„Боже мой, селце като кутийка, гдето се ражда само ръж, гдето зимата е девет месеца, гдето най-работните пътища са широки таман две педи, гдето знатните гости се считат за хаджии, гдето не е стъпвал кракът ни на Бланки, ни на Ами Буе, ни на Киприян Роберта, ни на Луи Леже и пр., пр. – и такава паплач от деятели и родолюбци! Необяснимо!“

Захарий Стоянов

 

Местоположение и географска характеристика:
Копривщица е град в Западна България. Намира се в Софийска област и е център, и единствено населено място, на община Копривщица. Градът е разположен на 12 км южно от Подбалканския път (София – Бургас). Отстои на 110 км източно от столицата София и на 90 км северозападно от Пловдив. Най-близките градове до Копривщица са: Пирдоп (на 27 км северозападно), Клисура (на 25 км североизточно); Стрелча (на 20 км южно) и Панагюрище (на 35 км югозападно).

Град Копривщица е разположен в Същинска Средна гора, в живописна котловина, проточваща се по горното течение на река Тополница (с местно име Тополка). Установен на 1061 м надморска височина, Копривщица е един от най-високо разположените градове в България. В околността му се издигат двата най-високи върхове в Средна гора – Голям Богдан (1604 м) и Буная (1572 м). Реката разделя селището, което се състои от пет основни махали, на две неравни половини. В западната част (на левия бряг) се намират махалите: Тороман, Средна и Ламбовска; а на десния бряг са останалите две махали – Арнаутска и Бяло камъне. В тези махали са запазени много автентични къщи от XIX в. с типична възрожденска архитектура. Голяма част от тях са реставрирани и със статут на паметници на културата. Поради това свое богатство Копривщица е обявен за град-музей и национален архитектурен и исторически резерват с международно значение и селище за международен туризъм. Освен това градът има статут и на планински курорт с местно значение.
Със своето разположение, Копривщица е удобен изходен пункт за хижите “Павел Делирадев”, “Кръстьо Чолаков” и “Артьовица” в западната част на Панагюрска Средна гора, за х. “Богдан”, “Барикадите”, “Чивира” и ТВК "Бунтовна" в източната част на планината.
Градът е обгърнат с вълнообразни хълмове, покрити със смесени гори и тучни поляни. Голяма част от широколистните дървесни видове е представена от вековни букови гори, които в по-далечното миналото са покривали почти изцяло околните планински масиви, но впоследствие не малко от тях са били изсечени. По-късно местата на изсечените гори са били залесявани с иглолистни видове (главно бял бор и обикновен смърч, заради бързото израстване), което предизвикало изсушаване и изтощаване на почвите. Друг специфичен див вид за района около Копривщица е иглолистната европейска лиственица. В околността на града се среща и голямо разнообразие на храстови и тревисти видове, сред които присъстват: диви ягоди, малини, черни боровинки,  различни видове билки, цветя и др.
С не по-малко разнообразие може да се похвали и местната фауна. От по-големите диви животни се срещат: дива свиня, сърна, лисица и др., както и някои редки видове, като белоглав орел и черен щъркел.
Климатът е умереноконтинентален със силно изразено планинско влияние. Зимата е студена, но слънчева и с дебела снежна покривка, а лятото е прохладно и свежо. Тези климатични особености се предопределят от голямото надморско равнище на селището и обичайното за летния сезон местно северно течение, идващо по долината на р. Тополница от високите склонове на Стара планина. Типично за планинския район, преобладават кафяви горски почви.
Местният климат и планинският терен са предпоставка за развитие на животновъдство – отглеждане на овце и говеда, което е отколешно традиционно препитание на тукашното население. Поради суровите планински условия, земеделието е по-слабо изразено – култивират се основно картофи и по-малко: ръж, овес, фасул, грах и др.
Населението на Копривщица към 2015 г. наброява около 2 100 жители (по настоящ и постоянен адрес). В етно-религиозно отношение то е представено изцяло от българи – християни (православни).
В църковно-административно отношение Копривщица спада към Пловдивска духовна околия, Пловдивска епархия на Българската патриаршия.

За името на града:
Съществуват различни хипотези за произхода на името на града. Според една то е свързано с множеството речици (поточета), които в района на града се вливат в р. Тополница - „куп-речици“, от което се образувало името „Купречици“, видоизменило се впоследствие в „Купричица“, а накрая в „Коприщица“, както се е писало името на града в стари времена. Друга теория обяснява, че името изхожда от гръцката дума κοπρος, която означава тор, торище. Правдоподобността на това тулковане е малко вероятно, тъй като Копривщица не се споменава в гръцките извори, в района му не са живели гърци, не се и срещат местни топоними с гръцки произход, но от друга страна, тучните пасища из околните хълмове са привличали овцевъдите – каракачани, които са гръкоговорящи. В района се срещат арумънски имена на местности (Крецул, Урсулица, Валог (от аромънското вале – долина) и др.), които са останали наследство от власите (куцовласи, цинцари), които също са пребивавали в миналото по тези земи. Според друго обяснение името “Копривщица” произлиза от “копривище” - обширно място, обрасло с коприва. В тази хипотеза има известна доза логика, ако се приеме, че стадата са слизали на водопой в долоната р. Тополница, при което са наторявали речните тераси, а след това е растяла коприва. Поради тази причина мястото е станало известно като “копривището”, и като му е добавена наставката за реки “-ица”, се е получило наименованието “Копривщица”.
Коя от посочените хипотези е най-правдоподобна или във всяка от тях има по малко истина: тези въпроси остават отворени за специалистите – ономасти.


