиване и братът убил зетя си турчин. Впоследствие била изпратена войска и село Черенец изгорено, а повечето от жителите му избити. Малцината спасили се черенчани се скрили в скалите и пещерите при водопада, близо до които се намирало малкото тогава село Скакавица. Тогава османската власт зеселила в селото четири турски домакинства, за да всее страх у българите. Но тези „турци“ били по-скоро помаци - помюсюлманчени българи, тъй като езикът им бил някаква смесица между български и турски думи. Те нямали джамия, а също и ходжа, за това целували ръка на българския свещеник, когато спохождал селото да „ръси“. И по този случай говорели: „Ние си немаме ходжа, а вашио поп, като моли бога да не къца вашето жито, Бог ще запази и нашето, затова му целуваме ръка“.
Късносредновековното селище се е намирало на около 300 м северозападно от черквата, при махалата Село (Водопада). На това място до края на XVIII в. е било разположено купното село, но при кърдажлийските нашествия от 1792 – 1804 г. населението му се разбягало, а впоследствие селото се пръснало на махали. За най-стара фамилия се сочи Велковци, чийто родоначалник – дядо Велко дошъл от недалечното село Буново. След него се заселват още десет фамилии, чийто произход не е известен. Възможно е повечето от тях да са били завърнали се староседелци, който се укривали през размирните времена.
Сведения за село Скаквица през османския период черпим от османските данъчни документи. В обширния тимарски опис на Кюстендилския санджак от 1570-1572 г. е посочено под същото името като тимар към нахия Ълъджа (Кюстендил), с 13 мюсюлмански домакинства и 3 ергени и 49 християнски домакинства, 34 ергени и 3 бащини (общо около 300 души). От наличието на бащинѝ (3 на брой) се разбира, че в селото има и войнуци (специална категория немюсюлманска военна част), които са освободени от повечето данъци в Османската империя и имат правото да владеят наследствени земи – т.нар. „войнушки бащини“. В списъка на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576-77 г. е записано селище Искакавиче към кааза Ълъджа (Кюстендил) с 6 данъкоплатци - 4 българи и 2 турци.
Отколешната верска принадлежност на местното население е засвидетелствана от наличието на множество християнски култови паметници. През късното средновековие селото е имало черква, намирала се на десния бряг на карстовия поток, непосредствено до водопада. В края на XIX в. върху нейните основи е изградена днешната селска черква „Св. Димитър“. Друга късносредновековна черква (навярно манастирска) се е намирала на около 1 км източно от селската черква, в м. „Манастира“. Нейните останки са разкрити при строежа на жп линията София – Кюстендил през 1909 г. Работниците са оставили руините непокътнати, като отново са ги посипали с насип от чакъл.
От руинното състояние на двете споменати църкви в края на XIX в. се разбира, че са били разорени далеч преди това, през османското робство (вероятно през кърджалийско време). Тогава, останалите без храм селяни създават храмове на открито – т.нар. оброчища. При тях скакавичани се уповавали на Бога, принасяли дарове и измолвали здраве и берекет. В землището на Полска Скакавица са известни следните оброчища:
- Оброчище „Спасовден“ - намира се на около 3,5 км северно от църквата, в близост до злогошката махала Султан тепе;
- Оброчище „Св. Георги“ - на около 1 км южно от църквата, на върха Голак;
- Оброчище „Св. Спас“ - на около 1,5 км югозападно, при Миладинова махала;
- Оброчище „Св. Петър“ - на около 1 км северозападно, в м. „Петрова могила“.
От незапомнени времена основен поминък на тукашното население са земеделието и скотовъдството, но изглежда че в по-стари времена (през средновековието и дори през късното османско средновековие) се е занимавало и с рударство. Свидетелства за упражняване на последното намираме, както в наличието на някои топоними като „Рамна рудина“, така и в следите от старинна вада, най-вероятно използвана за рударски цели. Вадата идвала откъм Злогош, минавала през местностите Дренска осоина, Равна рудина, до Прекоп, Мачища и през Крамулица се отправяла на запад към Полетинци и Горно Уйно. Предполага се, че по нея е докарвана вода от с. Габрашевси, Краище и служила за „плавене“ (промиване) на злато из тукашните села. Дори и в по-ново време (до средата на XX в.) след поройни води селяните промивали злато със задоволителен добив.
Според преданията през кърджалийските размирици (края на XVIII – началото на XIX в.) купното село било изгоряно и селяните се преместили при кошарите за добитък, каквито притежавало всяко домакинство. Но след като преминала опасността дошла друга беда - турското правителство заповядало да се върнат в изгореното купно село. Селяните се колебаели и тогава властта ускорила връщането им като започнала да пали кошарите им. Не изгоряла само кошарата на Кукудчевите, защото в същия ден в нея имало сватба и невястата дала дар на субашата чифт чорапи и плачейки го измолила да пощади тяхната кошара. Така селото станало отново купно, та чак до след Освобождението.
Според статистиката през 1866 г. селото има 44 домакинства с 308 жители, а по спомени Освобождението (1878 г.) го заварва с 45-50 български домакинства и 16 „турски“ (помашки). За жалост, при освобождението на България последните били сполетени от ужасна съдба – всички мъже, жени и деца, с изключение на трима, които били на пазар в Кюстендил, били избити или живи хвърлени от скалите при водопада.
