Местоположение и географска характеристика:
Каварна е малък крайбрежен град в Североизточна България. Намира се в област Добрич и е административен и стопански център на община Каварна. Отстои на на 507 км североизточно от столицата София, на 52 км югоизточно от гр. Добрич и на 63 км североизточно от Варна.
Град Каварна е разположен на западния черноморски бряг (в българското Северно Черноморие) и в най-източната част на Дунавската равнина. Градът принадлежи на историко-географската област Добруджа. Жилищните квартали на селището са застроени в горната част на неголяма долина, в чието дъно, в южна посока (към морето), тече малка рекичка, образувана от множество извори. Релефът на сушата около града е равнинен, до равнинно-хълмист, а бреговата ивица - слабо разчленена с малки, но живописни естествени плажове. Крайбрежието на община Каварна е с дължина 42 км, като плажовете заемат площ от около 74 000 кв.м.
Непосредствено до морето и южно от града се издига труднодостъпният, с почти отвесни скатове, нос Чиракман. В миналото Чиракман се е врязвал на километри навътре в морето, но при силно земетресение се срутва и постепенно ерозивното действие на водата оформя сегашния му непристъпен вид. На неговото равно плато в продължение на хилядолетия е кипял интензивен живот (древният град Бизоне), засвидетелстван днес от руини на крепостни стени, жилища, църкви, некрополи и много находки.
На 12 км югоизточно от Каварна се намира друга забележителност на местния ландшафт – нос Калиакра. Вдаден с 2 км навътре в морето, наподобаващ полуостров, носът е най-дългият по Българското Черноморие. Естествено защитеното място, чийто уникален геоложки строеж е причина да бъде обявено за природен резерват, има и изключително богата история и множество достигнали до нас културни паметници, поради което е със статут на археологически резерват.
Районът на Каварна разполага с уникален природен потенциал. Освен красивата природа, негови достояния са и редица земни блага. В околността бликат множество минерални извори, чиято вода е подходяща за пиене и се бутилира. В земните недра има запаси на черни каменни въглища, природен газ и др.
Каварненският край може да се похвали и с богато разнообразие на флората и фауната. Характерна за тези земи е степната растителност, сред която се срещат някои редки защитени видове, вписани в Червената книга на България. Такива могат да се видят в защитените територии: нос Калиакра, природо-археологически резерват „Яйлата“ (широколистен божур), местността „Болата“ и др. Животинският свят, освен с типичните за района морски видове, е представен и с голямо разнообразие на пернати. Разновидните птичи популации в местностите: „Икантълъка“, „Болата“, „Яйлата“ и „Долината на авлигите“ привличат туристи от цял свят, което от своя страна предопределя развитието на орнитоложки туризъм.
С оглед на географското положение и природни дадености, приоритетно място в местната икономика заемат селското стопанство, туризмът, леката и хранително–вкусовата промишленост. Съществуват идеални условия за развитие на природосъобразно животновъдство и земеделие. Наред с традиционното зърнопроизводство, през последните години се разработва лозарството и овощарството. Стратегическо място в каварненската икономика заема промишленото култивиране на миди и изграждането на вятърни електроцентрали. Част от стопанският поток на Каварна се обслужва от градското пристанище, чийто капацитет позволява акостиране на пътнически и търговски плавателни съдове от среден тип.
Прекрасната природа в съчетание с богата материална база (Морска зона – Каварна, м. „Икантълъка“, в.с. „Русалка“ и др.), която се разраства с всяка изминала година, благоприятстват за развитието на морски и ваканционен туризъм. Околните села Топола, Бужурец, Българево и Камен бряг предлагат добри условия за селски туризъм, а намиращите се на територията на общината много културно-исторически и християнски паметници пък допринасят за упражняването на културен и поклоннически туризъм.
Населението на града към 2016 г. наброява около 11 200 жители (по настоящ и постоянен адрес). В етно-религиозно отношение то е представено изключително от българи-християни (православни). В Каварна живеят незначителен брой представители на гагаузката етническа група, за разлика от не много далечното минало, когато са били многобройна и компактна маса, населявала селища от Приморския регион, в т.ч. и каварненските села: Българево, Бужурец, Топола, Могилище и Раковски.
В църковно административно отношение Каварна се числи към Добричка духовна околия, Варненска и Великопреславска епархия.

