Калоферският девически манастир “Въведение Богородично”, известен още като „Горният метох“, се намира в западната част на китното балканско градче Калофер. Разположен е на възвишение, на десния бряг на река Тунджа.


История:
За основаването на манастира и за по-ранната му история, са запазени малко сведения. Основен извор представляват записките на калофереца Еньо Кърпачов, който проучвайки миналото на родния си град, прави извадки и преписи на летописни записки за Горния метох (манастира) и Долния метох - „една малка историйка с разни почерци“, в които монахините записвали по-забележителните събития от живота на метосите. Оригиналните летописни записки са унищожени, но за щастие преди това неизвестна монахиня („почеркът е краснописен, руска школа..“) ги преписва в синтезиран вид в отделен ръкопис, който днес се пази в Пловдивската библиотека, заведен под № 385. Навярно авторката е някоя от образованите монахини на Горния метох, които се учат в Русия. Сведения за манастира получаваме и от изследванията за миналото на Калофер на историка Никола Начов (1859-1940 г.), както и от много други писма и документи.
Началото на днешния девически манастир е положено с основаването на Горния метох (около 1738 г.), който възниква след Долния метох. Това става, след като в началото на XVIII в. в Калофер идват гръцки духовници и започват да прокарват политика на гърцизация, но разбрало опасността, будното българското население демонстративно се отказва от тях и за да задоволи своите духовни нужди, се обръща към управлението на Рилския манастир с молба да им изпрати постоянен духовен изповедник. Молбата е удовлетворена и не след дълго е изпратен духовникът Доротей, който е назначен от манастира като таксидиот – да събира помощи за възстановяването на Рилската Света обител. Като просветен монах и родолюбив българин, той бързо се отзовава на духовните нужди на населението, за което е посрещнат с признателност. Настанен е да живее в специално построена за него стаичка, намираща се в подножието на стълбите, които водят към по-късно построената църква „Св. Петка“, днес наричаща се „Св. Архангел Михаил“. Тази стаичка се е намирала на мястото на рухналата и съществувала до неотдавна „Черковна фурна“ на левия бряг на р. Тунджа. Тази стаичка се оказва ядрото на монашеството в Калофер – метоха-майка, което впоследствие дава начало на четири метоха. Скоро след пристигането на отец Доротей две девойки от Калофер се посвещават в монашество (с монашески имена Мария и Рипсимия), при което духовникът ги настанява в посочената стаичка, а той се премества в друга по-просторна постройка, построена пак специално за него, горе, при новопостроения храм „Св. Петка“. Първа, от посочените две девойки, приема монашество Мария и тя се счита за първата монахиня в Калофер. И тъй като, преместването на отец Доротей става в една и съща година с построяването на църквата „Св. Петка“ (дн. „Св. Архангел Михаил“), чиято дата се знае от паметна плоча (и днес стои на западната фасада на църквата „Св. Архангел Михаил“), то може да се приеме, че девическото монашество в Калофер възниква най-рано през 1714 г. Първото монашеско общежитие в Калофер няма свой храм и монахините вземат участие в богослуженията при храма „Св. Петка“ (дн. „Св. Архангел Михаил“). След като числото на монахините достига 15, а има изгледи да расте още повече, става неудобно те да съжителстват заедно, една част от тях се отделя и полага основите на първия девически метох в града – Долният метох (около 1730 г.). Тогава първите монахини Мария и Рипсимия продължават да живеят в метоха-майка, но когато броя на монахините в него отново се увеличава, те се преместват горе, в местността „Полето“, на десния бряг на р. Тунджа, точно срещу църквата „Св. Петка“ (дн. „Св. Архангел Михаил“). Там основават втория метох, който противоположно на първия наричат „Горен“, понеже е разположен на височина.