История:
Въпреки, че районът на Копривщица е много слабо проучен в археологическо отношение, от малкото налични данни се разбира, че тези земи са били обитавано от дълбока древност. Единственият по-обстойно проучен обект е тракийска резиденция в местността “Смиловене”, намираща се в югоизточния край на копривщенското землище. Резиденцията представлява владетелски дом на два етажа, заемащ площ от около 200 кв. м и укрепен с масивна крепостна стена. Последната е дебела 3 м, като лицевите ѝ страни са изградени от прецизно изработени каменни квадри без спойка (суха зидария), а между лицата е насипан пълнеж от ломени камъни. При археологически разкопки е открит богат находков материал, който позволява сравнително подробно да се освети живота на обитателите на дома. Според събраните данни резиденцията е изградена в края на V в. пр. Хр. След римското завоевание на Балканите в I в. тя е била повторно обитавана през императорската и късноантичната (ранновизантийска) епоха. Установено е, че комплексът е унищожен при пожар, вероятно при варварските нашествия към края на IV в. В непосредствена близост до резиденцията има каменоломна, както и няколко мини, за които се предполага, че са били ползвани в тракийско време и може би са били свързани с резиденцията.
Трябва да се спомене, че в района на “Смиловене”, в землището на Стрелча и в близост до Копривщенско, има поне седем установени досега, но непроучени мегалитни култови комплекси, между които Скумсале, Качулата, Кулата и други.
Известно е, че тези земи са били обитавани от тракийското племе койлалети, които в V в. пр. Хр. влизат в Одриското царство (тракийско държавно обединение). Изхождайки от изявите им на историческата сцена, римският историк Тацит ги нарича „силен народ“ (valida gens). Койлалети проявяват твърда непримиримост срещу римската експанзия, като заедно с други тракийски племена вземат участие в антиримското въстание от 21 г. сл. Хр. Макар, че въстанието претърпява неуспех, техния дух не бива сломен векове наред. Не случайно в създадената през 46 г. римска провинция Тракия една стратегия е наречена на тяхно име - Койлалетика (Κοιλητική).
Предполага се, че на мястото на днешния Копривщица са се кръстосвали стари пътища (вероятно още през римско време), свързващи Подбалканските полета с Горнотракийската низина. Сериозна податка в подкрепа на тези предположения представляват останките от древни градежи при връх Св. Димитър, които вероятно са принадлежали на укрепление или пункт, свързан с един от въпросните друмища. Освен това, крепости в района са регистрирани при „Мръзянското кале“ в близост до старият път за Пловдив (Филипопол) и „Градището“ в м. „Кривулите“ над пътя към Златица.

За сега в историческата наука все още няма неопровержимо становище за времето и обстоятелствата около възникването на град Копривщица. Тъй като писмените извори са изключително оскъдни, сведенията по този въпрос изхождат основно от местните предания.
В общи линии в почти всички предания основната идея е свързана със заселване на пастири – българи от далечни краища, които били привлечени от закътаното място с благоприятните природни условия, с тучна зелена трева.
Според едно от преданията в района се заселило старобългарско семейство със своите стада – т. нар. „жупа“, което поставило началото на ново селище. С увеличаване на броя на хората в жупата се увеличавали къщите и се образували малки домашни общности. Почти всеки от родствениците, поради специфични черти, занимания и случки свързани с него, получавал прякор: Тиханек, Козлек, Дуплек, Ломек. От там идвали и имената на новосъздадените махали, като някои от тях останали като фамилни имена и до днес. Към тази теория навежда фактът, че част от Ламбовската (Кокон) махала и днес се нарича Жупата.
Според друго предание, което изглежда по-правдоподобно, след падането на Търновското царство под османска власт в местността се заселили бежанци: потомци на големи болярски (търновски) родове (или търновска болярка, която имала позиции в султанския двор), търговци, скотовъдци със стадата си. Сред тях имало трима овчари – Ламбо, Тороман и Арнаутин („арнаути“ наричали българите от най-западните краища на българското етническо землище, граничещи с Албания). Подобни примери, на заселване на бежанци от Македония и Арнаутлука, се срещат и в други български градове (Крушево в Македония, Арбанаси, Пещера, Брацигово и др.). Споменатите заселници създали малки семейни общности, които с времето се разраснали и дали имената на съществуващите и до днес махали в града – Тороман махала, Ламбовска и Арнаут махала.
В подкрепа на хипотезата, че селището е основано и от търновски боляри, говори голямата прилика в говора между Търновско и Копривщица, наречията на който влизат в основата на българския книжовен език след Освобождението. А за това, че градът е основан от хора с по-висок произход, разказва една малко по-различна версия на горното предание, според която на мястото на днешния Копривщица се заселила знатна жена (болярка) от село Рила (Дупнишко), тъй като местността ѝ се сторила подходяща за отглеждане на добитък. Скоро след пристигането си тя заминала за Одрин (тогавашната столица на Османската империя), където измолила от султана ферман, чрез който ставала владетелка на Копривщица, а селото получило големи привилегии. От благодарност и почит към болярката копривщенци я нарекли Султанката, а нейните потомци дълги години се именували Султанекови. Съгласно фермана турчин с подкован кон нямал право да мине през селото, а жителите му можели свободно да носят оръжие. В този ферман за първи път султанът нарекъл Копривщица „Авраталан“ – „женска поляна”, название, което след това често се използвало от турците. Споменаването на твърде отдалеченото с. Рила в преданието би могло да се обясни с възможността, след като са изминали много години от основаването на Копривщица, при което някакъв ферман (вероятно първият) е бил изгубен, споменът за първите заселници да се е бил заличил. И по-късно, когато месното население започнало да има по-близки отношения с Рилския манастир, едва тогава то да е свързало с. Рила със спомена за основаването на града от болярката.
Но както продължава преданието, с течение на времето издействаният от Султанката ферман изгубил значението си и турските управници (заабити) започнали да простират ръка на Копривщица. Тогава се появил влиятелен българин, който защитил правдините на копривщенци. Тоя българин се наричал Балабан и служел в турската войска, където се отличил с големи подвизи, и поради това се ползвал на почит от турците. Той издействал от султана нов ферман, с който били върнати привилегиите на копривщенци, че дори получили и по-големи. Съгласно този ферман Копривщица зависела пряко от централната властта в Цариград, на която плащали само един данък (за една „Царска джамия“ - Фетай джамиси, при която имало приют за бедни), и били освободени от всякакви други данъци. След издаването на същия документ се установило в Копривщица да има само един турчин за надзирател, който бил подчинен на местните водители (българи), които пък от своя страна се задължавали да носят отличителни шапки.
Преданията разказват, че по-късно (около 1740 г.) и Балабановият ферман изгубил силата си, но и този път се явил доблестен българин, който да изпроси от султана нов ферман. Въпросният човек се казвал хаджи Драгоя и бил кюркчия (кожухар) в султанския двор. Чрез Хаджидрагоевия ферман скотовъдците от Копривщица, Клисура и Панагюрище се освобождавали да дават беглик (данък върху добитъка).

