ЕПАРХИИ И ОБЛАСТИ
 
 
ЦЪРКВИ И МАНАСТИРИ
 
 
ПОСЛЕДНО ДОБАВЕНИ
 
Средновековни църкви
Църквите на Калиакра
 
ДЪРЖАВА: България
ОБЛАСТ: Област Добрич
НАСЕЛЕНО МЯСТО: Българево
ЕПАРХИЯ: Варненска и Великопреславска
ДУХОВНА ОКОЛИЯ : Добричка
СТАТУС: Археологически паметник
СЪСТОЯНИЕ: Реставрирана
ДАТИРОВКА: Средновековна
 

Черквите на средновековния град-крепост Калиакра се намират на едноименния нос, отстоящ на 12 км източно от гр. Каварна и на 70 км североизточно от Варна. Нос Калиакра, който е най-дългият нос по българското черноморско крайбрежие, е вклинен на повече от 2 км навътре в морето, така че наподобава полуостров. Природното образование се врязва в морето на юг и представлява естествено продължение на Добруджанското плато. Носът е изграден от червеникавокафяви сарматски варовици, които оформят 70-метрови овесни брегове. Днешният му облик е придобит в резултат на дълговременното влияние на морската вода и земетресенията, при което се появяват и изчезват пещери, скални тераси, чудновати скални образувания. Последното голямо земетресение от 31 март 1901 г. разрушава предната част на носа.

За крепостта Калиакра:

Проучване:
Крепостта Калиакра придобива днешния си облик в резултат на дългогодишни археологически проучвания. Първите разкопки на историческото място започват през 1965 г. и се извършват от екип с ръководител Георги Джингов. С периоди на прекъсване, те продължават да се провеждат и през следващите десетилетия (70 – 90-те години на XX в.). По това време проучвателната дейност се осъществява от различни екипи, в които участват археолози като: Георги Джингов, Мария Йосифова, Ана Балканска, Любка Бобчева, Георги Кузманов, Георги Китов, Георги Радичков, Асен Салкин, и много други. След дълго прекъсване, археологическото проучване на крепостта е подновено през 2004 г., като оттогава до днес (2016 г.), без прекъсване, се извършва под ръководството на доц.д-р. Бони Петрунова и нейния екип. През този период от проучването на Калиакра разкопките се финансират основно от община Каварна с кмет Цонко Цонев, а Историческият музей в Каварна съдейства за успешното провеждане на научни експедиции и съхраняване на откритите артефакти.
Наред с наземната работа се провеждат и редица подводни проучвания, който привнасят допълнителна информация за многовековното човешко присъствие на носа.
В крайна сметка, археологическите разкрития позволяват не само да се уточни архитектурата на античната и средновековна крепост и да се изяснят съществени подробности от историята на мястото, но и спомагат за превръщането на Калиакра в привлекателен туристически обект, добиващ все по-голяма популярност у нас и в чужбина.

История:
Естествената защитеност на нос Калиакра, осигурена от високите му брегове и изключително му стратегическо положение по море и суша, са фактори, които благоприятстват за населяването му още в древността. Първите известни обитатели на носа са траките, които създават укрепено селище, чието време на основаване все още не е известно. Най-ранните за сега открити археологически находки са от еленистическата епоха (около IV в. пр. Хр.), когато са извършени преустройства и е възстановено по-старо укрепление. Крепостната му стена е регистрирана на 500 м северно от края на носа, а южно от нея - селището, което е частично разкрито от археолозите.
Тракийското селище се превръща в административно, търговско и религиозно средище, наричано от древните автори Тиризис, по името на тракийското племе тиризи, които живеели в района на днешна Южна Добруджа. Известно е, че през V в. пр. Хр. Племето тиризи, заедно със земите, които населява, се включва в границите на обширното Одриско царство – една от най-значителните и богати държави през тази епоха.
Укрепеното тракийско селище Тиризис добива изключително голяма популярност в античния свят. Древногръцкият географ и историк Страбон от края на I в. пр. Хр. споменава укреплението на „тиразийския нос“. Според него, именно в пещерите на носа цар Лизимах (361 – 215г. пр. Хр.), един от наследниците на Александър Македонски и управител на Тракия, криел несметните си съкровища, заграбени още при походите срещу Персия.
Тракийското светилище (снимка: Филип Петрунов)Тракийското присъствие на носа е засвидетелствано и от две гробници, разкрити до западния склон и светилище, разположено в близост до главната порта на Тиризис. Светилището е посветено на Залмоксис, митичен цар и бог на гетите. При неговото разкриване се установява, че е отчупена част от скалната му площадка, а върху запазената част се личат врязани в скалата корита, улеи и други съоръжения, свидетелстващи за тайнствените ритуали на траките. Наличието на светилище и неговото местоположение (на главно място) е още едно потвърждение за значението на пристанищното селище Тиризис в периода XV – I в. пр. Хр.
След покоряването на тези земи от Римската империя през 15 – 29 г. сл. Хр., тукашните селища попадат в границите на новосъздадената провинция Мизия. Малко по-късно, от края на I до III в. значението на Тиризис започва да нараства. Старото тракийско укрепление е възстановено и разширено, като крепостната стена е почти изцяло преизградена. Тогава е построена нова крепостна стена с ров пред нея, също преграждаща носа, но по-навътре към сушата. Така в състава на крепостта се обособяват три самостоятелно отбраняващи се зони: вътрешен град (цитадела), външен град и предградие.
Средната укрепителна линия на АкреСлед като територията на днешна Добруджа влиза в пределите на Източната Римска империя (Византия) (IV в.), през V - VI в. укрепеното селище, вече известно под името Акре Кастелиум (укрепен нос) или просто Акра, става един от 15-те града на провинция Малка Скития, който отстъпва по големина и значение само на Томи (дн. Констанца) и Дионисополис (дн. Балчик). По това време Акре се превръща в мощна крепост от фортификационната система на Византия, създадена срещу прииждащите от север варварски племена. В началото на VI  в. в нея настанени хуни и българи, които, като съюзници на империята, имат задача да бранят северните ѝ граници.
Името на крепостта се среща във връзка с един от многобройните бунтове срещу централната власт във византийската империя. През 513 г. византийският военачалник на федератите Виталиан вдига бунт срещу император Анастасий. Начално огнище на въстанието е родно място на Виталиан Залдапа (дн. с. Абрит), а Акра е една от главните крепости на въстаниците, пред чиито стени е разгромена изпратената срещу федератите византийска армия.
Към края на VI в., подобно на много други градове и крепости между Дунав и Стара планина, Акре попада под ударите на авари и славяни. И след като Северното Черноморие е включено в пределите на новосъздадената Дунавска България (681 г.), на територията на византийската крепост (в предградието) е основано старобългарско селище, пазено от стръмните брегове и останките от крепостни стени. Това селище, което е значително по-малко от предишния град-крепост, вероятно е било унищожено при нашествията на печенезите в средата на XI в.