За името на града:
Днешното име на града произлиза от старобългарското наименование Карвуна, с което е било наречено отцепилото се през XIV в. от България Добруджанско (Карвунско) деспотство, чийто главен град също се е кавал Карвуна. Името „Каварна“ се появява за първи път след падането на тези земи под османска власт (началото на XV в.), което предполага, че то е турския вариант, съобразен с турските езикови норми, на българското „Карвуна“.

История:
Каварненският бряг е бил притегателен център за хората от дълбока древност. Първите поселения по тези места са датирани към III хил. пр. Хр. Ценно свидетелство за интензивен живот през онази далечна епоха е намерен в района на Каварна полиметален слитък (домонетно средство за размяна) от средата на II хил. пр. Хр. По всяка вероятност слитъкът е попаднал в района на западночерноморската крайбрежна ивица чрез посредничество на микенски търговци, след като е бил направен в някой от основните им производствени центрове в Египет или Кипър. Находката може да се свърже с Египет от епохата на Новото царство и по-точно с времето на фараона-еретик Аменхотеп IV (XIV в. пр. Хр.), известен още като Ехнатон. Според някои изследователи, той и негови последователи, представители на различни етнически групи, изповядвайки култ единствено към бога – слънце (Атон), биват прогонени от Египет и се заселват в Обетованата земя (дн. Израел), където сформират еврейския етнос.
Съществуват предположения, че едно от най-ранните селища - предшественици на днешния град е основано през VII - VI в. пр. Хр. от траките. Около VI в. територията на Каварна заедно с хинтерланда на колониите Истрия, Томи, Калитис и нос Калиакра е един от центровете на гетите. Според наличния епиграфски материал и сведение на Клавдий Птолемей тези земи влизат в стратегията Русике с център Залдапа (дн. с. Абрит).
По-късно, през V в. пр. Хр. в района на старото тракийско селище, на нос Чиракман, гръцки заселници образуват колонията Бизоне. През еленистическия период градът играе важна посредническа роля в търговията между местните селища и търговците от градовете-държави по Черноморието (Месембрия, Созополис, Агатопоис и др.) и Източното Средиземноморие (Родос, Храклия, Египет и др.). Въпреки че е неудобно за пристан, поради скалистите си брегове, добруджанското крайбрежие, се утвърждава като важен търговски център. От него се изнасят произвеждани във вътрешността висококачествени зърнени храни, а се внасят различни стоки за бита и вносни храни (вино, зехтин и др.).
Паралелно с Бизоне на нос Калиакра съществува друго селище, споменавано в изворите като Тиризис.  Това наименование идва от името на тракийското племе Тиризи, което населява югоизточната част на Добруджа.
В средата на V в. пр. Хр. Тиризис и Бизоне влизат в пределите на наскоро образуваното Одриско царство. Запазени са сведения, които потвърждават, че през V и IV в. пр. Хр. местните династии поддържат връзки с одриските владетели Ситалк, Севт и Котис I.
През втората половина на IV в. пр. Хр. тукашните селища попадат под ударите на македонската експанзия. След смъртта на Александър Македонски (323 г. пр. Хр.) областта става опорен пункт на един от неговите наследници – Лизимах, който според Страбоновите писания криел в цитаделата на Тиризис част от съкровищата си.
По-късно тези земи преживяват нашествието на келтите и временно господство на иранското племе скити (III–II в. пр. Хр.), за чието присъствие свидетелстват намерени в района монети на скитските владетели Акроза, Сария, Канит и Тануза. Друго доказателство за тяхното пребиваване по добруджанския бряг са издълбани в скалите погребални камери в археологическия резерват „Яйлата“.
През втората половина на I в. пр. Хр. мощно земетресение разцепва нос Чиракман и голяма част от Бизоне, според специалистите най-богатият квартал, потъва във водите на Черно море. Проведени наскоро подводни археологически експедиции разкриват, че Бизоне е потъвал на два пъти. През този период морският бряг се е издигнал с около 4 м и отново е пропаднал, потапяйки във водите част от града.
След покоряването на земите между Дунав и Стара планина от Римската империя през 15 – 29 г. сл. Хр., тукашните селища попадат в границите на новосъздадената провинция Мизия. Бизоне е възстановен под същото име и започва бързо да се възражда. Пристанището се оживява и търговията отново процъфтява.
По-късно, през ранновизантийския период (IV - VI в.) Бизоне изживява голям икономически и културен подем. През IV в. на нос Чиракман е изградена мощната крепостна стена, която да защитава града от многобройните варварски нападения. Днес стената е реставрирана и представлява интерес за посещение от туристи. Нейната архитектурата нарежда античния Бизоне между най-сериозно укрепените градове по западния бряг на Черно море. С този период се свързват и редица сгради, предназначени за военни, жилищни, стопански и култови нужди.
През късната античност, наред със стопанския си подем, Бизоне се обособява и като църковен и духовен център. За това свидетелства голяма раннохристиянска базилика, разкрита между крепостните стени на платото на нос Чиракман.
По това време близката крепост Тиризис, вече наричана Акра (Акре), се превръща в един от най-важните стратегически пунктове на империята по западното черноморско крайбрежие. Нейното име се среща във връзка с един от многобройните бунтове срещу централната власт в Източната Римска империя (Византия). През 513 г. византийският военачалник на федератите Виталиан вдига бунт срещу император Анастасий. Начално огнище на въстанието е родно място на Виталиан Залдапа (дн. с. Абрит), а Акра е една от главните крепости на въстаниците.

