Местоположение и географска характеристика:
Панагюрище е град в Централна България. Намира се в Област Пазарджик и е административен център на община Панагюрище. Отстои на 92 км югоизточно от столицата София и на 43 км северно от град Пазарджик. Градът е отдалечен на 34 км северно от автомагистрала „Тракия“. Панагюрище е заобиколен от следните населени места: село и курорт Панагюрски колонии (от север); гр. Стрелча (от изток); с. Попинци (от югоизток); с.с. Бъта и Баня (от юг) и с. Оборище (от запад).

Град Панагюрище е разположен в едноименната котловина сред Същинска Средна гора, на 550 м надм. вис. На север от града близо над курорта Панагюрски колонии се извисява връх Братия (1519 м). През Панагюрище тече река Панагюрска Луда Яна, която след село Попинци се съединява с река Стрелчанска Луда Яна, при което се образува река Луда Яна (от водосборния басейн на р. Марица).
Градът е обгърнат от всички страни с хълмове, покрити с живописно редуващи се гъсти гори и обширни пасища. Тази даденост благоприятства за развитието на горско и ловно стопанство, както и планински - еко туризъм. Ловното стопанство в Панагюрище обхваща площ от 17 500 хектара, в които се срещат благороден елен, елен-лопатар, дива свиня, сърна, муфлон и др. Чудесни възможности за туризъм и отдих сред природата предлагат базите в Панагюрски колонии и местността „Манзул“, прочути с вековните си букови гори и чист въздух, лечебен за дихателни заболявания.
Голямо богатство за Панагюрския край са и минералните извори. Топлата вода в Панагюрище, Баня и Поибрене е с доказани лечебни качества при заболявания на опорно-двигателния апарат, стомашно-чревната система и др. Известно със своите балнеосанаториуми е село Баня (Панагюрски бани), чиито минерални извори са били оценени още през римската епоха.
Климатът е преходноконтинентален с планинско влияние и се отличава със сравнително студена зима и прохладно лято. Почвите са главно канелено-подзолисти и излужени канелони горски. Тези природни условия благоприятстват за развитие на земеделие, специализирано в овощарство и фуражни култури, и животновъдство (овце, говеда и др.).
На територията на община Панагюрище са разположени голяма част от запасите на медна руда в страната, както и златоносни находища, което предопределя приоритетно развитие на минно-добивната промишленост. Полезните изкопаеми в района се експлоатират основно от „Асарел-Медет“ АД, което е една от най-големите български минни компании за открит добив и обогатяване на медни руди. Компанията е основен фактор за социално-икономическото развитие и облика на община Панагюрище.
Местната промишленост е представена още и от предприятията: „Оптикс“ АД, предприятие за производство на пластмасови изделия – „Бунай“АД, текстилните фабрики „Яна“ АД – производство на памучни хавлиени изделия и „Ритон-П“.
Населението на Панагюрище към 2015 г. наброява около 17 000 жители (по настоящ и постоянен адрес). В етно-религиозно отношение то е представено почти изцяло (над 95 %) от българи-християни (източноправославни).
Град Панагюрище е седалище на архиерейски наместник и център на Панагюрска духовна околия към Пловдивска епархия.

За името на града:
Утвърдено е становището, че името на града произхожда от гръцката дума за панаир - παναγύρι, във връзка с провеждал се на брега на р. Луда Яна пазар – панаир. По-късно пазарът се преместил на мястото, където сега се намира град Пазарджик. Българският (среднобългарски) вариант на панаир е “панагюр”, който се използва в югозападните български говори. Поради заселване в миналото по тези места на българи от различния краища, местният говор е смесен - притежава множество източнобългарски и западнобългарски черти. Освен това градът се намира на така наречената ятова граница.

История:
Панагюрският край има дълъг исторически път, губещ началото си далеч назад в дълбоката древност. Доказателство за това ни дава богато археологическо наследство, представено с над 300 недвижими паметници от праисторическата епоха, античността и средновековието. Най-ранните следи от уседнал селищен живот по тези земи са датирани от каменно-медната епоха - халколита (около началото на III хил. пр. Хр.). За интензивния поселищен живот през тези далечни времена свидетелстват откритите находки от култови предмети, предмети на бита и оръдия на труда на територията на праисторически селища и обекти в местностите: „Ройниш“ ; „Сивата грамада“ (на връх Лисец); "Мрамор" (южно от града), "Свинарско дере" (1,5 км югозападно), "Полето" (2 км западно), "Русалин" (6 км южно) и до параклиса „Св. Харалампи“ (1,5 км североизточно). В първите две местности се намират едни от най-старите праисторически паметници по нашите земи, известни като „Дупчести камъни“. Древните обитатели на тукашните селища се занимавали с примитивно земеделие, скотовъдство, лов и риболов. Позната им е била обработката на камъка, глината и дървото, тъкачеството и металургията. Селищата са разположени в съседство с медни рудници, от които се е добивала мед. Откритите единични находки на медни и бронзови оръдия на труда и други предмети дават основание да се приеме, че животът тук протича непрекъснато до ранножелязната епоха (около 1 200 г. пр. Хр.), когато в Средногорието вече живеят траките.