Териториален обхват на Добруджанското деспотствоКалиакра достига голям разцвет по време на Второто българско царство (XII – XIV в.) и особено след влизането ѝ в състава на формиралото се в края на 30-те години на XIV в. Добруджанско деспотство (княжество) със столица Карвуна, чието местоположение все още не е установено (някои изследователи го локализират при Балчик, а други – край Каварна). Първи владетел на княжеството е българският болярин Балик, който е с кумански произход и се родее с Тертеровата царска династия. Той помага на византийската императрица Ана Савойска срещу узурпатора Йоан Комнин, като изпраща войска от 1000 конници, предвождани от братята му Теодор и Добротица, но претърпява поражение. Въпреки това, Добротица е приет на служба в императорския двор в Константинопол и удостоен с титлата деспот. През 1360 г., след смъртта на Балик, начело на деспотството застава брат му Добротица, който мести столицата от Карвуна в Калиакра.
Портата на цитаделата на средновековна КалиакраПревърнала се в столица на княжеството, Калиакра навлиза в период на благоденствие, незапомнено в дотогавашната му дълга история. Пристанището на носа се оживява и отново процъфтява търговията. В съюз с Венеция, Добротица започва десетилетна война с Генуа. С умели дипломатични ходове и Монети на Добротицадинастични бракове успява да увеличи територията на деспотството, при което границите му обхващат почти цяла Добруджа. Добротица създава собствен флот, първият в историята на средновековна България. Така, малката държава се превръща във важен политически и военен фактор на Черно море. В знак на пълната си независимост, деспотът започва да сече собствени монети и подобно на цар Иван Страцимир, (владетел на Видинското царство) отделя своите владения от юрисдикцията на Търновската патриаршия и ги подчинява на Цариградската патриаршия. Впоследствие на името на Добротица е наречена областта Добруджа (турско произношение на името му).
Около 1385 г., след смъртта на Добротица, властта преминава в ръцете на сина му – Иванко Тертер. При него войната с генуезците приключва с подписването на договор (на 27 май 1387 г.), предвиждащ създаването на генуезка търговска колония на територията на деспотството и българска колония в Генуа. Подобно на своя баща, за да демонстрира независимост, и деспот Иванко сече собствени сребърни и бронзови монети.
Руините на крепостта Калиакра, гравюра от средата на XIX в.Около 1387 г. добруджанският властел Иванко е принуден да се признае за васал на султан Мурад I. По време на похода на османския пълководец Али паша през 1388 г. е направен неуспешен опит за превземане на Варна, а другите крепости на деспотството не са нападнати. Но не такова е положението след битката при Ровине (на 17 май 1395 г), в която османлиите претърпяват поражение от влашкия войвода Мирчо Стари и тъй като нито Иван Шишман, нито деспот Иванко изпращат военна помощ на султан Баязид I, последният предприема наказателни действия срещу тях, които довеждат до унищожаване на владенията им. Според преданията последната превзета крепост на Добруджанското деспотство е Калиакра.
През 1402 г. генуезците, бивши съюзници на Баязид, възползвайки се от разгрома му при Анкара, завземат важната крепост Калиакра. Малко по-късно, през 1404 г. Мирчо Стари, вероятно с помощта на видинския цар Константин (син на цар Иван Срацимир) и Фружин (син на цар Иван Шишман), завзема земите около Калиакра, като успява да ги задържи до около 1415 - 1417 г., когато султан Мехмед I овладява Добруджа до Дунавската делта.
Последната съпротива на Калиакра е в 1444 г., когато армията на полския крал Владислав III Ягело Прокарване на телеграфния кабел в залива на Калиакра, гравюра от 1855 г.(Варненчик) и унгарския пълководец Янош Хуняди я освобождават за няколко дни. След тези събития в цитаделата на крепостта е настанен османски гарнизон, за чиито култови нужди впоследствие е изградена джамия. От писмените извори и легендите се разбира и за съществуването на дервишки манастир, който възниква около „гроба“ на митичния мюсюлмански светец-воин Саръ Салтък.
В стари османски документи Калиакра се споменава като пристанище с митница Килагра или Челигра бурун.
Паметник на адмирал Ушаков на КалиакраПрез 1791 г. край бреговете на Калиакра се разразява най-голямата морска битка в Черно море, при която руската ескадра, водена от адмирал Ушаков, разбива превъзхождащата я турската армада. С тази победа завършва Руско-турската война от 1787 - 1792 г.
През 1856 - 1866 френско дружество изгражда по българските земи седем фара, един от които е на Калиакра.
През Руско-турската война от 1877 – 1878 г., по време на т.нар. Каварненско въстание (25 юни – 24 юли 1877 г.) сред полуразрушените крепостни стени на Калиакра намират убежище около 3000 местни българи, подгонени от безчинствата на покровителствана от османската власт нередовна войска, съставена от башибозуци и черкези.
Поражения от земетресението на нос Калиакра през 1901 г., документирани от Карел ШкорпилШабленското земетресение от 1901 г., освен че разрушава челото на носа, срутва голяма част от оцелелите останки от крепостта и други по-късни постройки.
През 1941 г. Калиакра става една от първите защитени територии в България. През 1966 г., след започване на първото археологическо проучване, е обявена за природен резерват, а от 2003 г. е и археологически резерват.