Византийският град Бизоне е разрушен по време на масираните аваро-славянски нашествия от края на VI – началото на VII в. По-късно, върху руините на античния град българите създават свое поселище, наречено Карвуна, за което историците все още водят спорове за точната му локализация (при Балчик или Каварна?).
Добра представа за живота и бита на българите от тази епоха ни дават останките и находките от средновековно селище с керамичен център при село Топола, недалеч от Каварна.
За сега няма много известни сведения за селищата в района през Първото българско царство (681 – 1018 г.). От археологическите разкопки се разбира, че след период на обезлюдяване тукашното селище е отново населено към X – XI в., в началото на византийското иго над българските земи. С течение на времето селището на Чиракман се разраства, и особено след успешното въстание на Асеновци от 1185 – 1187 г., когато Добруджа отново влиза в пределите на българската държава.
По време на Второто българско царство (XII – XIV в.) селището се превръща в голям занаятчийски център. Потвърждение за това дават и резултатите от археологически разкопки на нос Чиракман, при които са разкрити останките на немалко укрепено селище (вероятно Карвуна), чиито белези издават, че то е имало голямо икономическо, политическо и културно значение. Разкритите основи на няколко средновековни черкви свидетеслтват, че то се е изявявало и като духовно средище.
Селището достига своя най-голям разцвет след като попада в самостоятелното Добруджанско княжество (деспотство), известно още и като Карвунска хора. В средата на XIV в., след отслабване на централната власт, българският болярин Балик с помощта на неговите братя Теодор и Добротица отцепват Добруджа от Търновското царство и я превръщат в независимо феодално владение. Главен град на деспотството е Карвуна и в него, освен селището на нос Чиракман, влизат градове и крепости като: Варна, Кастрици, Калиакра, Констанция и др.
След смъртта на Балик (около 1366 г.) управлението на деспотството е поето от брат му Добротица, а столицата е преместена в непристъпната крепост Калиакра. Тогава деспотът започва да сече свои монети в знак на пълната си независимост.
Всички важни твърдини на деспотството се намират на черноморското крайбрежие, което обяснява развитието на морската търговия и корабостроенето. По море са изнасяни най-вече зърнени храни, които се отглеждат в голямо количество в Добруджа, вносът се състои от платове, благовония, подправки, предмети на разкоша и др.
Създавайки собствен малък флот, деспот Добротица се превръща в конкурент на Генуезката република, която има претенции за монопол в черноморската търговия. Около 1360 г. съперничеството прераства във военен конфликт, който продължава и при наследника на Добротица – синът му Иванко. Генуезките пирати извършват множество нападения срещу крайбрежните селища на деспотството. Чрез малък, но добре организиран флот, Добротица се старае да отблъсква атаките им. Същевременно добруджанският деспот поддържа съюзни отношения с вечния съперник на Генуа - Венецианската република.
Около 1385 г., след смъртта на Добротица, властта преминава в ръцете на Иванко. При него войната с генуезците приключва с подписването на договор (на 27 май 1387 г.), предвиждащ създаването на генуезка търговска колония на територията на деспотството и българска колония в Генуа. Оттогава геноезците започват да изнасят от деспотството различни стоки, но на първо място зърнени храни, които се изпращат в Италия или в нуждаещия се от продоволствия Константинопол.
Отношенията на Добруджанското деспотство с Търновското царство са нееднозначни, за което свидетелства фактът, че духовенството в княжеството преминава от българската Търновска патриаршия на подчинение към Цариградската (вероятно под натиска на деспота). Освен това, за да демонстрира пълната си независимост, деспот Иванко сече собствени сребърни и бронзови монети.
Добруджанският властел Иванко е принуден да се признае за васал на султан Мурад I, след като в 1387 г. османските войски предприемат поход срещу отказалия да изпълни васалните си задължения и да изпрати военна помощ цар Иван Шишман, при което в ръцете на османлиите попадат редица крепости в Североизточна България.
В битката при Ровине (на 17 май 1395 г). турците претърпяват поражение от влашкия войвода Мирчо Стари и тъй като нито Иван Шишман, нито деспот Иванко изпращат военна помощ на султан Баязид I, последният предприема наказателни действия срещу тях, които довеждат до унищожаване на владенията им. По устна традиция се приема, че последната превзета крепост на Добруджанското деспотство е Калиакра, с чиято обсада е свързана не една легенда. Вероятно малко преди това е било превзето и селището на нос Чиракман, което бива напълно разрушено.
Османлиите напълно налагат властта си в Добруджа едва към 1411 г., след отхвърляне със сила претенциите на влашкия войвода Мирчо Стари. След окончателното завладяване на областта новата власт създава на територията на бившето деспотство вилает Силистра. Османското господство бива сериозно разклатено по време на кръстоносния поход срещу Османската империя на полския крал Владислав III Ягело - Варненчик от 1444 г., когато неговите рицари спират по тези места.