В околностите на града се намират и редица археологически паметници, носители на богатата тракийска култура. В това число влизат: селища (общо 5 на брой), десетките могили, тракийски крепости (м. "Медетско кале", м. "Турските поляни"). Най-голямото тракийско селище се намира в м. „Мрамор“. В могилния му некропол е разкрито богато погребение на тракийски вожд от IV – III в. пр. Хр. Недалеч от нея през 1949 г. е открито световно известното Панагюрско златно съкровище, рядък археологически паметник от времето на елинистическата епоха (IV - III в. пр. Хр.). Принадлежало е на неизвестен владетел на племето одриси и се използвало за религиозни церемонии. Съкровището е намерено случайно от братята тухлари Павел, Петко и Михайл Дейкови, докато копали земята за глина. Състои се от девет съда, изработени от чисто злато, с тежина 6.164 кг. Копия на деветте уникални съда са изложени в Историческия музей на Панагюрище, а оригиналите обикалят музеите по света и у нас.
Според древногръцкия историк Херодот, живял през V в. пр. Хр., районът на Същинска Средна гора е бил населен с траки от племето беси. През същия V век тракийският цар Ситалк и неговите наследници разширяват границите на Одриското царство до р. Дунав, като включват в пределите на държавата си и Средногорския край. Средногорските беси създават в пределите на Централна Средна гора високоразвита култура, добре устроена селищна организация и пътно-съобщителна инфраструктура. Те установяват и поддържат оживени контакти както със съседните тракийски племена – великокойлалети, тилатеи и други, така също и със земите на Древна Гърция и Македония. Намерените в тракийските некрополи предмети от злато, сребро, бронз, желязо и глина с високи стилови качества и прецизна изработка са убедително доказателство за наличието на непрекъснато развитие на местното тракийско общество през вековете.
Макар и в страни от големите пътища в древността, удобното местоположение, красивата природа и благоприятният климат в района  привличат хора и през античността и средновековието.
През II в. пр. Хр. тракийските земи стават обект на непрекъсната римска експанзия. До началото на I в. след Хр. траките отстояват своята независимост, запазвайки своите битови традиции и религиозност въпреки набезите на македонци, келти и римляни. Местните тракийски племена вземат участие в антиримското въстание от 21 г. сл. Хр. Макар, че въстанието претърпява неуспех, техния дух не бива сломен векове наред. През 26 г., при император Клавдий е сложен край на тракийската независимост, а през 43 г. Панагюрският край става част от римската провинция Тракия.
Характерно за римската епоха е възникването на нови селища и преустройството и разширяването на стари тракийски, както и прокарването на пътища, за чиято охрана и поддръжка се строят крепости. Прави впечатление изключителната гъстота на крепостната мрежа, поддържана през античността, късната античност и средновековието. В околовръст на Панагюрище днес могат да се разпознаят руините на десетки крепостите. Сред тях попадат: "Асар“ или „Разлатица" (в близост до панагюрския рудник "Асарел", на 7 км. северозападно по права линия от центъра на Панагюрище); "Градището" (до рудник Медет, в местността "Латински гробища", на 12 км северно); „Душковчанин“ или "Татарско кале" (в м. "Душков челин", на 10 км североизточно); "Красенско кале" (на 3 км североизточно от центъра на село Бъта); "Мечанско кале" (югоизточно от село Оборище), „Средоряк“ (на 9 км северно) и други.
Забележителен паметник от римската епоха в района е еднокамерната гробница с предверие край с. Баня, построена към 30-те години на IV в. Във вътрешността на гробницата е открит саркофаг, покрит от похлупак с изсечена върху него великолепна двуфигурална композиция на прегърнати мъж и жена. В гробницата е бил погребан виден представител на местната аристокрация, който е познавал и ценял високо развитата римска култура. Вероятно в близост до гробницата е съществувало римско селище, което е възникнало край минералните извори.