Имената на Калиакра:
През многовековното си съществуване крепостта носи множество различни имена. Както беше споменато, нейното първо известно име е Тиризис, което произлиза от населявалото тези земи тракийско племе тиризи. От писмените извори от римската епоха научаваме за промените на името на селището, разположено в южната част на носа: Тиристис, Тетрисиас, Триса. В началото на IV в., значително разширената крепост вече се споменава с името Акрос Кастелиум (Укрепен нос) или просто Акре/Акра.
По време на Второто българско царство (XII – XIV в.) крепостта приема съвременното наименование Калиакра, което се получава от гръцкката дума „καλός“ - красив/добър и  старото „άκρα“ - нос/крепост, и в буквален превод означава „красив нос“. Средновековния пристанищен град се споменава под това име в редица италиански карти и портулани за каботажно плаване по бреговете на Черно море. Наред с пристанищата Галата, Росико, Варна, Кастрици и Карвуна откриваме и Калиакра (с варианти Галиакра, Галиагра, Калиатра, Калацерка). Най-ранно датираната западноевропейска карта, в която се споменава съвременно наименование Калиакра е тази на италианеца Пиетро Весконте от 1321 г. В други италиански карти и съчинения от XIV в. носа се описва и като Capo Calacria или Calacria. Немския оръженосец Ханс Шилтбергер описва носа като Калацерка, което произлиза от „καλός“ и „τσέρκι“ („Добрите обръчи“), като се има предвид трите стени на крепостта. През първите векове на османското робство Калиакра се споменава като пристанище с митница под името Килагра или Челигра бурун.

Архитектура:
План и схеми на града-крепост КалиакраИзглед на Калиакра от север с Външния и Вътрешния градКрепостта Калиакра добива вида, в който я виждаме днес основно през късната античност (IV – VI в.), когато укрепената площ на тогавашната Акра възлизала на около 250 дка. По това време укрепителната система се състои от три самостоятелни отбранителни линии, отстоящи на различно разстояние една от друга и преграждащи носа от склон до склон. Високите до 70 м отвесни скални брегове на носа, правят безпредметно изграждането над тях на крепостни зидове. Тези три защитни пояси обособявали три самостоятелни зони/квартали (Вътрешен град/Цитадела, Външен град и Предградие) на късноантичния и средновековен град.
Скица на външната укрепителна линияВъншната укрепителна линия има праволинейно трасе и отстои на 1250 м от края на носа. Представлява крепостен зид с дължина 422 м и дебелина от 2,8 – 2,9 м. Стената е имала 3 подковообразни и 2 четириъгълни кули с вътрешен кръстовиден план, а пред нейния фронт е бил прокопан и ров. Две от подковообразните кули фланкират единствения вход, като от вътрешната страна на портата, на фуга към зида е било пристроено допълнително укрепително съоръжение (пропугнакулум) с приблизително квадратен план. По-късно към крепостния зид са били построени две плътни трапецовидни кули, а към външното му лице е долепен допълнителен зид с дължина 35 м.
Скица на средната отбранителна линияСредната отбранителна линия отстои на 410 м южно от външната и също се състои от ров и зид. Дължината ѝ възлиза на 162 м, като близо до източния край трасето ѝ прави една чупка. Отначало съоръжението е имало вид на най-обикновен зид с дебелина 2 м, който имал два отвора - портата и една потерна. Наскоро след това пред портата е била издигната четириъгълна проходна кула (кула-порта). Много по-късно били извършени нови преустройства, чрез които дебелината на зида е увеличена с 1 – 1,6 м и са издигнати три кръгли кули, изцяло издадени навън.
Скица на вътрешната отбранителна линия, защитаваща цитаделатаВътрешната отбранителна линия отстои на 325 м южно от средната и прегражда носа в една от най-тесните му части. Представлява масивна крепостна стена, чиято дължината не надвишава 30 м, а дебелината ѝ е 2 м. В средната ѝ част е изградена силно издаваща се четириъгълна кула, която охранява порта. Последната се намира непосредствено югоизточно до кулата и е разположена под ъгъл спрямо прилежащия участък от крепостната стена. Всъщност този архитектурен ансамбъл е най-известната част от крепостта, неин символ, присъстващ във всяка една  картичка на Калиакра. По-късно съоръженията само са ремонтирани, без да са променяни конструктивно.
Възстановка на цитаделата на КалиакраАрхеологическите проучвания разкриват, че през различните исторически периоди във вътрешността на крепостта са изграждани жилищни и обществени сгради (бани и др.), култови сгради, гробници и некрополи и други. Цитаделата сегаПо време на нейния най-голям разцвет (XIII – XIV в.) Цитаделата и Вътрешния град са били плътно застроени с каменни сгради и черкви, разположени около тесни улици. Сред тях се отличавали замъкът на владетеля (донжонът) в Цитаделата и черквите във Вътрешния град (досега са разкрити четири), които по своя план и украса се доближавали до несебърските.