Пряк приемник на разрушения при Чаракман укрепен град става ново селище, което възниква в ниското и недалеч от морето, на мястото днешния град. То започва да се споменава под името „Каварна“ (Cavarna, Gavarna) още в началото на XV век. През османското робство Каварна запазва характера на християнско селище. Поминъкът на населението му е свързан основно с риболов и пристанището, от което продължават да се изнасят зърнени храни и да се внасят вносни стоки. От османския период са запазени няколко интересни културни паметници: хамам (баня), средновековен некропол, мост, чешми и др.
Местното население е пряк свидетел и изпитва на гърба си руско-турските войни от края на XVIII – XIX в. На 31 юли 1791 г. край бреговете на Калиакра се разразява най-голямата морска битка в Черно море. Руската ескадра, водена от адмирал Фьодор Ушаков разбива многократно превъзхождащата го турска армада на Хюсеин паша, като с тази победа завършва Руско-турската война от 1787-1792 г. Днес на носа е поставена плоча с барелеф на руския адмирал, а по повод 215 години от победата, на 10 август 2006 г. е издигнат и негов паметник.
С особено големи последици за каварненци се оказва развоят на Руско-турската война от 1828-1829 г. След сключването на Одринския мирен договор (14 септември 1829 г.), с отстъпването на руските войски, от Източна България, включително и от Каварненско, масово се изселват хиляди българи. В Каварна остават само няколко български семейства, разсеяни из между преобладаващата маса от гагаузи.
Не по-благоприятни за българите се оказват военните действия по време на Кримската война (1853-1856 г.), в която, след преминаването на руската армия в Добруджа и обсадата на Силистра, като доброволци участват много добруджанци, а след оттеглянето на русите започват погроми срещу християните и поредната изселническа вълна. Въпреки нежеланите отрицателни последици за българския народ, Кримската война оказва силно влияние и върху духовния живот на прохождащото възрожденско общество. Освен това, с проникването на западни стоки в Черно море, по неговото крайбрежие се съживява значително търговската дейност. Нуждите на султанската армия и на съюзническите части от продоволствие предизвикват чувствително нарастване на селскостопанското и занаятчийското производство. Започва модернизиране на пътища, пристанища, пощите.
През 50-те години на XIX в., със засилване на търговската значимост на Причерноморието, в Каварна се заселват българи от вътрешността на страната (Котленско, Великотърновско и др.). Някои от тях се открояват не само със стопанската си предприемчивост, но и с високото си национално съзнание, което допринася за всеобщото повдигане на българския дух.
Наред с икономическия си възход, черноморското селище изживява и значителен културен подем. През Възраждането се изграждат две черкви, които през 60 – 70 години на XIX в. се превръщат в духовни средища и огнище на църковно-националната борба на тукашните българи. Това са:

