Местоположение и географска характеристика:
Българево е село в Североизточна България. Намира се в област Добрич, община Каварна. Отстои на 514 км североизточно от столицата София, на 60 км югоизточно от Добрич и на 7 км в същата посока от гр. Каварна. Селото лежи на пътя за природо-археологическия резерват „Калиакра“ и село Камен бряг.

Село Българево е разположено в приморската част на историко-географската област Южна Добруджа, на 89 м надм. вис. Отдалечено на около 2 км северно от черноморския бряг, то притежава една от най-дългите брегови ивици от всички населени места по българското крайбрежие. За тази негова даденост допринася близостта на нос Калиакра, който се врязва на 2 км навътре в морето.
Селското землище е изцяло заето от равнинен релеф. Климатът е умерено-континентален със значително черноморско влияние, а почвите са предимно черноземни, с плитко разположени подпочвени води. Тук се среща богато разнообразие на флората и фауната, с характерната за тези земи степна растителност и обиталища на редки представители на птичия свят.  Наред с природно-археологическия резерват „Калиакра“, където е разположена едноименната крепост и се срещат защитени растителни видове, в землището на Българево се намира и местността „Болата“ (хабитат на редки птици), представляваща 6-километров криволичещ каньон с изменяща се растителност, пещери и езеро, на чийто вход от към морето е разположен живописен залив с прекрасен плаж. Недалеч се намират и природният резерват „Тауклиман“ (Птичия залив) и природо-археологическият резерват „Яйлата“.
Местните природни условия благоприятстват за развитие на: туризъм (на 10 км североизточно от селото се намира и курорта „Русалка“), високопродуктивно земеделие (предимно зърнопроизводство, както и лозарство, овощарство и др.), риболов, мидепроизводство (мидена ферма в местността „Дълбока“). Освен това, през последните години умело се използва силата на вятъра за производство на електроенергия (в района има над 100 вятърни генератори).
Населението на Българево към 2016 г. наброява около 1150 жители (по настоящ и постоянен адрес). В етническо отношение то е представено изключително от гагаузи – православни християни, определящи се за българи („ески булгар” - стари българи), чийто роден език в миналото е бил тюркският, днес говорен предимно от по-старите хора.

За името на селото:
Селото носи днешното си име от 1942 г., когато е сменено със старото му наименование – турското Гявур Суютчук. Първоначално селището се е назовавало само Сюютлюк (букв. „върбалак“) заради върбите, които растели около голямата чешма в центъра, а по-късно е наречено от турците Гявур Суютчук (т.е. „българското/християнското село“), за да се разграничи от близкото Тюрк Суютчук (днешното село Топола). Може да се приеме, че новото име „Българево“ не само наследява старото, но и изразява явното желание на местните жители – гагаузи да изтъкнат българския си произход, като „ески булгар” - потомци на аспаруховите българи.

История:
Районът на днешното село Българево е обитаван от дълбока древност. Намиращата се в селското землище крепост Калиакра, която всъщност е един от най-запазените и добре проучени културно-исторически паметници в България, носи белези от няколко исторически епохи (от желязната епоха до късното средновековие). Първите известни обитатели на тези земи са траки от племето тиризи, на чието име е наречено селището на нос Калиакра – Тиризис. По-късно, през римската и особено през ранновизантийската епоха (IV – VI в.) селището прераства в значим укрепен град, наричан Акра Кастелиум или просто Акра (Акре), който просъществува до масираното аваро-славянско нашествие от края на VI – началото на VII в. След включването на Северното Черноморие в пределите на новосъздадената Дунавска България (681 г.), на територията на византийската крепост (в предградието) е основано старобългарско селище, пазено от стръмните брегове и останките от крепостни стени. Това селище, което е значително по-малко от предишния град-крепост, вероятно е било унищожено при нашествията на печенезите в средата на XI в. Някои изследователи, изказват предположение, че именно негови оцелели жители – българи са далечни предшественици на днешните гагаузи в Българево.
Отколешният живот по тези места е засвидетелстван и от множество тракийски могили, открояващи се из равното като тепсия поле около селото, както и от тракийско селище, късноантичната и средновековна крепост „Тимум“ в местността „Дълбока“, чиито останки се намират на около 3 км западно от Българево (над стръмния морски бряг) и укрепено тракийско селище и късноантична крепост на нос Тауклиман, намиращи се в курортния комплекс „Русалка“.
Макар да няма преки доказателства, няма да бъде в противоречие с логиката, ако се приеме, че днешното село е пряк приемник на по-старо селище, което е било основано от жители на разорената в началото на XV в. от османлиите Калиакра – цветущ град и столица на Добруджанското деспотство. Към този ред на мисли насочват и легендите, според които крепостта е превзета последна, след което край пътя за нея съществувало селище, което се местило на няколко пъти, като за последно се установило на мястото на днешното Българево, където се заселили седем семейства след възникнала епидемия. До голяма степен легендите намират реално историческо потвърждение. При археологически проучвания е установено, че след превземането на града на нос Калиакра продължава да съществува малко селище, чието бедно християнско (българско) население преизгражда някои от разрушените черкви на някогашната добруджанска столица, а около тях се развиват некрополи.
Точното време на възникване на селището на днешното му място не е известно. Първите писмени сведения за него намираме в османски данъчен регистър от 1573 г., в който е записано под името Сюютлук. Под същото име се среща и в документ от 1676 г., а в по-късни записи като Гявур Суютчук. Населението е показано като българско, с основен поминък  - овцевъдство.
Селото изживява значителен стопански и културен подем с оживяване на селскостопанското и занаятчийско производство и търговията в Причерноморието след Кримската война (1853-1856 г.), когато в него се заселват цели родове българи от Котленско, Еленско и Ямболско. Представители на последните са и основни радетели в местната борба за независима българска църква, имайки се предвид, че по това време гагаузите се гърчеят.
Домогванията на гръцкото духовенство продължават и след Освобождението (1878 г.), до изгонването му от свободните предели на България през 1914 г. В резултат на противоречията между екзархисти и патриаршисти (гагаузите) в Гявур Суютчук последователно са издигнати два православни храма. Първият (българският) – черквата „Св. Архангел Михаил“ е изграден през 1896 г. в центъра на селото, а вторият - „гръцката“ черква „Св.Св. Петър и Павел“ е построен в 1901 г.

