Земенският манастир „Св. Йоан Богослов“ се намира на около 2 км югозападно от центъра на гр. Земен. Разположен е сред живописна местност от североизточния склон на Риша планина (дял от Конявска планина) и в близост до местността „Орлово гнездо“, където в миналото се е извисявала крепостта „Орловец“, охранявала северния вход на Земенския пролом.

История:
Според наличните данни манастирът „Св. Йоан Богослов“ е основан най-рано през XI в. Въпреки че досега са изказани различни становища за времето на изграждането му, особеностите на архитектурата на манастирския храм и първият слой стенописи в него, са достатъчно убедително доказателство за да се приеме, че ако не манастирът, то поне църквата датира от въпросния XI в. За сега няма сигурни сведения дали веднага към нея са построени манастирски сгради или това става в по-късен период. В безпрекословните писмени извори – Грамотата на император Василий II от 1019 г. и списъците на Кюстендилска епархия, свидетелстват, че Земенският манастир не е съществувал през първата половина на XI в. Има голяма вероятност тукашната обител в по-късен етап да е станал приемник на средновековния манастир в местността „Манастиро“ от Земенския пролом, чийто добре личащи се и днес останки подсказват, че е бил с доста внушителни размери. Навярно именно той е визиран в споменатата грамота, като неразривно свързан със съществувалото през средните векове голямо културно и духовно средище – Сѫтѣска.
Земенският манастир не се споменава и в Мрачката грамота на цар Иван Александър от 1347 г., дадена на близкия и много по-малък Ореховски манастир при с. Пещера. Открит остава въпросът защо българският цар, който направил такова голямо дарение на отстоящия на по-малко от 10 км от Земен Пещерски манастир, е игнорирал напълно Земенския манастир, без дори и да спомене за неговото съществуване.
Земенската църква е обновена и повторно изписана през XIV в. От тогава са фрагментарно запазените ктиторски портрети и надписи на южната и западната стена на храма. Относно разпознаването на дарителите, дълго време в научните среди са водени дискусии, при които са изказани различни становища. Ясно е, че ктитори на това обновяване на църквата са били Доя и семейството ѝ - „...н подрꙊжне его Доꙗ н чадн нмь..“, но повод на прения дава обстоятелството, че не е запазен надписът с името на съпруга, който е напълно унищожен. Именно поради това не е изяснено категорично коя историческа личност се крие зад портрета на мъжа. Първоначалното разпространеното мнение е било, че ктитор на църквата е бил сръбския феодален владетел Деян, чийто синове Йоан и Константин стават  управители на прерасналото Велбъждско деспотство. По-късно, въз основа на задълбочени анализи на многобройните исторически факти, се налага тезата, че въпросният Деян е местен български велможа, при чието време (края на 50 – началото на 60-те години на XIV в.) е станало обновяването църквата. В подкрепа на това становище се изтъква, че през разглеждания период Земенският манастир е бил в българските граници (не е доказано) и, че ктиторските надписи са на български език. Освен това, срещу портрета на възрастния ктитор е изрисуван образът на покровителя на българския народ Св. Иван Рилски, което е поредно доказателство за българския произход на дарителя. Но разбира се, който и какъвто и да е бил ктиторът на старинната църква от Земен, нейната историческа и културна стойност не се намалява.
При археологически разкопки през 1909 г. в църквата е намерена надгробна плоча на монаха Яков, която според акад. Йордан Иванов е пренесена от манастирското гробище и е от края на XIV – началото на XV в. Това позволява със сигурност да се твърди, че през този период манастирът вече е бил оформен и е действал.
Сведения за Земенския манастир през османския период черпим от османските данъчни документи. В регистъра от 1519 г. е отбелязан манастира „Богослов“ в нахия Сирищник, който плаща данък от 290 акчета. В обширния тимарски опис за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. манастир под същото име и в споменатата нахия дава юшур за овошки в размер на 35 акчета. Там османският чиновник е отбелязал, че той се намира близо до с. Белово в „тимара на Ахмед, син на Юсуф“. Ако се приеме, че обителта „Богослов“ в двата регистъра е една и съща, на базата на значителното намаляване на данъка (от 290 на 35 акчета), може да се приеме, че манастирът е загубил част от земите си. Това явление може да се обясни със закона на султан Селим II (1566-1574) за откупуването на църковните имоти, за които няма документи.
Сведения за Земенския манастир през XVII в. липсват, което предполага тогава да е бил запустял. Следващото му споменаване (в манастирската кондика) е едва в 1730 г., когато църквата е поправяна. От манастирските архиви разбираме, че  старинният храм е укрепван и през 1830 г. и 1860 г. През 1867 г. майстор Миленко от с. Блатешница построява първата манастирска сграда. Тя е осветена на 20 май (деня на Св. Йоан Богослов) от кюстендилския митрополит Игнатий. Във възобновения манастир било открито килийно училище, в което първи учители били монаси.
В началото на XX в. местният свещеник Янаки Митов построява нова манастирска сграда на два етажа, във вида, в която я виждаме и днес.
Известни са имената на следните свещенослужители, служили в Земенския манастир: поп Алекси от с. Дебели лаг (1830-1850), йеромонах Хаджията (1860-1872), поп Кръстю Велков и поп Игнат от с. Лобош (1872-1876), свещеник Михаил Пешев от с. Пещера (1876-1896), свещеник Янаки Митов от с. Белово (1896-1928), свещеник Цветко от Босилеград и свещеник Борис Николов от с. Слаковци, Брезнишко (1928-1935), свещеник Мирчо Радев от с. Долна Секирна (1935-1946), свещеник Любен Караджов (1946-1958), свещеник Симеон Томов (1958-1965), свещеник Стефан Симонски (1965-1975) и свещеник Димитър Миланов (1975).
На 5 март 1966 г. Земенската църква е обявена за паметник на българската архитектура и живопис, а Земенският манастир — за национален музей, който впоследствие става филиал на Националния исторически музей (2004 г.).
След обявяването на манастира за паметник на културата, през 1978 г. в центъра на Земен е построена нова черква със същия патрон – св. Йоан Богослов. Това е един от малкото случаи на изграждане на храм от „народната власт”.