- Черквата „Свети Георги“ - построена през 1836 г. с доброволните дарения на местните жители. Първоначално в нея се служи на гръцки език, а в двора ѝ действа гръцко училище. Пострадва по време на Каварненското въстание в 1877 г., като след Освобождението е възстановена и изографисана (1879 г.).

- Черквата „Успение на пресвета Богородица“ - изградена в 1860 г. върху руините на по-ранна постройка. Именно в този храм каварненци за първи път слушат проповед на български език.

През 1869 г. йеромонах Евстратий Рилски от Самоков основава първото българско училище в Каварна. Рилският монах се явява един от най-ревностните бранители на българщината в Каварненско. Той и свещеник Рафаил са основните водители в борбата за църковна независимост, в която оказват непримирима съпротива на гръцкото духовенство.
Сравнително добра представа за Каварна от тази епоха ни дава едно описание от 1871 г., което гласи така: „Има една гръцка църква, едно гръцко училище, което се посещава от 45 гагаузчета, учител Лазар, родом грък. Двама гръцки свещеници: поп Павли (погърчен) и поп Георги Караманлия. Един молебен дом и училище, български, създадени в 1870 г. Свещеник Евстратий (калугер), който същевременно е и учител. Училището се посещава от 15 ученика и 10 девойки.“

По време на Руско-турската освободителна война (1877-78 г.), след десанта на руските войски на 22 юни 1877 г. при Мачин, в периода 25 юни – 24 юли 1877 г. каварненци и българи от околните села геройски бранят града от башибозушки орди, местни турци и черкезка конница, които превръщат Добруджа в пепелища. Тези събития стават известни в историята като Каварненско въстание. Последното е предизвикано, след като османското правителство изпраща в Добруджа отряд от 3000 нередовни войници с цел да разорат българските села. Неконтролируема и свирепа сган започва да безчинства от Северна Добруджа, при делтата на Дунав (първо е нападнато голямото българско село Башкьой при Тулча) и се насочва в южна посока, като помита всичко българско по пътя си.
Към 7 юли над трихилядната орда обсажда барикадираната от 25 юни Каварна, в която са събрат и бежанци от околните села. Водачи на отбраняващите се българи са: каварненският първенец Андрей Василев Димитров (1831-1934), наричан Амира, Петър Абаджията от Търново, Жечо Крачитала и П. Х. Тодоров, и двамата от Котел, местните Никола Терзи, Димитър Папазоглу и др. Българите се отбраняват смело и на няколко пъти отблъскват атаките на екзалтирания башибозук. След 14 дни турците преодоляват отбраната, впускат се в селото и се отдават на плячка, клане и изнасилвания, а накрая го подпалват. Някои от оцелелите защитници се отправят към останките от крепостта Калиакра, други се укрепяват в новото българско училище, а Амира препуска към руските позиции да търси помощ.
Каварна е спасена от пълно унищожение, а жителите ѝ от гибел, благодарение на арменеца Еранос Ераносян, началник на военния телеграф в Балчик, който, без разрешението на властта, изпраща телеграма до чуждите консули във Варна и посланици в Цариград, в която съобщава за тежкото положение. Дипломатите реагират веднага пред Високата порта и принуждават турските управници да изпратят военни кораби, макар преди това многократно да отклоняват молбите на каварненци.
На 24 юли варненските консули стигат с параход до полуразрушените крепостни стени на Калиакра, където откриват няколкостотин укрепили се каварненци, селяни от Шабла, Крапец, Езерец и бежанци от другите околни села (общо около 3000 души). Събралите се в крепостта категорично отказват да бъдат евакуирани по море към Варна, като заявяват, че ще се бранят на място или ще тръгнат към Мангалия да посрещнат руските войски, както впоследствие и става. На 27-ми когато корабът отново идва, но крепостта е празна. Веднага след тези събития 80 души доброволци от Балчик и Силистра сформират конна чета - т.н. „Драгунерия“, оглавена първо от каварненския първенец Андрей Василев (Амира).
В резултат на извършените по време на Каварненското въстание кланета, погроми и опожарявания, в целия район, с християнско население от около 10 000 души, са изклани към 1000 българи. Всички български села са разграбени и опустошени (черквите в Каварна, Шабла и други селища са разсипани и поругани). Над 5000 души са прогонени или депортирани от домовете си. Много от тях се крият по блатата, крайбрежните пещери, в полето или разчитат на милостиня във Варна и Кюстенджа, като само в последния град се спасяват над 3000 българи бежанци.
Каварна е освободена от османско робство на 4 февруари 1878 г. от 15-ти казашки полк на Първа конна дивизия с командир генерал-майор Николай Янов.