Голяма част от тукашните селища и изградената от римляните инфраструктура продължават да съществуват и през ранновизантийската епоха (IV-VI в.), когато тези земи влизат в границите на Източната Римска империя (Византия). През този период, особено при управлението на император Юстиниан I (527-565), в Същинска Средна гора се изгражда мощна укрепителна система, като мярка срещу масираните варварски нападения от север. Освен многобройните крепости, към тази система принадлежат и някои укрепителни съоръжения, като това на връх Сакарджа, което е изградено с огромни землени валове. По-късно, по време на първия поход на полския крал Владислав Ягелон (Варненчик) през 1443 г., укреплението на вр. Сакарджа играе ключова роля като основен базов лагер на султан Мурад ІІ. Фортификационната система е пряко ангажирана и с охраната на минаващи през тези места пътища, един от които е средногорският път от Пловдив за София, с отклонение за днешна Северна България през Етрополския проход. Предполага се, че същият е функционирал още през трако-римската епоха, просъществувал е и през средновековието.
Според някои изследователи (Ат. Сугарев) най-древният предшественик на днешния Панагюрище е селището при м. „Мрамор“, което след идването на римляните (тракийското му име не е известно) е носило името Литополис (от гръцките думи лито – камък и полис – град), с български еквивалент – Каменград. Селището носило гръцкото си име до нашествието на славяните в VI в., след което приело славянския вариант. Каменград просъществувал до началото на XIV в., когато, заедно с други околни селища и крепости, било разрушено от татарите.

Панагюрският край влиза за пръв път в пределите на Първата българска държава вероятно още по време на кан Крум (началото на IX в.), а за трайно при кан Маламир (831-836). Тези земи са неизменна българска територия почти до падането на България под византийска власт (началото на XI в.), както и по време на Втората българска държава (XII-XIV в.).
Голяма част от укрепителната система и инфраструктура, изградената през римската и ранновизантийската епоха се използва и през средновековието. Първо византийците, а след тях и българите допълнително укрепват някои стари крепости и изграждат нови. Към повечето крепости и в близост до тях, през средновековието са съществували селища. Останки от такива около Панагюрище, се срещат на много места - в местностите: "Парите", на 2,5 км североизточно от града; "Богородич", на 8 км северно; "Манастира", на 10 км североизточно; "Богослова поляна", на 18 км северно; „Папратова ливада“; „Ройниш“; „Кацарски камък“; „Чернич“ и „Свиновете“. Голяма част от имената на посочените местности идват от разположени на тяхна територия християнски оброчища, възникнали върху руините на стари черкви, в които се е черкувало населението на съществувалите на тези места средновековни селища, предшественици на днешния Панагюрище.
Ключова мято в късноантичната и средновековна история на Панагюрско заема градът-крепост "Красен", чиито руини днес стърчат край село Бъта. Археологически проучвания, проведени от 1976 г. насетне, разкриват, че през средновековието твърдината е изпълнявала функциите на военен, административен, стопански и духовен център. За значимото ѝ място в историческото развитие на района свидетелстват, както голямата площ на укрепения град - крепостните стени заграждат площ от около 24 дка (Красен е най-голямата крепост в Централна Средна гора и Пазарджишко), така и намиращият се в близост до крепостта средновековен манастир "Св. Димитър". Богатият находков материал, разкрит на територията на крепостта и принадлежащите ѝ жилищни квартали (подградия), недвусмислено говорят за българския характер на Красен, през неговия средновековен период на съществуване. По време на Втората българска държава градът-крепост се превръща в административен център към структурата на Търновското царство. Здравата българска твърдина оказва упорита съпротива при османското нашествие и е превзета години след падането на България под османско робство. След завладяването ѝ едно от подградията и разположеният край него манастир “Св. Димитър” продължават да съществуват до края на XVI в., което оказва съществена рола за опазване на българщината в района.

Оказаната най-упорита съпротива от местното население по време на турското нашествие е от съществено значение за по-нататъшната му съдба през времето на робството. Важната стратегическа даденост – наличието на пътища в Панагюрския край, които свързват Горнотракийската низина (Пловдив) със София през Смолския проход и със Северна България през Етрополския проход, така важни за несекващата турска експанзия към Централна Европа през XIV, XV, XVI и XVII в., наред с героизма на средногорци, са причина османската власт да даде на тукашните селища значителни привилегии. Техните жители са натоварени да охраняват пътищата и проходите (дервентите), както и да изпълняват поддържащи длъжности в османската войска (в обоза) като войнуци (войнугани). В замяна на тези свои задължения те ползват определени привилегии, за разлика от безправното немюсюлманско население (раята). Дервентджиите и войнуците са освободени от повечето данъци (задължени са да плащат данъка вергия, върху имота) и имат право да се самоуправляват като си избират векилин (кмет). Позволено им е да носят оръжие, а в селищата, в които живеят, турци не се допускат (османлия не е имал право да се заселва и дори да пренощува в Панагюрище). Така повечето села в Панагюрския край стават дервенджийски и войнушки, с привилегирован статут.