Земенският манастир и уникалната му църква привличат погледа още на Константин Иречек,  през 1883 г., когато изследователят посещава Земенския пролом. Първо научно изследване на манастира прави акад. Йордан Иванов в 1912 г., с което известява на страната и света за ценния исторически паметник. След него Земенската църква става обект на изследване на редица български и чужди учени: А. Грабар, А. Протич, Н. Мавродинов, Ас. Василиев, В. Марди-Бабикова и др. Особено ревностна изследователка на църквата е изкуствоведката Лиляна Мавродинова, защитила дисертация на тази тема (1960 г) и написала научна монография - „Земенската църква, история, архитектура, живопис“ (1980 г.).
По време на посещение на манастира от участници в Международния конгрес на византолози, проведен в София през 1935 г., белгийският византолог Грегоан и френският учен Мийе определят Земенската църква като уникален паметник на средновековната живопис със световно значение.
Първата реставрационна намеса на църквата е проведена след 1912 г., при която разрушенията са били запълнени с цимент. За пръв път стенописите са укрепени през 1934-1937 г. от художниците Кирил Цонев и Борис Колев. Основна архитектурна реставрация на средновековния паметник е извършена през 1968 г. Пълна консервационно-реставрационна работа върху стенописите е извършена през 1970-1974 г. под ръководството на Бонка Илиева.
Днес Земенският манастир е напълно реставриран и се поддържа в идеално състояние. Отворен е за посещение целогодишно.