Попаднала в свободна България, Каварна започва да се развива с бързи темпове. Данните от преброяването на населението на тогавашното село, които са красноречив показател за неговото разрастване, имат следните измерения през годините: 1881 г. - 1 479 жители; 1893 г. - 2 261 ж. (с 384 къщи); 1900 г. - 3 125 ж. (с 633 къщи); 1905 – 3 699 ж. Освен на естествения прираст, увеличаването на населението се дължи и на заселването на доста бежанци – българи от останали извън границите на Княжество България земи (Северна Добруджа, Тракия и др.)
От началото на XX в. Каварна продължава да бележи бърз възход, превръщайки се в стопански и културен център. През 1906 г. село Каварна, което до тогава е отбелязвано и като градец, е обявено за град. В навечерието на Балканската война, през 1910 г. в него живеят 4 127 души.
За жалост просперитетът на града е прекъснат вследствие злополучния за България завършек на Междусъюзническата война. След подписването на Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 г. Южна Добруджа е дадена на Румъния, без последната да има оправдани етнически и исторически претенции за това, при което Каварна попада под румънска окупация. Малко по-късно, по време на Първата световна война, за кратко в Южна Доброджа е установено българско управление (7 май 1917 – септември 1918 г.). Ньойският договор от ноември 1919 г. потвърждава връщането на областта  на Румъния, която я управлява до 1940 г. И така отново настъпват тежки времена за българското население, което в стремежа да запази националната си идентичност, се противопоставя на асимилаторската политика на румънските власти чрез активна културно-обществена дейност на църквата, читалищата и културно-просветните дружества. В навечерието на Втората световна война в Каварна действа едно от само четирите български училища в Южна Добруджа, издържащи се от българското население. През 1940 г. съгласно Крайовската спогодба Южна Добруджа, респективно и Каварна, е предадена на България. В резултат на румънското управление развитието на града е силно възпрепятствано. Според първото преброяване на населението на Южна Добруджа след връщането ѝ на България през 1941 г. в града живеят 4 787 души или почти толкова, колкото 30 години преди това.