Находки:
Наред с разкритите архитектурни структури, изключително ценна сведения за живота на крепостта през различните периоди на нейното съществуване ни дава богатият находков материал (керамика, монети, накити, оръжия, реликви и др.).
След керамичните съдове, които се срещат почти навсякъде из носа, предимно във фрагментарно състояние, най-многобройни са монетните находки. Те са с различна стойност и произход, но най-впечатляващо е, че представят над десет империи и държави от древността до средновековието, което е явно доказателство за значимостта на Калиакра и нейното пристанище в търговията на Причерноморския район и Средиземноморието. На територията на носа са намирани монети от еленистическата и римската епоха, но имайки предвид, че през ранновизантийската епоха (IV – VI в.) Монети от средновековна Калиакракрепостта Акре изживява разцвет, броят на монетите от този период е значително по-голям. Преобладават фолиси (бронзови или медни монети) на императорите: Юстин I, Юстин II, Тиберий II Константин, Маврикий Тиберий и Ираклий, сечени от втората четвърт на VI до началото на VII в. Най-голям дял от монетните находки заемат средновековните монети от Второто българско царство и Добруджанското деспотство (на Добротица и Иванко). Представени са със сребърни и медни монети на всички български царе от XIV в., с монети от: Видинското царство на Иван Страцимир, Византия, Сърбия, Влахия, Молдова, Татарското ханство и др.
Ценни находки, с голям исторически потенциал, представляват и няколко оловни печати от Византия (на император Андроник и др.).
Накити открити в некрополи на КалиакраИзключително интересни са накитите, открити предимно в средновековните некрополи, където са били полагани като погребални дарове. Голяма част от тях са изработени от благородни метали, което е поредното свидетелство за разцвета на Калиакра през XIII – XIV  в. Една от най-впечатляващите находки е разкрита в гроб на млада жена, която е носила една позлатена и две сребърни обеци и изящна диадема, съставена от позлатени правоъгълни пластини, пластично оформени като панделки."Пръстенът-убиец"
Сред накитите присъства и един уникален артефакт – т.нар. „Пръстен-убиец“. Този пръстен е бил използван за отравяне, тъй като в касетата му е пробита малка дупчица, през която се е сипвала и изсипвала отровата (вероятно арсен). Специално изработеният пръстен разкрива една тъмна страна от живота на средновековна Калиакра, в която, подобно на много други места в Европа, са извършвани убийства с политически характер.
Не малко са и оръжията, намерени на Калиакра: ножове, върхове на стрели и копия и др., между които попада двуостър железен меч от ранновизантийската епоха (IV – VI в.). Те недвусмислено говорят за множеството битки, които са се водели за крепостта.
Кръстът-енколпион с изображение на Св. Богородица и малкия Иисус, в който е намерена частица на светец (снимка: БТА)Специално място сред находките на Калиакра заемат реликвите (кръстове, иконки, предмети с изображения на светци и др.), голяма част от които, открити в некрополите и насипа върху четирите известни черкви. Между многобройните находки свързани с християнската вяра се откроява великолепен кръст – енколпион от XIII в. На лицевата страна на представителния кръст има пластично изображение на „Богородица Умиление“ в цял ръст. Известно е, че такива кръстове са били изработвани в Киев, а през XIV в. са се носели и на Калиакра. Друг интересен кръст, намерен в гроб, е изработен от млечен опал, като на четирите му рамена и в средата са врязани букви, които представляват словесна формула, разчетена от специалисти като: „Лобното място се превърна в рай“.
Наличието на черкви и толкова много реликви дава сериозно основание за да се предположи, че в годините на своя разцвет Калиакра се е изявявала и като духовно и църковно средище, в което навярно са пребивавали висши духовници.