Основаването на Панагюрище на днешното място се свързва с началото на османското робство. Около малко селище, съществувало от стари времена в подножието на Маньово бърдо, за да осъществяват контрол, турците преселват жителите на споменатите по-горе околните селца и махали, при което се образува едно крупно селище. На това място, където от незапомнени времена, по думите на Василий Чолаков, ежеседмично се провеждал и панаир,   възниква ново голямо селище, което впоследствие се превръща в административен център на района. То е наричано от българите по името на панаира -  Панаирище или Панагюрище, а от турците – Отлукьой (сенарско село), Атликьой (село на конници) или Етликьой (село в което се произвеждат месни продукти).
Населението на новообразуваното селище бързо се разраства и от прииждането на хора от по-далечни земи. Бягащи от турската тирания, през XV в. в Панагюрище се заселват 200 семейства от село Войника, Ямболско.
Вълна заселници идва и след албанските въстания на Иван Кастриоти в XVI в., от (Дебърско, Прилепско, Костурско и др. ). Днес най-яркото доказателство за това заселване е смесеният говор на населението, притежаващ множество източнобългарски и западнобългарски черти.
Ценна информация за Панагюрище през османския период ни дават османските документи. В регистър за войнуци от Пловдивско от XVI в. селото е записано под името Панаирище. На едно место в този опис са упоменати поименно 16 войнуци, а на друго – 13 войнуци, като всички имена са български: „...Войнук Никола, син на Воймил, вместо баща си. Ямаци: Дражо, син на Васо, вместо баща си; Доброслав, зет на Недялко, вместо Райко Мирзан.......“. В подобна форма – Панагюрища селището се среща в джелепкешански опис (списък на овцевъдите, доставящи месо за османската войска) от 1576 г.
Благодарение на благоприятните природни условия, привилегирования статут и не на последно място - предприемчивостта и трудолюбието на местните жители, Панагюрище достига завидно икономическо благосъстояние. Основен поминък на панагюрци е скотовъдството (овце, кози, едър рогат добитък, коне) и произлезлите от него стопански отрасли (абаджийство, мутафчийство, кожарство и др.). Панагюрци се славят и като търговци на добитък (джелепи) и като бегликчии (събирачи на данъка беглик от производителите на жива стока). Всичко това благоприятства те да развият обширна търговия из цялата Османска империя и дори извън нея.
Преди Априлското въстание (1876 г.) едрите скотовъдци притежавали повече от 33 000 овце, 8 000 говеда и 3 000 коня. Годишно били угоявани към 40 000 овни  4 000 кози, които били продавани за османската войска в Цариград, а също и на големия панаир в Пирот. Освен в Средна гора, панагюрските скотовъдци пасли лете добитъка си и в други планини: Рила, Витоша, Странджа, а зиме в по-топлите Източна Тракия и Беломорието: Одринско, Димотика, Люле Бургас, Баба Ески и др. Едри притежатели на добитък били родовете: Хаджидеянови, Хаджилукови, Ланджеви, Нягулови, Дедеви, Хаджикирилови и др.
През размирните кърджалийски времена от края на XVIII – началото на XIX в. цветущото средногорско селище, както и съседните Копривщица и Стрелча, се превръща в примамлив обект на кърджалийските банди и делибашиите. Дори привилегированият статут не спасява Панагюрище от техните набези - селището е ограбвано и опожарявано поне 4 пъти (през 1793 г., 1800-1801 г., 1804-1805 г. и 1808-1809 г.). Важно е да се отбележи, че при някои нападения свободолюбивите панагюрци оказват въоръжен съпротива и успяват да спасят града си от пълно разорение. В действията срещу кърджалиите вземал участие  и прочутият из Средногорието Стоян Хайдутина. Подложено на смъртна опасност, една част населението избягало в Пазарджик, а друга (по-богатите панагюрци) – намерили убежище из околните гори при старите махали и селища, където живеели в направени от тях колиби. Такива колибарски поселища имало в местностите: „Пресвета Неделя“, „Тръбина“, „Манастир“ и др., като в някои от тях останалите без покрив хора изградили малки параклиси, в които се черкували на празници. Тези църквици били издигнати върху основите на стари църкви, принадлежали на средновековните селища.