Архитектура:
В архитектурно отношение Земенският манастир представлява комплекс от жилищни сгради, камбанария и църква. Обширният двор е обграден от юг, изток и североизток с каменен зид. Основната жилищна сграда е разположена северно от манастирския храм. Тя е двуетажна, като на сутерена са били поместени обор и изба, а на втория етаж – гостни стаи, дневна, кьошкове и килии, с чардак пред последните. Манастирските сгради са основно реставрирани през 2008 г.
Манастирската църква  „Св. Йоан Богослов“, лежаща почти в средата на дворното пространство, има кубична форма, с дължина на страните около 9 м. По план тя е кръстокуполна, като куполът се поддържа от четири масивни стълба, свързани с арки. Храмът има три апсиди, които се издигат до самия покрив. Добрите архитектурни пропорции, стройно изтеглени нагоре, придават във вътрешността впечатление на пространственост и лекота, въпреки малките вътрешни размери на църквата. Сградата е много добре осветена - има четири прозореца на купола, по един на трите апсиди и на южната и на северната стена. Последните два са от по-късен период, което личи от прорязаните стенописи около тях. Входът на храма е от запад и над него е разположена патронна ниша. Вероятно в по-късен период е добавена една малка врата на южната стена, от която се влиза направо в олтара. Към западнат стена е имало дървен притвор, също така изграден в по-късен период.
Градежът на сградата е изцяло от бигор споен с хоросан. Покриваната конструкция е четирискатна, което я прави нетипична за църковното средновековно строителство по българските земи. Може би по-късните заздравявания на храма (от XIX в. или преди това) са довели до промяна на покрива в днешния му вид. Фасадата на църквата е много добре раздвижена, което е постигнато чрез майсторска декорация на северната, западната и южната стена и на барабана. Трите стени са обогатени с по три аркирани и двустъпални слепи ниши. Декоративният ефект на фасадите е подсилен от вградени равнораменни кръстове, оформени от тухлички. Извит корниз обхваща четирите стени и поема покрива, който обхваща и апсидите. Барабанът на купола е цилиндричен с конусовидно покритие, носено от аналогичен корниз. Барабанът е украсен с два реда по осем ниши, като в четири ниши от долния ред има прозорци. Стените на църквата отвън имат следи от хоросанова мазилка с примеси от тухлен прах и чукана тухла.
Архитектурата на Земенската църква намира най-близка аналогия с Колошката църква „Св. Георги“ в Кюстендил. Близко планово решения има и несебърската църква „Св. Йоан Кръстител“.

Изкуство:
Най-голямото богатство на Земенската църква са нейните стенописи, разкриващи високите достижения на българското средновековно изкуство. Живописната украса на храма има три периода.  Ясно отделен е последният, от късното средновековие (XVII в.), който е свързан само с преизписването на образа на Св. Йоан Богослов. Цялостното изписване на църквата разкрива два живописни слоя, поставени в хронологическите рамки от XI до XIV в.
От първия живописен слой са запазени незначителни фрагменти. Това са част от сцена, свързана със Св. Йоаким и Ана в тимпана на протезиса и част от образа на Св. Константин в тимпана на диаконикона. Въз основа на тези два фрагмента  стенописите от първия живописен слой са отнесени към XI-XII в. (В. Марди-Бабикова) и към втората половина на XI в. (Л. Мавродинова).
Вторият живописен слой е запазен сравнително добре. Живописната схема изцяло отговаря на средновековния декоративен канон. От първия регистър – поясът с мраморен цокъл или изрисувана драперия, до наши дни не е достигнало нищо. Вторият пояс – на правостоящите изображения на светци, е представен добре. Към него, между правостоящите фигури, в югозападния ъгъл са изписани ктиторските портрети. Като трети пояс е изписан фриз от допоясни изображения на светци, а над него, като четвърти и пети пояс са разположени сцените от живота на Христос. В барабана на купола са поместени два пояса – долен, зает от изображения на старозаветни светци, а над тях – ангели, запазени само в долната си част. В пендативите са традиционните изображения на евангелистите.
Кръстокуполното обемно решение на храма разбива покривната плоскост, поради което изпълнението на иконографската схема е съобразено с вътрешните стълпове, арки и сводове.