За духовния живот на Калиакра и нейните черкви:
Превръщането на „Красивия нос“ в свято място, каквото несъмнено е било (и продължава да бъде) се корени далеч назад във времето, още в езически времена. Древните траки намират врязания в морето къс суша за свещен и издигат на него светилище, което според специалисти е било посветено на бога Залмоксис, митичният цар на гетите. Според Херодот, Залмоксис е историческа личност, която била роб и и ученик на Питагор. След като се обучил и замогнал, Залмоксис започнал да просвещава траките във вяра в безсмъртието на душата, която след физическата смърт на тялото, отива завинаги на блажено място.
Култът към Залмоксис съдържа философия, която напомня на възкръсването на Христос и вярата в християнския рай. И никак не чудно, че тези езически вярвания намират приемственост на Калиакра след утвърждаването на християнството като единствена религия в Римската империя (началото на IV в.). За сега на носа не е разкрит храм от раннохристиянската епоха (IV – VI в.), който да свидетелства за наличие на духовен живот през този период, но това съвсем не означава, че такъв не е съществувал. Не трябва да се пренебрегва и фактът, че досега е проучена една малка част от ранновизантийския град Акре. Изказват се предположения, че през раннохристиянската епоха една от пещерите на Калиакра, която днес е превърната в музей, е била преустроена в скална черква.
Кръст-енколпион от КалиакраВероятно старите християнски традиции оказват влияние за превръщането на Калиакра в църковно средище по време на големия ѝ стопански възход от XIII – XIV в. Това се потвърждава и от наличието на четири черкви във Вътрешния град (за сега разкрити), а по всяка вероятност има много повече, при положение че крепостта не е изцяло проучена. Предполага се, че главният храм на Калиакра се е намирал в централната част на Цитаделата, където през османското робство е била издигната джамия, която да обслужва настанения в първата половина на XV в. гарнизон. Освен това, през XIII – XIV в. ранновизантийската черква (днешният музей) продължава да функционира, а в най-южната точка на носа възниква скален манастир, най-вероятно посветен на Св. Георги (впоследствие споменът за светеца избледнява за сметка на почитта към Св. Никола).
Бронзова иконаНесъмнено след възстановяването на българската държава в края на XII в. Калиакра влиза в диоцеза на Търновската патриаршия. Но след отцепването на Добруджа от България и образуването на Добруджанското деспотство (средата на XIV в.), неговият властел Добротица, за да изтъкне независимостта си, предава в църковно отношение владенията си под юрисдикцията на Константинополската патриаршия. Това се потвърждава и от един документ на Патриаршията от 1370 г., в който са описани екзархийските права на варненския митрополит върху Калиакра, Дръстър, Карнава (Каварна), Кранея и Геранея, кйто трябва и да: „....закриля намиращите се там свещеници, монаси и останалия христоименен народ.“
При завладяването на Калиакра от османлиите в края на XIV  - началото на XV в. са опожарени всички нейни черкви, с което на практика духовният живот замира. По-късно някои храмове са възстановени като скромни култови постройки, като постепенно около тях се развиват некрополи и се превръщат в гробищни храмове.
Днешният параклис "Св. Никола"През османското робство на Калиакра за пореден път се наблюдава духовна приемственост. Писмените извори споменават за съществуването на дервишки манастир през XV-XVIII в., чието възникване се свързва с двуобредно светилище на Саръ Салтък и Св. Никола (или Св. Георги), появило се скоро след установяването на османската власт по тези земи. Появяването на култа към Саръ Салтък (ревностен войн на исляма) в Добруджа се свързва с преселването на мюсюлманско татарско население. А Св. Никола, както е известно, е тачен като покровител на моряците, рибарите и търговците и на него е посветен параклис, който се е намирал на самия край на носа, където в предосманския период се е помещавал скалният манастир „Св. Георги“, а след идването на османлиите там е бил поместен и „гробът“ (мавзолея) на мюсюлманския светец. Според легендата, когато Св. Никола бил подгонен от турците, той тръгнал да бяга към морето и под стъпките му започнала да се появява земя. Така се образувал нос Калиакра, който свършва там, където османлиите застигнали и посекли светеца. Някои изследователи считат че, огромното преклонение към Св. Никола довежда до включването му в пантеона на мюсюлманските светци под името Саръ Салтък. Според легендите той живял на Калиакра, където проповядвал, лекувал и вършел чудеса.
На Балканите са познати седем светилища (мавзолеи) на Саръ Салтък, като две от тях се намират в Добруджа (в гр. Бабадаг, дн. Румъния и на нос Калиакра), а трето - в Източна Тракия (гр. Баба Ески, Одринско), все на места, където в началото на XV в. са настанени татарски колонии. Те възникват на местата на седемте гроба, във всеки един от които били положени останки от светеца, като впоследствие се превръщат в обекти на поклонение. Мюсюлманският манастир на Калиакра преживява своя разцвет през ХVІ в., когато в него живеят около 200 дервиши, сред които и последователи на неортодоксалния ислям (бекташи — крайни шиити, чийто религиозен мироглед е смесица от мохамеданска мистика, християнски вярвания и наследени от староиранския дуализъм представи). Упадъкът на манастира започва още в началото на следващото столетие. Въпреки това светилището просъществува до началото На самия край на носана ХХ в., когато земетресение разрушава напълно мавзолея на светеца, заедно с параклиса. Това събитие, както и новите етно-демографски процеси, които протичат по същото време в Добруджа, обричат спомена за Саръ Салтък на пълно забвение. Християните обаче продължават да почитат святото място, и дори изграждат нов параклис на Св. Никола, отново на края на носа. Днес това място представлява най-романтичният кът на Калиакра, любим на посетителите.


По време на археологически разкопки са разкрити следните четири средновековни черкви:


Църква №1

Изглед на Църква №1 в КалиакраНамира се във Външния град на Калиакра, в близост до отвесния западен бряг (43°21′58.9″N 28°27′53.6″E).
Наречена е така по времето на нейното разкриване – тя е първата разкрита средновековна черква на Калиакра. Разкопана е в началото на 70-те години на XX в. от археолога Георги Джингов, след което е частично реставрирана и консервирана. Старинният паметник е разкрит силно разрушен. Само северната му половина е сравнително по-добре запазена, където стените достигат на височина до 1,70 м.
По план Църква №1 принадлежи към еднокорабните църкви с План на Църква №1 (по Г. Джингов)полуцилиндричен свод. На изток завършва с една полукръгла апсида, а на запад – с широк притвор. Сградата е с размери: дължина – 15,70 м; ширина – 8,70 м. В олтарното пространство, от двете страни на апсидата, са изградени две ниши (протезис и диаконикон), неизявени отвън на източната фасада. На северната и южната стена на наоса се издават по една двойка пиластри, които са носели усилващи арки на полуцилиндрично сводесто покритие.
Графична възстановка на черквата (по М. Йосифова)Централният вход на храма е на западната фасада, като от него се влиза в разчленен посредством пиластри притвор. Пиластрите са носели арки, а те от своя страна сферичен купол, който се е издигал над средната почти квадратна част. Над нея се е издигала кула – звънарна, добре позната от несебърските черкви. Към кулата е отвеждала стълба, вградена в дебелината на разделителната стена между притвора и наоса. Страничните правоъгълни пространства на притвора са били покрити с полуцилиндрични сводове.
Стените на църквата на запазената височина са градени отвън с добре обработени каменни блокове, а отвътре – с по-грубо издялани, споени с бял хоросан.
Фасадата на черквата е била раздвижена от всички стани чрез едностъпални слепи ниши. Външната ѝ декорация е била постигната с каменни профилирани корнизи и редуващи се каменни и тухлени пояси. Намерени в насипа фрагменти от глазирана четирилистна розетка свидетелстват, че сградата е имала изискан външен вид.
По своя план и архитектура Църква №1 се свързва напълно с широко разпространения ти еднокорабни черкви от по-сложния вид в Североизточна България, като неин най-близък паралел е църквата „Св. Параскева“ в Несебър.
Проучвателят на храма отнася неговото изграждане към средата или втората половина на XIV в., когато Калиакра става столица на Добруджанското деспотство, изживявайки голям стопански и културен подем.