Според К. Иречек от броялият по това време около 800 къщи Панагюрище, половината били изгорени. Частично пострадала и единствената черква в града - „Св. Тодор Тирон“
Въпреки големите поражение от кърджалийските погроми селището успява бързо да се съвземе и към средата на XIX достига стопански и културен подем. Неговият възход не бива спрян и с отнемането на привилегирования му статут през 1839 г., съгласно настъпилите обществени реформи, станали известни като „Танзимата“, които гарантират равноправност на всички поданици на султана. Новото положение не внася съществени изменения в обществения живот на Панагюрище. Само изпратеният от централната власт забитин, а по-късно и сменилият го с по-висок ранг мюдюрин (градски управител), напомнял на панагюрци, че са поданици на падишаха. Решенията за селището се вземат от двама векили (кметове, българи), с които се съобразява мюдюринът.
Първите сведения за населението на Панагюрище ни дава поп Константин в неговия „Наръчник на Пловдивската епархия или нейно описание". Според него в 1819 г. в градеца имало около 600 семейства (около 3 000 жители). По-късно, около 1870 г. Стефан Захариев определя броя на домовете на 1 500 с 5 500 жители. След кърджалийските погроми трите първи махали: „Черковна“, „Драгулин“ и „Долна махала“ се увеличили с още две - „Мареш“ и „Караманец“ (на десния бряг на р. Луда Яна), а до Освобождението били образувани и още махали: „Стайова“, „Жельова“ и „Дринча“, вляво на р. Луда Яна и вдясно на реката: „Босньова“, „Кацарова“, „Сапунджийска“ и „Абдулова“. През 1875 г. К. Иречек изчислява броя на къщите в Панагюрище на 1 500 при 11 000 жители, изключително българи.
След административните реформи от 1864-66 г., с които се променя обхвата на вилаетите (големи админ. области), през 1870 г. Панагюрище е провъзгласено за касаба – град, който се управлява от мюдюрин.

Икономическият подем, който изживява градът през Възраждането предопределя и значителен духовен разцвет. Старата панагюрска черква „Св. Тодор Тирон“ в квартал „Драгулин“, която пострадва по време на кърджалийските размирици, е възстановена около 1808 - 1809 г. Вероятно още с изграждането ѝ (средата на XVI в.) към нея е открито килийно училище, в което свещеници обучават местните деца на четмо и писмо. Впоследствие килийни училища се откриват и в метосите на Рилския и Зографския манастир, които са се намирали в непосредствена близост до черквата, както и в този на Калугеровския манастир „Св. Николай“, който също е бил разположен в кв. „Драгулин“. В града е имало и четвърти метох (най-старият), на левия бряг на река Марешка. В тези метоси учители били монаси.
През 1818 г. до южната стена на черквата „Св. Тодор“ започва изграждането на нов, по-просторен храм – "Св. Въведение Богородично", който бива завършен около 1823 г. Новата черква е значително по-голяма и представлява трикорабна базилика с колонада от запад. Построена е от майстори - зидари от Банско, а дърворезбата е дело на марангози от Дебърско. Изгорена през Априлското въстание, черквата е възстановена от брациговски майстори веднага след Освобождението, през 1878 - 1880 г. Вътрешността ѝ е богато изписана със стенописи и икони на самоковски зографи.
Будните панагюрци издигат през Възраждането още един храм - черквата "Св. Георги" (днес катедрален храм на града). Построена е в периода 1856 - 1860 г. и представлява импозантна възрожденска постройка с колонада на западната фасада. За времето си панагюрската черква „Св. Георги“ е била една от най-големите и хубави църковни сгради по българските земи. По време на Априлското въстание е изгорена, при което оцеляват само зидовете ѝ. Възстановена е през 1878 - 1880 г. като е изобретен и нов иконостас от майстори от Струга. Църквите в Панагюрище са основно реставрирани през 1975 - 1976 г. и частично ремонтирани през 2002 - 2003 г.
През Възраждането панагюрци не изневеряват на стародавните просветни традиции. Според потребностите на новото време, килийните училища, които са поддържали българския дух и през най-тъмните години на робството, прерастват и постепенно биват заменени със светски училища. Още през 1806 г., заедно с килийните училища, в града функционира първото светско училище - т.нар. „Общо школо“, в което учителства образованият за времето си панагюрец Цвятко Хаджигеоргиев. През 1839 г., с доброволни помощи от населението, е изградено голямо двуетажно училище, наречено „Главно“ и кръстено „Св. Троица“. Главен учител в него е Кесари Попвасилев от Казанлък. През 1841 г. училището изгаря, но веднага бива направено ново, което някои изследователи считат за първото класно училище в България (класното училище в Елена е основано в 1843 г., а в Копривщица – 1846 г.). През 1847 г. училището отново изгаря, а през 1849 г. е възстановено. При потушаването на Априлското въстание е изгорено от турците, като след Освобождението е изградено наново със средства на американския мисионер д-р Алберт Лонг. Пръв главен учител в класното училище (1849 г.) е известният педагог и книжовник Сава Радулов с помощник панагюреца Поликарп Чуклев. След Радулов главен учител е Атанасий Чолаков от Дупница, при който панагюрското училище се прочува из цялата страна.