Иконографска схема

Източна стена:
Втори пояс: на пиластъра и протезиса - Кирил Александрийски, Петър Александрийски, архидякон Стефан и Григорий Нисийски; в олтарната апсида – двама от църковните отци - Йоан Златоуст и Василий Велики с двамата ангели от Мелизмоса; на южния пиластър – неизвестен светец. Трети пояс: в протезиса – Св. Антиноил и Св. Порфирий; в олтарната апсида – Св. Климент и Св. Антим и още двама йерарси; в диаконикона – Св. Патрикий. В люнетата на проскомидийната ниша – Дейсис, а в олтарната апсида – Богородица на трон, фланкирана с два ангела.
Южна стена:
Втори пояс: в ляво от вратата към диаконикона – фрагменти от правостояща фигура и в западния край на стената – изображение на ктиторите (Доя и децата ѝ и вероятно деспот Деян). Трети пояс – допоясно изображение на Св. Севериан и два неизвестни образа. Четвърти пояс – сцената „Моление в Гетциманската градина“.
Западна стена:
Втори пояс: в дясно от входа – жени мъченици, между които Св. Неделя и Св. Варвара, и ктиторите Витомир и Стаю; в ляво от входа – светци-монаси, между които Св. Сава, Св. Арсений и Св. Евтимий. В центъра над входа – традиционната сцена „Успение Богородично, а от двете ѝ страни – Кирик и Юлита.
Северна стена:
Втори пояс – незначителни фрагменти от изображения на светец-воин и светец-монах и допоясни изображения на светци мъченици,  между които Св. Сисиний, а над тях, в трети пояс, сцените „Носене на кръста“ и „Издигане на кръста“.
Североизточен стълп:
Втори пояс -  Св. Мелхедес, Св. Порфирий, Св. Св. Йоаким и Ана, Св. Григорий Чудотворец. Трети пояс – севестийските мъченици Йоан Милостиви, Леонтий Кипърски и Спиридон; Захарий и Елисавета; Св. Алопий и еврейски първосвещеник.
Югоизточен стълп:
Втори пояс – неизвестен светец и Григорий от Велика Армения. Трети пояс – епископи Йеротей и Алипий, неизвестен светец.
Северозападен стълп:
Втори пояс – Св. Прокопий, Св. Нестор, апостол Павел, Св. Теодор Стратилат. Трети пояс – Флавий и акакий, Урал и Приск, Св. Филоктимон.
Югозападен стълп:
Втори пояс – Св. Йоаким Осоговски, Св. Иван Рилски, апостол Петър, Св. Теодор Тирон. Трети пояс – Ираклий и Мирон, Теодул и Александру, Св. Атанасий, севестийскимъченици.
Сцени от четвърти и пети пояс:
Над северните стълпове: „Съдът на Пилат“ и „Причастие на Апостолите“, а над тях - „Влизане в Йерусалим“ и „Възнесение Христово“. Над южните стълпове: „Тайната вечеря“, „Христос пред Анна и Каяфа“, а над тях - „Петдесетница“ и „Лазарово възкесение“; на зенита на свода – западно, „Христос Втхий денми“. Над източните стълпове: в североизточния пендатив – евангелист Йоан и Прохор; в югоизточния – евангелист Матей, а между тях – Урбус; на самите стълпове - „Благовещение“, „Качване на кръста“, „Изковаване на гвоздеите“ и „Разделяне на дрехите“. Над западните стълпове: евангелистите Лука и Марко, под купола в пендативите, а между тях – Керамион; четвърти пояс - „Юда при евреите и първосвещениците“, „Предателството на Юда“, „Разкаянието на Петър“, „Съдът на Пилат“ и „Поругание Христово“; пети пояс - „Кръщение Христово“ и „Разпятие“.
В свода на протезиса - „Жените мироносци съобщават на апостолите за Христовото възкресение“, а на зенита на свода над олтарната апсида – медалион с образа на Христос от Възнесение