Църква №2

Изглед на църква №2Намира се във Външния град в близост северозападно от Църква №1, почти до отвесния западен бряг, от където се открива прекрасна гледка към Каварна и нос Чиракман (43°21′59.7″N 28°27′52.5″E).
Тази черква е открита през 1980 г. от Г. Джингов, който успява да регистрира повечето от основните ѝ характеристики. Допроучена е изцяло от екип с ръководител Бони Петрунова през 2010 – 2012 г., когато е установено и наличие на некропол около нея.
План на първоначалната черква (по Г. Джингов)Археологическото проучване на храма, при което са регистрирани в дълбочина три нива, позволяват да се изясни неговият план и строителни преустройства. По план Църква №2 е еднокорабна с петостенна апсида и притвор. Била е покрита с полуцилиндричен свод. Изградена върху по-ранна жилищна сграда от IV - VI в., първоначално черквата е била по-малка (11,65 х 6,50 м), с вход от север. План след първото преустройствоПри първото преустройство черквата е удължена на запад, като е оформен притвор, вероятно отворен от запад с дървена колонада. Тогава са настъпили промени и в наоса, като олтарът е отделен от него с ниска План на църква №2 след последното преустройство (по Б. Петрунова)преградна стена, а подовото ниво е повдигнато с около 30-40 см и покрито с каменни плочи. След това преустройство вътрешното пространство на черквата вече е разделено на олтар, наос и нартекс (притвор). По-късно са правени поправки на фасадата, които не променят облика на сградата. При последното преустройство на църквата притворът е затворен от запад, като така общата дължина на сградата достига до 17,60 м.
Златната монета на Андорник II и Андроник IIIГрадежът на стените е от повторно използвани дялани и ломени камъни на хоросанова спойка, а при втория  строителен период спойката е кална. Фасадата не е била разчленена, но по нея е имало декоративна украса от керамични розетки и цветни стъкла на прозорците.
Некрополът около черквата е съществувал паралелно с нея (XIII – XIV в.). Разкритият в него погребален инвентар (предимно сребърни пръстени, монети и други накити) не само дава сведения за обитателите на Калиакра през този период, но и спомага за датирането на храма. Южно от наоса е намерена една ценна находка – златна монета на императорите Андрoник II (1282-1328) и Андроник III (1325-1341), която, заедно с някои материали от проучените гробове, подсказват, че към края на XIII – началото на XIV в. Печат с изображение на Богородица на император Андроник I (началото на VI в.), открит сред руините на сграда, върху която е построена черкватачерквата вече е била действаща. Този тип златни монети са последните сечени във Византия за масова употреба. Освен това, емисията се свързва с важен период от историята на Добруджанското деспотство, през който Балик изпраща военна помощ на Ана Савойска, която да защити престола на малолетния си син Йоан V Палеолог. Съществува вероятност за тази помощ на Балик да е било платено в злато, като именно така златната монета е попаднала на Калиакра.
Регистрираните преустройства и намерените материали дават основание да се приеме, че Църква №2 изградена в началото на XIII в. и най-вероятно е била посветена на Св. Богородица. Преустроена е през XIV в., а последните ѝ промени са извършени през XV в.