Представените до тук предания, с някои разминавания във времето, до голяма степен се припокриват с историческата реалност. Според К. Иречек, който се позовава на византийския летописец Дукас, по време на похода на полския крал Владислав III до Златица, състоял се в 1443 г., от този град до Пловдив имало само „планини и непроходими гори“. От това сведение следва да се заключи, че към средата на XV в. на мястото на днешния Копривщица все още не е имало селище. За това, че днешната Копривщенска котловина е била непроходим лес, свидетелстват и някои местни фамилни имена, като Пробийгоров. Стари копривщенци разправяли, че родоначалникът на тази фамилия пръв пробил гората (направил отсек) за да си направи къща.
Османските данъчни регистри разкриват, че Копривщица е създадено по времето на султан Сюлейман I Великолепни (1520-1566), подобно на много други български селища около проходите в Средна гора и Стара планина, чието население било заето с охраната им. Жителите на тези села се наричали дервентджии (от дервент – проход) и се ползвали с определени привилегии. Изглежда, че Копривщица е било привилегировано още от самото му основаване, за да присъства в преданията така убедителният спомен за ферман, издаден от султана. За жалост голяма част от ферманите, отнасящи се за Копривщица не са достигнали до нас, поради което не може да се потвърди със сигурност за какво и при какви обстоятелства са давани привилегиите.
При все това, едно е ясно – Копривщица дължи своя просперитет на здравите си връзки с централната власт и благоволението на султаните, благодарение на което селището не спира да се развива от самото му създаване до Освобождението, с изключение на кърджалийските времена (края на XVIII – началото на XIX в.).
Не трябва да се пропуска, че голяма заслуга в замогването на селището има и предприемчивостта на неговите жители, чието основно занимание още от началото e скотовъдството. Копривщенци имат многобройни стада, които лете пасат из тучните планински поляни около Копривщица, а зиме слизат в по-топлата долина на Южна Тракия, та чак до Бяло море. Тази привилегия, да минават безпрепятствено огромни разстояния и да пасат безплатно, им е гарантирана със специален султански ферман. Според възрожденеца – учител Лука Ослеков, към 1710 г., когато Копривщица наброявало 10 000 души, неговите скотовъди имали около 120 000 овце, 20 000 говеда и 2 000 коня за разплод. По това време някои отделни хора притежавали по 4 - 5 000, по 500 – 800 говеда и по 100 – 150 коня. Овчите стада се делят на сюрии (стада) от по 1 000 глави, при което едрите скотовъдци имали по 2 – 3 сюрии овце за домазлък, 1 – 2 сюрии агнета и по 1 с овни. През онези времена в Копривщица има 40 – 50 мандри. Малка част от добитите животински продукти (сирене, месо, вълна) намират пазар в Копривщица, а по-голяма в Пловдив, но основно в Цариград.
Друг основен поминък сред копривщенци е бегликчилъкът – събиране на данъка беглик (десятък) от овцете и козите за османската държава, срещу което бегликчията получава известно възнаграждение. Тази важна  за поддържането на държавната машина работа е извършвана основно от българи. Копривщенските бегликчии събират данък из всички краища на европейската част на Османската империя. Те се ползват с доверие пред османската власт и имат право да носят оръжие и турско облекло. Главни бегликчии в Копривщица от втората половина на XVIII в. и насетне са: хаджи Станьо и неговия син Никола (до 1821 г.), Никола Почеков, а след него - представители от рода Чалъкови: Големи Вълко, Малки Вълко, синовете на първия – Недельо и Тодор, и брат му Големи Стоян. Някои от посочените имат голямо влияние сред турците и дори достъп в султанския двор.
Силно застъпеното скотовъдство в Копривщица дава тласък в развитието на кожухарството и особено на абаджийството. Има сведения че абаджийският еснаф в тогавашното голямо село броял около 1 500 души (майстори, калфи и чираци). Копривщенските абаджии продават висококачествената си стока в близки и далечни градове на обширната империя, но основно в Цариград и Мала Азия. Според наличната статистика, през 1860 – 1870 г. изнесената стока от аба възлиза на 250 000 оки, а терлиците и чорапите – 20 000 дузини.