В следосвобожденския период  Гявур Суютчук започва бързо да се разраства, като продължава да бъде най-голямото село в Балчишка околия (1881 г. - 890 ж; 1910 г. - 1791 ж.) и дори става център на община. През 1885 г. е основано първото училище, а в 1904 г. е създадено читалище „Народен будител“.
След злополучния за България завършек на Междусъюзническата война и подписването на Букурещкия мирен договор на 28 юли 1913 г., село Гявур Суютчук заедно с цяла Южна Добруджа е дадено на Румъния. Малко по-късно, по време на Първата световна война, когато в Южна Доброджа за кратко е установено българско управление, селото е върнато на България. Ньойският договор от ноември 1919 г. потвърждава връщането на областта на Румъния, след което голяма част от гявурсуютчуклийци се преселват в свободните територии. Селото е окончателно освободено от румънска власт през от 1940 г., съгласно Крайовската спогодба. Според преброяването от 1941 г. населението на селото наброява 1971 жители, или почти толкова, колкото 30 години преди това. Преименувано през 1942 г. на Българево, селището започва постепенно да се замогва.

Българево продължава своя възходящ път на развитие и през социалистическия период (1944 – 1989 г.). Наред с традиционното селско стопанство, в което първо място заема зърнопроизводството (с рекордни добиви), но се култивират и: лен, лозови масиви, насаждения от праскови и др., а в животновъдството добро развитие получава говедовъдството, в селото работят два плетачни цеха и каменни кариери. Значителни стъпки се правят и в благоустрояването на селището – основно са обновени жилищните и обществени сгради, създадени са здравна служба, две детски градини и др. Заетостта на голяма част от жителите в местната икономика и близостта на град Каварна, където работят много българевци, допринася за сравнително малко изселвания. В първите десетилетия на този период населението на селото бележи растеж, като през всичките години продължава да бъде най-многобройното в района: 1946 г. - 2076 ж; 1956 г. - 2124 ж. (максимумът); 1975 г. - 2013 ж; 1985 г. - 1888 ж.

Днес Българево представлява едно привлекателно и добре уредено селище. С уникалната природа наоколо и наличието на множество културно-исторически паметници, то предлага идеални условия за развитие на разнороден вид туризъм. Районът на Българево е притегателен особено за любителите на спокойствието. Основен поминък на местните жители са туризмът и земеделието, като много от тях работят в близкия общински център Каварна. За задоволяване нуждите на летовниците през последните години в селото се изгражда нова инфраструктура и изникват все повече частни квартири, къщи за гости и семейни хотели.
Българево добива популярност и със сладките пъпеши и дини, които отглеждат жителите му. От 2011 г. насам се провежда първият по рода си "Празник на пъпеша", чието честване е съпроводено с много танци, музика, изложби и т.н.
В първите години на XXI в. в Българево започва изграждането на единствения в България манастир, посветен на Св. Екатерина, който понастоящем вече е действащ и продължава да се развива.
Официалният празник на селото е на Архангеловден – денят на Св. Архангел Михаил (8 ноември).



Източници:
1. Енциклопедия на България, т. 1, изд. БАН, 1978 г., с. 426.
2. Сборник Чиракман – Карвуна – Каварна. изд. „Отечествен фронт“, София, 1982 г.
3. В. Василев, Ц. Генов, Д. Кисьов. Каварна от древността до Освобождението, София, 1984 г.
4. Сергей Торбатов. Укрепителната система на провинция Скития (края на III-VII век.). Велико Търново, 2002 г.
5. Георги Атанасов. Добруджанското деспотство. В. Търново, 2009 г.
6. Интернет сайт „Български крепости“ - www.bulgariancastles.com