Ктиторските портрети заслужават специално описание, поради тяхната значима историческа, етнографска и художествена стойност. Както е споменато по-горе, портретите на деспот Деян и Доя с тези на други членове от семейството са поместени в югозападния ъгъл на църквата. Присъствието им на това място недвусмислено говори за заслугите им в укрепването на храма.   Изображенията по южната стена са с размери 2,30 м дължина и около 1 м височина, а тези на западната стена – 1 м дължина и 1,25 м височина. В портрета на Деян е запазено по-голяма част от главата, лявата част от гърдите и лявата ръка. Докато портрета на Доя е по-добре запазен – главата и част от забрадката ѝ са в добро състояние, както и двете ръце и торсът до пояса. Много пострадала е фигурата на техния син-юноша, който е нарисуван от ляво на майка си. Следващата зад него фигура на млада жена, вероятно дъщеря им, не е в по-добро състояние. От главата на нейния портрет е запазена малка част – личат добре големите ѝ цветни обици и част от забрадката ѝ. Към тези портрети е запазен и част от надпис с имената на ктиторите, в който се чете (според акад. Й. Иванов):

От надписите при главите на дарителите е запазен този, отнасящ се за Доя, който съдържа: „...н подрꙊжне его Доꙗ н чадн нмь..“. Надписът, в който вероятно е било написано името на деспот Деян, е напълно унищожен.
Непосредствено до описания групов портрет, който стига до самия ъгъл, на западната стена са изрисувани изображенията на млад мъж и на момче. До главата на мъжа се чете“: „Молие раба бжꙗ Витомнръ“. От надписа ри главата на момчето са останали няколко букви: „....бж Ста...“ [Стаю или Стахия].
Ктиторските портрети са изработени с общоприетите правила за рисуване на епохата и говорят много за личните художествени похвати на техния неизвестен творец. По всичко личи, че художникът е проявил голямо старание, от което са дошли и високите му постижения. Особено впечатляващи са майсторски изписаните облекла на ктиторите, типични за болярското съсловие от онова време. Забележителна е забрадката на Доя, която напомня на достигналите до много по-късно време по някои български села т. нар. „сокай“. Художникът е придал на лицата голяма живост и реалистичност, с което качество постиженията му не стоят по-назад от  тези в Боянската църква.
На земенските ктиторски портрети, както и на останалите стенописи в църквата, трудно могат да се намерят аналогии. Досега не са открити или поне не са известни други църкви, в които да са вложени подобни художествени разбирания. Изкуствоведът Асен Василиев посочва две църкви от Западна България, в които стенописите се доближават до известна степен до земенските. Едната от тях е църквата „Св. Никола“ в с. Долни Романци, Брезнишко, а другата - „Св. Архангел Михаил“ при с. Горановци, Кюстендилско. При едно по-задълбочено проучване на храмовете от западните български краища, би могло да намери сходни художествени възгледи, вдъхновени от едно и също средище, изкуството на което най-силно е изразено в Земен.


Източници:
1. Иванов, Й. Старинни църкви в Югозападна България, ИАД, т. III, 1912/13
2. Мавродниов, Никола, Външната украса на старобългарските църкви, ИАИ, VIII, 1934, с. 262—330.
3. Василиев, А. Ктиторски портрети, изд. БАН, София, 1960, с. 47-54.
4. Стойков, Г. Култови и обществени сгради в Трънско,Брезнишко и Кюстендилско., В: Комплексни научни експедиции в Западна България през 1957-58, София, 1961, с. 81-85.
5. Мавродинова, Лиляна, Земенската църква, София, 1980 г.
6. Митова-Джонова, Димитрина, Археологическите паметници в Пернишки окръг, София, 1983 г., с.86-90.
7. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санųак, т.V/1, Скопје, 1983 г.
8. Тулешков, Н. - Архитектура на българските манастири, изд. "Техника", София, 1988 г.
9. Арсов, Асен. Земен. История и природни забележителности, изд. „Български бестселър“, София, 2004 г.
10. Ковачев, Георги. Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX век., Радомир, 2007 г.
11. Минчева,Калина - Манастири и манастирска мрежа в Кюстендилски снаджак през XV - XVII век, София, 2010 г., с. 155-156.