С идването на социалистическата власт след преврата от 9 септември 1944 г. настъпват съществени промени в дотогавашното развитие на града. От селище с изразен селскостопански икономически профил, Каварна се превръща в аграрно-промишлен център. Наред с традиционните зърнени култури, започват да се произвежда слънчоглед, боб, тютюн и зеленчуци. Садят се лозя (винени сортове) и овощия. Добро развитие получава и животновъдството (млечно говедовъдство, кравекомплекс, комплекс за отглеждане на телета и свине). В града функционира и риболовна база. В местната индустрия се залагат производства предимно на леката и хранително-вкусовата промишленост. През социалистическия период в Каварна работят: Комбинат за багери, Предприятие за детска и училищна мебел, Консервна фабрика, Фабрика за трикотаж, две големи мелници, предприятие на „Винпром“ и др.
Икономическият подем спомага и за развитието на социално-обществения живот и благоустройството на града. В резултат на това Каварна започва да се разраства, като населението ѝ през годините има следните измерения: 1946 г. - 5 625 ж; 1965 г. - 8 300 ж; 1975 г. - 10 872 ж; 1985 г. - 12 030 ж.
Идването на т.нар. „демократични промени“ в Каварна, за разлика от много селища в страната, не е съпроводено с катастрофални последици. Извършен е умел преход от пазарна към пазарна икономика, при което голяма част от промишлените предприятия са преустроени и продължават да работят (завод за багери „Камаш-Каварна“, който е най-големият в България, мебелна фабрика „Калацерка-Каварна“ и др.). Така, в града се поддържа един постоянен жизнен стандарт, за което свидетелства и постоянният брой на жителите – около 11 – 11 500 за периода след 1990 г.

Днес Каварна представлява един приветлив и добре устроен град. Интересна подробност е, че в последните години черноморският град се утвърждава като рок столицата на България. На неговата сцена са гостували над 50 световно известни изпълнители, сред които: Deep Purple, Dio, Manowar, Scorpions, Whitesnake, Accept, Billy Idol, Любэ и много други.
Уникалните природни дадености в съчетание с множеството културно-исторически обекти способстват за превръщането на Каварненския край в място за разнороден и целогодишен туризъм.
Сред забележителностите в района могат да се посочат:

- Нос Чиракман - един от символите на Каварна. На високото му плато са разположени късноантична и средновековна крепост, раннохристиянска базилика, две средновековни църкви и др.

- Турската баня (Хамама) - строена в началото на XV век, представлява масивна куполна сграда, изградена от камък. В старинната баня е поместена експозицията „Добруджа и морето“, включваща множество артефакти от различни епохи, намерени в района на града.

- Градски исторически музей - експозицията му се състои от предмети и материали свързани с хилядолетната история на града и околността, от дълбоката древност до 1940 г.

- Етнографски музей - представлява красива стара къща от края на XIX в., принадлежала някога на богато семейство. Експозицията на музея разкрива домашния бит и култура на основните групи населяващи този район - добруджанци, балканджии-котленци и гагаузи (турскоговорящи българи).

- Природно-археологически резерват "Калиакра" - разположен е на едноименния полуостров, намиращ се в близост до село Българево и на 12 км югоизточно от Каварна. Мястото е с хилядолетна история, било е обитавано от античността до средновековието. Запазени са архитектурни останки от крепостни стени, средновековни църкви, обществени сгради, гробница и др.

- Национален археологически резерват „Яйла“ - намира се на 2 км. южно от село Камен Бряг и на 18 км североизточно от Каварна, представлява съчетание от археологически останки с природни дадености. Тук се намира пещерно селище от над 100 пещери от V хилядолетие пр. Хр. От Античността са запазени светилище, винарни, четири некропола от скални гробници, запазена и частично реставрирана крепост от V-VI в. след Хр. и др. През Средновековието пещерите са били преустроени в манастирски комплекс.



Източници:
1. Сборник Чиракман – Карвуна – Каварна. изд. „Отечествен фронт“, София, 1982 г.
2. Енциклопедия на България, т. 3, изд. БАН, 1982 г., с. 265.
3. История на България. том 3, Издателство на БАН, 1982 г.
3. В. Василев, Ц. Генов, Д. Кисьов. Каварна от древността до Освобождението, София, 1984 г.
4. Г. Атанасов. Добруджанското деспотство, изд. Фабер, В. Търново, 2009 г.
5. Каварна. Една незабравима разходка. Рекламно издание на община Каварна, изд. Студио "Витамин Арт", София, 2008 г.
6. Варненска дигитална библиотека: www.libvar.bg/projects/digitalcollection/