През 1841 г. в Панагюрище е основано и девическо училище, което е второ по ред в България, след Плевенското (1840 г.). Отначало се помещава в частни къщи, а в 1843 г. за него се построява специална сграда, за която голямо дарение прави видният български обществени Алесандър Екзарх. Първите учители са свещеници и монахините Ефросиния и Агафия (имало е монахини и от Калоферския  манастир), а първата светска учителка е панагюрката Петка Данова. В навечерието на въстанието от 1876 г. в панагюрските училища учат около 900 деца. През 1865 г. е основано читалище “Виделина”, поредният пазител на българщината.
Икономическият и духовен подем на средногорския градец създават благодатна почва за развитие на националноосвободителното движение. През есента на 1870 г. Васил Левски основава в Панагюрище революционен комитет. Събранието се провежда в къщата на Иван Духовников, запазена до наши дни в двора на Историческия музей. На 14 април 1876 г. в местността „Оборище“ (на 8 км западно от Панагюрище) се състои първото българско Велико народно събрание. Днес на това място се издигна паметник, изграден през 1928 г.
През 1876  Панагюрище става център на 4-ти революционен окръг и главен град на Априлското въстание. В него апостолите Волов и Бенковски организират силен и деен революционен комитет, който успява да вдигне цялото население на въоръжена борба за освобождение.
Въстанието в Панагюрище е провъзгласено към 4 часа след обед на 20 април 1876 г., часове след като Тодор Каблешков изпраща от Копривщица до Георги Бенковски прочутото „Кърваво писмо“. To е пренесено от 19-годишния Георги Салчев, който изминава 5-часовия път от Копривщица до Панагюрище само за 2 часа. Точно преди Панагюрище конят на преносителя издъхва от преумора. Веднага след получаването на писмото Бенковски обявява въстанието. Тогава се ражда първата българска република – съставено е Привременното правителство на Средна гора от 12 души, с председател Павел Бобеков. На 22 април тържествено се освещава въстаническото знаме, ушито от панагюрската учителка Райна Попгеоргиева (Райна Княгиня), с извезаните върху него слова “Свобода или смърт”.
През цялото време докато трае въстаническата република Бенковски обикаля околните села с организираната от него „Хвърковатата чета“ и вдига населението на въстание. Насочва се към средногорските села Мечка, Поибрене, Мухово и др., достига до гара Белово, и до връх Еледжик, където се събира населението на 8 села.
Но след опиянението и възторга идва разгромът. Към Панагюрище се насочва Хафъз паша с 3-хилядна редовна войска и артилерийски оръдия, както и хиляди башибозуци. Въпреки героизма и саможертвата на въстаниците, многобройният и въоръжен враг влиза в града на 30 април и се отдава на оплячкосване и убийства. Панагюрище пламва. За дързостта си да се назоват свободни, 650 панагюрци заплащат с живота си.
При потушаването на въстанието, градът е опожарен и почти напълно унищожен. Турската артилерия разрушава около 400 сгради, а онази част от населението, която сполучва да избяга се укрива из околните гори, най вече около връх Лисец. От цветущия възрожденски град оцелява малко нещо. До наши дни са останали няколко старинни къщи, свидетели на паметните априлски дни. Една от тях е Тутевата къща. Именно в нея се обявява Априлското въстание. Друг свиден паметник е родният дом на националната героиня Райна Княгиня. Тук трябва да се спомене и Дудековата къща - една от последните крепости на героичната отбрана. В нея при неравен бой, за да не попадне жив в ръцете на врага, се самоубива Петър Щърбанов – член на Привременното революционно правителство.
Гореописаните възрожденски паметници, заедно с Историческия музей, с богатата му експозиция и още няколко забележителни къщи - блестящи представители на възрожденската архитектура (Лековата, Джуновата, Хаджидимитровата и Дриновата), оформят един колоритен музеен ансамбъл, представящ в автентичен вид Панагюрище от предосвобожденския период. От епохата на Възраждането и от следосвобожденския строителен период са запазени общо 25 сгради.
През 1976 г., по случай 100-годишнината на Априлското въстание, на историческия хълм Маньово бърдо над центъра над града, където на 30 април 1876 г. са се водили кръвопролитните сражения, е изграден Националният мемориален комплекс „Априлци“.