Копривщица се развива във възходящ ред и разраства до кърджалийските времена (края на XVIII в.), когато загубите на Османската империя във войните с Русия и отслабването на централната власт предизвикват сътресения, изразяващи се в отцепване на някои областни управители в пограничните райони. Цветущото и богато средногорско градче привлича погледите на кърджалийските банди и бива на три пъти опустошавано. Първият погром е извършен през 1793 г., а вторият в 1800 г. (вероятно от ордите на Осман Пазвантооглу), при който е унищожен целият градец, като остават само къщите, в които са били отседнали разбойниците. Това второ и най-жестоко нападение съсипва съвсем Копривщица, та след него за няколко години в селището не е имало жива душа. Всичките му жители се пръсват, кой където намери, като някои от тях никога повече не се завръщат. Към 1803 – 1804 г. се връщат доста от бежанците и започват за строят временни жилища. Така, благодарение на богатството на своите жители, до 1809 г. Копривщица е почти изцяло обновен. През есента на същата година кърджалиите нападат за трети и последен път града, но изглежда тогава погромът не е бил много голям, защото през лятото на 1810 г. Копривщица вече имал 150 къщи.
Градът успява бързо да се възроди за нов живот. За същото свидетелства и поп Константин, който в своето описание на Пловдивска епархия, споменава, че към 1819 г. (десет години след последния погром) Копривщица наброявал 1 000 къщи.
С настъпването на по-мирни времена в последните години от управлението на султан Махмуд II (1808-1839) и с развитието на Възраждането, Копривщица процъфтява за последен път и достига най-голямото си благосъстояние (в периода 1830 – 1876). Може да се каже, че този период е златния век за Копривщица. В последните години преди Априлското въстание (1876 г.) в града има около 2 000 къщи с 10 000 жители.
Големият стопански възход на селището неминуемо дава тласък и на културния живот. Заможните копривщенци отделят от собствените си средствата за изграждане на черкви и училища, не само в родния им град но и в други места из българските земи. Странстващите из далечни земи бегликчии, джелепчии и абаджии знаят по няколко езика и те са първите, които допринасят за прогресивното развитие на Копривщица. Те са будители и на други, заспали, български краища, където са инициатори за откриване на църкви и училища. В това отношение особено се откроява голямата копривщенска фамилия Чалъковци, за чиито членове К. Иречек каза, че са „учили народа да се ползва от правата, които султан Меджид е дал, и да строят църкви и училища.“ Така например Големи Чорбаджи Вълко е инициатор за откриването на първото общо килийно училище в Копривщица още през 1822 г., в което пръв учител е бил някой си даскал Никола от Самоков, а след него - хаджи Геро Мушек (баща на Найден Геров). По-късно чорбаджи Вълко изпраща копривщенския учител Захарий Круша в Габраво да усвои новата метода от Неофит Рилски, след което с негови дарения през 1837 г. е открито първото взаимно училище в Копривщица и второ под ред в страната. През учебната 1837/38 г. в това училище преподава Неофит Рилски, след което е заместен от Христо Пулеков. Учители в него са Йоаким Груев, Найден Геров, Христо Г. Данов и др. През 1846 г. Найден Геров преобразува взаимното училище в класно (това е първото класно училище в страната), на което му се дава името „Св. св. Кирил и Методий“. Така започват да се изучават светски науки – български език и граматика, френски, гръцки език, история, землеописание, аритметика, физика и пеене. През 1857 г. училищната сграда е значително разширена и подобрена, с което копривщенското класно училище става едно от най-добре уредените в страната. Възрожденската сграда е съхранена до наши дни, като днес е превърната в „Жив музей“ - в него се организират местни културни мероприятия и образователни семинари свързани с живота на хората в миналото с основен фокус върху българското Възраждане.
Продължавайки с благодеянията на Чорбаджи Вълко, трябва да кажем, че той подновява пловдивската църква „Св. Петка“, в която за пръв път поп Ченгел служи на български. При същия храм видният бегликчия построява и училище, в което учителят Н. Тонджоров преподава на български и гръцки. Малкият Чорбаджи Вълко основава в Пловдив Св. Троичко училище, а неговите наследници през 1849 г. го обръщат от гръцко на българско. Големи Чорбаджи Стоян Чалъков с помощта на други от Чалъковата фамилия съграждат през 1847 г. в пловдивския квартал Мараша църквата „Св. Георги“ с първоначално училище, а на следващата година построяват в квартала Кършияка църквата „Св. Иван Рилски“, също с училище при нея. Големият благодетел Чорбаджи Стоян основава и първото българско класно училище в Пловдив (1850 г.), в което пръв учител е копривщенецът Найден Геров.