Църква №3

Изглед на Църква №3Намира се в северната част на Външния град, непосредствено южно от средната укрепителна линия на крепостта (43°22′02.3″N 28°27′53.5″E). Източната фасада на черквата опира до главната улица (от западната ѝ страна), така че се възприема визуално скоро след влизането през главния вход.
План и разрези-възстановки на Църква №3 (по М. Йосифова)Средновековната църква е разкрита от Г. Джингов през 1982 г., а впоследствие е основно проучена от Мария Йосифова, след което, за да добие днешния си вид, е частично реставрирана, и консервирана.
По план култовата сграда представлява еднокорабна черква без притвор с тристенна отвън и полукръгла отвътре апсида и вход от запад. Дължината ѝ е 10,25 м, а ширината 6,80 м. По вътрешните лица на надлъжните стени се издават по две двойки пиластри, които са носели две арки, а върху тях вероятно е лежал барабан, увенчан с купол.
Запазените стени на черквата, достигащи на височина до 1,20 м, лежат върху късноантичен културен пласт. Градежът им е от дялани камъни, споени с хоросан и подравнени с дървени сантрачи. Подът е покрит с каменни плочи. В олтара на храма като основа на напрестолния камък (mensa sacra) е използван античен постамент на статуя с надпис на гръцки език, който е датиран към II – III в.
Графична възстановка на Църква №3 (по М. Йосифова)Намерени в насипа материали дават основание да се приеме, че фасадата на черквата е имала керамично-пластична украса, подобно на несебърските църкви.
Въз основа на архитектурните особености и разкрити при разкопките артефакти, изграждането на Църква №3 се отнася към втората половина на ХІV в., когато Калиакра става столица на Добруджанското княжество. Изказват се предположения, че по това време е била енорийски храм. В една от жилищните сгради на принадлежащия ѝ квартал е открит фрагмент от широка керемида, върху който е врязан кръст с криптограми. Тяхното реконструиране гласи: “Исус Христос побеждава. Светлината на Христос просветлява всички. Лобното място (стана рай)”
Намерената керемида с кръст и криптограмаЧерквата е опожарена в началото на ХV в., като още същото столетие е възстановена, но без купол и декоративна украса. Тогава е оградена с каменен зид и около нея се развива некропол.
От проучените 67 гроба в некропола, попадащи между и над по-ранни постройки и чийто погребален инвентар е много беден, се разбира, че в първите десетилетия на османското робство в Калиакра остава да живее обедняло българско население, което запазва християнската си вяра. В тези мракобесни времена то е принудено да прикрие своя храм от погледа на поробителите – иноверци зад дебелите зидове на оградата. Постепенно, с опустяването на носа, черквата потъва в забрава....  и така, след много столетия бива разкрита от археолозите.


Църква №4

Изглед на Църква №4Намира се във Външния град на Калиакра, непосредствено южно до средната укрепителна линия (43°22′03.3″N 28°27′54″E). Била е разположена източно от главна улица на средновековния град. След влизане през портата се е падала веднага вляво.
Проучването на тази сграда е започнато през 1966 г. във връзка с възстановяването на втората крепостна стена и изграждането на път, който пресича целия нос. Допроучена е през 2014 г., когато са уточнени някои подробности по нейния план.
План на Църква №4 (по М. Йосифова)По план представлява еднокорабна едноапсидна черква с притвор от запад и размери: дължина – до 9,50 м и ширина – 4,30 м. За да получи вида, в който е разкрита и я виждаме днес, сградата е претърпяла два строителни периода. Първоначално се е състояла само от наос с абсида, като Установеният план на църквата след последното проучванепо-късно е бил добавен притвор, в северната част на който е разположен зидан гроб. В момента апсидата на храма се намира под съвременния асфалтов път, водещ към Цитаделата. При последното проучване на черквата е изчислен размерът на апсидата, която е с радиус 0,75 м. В нея е разкрита основа на олтарната маса, оформена със суха зидария.
Градежът на черквата е от дялани камъни и кална спойка, а подът ѝ е покрит с каменни плочи. Предполага се, че е имала полуцилиндрично сводесто покритие с двускатен покрив отгоре.
В разкрития гроб са намерени два мъжки скелета, вероятно принадлежали на свещеници или високопоставени жители на Калиакра. В гроба са разкрити и фрагменти от фреси, което подсказва, че храмът е имал стенописна украса. При разчистване са открити и 4 бр. средновековни орязани монети, които потвърждават установения период на съществуване на храма.
Изграждането на Църква №4 се отнася към средата на ХІV в., като е просъществувала до началото на ХV в., когато е разрушена при някое от многобройните нападения на крепостта. По-късно, вероятно още през XV в., черквата е възстановена от останалото в Калиакра бедно християнско население, а около нея, подобно на Църква №3, е изграден каменен ограден зид, с дебелина 1 м.



Източници:
1. Георги Джингов. Средновековна църква в Калиакра. ИАИ, 23, 1972, 315-324.
2. Г. Джингов. Църква №2 в Калиакра. – Известия на народния музей Варна, ХХІ (ХХХVІ), 1985, 107 – 113.
3. Г. Джингов, А. Балканска, М. Йосифова, Г. Радичков. Археологически проучвания на Калиакра. В: АОР през 1986 г., София, 1987, 198-199.
4. Г. Джингов, А. Балканска, М. Йосифова, Г. Радичков. Проучвания в Калиакра. В: АОР през 1987 г., София, 1988, 175-176.
5. М. Йосифова, А. Балканска, Г. Радичков. Археологически проучвания на Калиакра. В: АОР през 1989 г., София, 1990, 197-198.
6. М. Йосифова. Църква №3 в Калиакра. В: ИНИМ, 10, Габрово, 1994, 81 – 94.
7. Бони Петрунова, Елена Василева, Яна Димитрова. Археологически проучвания на крепостта Калиакра. В: АОР през 2010 г., София, 2011, 474-476.
8. Бони Петрунова, Елена Василева, Яна Димитрова. Църква №2 на Калиакра. В: АОР през 2011 г., София, 2012, 455-457.
9. Бони Петрунова, Филип Петрунов, Елена Василева. Разкопки във вътрешния град на Калиакра. В: АОР през 2014 г., София, 2015, 684-686.
10. Бони Петрунова, Реликвите на Калиакра. Добрич, 2014 г.
11. Нели Чанева-Дечевска. Църковната архитектура на България през XI-XIV век. Изд. БАН, София, 1988 г.
12. Виолета Димова, Църквите в България през XIII-XIV в., София, 2008 г.
13. Сергей Торбатов. Укрепителната система на провинция Скития (края на III-VII век.). Велико Търново, 2002 г.
14. Георги Атанасов. Добруджанското деспотство. В. Търново, 2009 г.
15. Петър Мутафчиев. Изток и Запад в европейското Средновековие /избрано/. изд. „Христо Ботев“, София, 1993 г.
 