Споменавайки за славната Априлска епопея, разказът няма да е пълен ако не се отдели специално внимание на големите синове на Панагюрище: Павел Бобеков, Пенчо Хаджилуков, Филип Щърбанов, Деян Белишки и много други, чиито имена са озарени с несекваща светлина.
Д. Белишки (1844-1909 г.) е блестящият майстор – шивач, който ушива униформите на въстаниците, спомага за изработването на въстаническото знаме, доживява Освобождението и взема дейно участие в Съединението.
Ф. Щърбанов (1841-1904 г.) взема участие в борбата за независима църква, през 1865 г. помага за основаване на читалището в родния си град, през 1871 г. участва в основаването Панагюрския революционен комитет, а след неговото избухване се включва в боевете. Членува във военния съвет на Временното правителство на Панагюрище. След края на въстанието е арестуван и лежи в затворите в Пазарджик и Пловдив, а след това заминава за Сърбия. Член е на Панагюрски революционен комитет, участващ в подготовка на Съединението.
Пенчо Хаджилуков (1841-1876 г.) произхожда от един от най-богатите панагюрски родове и жертва имот и живот за националното освобождение. Участва в подготовката на въстанието, а след избухването му предоставя бащината си къща (най-голямата в града) за главна квартира на Привременното правителство. След провала на въстанието заедно с група въстаници се оттегля в посока вр. Лисец и се укрива в плевня край с. Поибрене, където е заловен от турците и обесен с главата надолу, а след това съсечен на парчета и заровен на място. След това турците опожаряват къщата му и отвличат стадата му, с което заможният Хаджилуков род изпада в немилост.
Павел Бобеков (1852-1877г.) е не само една от големите фигури на Априлското въстание, но и един от големите синове на България. Завършва в Цариград високо за времето си образование и се отличава с изключителна ерудиция. Поради семейни причини през 1874 г. се завръща в родния си град, където става главен учител в трикласното тогава училище. След пристигането на Георги Бенковски, във възстановения революционен комитет на Панагюрище влиза и Бобеков и скоро застава начело. Преди началото на въстанието, поради военната подготовка, високият морал, силно изразеният му български дух, той е избран за хилядник на Априлското въстание и председател на Привременното правителство. Той е главен ръководител  на въстанието в Панагюрище. След опожаряването на града отива в Копривщица, където заедно със свои другари освобождава арестуваните бунтовници, след което поема към Стара планина и успява да стигне до с. Самоводене, Търновско, където се укрива със Стефан Стамболов. От там се добира до Румъния, а по-късно участва като доброволец в Сръбско-турската война през 1876 г. През 1877 г., заедно с Иван Адженов издават първия български ежедневник "Секидневний новинар" в Букурещ, на който Бобеков е първи редактор. При обявяването на Руско-турската война Павел Бобеков се записва като доброволец и е зачислен при щаба на генерал Гурко. При Търново заболява от тиф. Умира в прегръдките на майка си на 17 октомври 1877 г. Погребан е в Търново. Предсмъртните му думи са:
"Аз умирам, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна; а аз некога не допущах, че ще доживея щастието да видя това. Умирам, майко, спокоен и за това, че докрай изпълних дълга си към Отечеството, на което дадох слабите си сили, които му дължех!"

По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) много панагюрци доброволно влизат в Българското опълчение.
Панагюрище е освободен от османско робство на 30 декември 1877 г., след като руска войскова колона под командването на ген. Криденер, догонвайки отстъпващата към Пазарджик 30-хилядна армия на Сюлейман паша, влиза в града от към Медетския проход. Това става след като разбитата при Шипка османска войска се установява в Панагюрския район, за да спре по-нататъшното настъпване на руските войски. Но стремителното настъпване на русите, които сломяват турските позиции при селата Петрич, Поибрене и Мечка, принуждават Сюлейман паша да се оттегли с цялата си армия, при което на 30 декември нямало нито един османлия в града.
Една година след Освобождението се състоят общински избори, на които се избира първият кмет на вече свободния Панагюрище – Цвятко Хаджитомев.
Съгласно Берлинския договор от 1878 г. Панагюрище попада към автономната  провинция на Османската империя Източна Румелия. Това решение среща остро неодобрение сред гражданството, при което родолюбивите панагюрците вземат дейно участие в подготовката и в самия акт на Съединението (1885 г.). Важно е да се отбележи, че местният клон на БТЦРК с членове Тодор Хаджикирилов (председател), Събко Милков и Андон Оряшков, организират на 2 септември в Панагюрище бунт, който ускорява обявяването на Съединението - първоначалното намерение на БТЦРК е то да се обяви на 15 септември, но по стечение на обстоятелствата бива обявено на 6 септември. Сподвижници на местния комитет са Стефан Щърбанов, Деян Белишки, Ильо Радивчев, Ганчо Перфанов, Стефан Станчев, Тодор Шопов и много други патриоти от Панагюрище и района.