Друг копривщенски бегликчия, Илия В. Каблешков, който бива убит от севлиевските турци за своя „сербезлък“, през 1835 г. построява със свои средства килийно училище в Бяла черква. Негов родственик е един от най-видните революционери на Априлското въстание – Тодор Каблешков (1851-1876), син на копривщенския заможен бегликчия и джелепчия хаджи Лулчо Каблешков. Сестрата на Т. Каблешков Нона Каблешкова-Брайкова (1852-1918) открива през 1871 г. първото българско девическо училище в Битоля, а в 1875 г. и в Кукуш.
Към прослойката на бегликчиите принадлежи и големият копривщенски род Каравелови. Семейството на Стойчо Каравела и Неделя Доганова има седем деца, между които Любен Каравелов и Петко Каравелов.
Изключителен принос към културното развитие на Копривщица, и въобще, в запазване на българщината в поробеното отечество, има и копривщенското абаджийско съсловие. Неговите членове, пътувайки из далечни земи, стават носители на нови знания, а техните синове са първите младежи с по-високо образование в тъмните години на робството. Копривщенските абаджии,  търговци и банкери, само в Цариград броели над 800 души, които, заедно с калоферци и други средногорски жители, са били най-будните българи в османската столица. Около тях се групират всички други цариградски българи, така че всички те образуват онази компактна българска маса, която на 3 април 1860 г. в Цариград повдига т.нар. Великденска акция, представляваща кулминационния момент в борбата за независима Българска църква.
От копривщенското абаджийско съсловие излизат твърде много учители, които пръскат светлина из цялата османска империя, а също и множество революционери. Мнозина от тях заплащат с живота си за свободата на България. Най-личният сред тях е абаджията Гаврил Груев Хлътев, повече известен като Георги Бенковски, главният апостол на Панагюрския революционен окръг.
След като през 1850 г. частното училище на хаджи Геро Мушек се превръща в първото девическо училище в Копривщица, то започва да се издържа само от абаджийския еснаф. Това поражда благородна завист в другите еснафи и от учебната 1858-59 г. мъжкото и девическото училище стават общи – издържат се от цялото население. Първата жена-учителка в девическото училище (в града) е Ивана Хаджигерова (дъщеря на хаджи Геро Мушек и сестра на Найден Геров). През 1863 г. в Копривщица се открива и класно девическо училище, а в 1871 г. е отворено и домакинско училище, в което момичетата се учат на гергев и да шият горни женски дрехи.
Характерна особеност за напусналите родния си град копривщенци (голяма част през кърджалийските времена) е, че те застават начело на българското население на новото си място, като допринасят не малко за въздигането му. Така например, едни от най-влиятелните българи в Пловдив и негови най-големи благодетели са Големи Чорбаджи Вълко, Големи Стоян Чалъков (и други представители на Чалъковия род) и Салчо Чомаков; в Казанлък – Стоян Груев; в Одрин – Найден Кръстевич и Кара Михал и т.нат.
Споменавайки Найден Кръстевич, не трябва да се премълчава каква крупна фигура се крие зад това име. Чорбаджи Найден се явява като един от големите стожери на българщината в Одринско. С негови средства той построява две български училища – мъжко и девическо. Първото се е намирало в махалата Орта Капу на Одрин, а второто в одринската църква „Христос“. В мъжкото училище преподаватели са били и Петко Р. Славейков и Георги Живков. Найден Кръстевич е осиновител и кръстник на сина на копривщенски емигрант - д-р Иван Найденович (учи медицина в Пиза и Флоренция), който, наред с други одрински първенци с копривщенски корен (Петко Чорбаджи, Пенчо и Любен Керекови и др.), е един от най-ревностните радетели в борбата за църковна независимост в Одрин.
Будните копривщенци се оказват големи застъпници и пожертвуватели в черковния въпрос, в изграждането и поддържането на църкви и манастири. Едно от първите им общи дела след съживяването на Копривщица от пепелищата на кърджалийския погром е да въздигнат наново черквата „Св. Успение Богородично“ (1817 г.), в чийто двор от незнайно кога са съществували два метоха - на Хилендарския и Рилския манастир. В тях се помещавали първите килийни училища в града, в които преподавали монаси.
След две десетилетия възобновената черква се оказва малка, за да посрещне нуждите на разрастващото се селище, при което първенците на града, в присъствието на Неофит Рилски, решават да издигнат нов храм. През 1842-1844 г. със спомоществователството на всички копривщенски съсловия е изградена черквата „Св. Николай“. Главен инициатор за построяването ѝ и неин най-голям дарител е копривщенският първенец и благодетел Тодор Мирчов.
Забележително е, че копривщенските чорбаджии не само се грижат за храмовете в родния им град, но поддържат такива, както и големи български манастири, в различни краища на българското етническо землище. Така например най-хубавата стая в Рилския манастир е „Копривщенската одая“. В същия манастир срещаме ктиторски портрети на копривщенските благодетели: Чорбаджи Вълко, чорбаджи Петко Доганов (вуйчо на Любен и Петко Каравелови), Лулчо Т. Стефлеков, Чорбаджи Тодор Хр. Доганов и др.