За възникването на Горния метох благоприятства стечение на обстоятелството, че дъщеря на Никола Астарджията от Казанлък, която постъпва послушница при монахините в Калофер, преди да се замонаши умира, след което, от мъка по загубата на дъщеря си, бащата се премества в Калофер и купува място на „Полето“ (по това време извън града) и там продължава да работи занаята си - астарджилъка. Когато монахините Мария и Рипсимия решават да основат нов метох, те се обръщат с молба до Астарджията да им отстъпи това място. Той се съгласява да направи това в памет на покойната си дъщеря, при условие, че ще приеме монашество и ще остане да живее при тях до края на дните си, както и направил. В споменатия ръкопис № 385 е отбелязано, че Никола Астарджиев построява метоха „като в манастир, защото решил ся бил да ся покалугери и там да си умре“. Съдействие на монахините оказва и брата на монахиня Мария – Станко, който съгражда килии за сестра си и нейните съподвижнички и малка църквица,  която при освещаването духовник Доротей нарича „Въведение Богородично“, защото в деня на този празник Мария приема монашеството. За първа игумения на метоха той благославя същата монахиня Мария Петрова. Това става някъде около 1738 г.
През размирните кърджалийски времена в края на XVIII – началото на XIX в., когато Калофер е трикратно опожаряван, обителта е на два пъти разорявана, като след това е наново възстановявана. Първото опожаряване на Горния метох се отнася за времето на игумения Рипсимия, през 1772 г. Тогава монахините успяват да се спасят, като се укриват в Карлово, но метохът изгаря. Следващата игумения Теоктиста довършва започнатото от предшественичката ѝ възстановяване на метоха, като го огражда с високи зидове и здрава порта. Второто опустошаване е извършено в края на 1799 г., една седмица преди Рождество Христово, от кърджалийска банда, предвождана от самия Индже войвода, който, идвайки от с. Ново село (дн. квартал на гр. Априлци) през Русалийския проход, първото нещо което вижда е Горният метох. Тогава, монахините и укрилите се при тях хора успяват да се измъкнат през една тайна врата - „сосъ страхомъ великимъ“ и избягват отново в Карлово. През това време кърджалиите разбиват метохската порта, нахлуват с ярост и след като не намират скрити хора, обират всичко по-ценно и запалват метоха. Паянтовите постройки изгарят до основи, така че след пожара на мястото на метоха остава гола поляна. Монахините остават да живеят в Карлово по частни къщи цели десет години. Там те работят и събират средства, след което се връщат при изпепеленото си огнище и отново построяват килии и малка църквица. Горният метох е възстановен изцяло през 1815 г., за което свидетелства специално издаден ферман за построяването му, написан на турски и гръцки език. По това време монахините в него са 40 на брой. Възстановената църква е малка и дървена, тъй като турската власт все още не позволявала строеж на високи християнски храмове. Впоследствие, когато монахините се увеличават и броят им надминава 60, при което килиите се оказват недостатъчни, при игумения Митродора метохът е разширен.
Горният метох е изцяло възобновен през 1862 г., след излизането на Хатишерифа (1839 г.) и Хатихумаюна (1856 г.), с което настъпва масово строене на църкви по българските земи. За това и днес свидетелства надпис върху мраморна плоча, зазидана над главния западен вход на манастирската църква: „изъ основанiя иноческая девическая Св. обителъ съ храматъ Воведенiя пресветия Богородици в 1862 л. юлия 26“.
За да се сдобият с ферман от османската власт, разрешаващ им да възобновят манастира, монахините се възползват от услугите и съдействието на видни българи в Цариград като Димитър Гешов (първи братовчед на игуменката на метоха) и Христо П. Тъпчилещов (богат търговец от Калофер). Както сочи паметната плоча, възобновяването на метоха и храма става изключително с дарението на г-жа Евпраксия Д. Гешова, тогава игумения на обителта. Това става благодарение на наследство, което тя получава след смъртта на своя брат – Христо Гешов, търговец във Виена, през 1860 г. За подобряване на незавидното материално състояние на метоха монахините събират помощи от Русия, за което съдействие оказва Н. Геров. Там те посещават свои сънародници от българските колонии в Бесарабия, Одеска област, отиват и до Москва, Петърбург и другаде, като навсякъде срещат широка подкрепа. Със събраните средства Горният метох е възстановен, като външният му и вътрешен вид придобиват голяма представителност. През 60-те години на XIX в. броят на монашеското сестринство вече надхвърля числото 90.