Освобождението, а след това и Съединението предизвикват отрицателен ефект върху икономическото развитие на Панагюрище. С прокарването на границите местните животновъди и занаятчии губят големия пазар на Османската империя, при което градът започва да запада. Попаднали в така създаденото положение много панагюрски семейства се изселват, а останалите водят скромно съществувание, далеч от това в някогашния цветущ град. Сравнително точно отражение на тази картина ни дават данните от преброяването на населението: 1880 г. - 8 426 жители и 1694 къщи; 1884 г. - 8 510 ж; 1892 г. - 9 016 ж; 1900 г. - 9 305 ж.
Но и този път предприемчивите и трудолюбиви панагюрци се ориентират в новосъздадената ситуация и успяват донякъде да спрат регресивните процеси в града. Развиват се дърводелството, килимарството и др. През 1893 г. е създадена килимарска фабрика (на арменеца Оханес Бохосян от гр. Ван, Турция), която се специализира в производството на персийски килими. Първият персийски килим е изработен от Цветана Манева и е откупен от царския дворец в София.
Местното население продължава да се занимава с дребно земеделие и животновъдство, но вече с много по-скромни размери, отколкото преди Освобождението.
Панагюрище започва бавно да се разраства и облагородява, като към 20-те години на XX в. числеността на населението му достига нивото от преди Освобождението: 1926 г. - 9 575 ж; 1934 г. - 10 198 ж; 1946 г. - 12 014 ж. През 20 - 30-те години на XX в. над Панагюрище се изгражда курортът Панагюрски колонии, който по това време си съперничи с Чам кория (дн. Боровец). През 1937 г. в града е открита Магнитна обсерватория към БАН, първата на Балканския полуостров.

През социалистическия период, започнал след преврата на 9 септември 1944 г., настъпва обрат в развитието на Панагюрище. От малко градче със селскостопанска и занаятчийска ориентация, се превръща в промишлен център. След дългогодишна проучвателна дейност през 50-те и 60-те години започва експлоатацията на медните залежи в района. Първо се разработва медно находище „Медет“, което за времето си е най-големият открит меден рудник в Европа и трети в света, а след това е открито и находище „Асарел”. Създават се минно-обогатителен комплекс „Медет” и МОК „Асарел”, които  през 1986 г. образуват Технологичен минно-обогатителен комбинат „Асарел-Медет” - най-голямата българска компания за открит добив и преработка на медни руди. Освен посочените производства, спадащи към тежката промишленост, в града работят и редица предприятия към леката промишленост – предимно в текстилната промишленост (конфекция (мъжки ризи), хавлиени кърпи, килими и др.).
Индустриализацията дава мощен тласък на развитието на Панагюрище, при което населението му започва да нараства с бързи темпове: 1956 г. - 14 000 ж; 1965 г. - 18 315 ж; 1975 г. - 20 634 ж; 1985 г. - 22 011 ж. (максимумът).  

След настъпване на т.нар. „демократични промени“ (1989 г.) местната икономика успява да се преориентира в новите условия на пазарна икономика, при което голяма част от предприятията продължават дейността си. Това допринася за ниски нива на безработица и сравнително малък отлив на жители. Така числеността на населението се задържа на едно постоянно ново от около 18 000 – 20 000 жители.
Днес Панагюрище представлява добре устроен и приветлив град. Въпреки модерния му вид, в него все още може да се улови духа на славните времена. Множеството му културно-исторически паметници, наред с добре уредения Исторически музей, успяват да сътворят неповторима атмосфера, отнасяща ни в далечни епохи. Като се прибави към всичко това и уникалната природа, градът се превръща в притегателно място за любители на разнороден вид туризъм.



Източници:
1.  Сугарев, Атанас. Из близкото и далечно минало на Панагюрище. София, 2014 г.
2.  Енциклопедия на България, т. 5, изд. БАН, София, 1986 г.
3.  Захариев, Стефан. Географико-историко-статистическо описание на Татар Пазарджишката кааза, Виена, 1870 г.
4.  Иречек, К. Пътувания по България. изд. Наука и изкуство, София, 1974 г.
5.  Турски извори за българската история. т. 5, изд. БАН, София, 1974 г.
6.  Цончев, Д. Археологически паметници по южните склонове на Панагюрска Средна гора. София, 1963 г.
7.  Официален сайт на община Панагюрище - www.panagyurishte.org
8.  Сайт на Исторически музей Панагюрище - museumpan.com