Дълбоко застъпената религиозна принадлежност на местните жители е засвидетелствана и от големия брой на християнски топоними – почти всеки връх и височина около града носи името на светец или християнски празник. На всички тези места в миналото е имало оброчища. Не малка част от тях се поддържат и днес, като при някои са изградени и параклиси. Светите места около Копривщица са следните:
- Връх Св. Атанас – извисява се северно от града.
- Оброчище „Св. Николай“ - североизточно от града.
- Връх Св. Петка - в източна посока.
- Връх Св. Илия – източно от града, вляво от пътя за Клисура.
- Параклис „Св. Спас“ - югоизточно от града.
- Връх Петровден – южно от града.
- Върховете Поп и Попадия – на запад от града.
- Оброчище "Св. Дух" - западно от града
- Оброчище „Св. Георги“ - западно от града, над оброчището "Св. Дух".
- Оброчище „Св. Св. Козма и Дамян“ - северозападно от града, над Средна махала.
- Гробищен параклис "Св. архангел Михаил" - намира се в северния край на града, в гробищния парк.
- Оброчище „Св. Димитър“ - намира се северно от града, на едноименния връх.
- Връх Св. Лука – северозападно от града.

Будното планинско градче Копривщица, освен големи културни деятели и благодетели, ражда и много герои, които посвещават живота си в борба срещу османските подтисници. Величавите дела на някои от тях ги превръщат в истински великани на националноосвободителното движение.
Първи радетели за народните правдини са бунтовниците – хайдути. Народната памет е съхранила спомен за редица местни хайдути, между които: Детелин войвода, Дончо Ватах, Мангър войвода, Матея Лудов и Ралчо войвода. С най-голяма слава сред споменатите герои е обгърнато името на Дончо Ватаха, който, заедно с неговия зет Детелин войвода (побит е на кол в Пловдив през 1839 г.), са увековечени в повестта „Дончо“ на Любен Каравелов. Дончо войвода е бил женен за Пена, сестра на Лулчо Каблешков (бащата на Тодор Каблешков). Дончовата жена прекарала последните години от живота си в къщата на брат си и като отлична разказвачка, често разказвала на братовите ѝ деца приказки за хайдути. Това предизвикало голямо впечатление и оказало съществена роля в изграждане личността на Тодор – бъдещ апостол на Априлското въстание.
Начало на организираното освободително движение в Копривщица е поставено през 1867 г. около празника Св. Троица, когато Васил Левски създава първия революционен комитет в града. Негови членове са Петко Бояджиев, Иванчо Христов, Цоко Будин - търговец-джелепин, Нешо Попбрайков - учител и други. Отначало комитетът няма точна програма за действие, но бива направляван от апостоли, чрез посещения или писма.
Поради предателство, планираният бунт, станал известен в историята като Априлското въстание, избухва по-рано от определената дата – вместо на 1 май, на 20 април 1876 г. Подценявайки мащабите на революционната организация, османската власт изпраща в Копривщица само един кърсердарин с няколко заптиета, за да арестуват бунтовниците. При това положение, изправени пред разгром на въстанието още преди да е започнало, Тодор Каблешков взема решение то да бъде обявено. По негова заповед камбаните в градските църкви забиват, като така е обявено началото на бунта. Бързо се сформират две чети, които са изпратени да обградят конака и заптиетата в него. Първият изстрел на въстанието е даден на Калъчевия мост от пушката на Георги Тиханек. Това става, когато предвождана от него група случайно среща по пътя заптието Кара Хюсеин Хайдук на моста и Тиханек го застрелва. Днес мостът е известен като „Първата пушка“. Под водачеството на Каблешков конакът е обкръжен, но след кратка обсада кърсердарина Неджиб ага успява да избяга заедно с по-голяма част от хората си, но в бягството са убити няколко заптиета, включително мюдюринът, а агата губи сабята си. Именно тогава Каблешков пише прочутото кърваво писмо, в чийто край той рисува християнски кръст с кръвта на мюдюрина. Писмото е отнесено от Никола Салчев до Панагюрище (по това време там е ръководителят на въстанието - Георги Бенковски) толкова бързо, че конят му умира от преумора. Друго кърваво писмо е изпратено чрез Никола Караджов до Клисура. Известени са и Старо Ново село и Стрелча, а куриерът Тодор Москов заминава за Враца, за да информира комитета и неговия водач - Стоян Заимов, но е заловен по пътя.
Властта в Копривщица е поета от военен съвет, чийто председател е Каблешков, а секретар - Никола Беловеждов. За щаб на въстаниците е определена спицерията (аптеката) на д-р Спас Абрашев. Всички пътища и пътеки около Копривщица са блокирани от въстанически отряди. Бунтовниците имат кратък сблъсък в село Синджирлии, където са убити 13 турци, а жените и децата са изтеглени към Копривщица. Каблешков се отправя с отряд от 200 въстаници в помощ на Клисура, но я заварва опожарена и се изтегля обратно в Копривщица заедно с около 4000 бежанци.
На 1 май башибозукът започва да се събира около Копривщица, подкрепен от редовна войска, която разполага с артилерия. Турците наброяват около 5000 души, начело е Хафъз паша. Той вече е унищожил Панагюрище и изпраща помощника си - миралай Хасан бей да се „погрижи“ за Копривщица. Въстаниците са предадени от чорбаджиите, които влизат в преговори с Хасан бей, като предават на турците дори дървените топове и плащат откуп. Въпреки това башибозукът нахлува в Копривщица, при което е подложен на разграбване, а жителите - на клане. На 3 май Хасан бей влиза в опустошеното селище и по негова заповед заловените въстаници са изпратени на съд в Пловдив. Скоро пристига Хафъз паша и подлага града на повторно разграбване.
Оцелелите въстаници се изтеглят в планините още на 1 май и се опитват да преминат Стара планина, за да пресекат Дунав и да се укрият в Румъния. На 8 май от четата на Каблешков са останали едва 4-ма души. Бивакът им е нападнат изненадващо от турци и двама бунтовници са убити на място. Каблешков е заловен, а Найден Попстоянов е ранен в ръката и също пленен. Пленниците са отведени в Троян, а оттам в Ловеч, където са подложени на мъчения (там заварват Захари Стоянов). На 3 юни пленниците са отведени в Търново. След разпити, на които Каблешков не признава нищо, бунтовниците са отпратени за Пловдив. Даскал Попстоянов вече е полумъртъв, а Каблешков знаейки какво ги чака слага край на живота си, като се възползва от невниманието на едно заптие, отнема револвера му и се застрелва в главата. Това се случва недалеч от Габрово.
Не по-радостна съдба сполетява и другия голям син на Копривщица – Георги Бенковски. След жестокото потушаване на бунта в Панагюрския регион, Бенковски и четата му се отправят към Тетевенския балкан, където на 25 май след предателство от страна на дядо Въльо пада в река Костина, пронизан от куршума на баш-потеряджията Рюзгяр Хаджи Ахмед ага. Главата му е пратена в Ботевград, а след това в София. Жив свидетел на тези събития става Захари Стоянов, който се спасява по чудо, за да може след време да ги опише в епохалния си труд „Записки по българските въстания“.