Селото се запазило като събрано с около 50 къщи до към 1888 г., когато поради ограничената площ на къщите (едва по 50-60 кв.м за домакинство), населението му постепенно започнало да се премества при кошарите си из околността, където се установява за постоянно и създава днес известните махали. Така, към 1937 г. в купното село останали само 3 къщи срещу изникналите вече 23 махали. Само трите махали Земенчанье в пролома са заселени на „турска“ земя от кесимджии и изполичари, които работили по-рано в намиралите се по тези места турски чифлици. До преди Освобождението, а и след това в Полска Скаквица няма подходящи условия за нови заселници - „приоданци“, както ги наричат по тоя край. Всички махали възникват сред горската растителност, която постепенно бива изсечена и заменявана с овощни дървета: ябълки, сливи, круши и череши. Край приветливи варосани къщи, потънали в зеленина, се появяват и спретнати зеленчукови градинки и малки площи от ливади. Трудолюбивите селяни променят до неузнаваемост дивите места, така че махалите се превръщат в истински оазиси сред пустошта. Махалата Село, на мястото на старото купно село, се превръща в културен, стопански и административен център на селището. Там се намират: кметството, училището, черквата, пощата, кръчмата, на близо са и водениците.
Статистиката разкрива доста колебливо нарастване на населението през годините: 1880 г. - 460 жители; 1887 г. - 518 ж; 1892 г. - 499 ж; 1900 г. - 574 ж; 1905 г. - 551 ж; 1920 г. - 729 ж; 1934 г. - 753 ж.
В края на ХIХ век Полска Скакавица има 8819 дка землище, от които 3836 дка ниви, 4009 дка гори, 495 дка естествени ливади, 268 дка пасища, 33 дка овощни градини, 178 дка лозя и др. и се отглеждат 1422 овце, 893 кози, 209 говеда и 69 коня. Основен поминък на населението са земеделие, скотовъдство и домашни занаяти. Част от мъжете са строителни работници, железничари и миньори.
През 1892 г. е построена църквата "Свети Димитър", през 1903 - училищна сграда. През 1942 г. е създадено читалище, а през 1945 г. - Кредитна кооперация "Водопад".
С идването на социалистическата власт след преврата на 9.09.1944 г. настъпва поврат в развитието на селото. При образуването на местното ТКЗС „Здрава череша“ (1957 г.) и колективизация на земята и живата стока много скакавичани са принудени да търсят препитание другаде. Задейства се изселнически процес и населението започва да намалява с драстично бързи темпове: 1946 г. - 779 ж. (максимумът); 1956 г. - 629 ж; 1965 г. - 334 ж; 1975 г. - 173 ж; 1985 г. - 126 ж.
През социалистическия период селото е електрифицирано (1956 г.) и водоснабдено (1972 г.). Построени са нови обществени и частни сгради. От 1979 г. ТКЗС-то е включено в състава на АПК – с.Драговищица. Тогава и селото е причислено административно към община Драговищица (1978-1987).
Демографският проблем на селото продължава да се задълбочава и след настъпване на т.нар. демократични промени (1989 г.): 1992 г. - 126 ж; 2001 г. - 96 ж; 2011 г. - 50 ж. Земята е върната на собствениците, но хората вече ги няма, а повечето от техните наследници не познават селския живот.
Днес пред селото стои реалната заплаха от пълно обезлюдяване. Перспективи за съживяването му се разкриват във възстановяване на традиционните селскостопански производства, както и в разработването на разнороден вид туризъм (планински, селски, културно-исторически, поклоннически и др.).
Източници:
1. Захариев, Йордан– Кюстендилска котловина, изд.БАН, София, 1963 г.
2. Иванов, Йордан - Северна Македония, София, 1906 г.
3. Генадиева, Венета и Чохаджиев, Стефан - Археологически паметници от Кюстендилско. Част I. Археологически паметници от Кюстендилското Краище., Велико Търново, изд.Фабер, 2002 г., с.35-38;
4. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санųак, т.V/1, Скопје, 1983 г.
5. Чолева-Димитрова, Анна М. (2002). Селищни имена от Югозападна България: Изследване. Речник. София, 2002, изд. Пенсофт.
6. Енциклопедичен речник КЮСТЕНДИЛ А-Я, София, 1988 г., изд.БАН.
7. Списъкъ на населените места (по преброяваньето от 1 януарий 1881 г.), издава Княжество България - Статистическо бюро, София, 1885 г.
8. Списъкъ на населените места въ Княжество България споредъ преброяването на 31 декемврий 1900 г., издава Княжество България – Дирекция статистика, София, 1902 г.
9. Списъкъ на населените места въ Царство България споредъ преброяването на 31 декемврий 1920 год., издава Царство България – Главна дирекция на статистиката, София, 1924 г.
10. Списъкъ на населените места въ Царството (преброяване на 31 декемврий 1934), издава Царство България – Главна дирекция на статистиката, София, 1939 г.
11. Списък на населените места в НР България по административно деление към 1 ноември 1973 г., с население от преброяванията през 1934, 1946, 1956, и 1965 г. и изчислено население за 1973 г., издава Министерство на информацията и съобщенията, София, 1973 г.
12. Официален сайт на НСИ – Национален регистър на населените места - http://www.nsi.bg/nrnm/index.php?ezik=bul