 
ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР
СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ ЦЪРКВИ СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ МАНАСТИРИ
 
Алински манастир "Възнесение Господне" Бургаски манастир "Св. Анастасия" Глоговишки манастир "Св. Николай" Долнибогровски манастир "Св. апостоли Петър и Павел" Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Карлуковски манастир "Успение Богородично” Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир "Св. Георги" - с. Ваксево Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Никола" - с. Конска Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мулдавски манастир "Св. Петка" Пенкьовски манастир "Св. Петка" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Понорски манастир "Св. Георги" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Радибошки манастир "Св. Троица" Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Чепински манастир "Св. Пророк Илия"
 
ИЗОСТАВЕНИ ЦЪРКВИ
 
“Св. Елена”- с. Мугла "Гергьова църква" - с. Клисура "Пустата църква“ - с. Камено поле "Св. Атанасий“ - гр. Бобошево "Св. Атанасий“ - с. Раждавица "Св. Атанасий" ("Атанасова цръква") - с. Добърско "Св. Богородица" - гр. Перник (кв. Църква) "Св. Георги" - гр. Банско "Св. Георги" - с. Габрово "Св. Георги" - с. Мирково "Св. Георги" - с. Сеславци "Св. Георги" ("Георгиева цръква") - с. Добърско "Св. Илия" - гр. Банско "Св. Неделя" - с. Ваксево "Св. Никола" - с. Долна Кремена "Св. Пантелеймон“ - с. Полетинци "Св. Петка" - с. Крапец "Св. Прокопий" - с. Стоб "Св. Пророк Илия" - с. Червена могила "Св. Рангел" - с. Слокощица "Св. Св. Апостоли Петър и Павел" - с. Мала църква "Св. Спас" - гр. София "Св. Троица" ("Копана цръква") - с. Добърско "Св. Четиридесет Мъченици" - с. Липен "Свети Петър" - гр. Брезник Две църкви под "Монастир баир" - с. Завет Епископска църква "Св. Троица" - с. Крупник Късносредновековна църква - с. Габров дол Късносредновековна църква - с. Чешлянци Късносредновековна църква в м. "Църквето" - с. Бераинци Средновековна църква - с. Горски Горен Тръмбеш Средновековна църква - с. Дренково Средновековна църква - с. Меча поляна Средновековна църква - с. Радуй Средновековна църква - с. Руен Средновековна църква край с. Янково Църква в крепостта "Кулата-Градот" - гр. Ракитово Църква в местн. "Църквище" - с. Искра Църква в местността "Кръсто-Блато" - с. Ветрен Църква в местността "Манастира" - с. Цървеняно Църква в местността "Патарец" - с. Попово Църква до крепостната стена - гр. Крумовград Църква на Манастирските възвишения - с. Голям Манастир Църква при крепостта "Фотинско кале" - с. Фотиново Църква при оброк "Св. Прокопий" - с. Туроковци Църквата до Каралашева махала - с. Красава Църкви в местността "Клисеери" - с. Съединение
 
ИЗОСТАВЕНИ МАНАСТИРИ
 
Арчарски манастир “Св. Никола” Ахтополски манастир "Св. Яни" Батулски манастир “Св. Атанас” Бовски манастир "Св. Пантелеймон" Брестовички манастир Брусарски манастир “Св. Архaнгел Михаил” Бургаски манастир "Св. Анастасия" Велковски манастир "Св. Св. апостоли Петър и Павел" Веслецки манастир "Св. Спас" Воденски манастир Врачански манастир "Св. Троица" Върбовнишки манастир "Св. Никола" Главановски (Глава) манастир „Св. Николай” Глоговишки манастир "Св. Николай" Горнокознички манастир Гушовски манастир „Свети Архангел Михаил“ Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Драгомански манастир Дренски манастир "Успение Богородично" Емонски манастир "Св. Николай" Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Завалски манастир "Св. Никола" Искрецки манастир "Успение Богородично" Кондофрейски манастир Кръстецки манастир "Св. Богородица" Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир “Света Богородица" - с. Жеравна Манастир „Св. Троица“ при тюрбето на Гази баба - с. Петко Славейков Манастир "Възнесение Господне"- с. Брезе Манастир "Градище" - гр. Бобошево Манастир "Св. Димитър" - с. Бъта Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Дух" - с. Косача Манастир "Св. Никола" - с. Конска Манастир "Св. Пантелеймон" - с. Стоян Заимово Манастир "Св. Стефан" - гр. Ахтопол Манастирски комплекс на остров "Св. Тома" Манастирче "Св. Илия" - с. Бяла вода Манастирче "Св. Петка" - с. Лобош Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мътнишки манастир "Св. Николай" Нанковски манастир Огойски манастир "Св. Пантелеймон" Осиковски манастир "Св. Богородица" Перущенски манастир "Св. Тодор" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Прибойски манастир Равненски манастир "Св. Богородица" Радибошки манастир "Св. Троица" Расовски манастир 'Света Троица' Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Свогевски манастир "Св. Петка" Сеславски манастир "Св. Николай" Скравенски манастир „Преображение Господне“ Смочански манастир Созополски манастир "Св. св. Кирик и Юлита" Сотирски манастир "Св. Петка" Средновековен манастир - с. Църварица Средновековен манастир в м. "Манастиро" - гр. Земен Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Голема Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Мала Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Таваличево Средновековен манастир в местн. "Студенец" Средновековен манастир на връх Манастирище - гр. Батак Средновековен монастир - с. Манастирище Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Хърлецки манастир "Св. Троица" Чудински манастир "Св. Пантелеймон"