Копривщица е освободен от османско робство на 29 декември 1877 г. от отряди на генерал Гурко – две сотни казаци от 26 Донски казашки полк на полк. Мандрикин и пехотен полк от колоната на полк. Комаровски. Това става след като 20 табури турска войска, предвождана от Искендер паша, е изтласкана на юг от здраво укрепената Кознишка позиция (намира се на север от града). При настъплението русите дават една жертва – казакът Аврелиян, който е погребан най-тържествено в двора на черквата „Св. Николай“. На следващия ден в Копривщица пристига 1-ва кавалерийска бригада от 2-ра гвардейска девизия начело с генералите Александър Струков, Николай Еттер и Константин Ламздорф.
На 1 януари, след тържествена служба, руските офицери канят гражданството на събрание в училището, за да се избере и постави общинска административна власт. За пръв кмет на Копривщица е избран Христо поп Марков.

За съжаление, Освобождението на България (1878 г.) и създаването на автономната област Източна Румелия нанасят първия голям удар върху икономическото развитие на Копривщица, и най-вече на неговото скотовъдство. Отиващите в Южна Тракия и Беломорието стада вече плащат двоен данък – веднъж в Румелия, а след това и в Турция. Но въпреки тези спънки, в навечерието на Съединението (1885 г.) в града има 3 900 глави едър рогат добитък и 7 520 овци. Отделно, каракачанските стада, които пасат из околностите на Копривщица, наброяват около 24 500 овци. Тези стада хранят около 300 каракачани, чиито деди дошли по тези места от Янинско (дн. в Гърция) в началото на XIX в. Вторият и окончателен удар на местното скотовъдство нанася Съединението, след което, с прокарването на българо-турската граница, зимуването на овци от България в Беломорието става невъзможно.
Упадъкът на животновъдството се отразява негативно върху занаятчийството (предимно абаджийството), което започва да преживява криза още след Кримската война (1853-56), с масовото навлизане на индустриални стоки от Западна Европа. Освен това копривщенските стоки губят пазарите на обширната преди това Османска империя.
Попаднал в това положение, Копривщица постепенно запада, при което голяма част от населението му се изселва, много къщи опустяват, а останалите да живеят в него жители водят най-скромно съществувание. Тази картина намира добро потвърждение от статистическите данни. Според румелийската статистика от 1879 г. в града има 1232 къщи с 5 750 жители. А по-късно, след като влиза в пределите на Княжество България, населението на града през годините е както следва: 1900 г. - 3 899 ж; 1910 г. - 3 193 ж; 1920 г. - 2 653 ж; 1934 г. - 2 326 ж.
Скотовъдният и земеделски характер местната икономика e меродавен и през следосвобожденския период, като тогава, съобразно новите условия, стопаните се преориентират към развитие на краварството. Правят се опити за повдигане на продуктивността чрез кръстосване на местното млечно говедо с чуждата порода монтафон. През 1924 г. се създава млекарска кооперация, която произвежда първокачествено масло. Високите цени на млечните продукти, които намират добър пазар в София, поддържат развитието и на овцевъдството (към 1924 г. местните овцевъди притежават около 10 000 овци).

По примера на своите деди, родолюбивите копривщенци се изявяват като най-дейни строители на свободна България. В следосвобожденската ни история блестят имената на личности, свързани с Копривщица (родени там или с копривщенски корен), които оставят ярки дири в различни сфери на обществения и културен живот. Споменавайки за тези достойни българи, не може да не се кажат две думи за големия благодетел хаджи Ненчо Палавеев (1859-1936 г.), чиито благородни дела надхвърлят надалеч родната му Копривщица. Отведен още в ранна възраст от баща си в Египет, той усвоява до съвършенство абаджийския занаят, а след това и търговията. Вече като младеж основава самостоятелно дружество, поддържащо търговски връзки с Близкия Изток и Англия. Устройва живота си в Кайро, откъдето ръководи мащабна търговска дейност (участва с акции в строежа на Суецкия канал). Утвърдил се като крупен търговец, Н. Палавеев започва да отделя огромни средства за духовното и икономическо израстване на Копривщица. Без да се считат постоянните му дребни дарения, като подпомагане на: бедни ученици, дружества, училища, църкви и други, негови по-крупни благодеяния в полза на родния му град са: изграждане на читалище „Хаджи Н. Палавеев“, модернизиране на основното училище (старото взаимно), построяване на гробищния параклис „Св. Архангел“, дарение от 1 000 английски лири за издигане на мавзолей-костница на героите от Априлското въстание и др. Големият благодетел отпуска значителна сума и за залесяване на голите хълмове около Копривщица, в което, с помощта на трудови войски, се включват всички гимназиални и прогимназиални ученици в града. Така, в продължение на няколко години почти цялото население е въодушевено в  една всеобща благородна кампания, в резултат на която са спрени предишните пороища, които често наводнявали града. В знак на признателност към благодетеля копривщенци преименуват един от залесените върхове край града – Площивница на Хаджи Ненчов връх.
Палавеев помага не само на Копривщица, той дарява средства за благородни цели и в Пирдоп, Златица, Стрелча и др. Приживе видният копривщенец прави завещание, с което прави свой „универсален заветник“ родния си град. След смъртта му с голяма част от състоянието му е основана фондация „Ненчо Палавеев“. С нейните активи се изграждат паметниците на Найден Геров, Георги Бенковски и Любен Каравелов, подвързват се книги, закупуват се места, строи се пансион към гимназията. През 1980 г. парите свършват и фондацията прекратява дейността си.