Не трябва да се пропуска, че духовен наставник на монахините в тези времена на тежки изпитания е изпратеният в Карлово, като таксидиот от Рилския манастир, духовник Кирил.
През епохата на Възраждането калоферските метоси, сред които значимо място заема Горният метох, дават добра духовна-монашеска подготовка на обитателките си, което впоследствие бива възнаградено с обилни плодове. Прочути с образованите си монахини, някои от които получават образованието си извън родината в престижни училища, метосите привличат много девойки от близо и далеч. Получили добра духовна подготовка, някои от тях основават или ръководят нови монашески общности, а други са специално изпращани в Калофер, за да бъдат подготвени за основателки на обители. Така около 40-те години на XIX в. възпитанички на Долния метох (две девойки с монашеско име Ефросиния) полагат основите на Габровския девически манастир (унищожен през 1959 г.), а с Горния метох е свързано основаването на Новоселския девически манастир „Св. Троица“ (чрез монахините Сусана и Серафима, които са негови първи игуменки) и на Казанлъшкия девически манастир – възпитаничка на Горния метох (Сусана Генчева) поставя основите на монашеството в Казанлък.
Тъй като съдбата на метосите винаги е била зависима от историческата съдба на Калофер, така и по време на Руско-турскта освободителна война (1877-1878 г.), след временното отстъпление на руските части, през юли 1877 г. манастирът за пореден път бива опожарен, при което всичките му старини са унищожени, а неуспялите да се спасят стари и болни монахини и събрали се там други хора са жестоки изклани. Тогава целият град, както и трите съседни метоха също биват опустошени. Турците в продължение на три дни палят, убиват и безчинстват. Жертви на нечовешките изстъпления стават стотици  жители на Калофер и на селищата около него. По-късно костите на изкланите са положени в костница под олтара на манастирския храм. Килиите на метоха са изпепелени, остават да стърчат само голите каменни стени на храма. Огънят и неверническа ръка унищожават и почти цялото църковно движимо имущество (икони, реликви, утвар, книги и др.), голяма част от което манастира придобива чрез дарения от Русия.
След Освобождението оцелелите калоферски монахини от четирите метоха в града възстановят само Горния метох, като така израства Калоферския девически манастир “Въведение Богородично”. За целта те отново изпращат монахини за събиране на дарения в Русия. През 1881г. манастирът е успешно възстановен, а иконите и църковната утвар пристигат отново като дар от Русия.
В следосвобожденските години манастирът продължава да се разширява и облагородява, като за тази цел средствата са събират отново почти изцяло от дарения. Един от големите благодетели на обителта е Георги Шопов, роден в Калофер и живеещ в гр. Исмаил, Русия. С негови пари е построена част от западното жилищно крило – т.нар. „Шопови стаи“. Той построява и приюта - „бедницата“ на мястото на Долния метох. Неговата майка Мата - Мария Шопова прекарва старините си в манастира, където живее до смъртта си, обгрижвана от благодарните монахини.
Девическият манастир е окончателно възстановен и уреден към 1900 г. и отново заема своето достойно място, издигайки ръст в подножието на величествения Балкан.