В Копривщица е родена и една от най-нежните струни на българската лирика, поетът Димчо Дебелянов (1887-1916). Останал отрано без баща, той се мести със семейството си в София, където завършва гимназия. Авторът на стиховете “...да се завърнеш в бащината къща...”,  "Аз искам да те помня все така...“ и ..... има кратък земен път, отива си ненавършил 30 години, изпълнявайки своя дълг към Родината. Умира покосен от куршум край Демир Хисар през 1916 г., по време на Първата световна война. Днес родната къща на поета е превърната в музей.

След  преврата на 9 септември 1944 г., с идването на социалистическата власт, настъпва поврат в развитието на Копривщица. Отнемането на частна собственост – малкото останали животни, земеделска земя и гори, оставя много хора без препитание, вследствие на което е предизвикана поредната изселническа вълна. Така, и без това съществуващият демографски проблем се изостря още повече. Населението на града към  1946 г. брои едва 2 475 ж., а през 1956 г. - 3 154 ж. Правят се опити за съживяване на местната икономика, но без особен резултат. Изгражда се племенно-животновъден комплекс, а съобразно основната земеделска култура, се разработва опитно поле по картофите. Внедрява се и промишлено производство – пуска се в действие предприятие за трикотаж, завод за ел. монтажни елементи, килимарско предприятие, дърводобивно и дървообработващо предпр. Ако не да произведат някакъв по-драстичен ефект, тези мерки поне успяват да поддържат едно сравнително постоянно жизнено равнище: 1965 г. - 3 211 ж; 1975 г. - 3 319 ж; 1985 г. - 3 255 ж.

Най-големите позитиви, който Копривщица извлича през социалистическия период се заключават в съхраняването на неговото културно наследство и превръщането му в културен обект (град-музей) с международно значение. След като обявен за планински курорт, през 1971 г. градът получава статут на архитектурен и исторически резерват, а през 1978 г. – и на национален архитектурен резерват с международно значение и селище за международен туризъм. Съществен принос за това дело имат първият братовчед на Димчо Дебелянов - арх. Вельо Дебелянов и Петко Теофилов. Последният и основател на модерното музейно дело в Копривщица, като е наричан „последният копривщенски възрожденец“. През 1956 г. се създава Дирекция на музеите с цел запазване, съхраняване и популяризиране на културно-историческото наследство на града. През 70-те години на XX в. в Копривщица е предприета значителна по мащаб реставрация и консервация на музеи, къщи - паметници на културата, както и на улиците.

Днес, потапяйки се в атмосферата на възрожденска Копривщица, освен многобройните архитектурни забележителности, които се срещат на всяка крачка, гостите на градчето могат да посетят следните музеи:
- Къща-музей на писателя Любен Каравелов
- Къща-музей на поета Димчо Дебелянов
- Къща-музей на революционера Тодор Каблешков
- Къща-музей на революционера Георги Бенковски
- Къща-музей на абаджията Ненчо Ослеков
- Къща-музей на търговеца Петко Лютов
 

От 1965 г. насетне през пет години в Копривщица се провежда Национален събор на българското народно творчество. Събитието се организира в местност „Войводенец“, където в продължение на 3 дена се изпълнява автентичен фолклор (народни песни, танци и обичаи) от различни краища на България.





Източници:
1. архим. Евтимий (Сапунджиев), Неиздадени материали по миналото на Копривщица. В: Юбилеен сборник по миналото на Копривщица. София, 1926 г., с.550-720.
2. Делиделвов, Д. Бележки за историята на Копривщица. В: Юбилеен сборник по миналото на Копривщица. София, 1926, 187-212.
3. Доросиев, Л. Учебното дело на Копривщица до освобождението. В: Юбилеен сборник по миналото на Копривщица. София, 1926 г., с.273-420.
4. Кацаров, Г. Из старата история на копривщенската област. В: Юбилеен сборник по миналото на Копривщица. София, 1926 г., с.213-217.
5. Найденович, Ст. Фигури на някои копривщенски емигранти в Одрин. В: Юбилеен сборник по миналото на Копривщица. София, 1926 г., с.431-435.
6. Ослеков, Л. Копривщица – очерци. В: Юбилеен сборник по миналото на Копривщица. София, 1926 г., с.438-522.
7. Енциклопедия на България. т. 3, изд. БАН, София, 1982 г., с.550-551.
8. Стоянов, З. Записки по българските въстания. Изд. Български писател, София, 1967 г.
9. Иречек, К. Пътувания по България. II-ро изд., София, 1974 г.
10. Местен осведомител: Елена Чумпова