Както по-горе се споменава, първите игумении на Горния метох са: Мария Петрова, Рипсимия Недьова, Теоктиста Пенкова, Исидора Калдаранова и Минидора Бенчова. Около 1852 г. игумения става високопросветената монахиня Евпраксия Гешова, родена около 1785 г. в Карлово, във видно и родолюбиво семейство. След многогодишното управление на метоха и манастира от достопочтенната и многозаслужила игумения Евпраксия Димитрова Гешова (1852-1885 г.), която умира на повече от сто години и нейната приемничка монахиня Евдокия Бацова (1885-1890 г.), ръководството на обителта е поето от монахиня Макрина Пеева (1890-1905 г.). По време на нейното 15-годишно игуменство манастирът е в добро материално състояние, а духовният живот – на висота. Монахините, на брой 60-70, се отдават отново на ръчен труд и пълноценен духовен подвиг. При следващата игумения – Серафима Христова (1905-1926 г.) в манастира се отбелязва известен упадък в материално и духовно отношение. Ръчните изделия не се търсят както някога и единствените приходи са от лихви на фондовете в Русия, поради което се пристъпва към разпродажба на църковно имущество. След Октомврийската революция в 1917 г. лихвите от Русия спират и сестринството изпада в тежко финансово положение. През 1919 г. се продава манастирската воденица, а стопанството се обработва изключително от външни платени работници. Към 1921 г. в манастира има 15 монахини и 4 послушници, като само 4-5 от тях са работоспособни. В резултат на всичко това общежитието се разстройва, което се отразява и на духовния живот. Поради липса на поминък и строг духовен порядък повечето от послушничките напускат обителта, старите монахини измират и през 1935 г. броят на обитателките е най-малък – 6 монахини и 2 послушнички. При следващата игумения Възкресия Гъчева (1926-1946 г.), която се отличава с изключителна природна доброта и преданост в монашеското призвание, манастирът е в почти същото материално и духовно състояние. Но при нейната наследничка – игумения Таисия Габровска (1946-1969 г.), с характерната за нея образованост, деятелност и пламенност в монашеството, девическото монашеско общежитие е извадено от кризисното си положение и то достига нов материален и духовен подем. Тя укрепва манастира с една далновидна стопанска политика. През 1950 г. в манастира се открива Синодална почивна станция, в която всяка година в летния сезон почиват свещенически семейства и работници под ведомството на Църквата от цялата страна. През 1954 г. тук започва да работи първата и единствена в България Синодална работилница за брикети за църковна употреба. Манастирът снабдява с брикети всички църкви в страната, при годишно производство 200 000 брикета. Работилницата прекратява дейност през 1976 г., когато е преместена в кв. „Илиянци“, гр. София. Чрез тези си дейности обителта значително стабилизира материалното си състояние. Игумения Таисия въздига на едно високо ниво и духовния живот на монахините. Сред заварилите ѝ монахини, още се помнят нейните думи: „Който пита, по-малко греши.“ При нейното управление е открит параклис – зимна църква „Св. Мина“ (1950 г.), какъвто преди това в манастира никога не е имало. След Таисия девическата обител се управлява от Пелагия Дончева (1969-1988 г.) от с. Турия, Старозагорско, след която, от 1988 г.  игуменството е подето от монахиня Възкресия Величкова. Днес многовековният девически манастир в Калофер е заведен под мъдрото управление на монахиня Валентина Друмева.
От 1991 г. към манастира съществува и неделно училище, като занятията се провеждат в специално обзаведена стая всеки петък. Освен православно вероучение, монахините преподават и църковно пеене на хора към неделното училище. През последните две десетилетия манастирът развива и книжовна дейност. Подвизаващата се в него монахиня Валентина е издала около 20 книги, с подкрепата на частни издатели, фондация „Христо Ботев“ и братството на Зографския манастир.
Днес Калоферският девически манастир посреща ежегодно хиляди поклонници от цялата страна. Тук те намират глътка духовен въздух, която ги кара да почустват Божията благодат. Откриват спокойно място за молитва и се докосват до внимателно и топло монашеско гостоприемство. Така, запасил облика си на възрожденско духовно огнище, манастирът продължава старите просветителски традиции.
Храмовият празник на обителта е Въведение Богородично - на 21-ви ноември, който е приет за ден на християнското семейство.


Архитектура и изкуство:
В архитектурно отношение Калоферският девически манастир представлява комплекс от стопански и жилищни сгради, съборна църква и параклис "Св. Мина". Сградите ограждат пространство с неправилна четириъгълна форма, в което е разположен манастирският храм, а около него – много дървета и разкошна цветна градина, поддържани с много любов и вещина.
Манастирската църква е построена през 1862 г. от Иван Боянин, представител на Брациговската строителна школа и един от най-изтъкнатите първомайстори по българските земи. Тя представлява трикорабна псевдобазилика, със закрит притвор от запад, една апсида от изток и два певника – от север и от юг. Сградата е с размери: дължина 15 м, широчина – 10 м и височина 8 м. Покрита е с двускатен покрив и купол. Входът е от запад, но е имало такъв и от север, който сега е зазидан. Отвътре храмът е просторен. Наосът е разделен на три кораба посредством две двойки каменни колони, като по-широкият – централен кораб завършва на изток с апсида (полукръгла отвътре, петстенна и със смостоятелно покритие отвън), а страничните – с полукръгли ниши, вградени в източния зид. Градежът на стените на църквата е масивен – спойка от ломени камъни с хоросан. Камбанарията е малка и е разположена (залепена) непосредствено южно до притвора.
Под самия манастирски храм, там където е бил олтарът на предишната дървена църква, има изворче със светена вода, посветено на Св. Богородица.  От него богомолци пият вода за здраве и изцеление.
Днес единственият архитектурен детайл, останал от преди възобновяване на манастира в 1862 г. е едно корито за чешма, правена през 1826 г. То и поставките на стълбовете за лозниците са издялани от лесен за обработка камък – т.нар. „богозки камък“, който бил доставян от кариери край с. Богоз (дн. с. Пролом, Пловдивско).

Дали преди опожаряването на манастира през 1877 г. църквата е имала стенописна украса, няма сведения. Сегашното изографисване на храма е осъществено при игумения Таисия, през 1960 г. Автор на стенописите е художник Кирил Кънчев от Калофер, който преди манастирския храм изписва трите енорийски църкви в Калофер. Централно място в иконографската схема заемат пет композиции: две на северната стена, две на южната и една на западната над входа. Те представляват сцени от страдалческите дни на Спасителя. В зенита на купола е представен Христис благославящ, на полетата между четирите му прозорци са даден до двама свети апостоли. Стенописната украса не е довършена, понеже по време на работа художникът заболява и след няколко месеца умира. Макар творбите му да са далеч от изискванията и стила на старата църковна живопис, в тях се забелязва  добро умение и художествен усет.
Красивият иконостас и иконите в него са изработени в стил, характерен за руското църковно изкуство. В храма се пазят някои много ценни светини, получени в миналото като дарение от руски граждани и свещеници. Манастирът притежава копия на чудотворни икони на Света Богородица подарени от Русия - "Казанската Света Богородица", "Владимирската Света Богородица", икони от мъжкия манастир в Тихвин и от катедралния храм в Смоленск. В манастира се намират и три икони, оцелели от клането през XIX век – “Печерската Св. Богородица”, дар от Киев, която е леко опалена и по която на три места могат да се видят следи от набождане със щик; “Всех скорбящих радост”, която също е била прободена от турците; и икона, изобразяваща Светата троица, Възкресението и множество светии, която също е обгоряла при опожаряването.
В олтара на църквата е съхраняват частици от чудотворните мощи на св. Мина и на новия гръцки светец Нектарий Егински. С частици от мощите на Св. Нектарий сестринството се сдобива след поклонничеството си в основания от самия светеца манастир (“Св. Троица”) на остров Егина.



Източници:
1. Чавръков, Г. - Български манастири, изд.Хайни, София, 2002 г.
2. монахиня Валентина Друмева. История на Калоферския девически манастир „Свето Въведение Богородично“ и на метосите в Калофер. Издание на славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон, 2003 г.