Църквата “Св. Рождество Христово и Св. Св.  Безсребреници Козма и Дамян” се намира в северозападния край на гр. Калофер. Разположена е непосредствено под църквата “Св. Архангел Михаил”, в така наречената местност „Долен метох“,  на левия бряг на река Тунджа.

История:
Тази църква е изградена като храм на първия от съществувалите някога в града четири девически метоха, наричан Долен метох, защото е разположен в ниското, под скалата на която е издигната църквата „Св. Петка“ (днес „Св. Архангел Михаил“). Това става след като духовникът Доротей (таксидиот на Рилския манастир) създава в началото на XVIII в. монашеско общежитие в Калофер и впоследствие, когато броят на монахините му нараства на 15, при което, поради неудобство да съжителстват заедно, една част от тях се отделя от метоха-майка. Според калофераца Еньо Кърпачов, издирвач на миналото на града, Долният метох е основан към 1730 г. Голямо съдействие на монахините, основателки на метоха, оказва хаджи Иван хаджи Недьов - баща на монахиня София. Той купува посоченото място и построява няколко килии, в които настанява отделилите се монахини заедно с дъщеря му. Тогава между килиите е построена малка църква. Наречена е „Рождество Христово“, защото мястото, където е разположена, е ниско под скалата, която прилича на пещерата във Витлеем, където се е родил Христос. За първа монахиня на новооснованото монашеско общежитие духовникът Доротей благославя монахиня София хаджи Иванова.
Интересна информация за Долния метох ни дава една бележка, в която се казва,че духовник Доротей сужи в новопостроената му църква „тайно“. Това ще рече, че скромната по това време църквица, която по външен вид не се различава много от близките до нея килии, е строена без знанието на османската власт. Подобни случаи има на много места у нас.
Според едно предание Долният метох е строен с „хайдушки пари“, нещо, което се е случвало и другаде по българските земи в ония времена. Преданието гласи така: „Синът на хаджи Иван хаджи Недьов – Недялко е също хаджия – ходи два пъти на поклонение на Божи гроб. Като търговец абаджия, той често пътува до столицата на Османската империя и веднъж, когато се връща от Цариград заедно с няколко души от с. Аджар (дн. с. Свежен, Пловдивско), стигайки до Кара баир край Одрин, виждат край пътя 5-6 души българи побити на кол. Когато ги приближават , страдалците поискали вода. Виждайки, че няма пазачи, само хаджи Недялко се престрашава да им занесе една бъклица вино. Като подава бъклицата подред на всички, един от клетниците го познава, че е от Калофер. В знак на благодарност той му поверява, че в третия гроб на Русалските гробища, при върха Мара Гидик, има закопан един ямурлук с пари. Желанието на умиращия е благодетелят му да вземе половината пари за себе си, а другата да раздаде на сиромаси и манастира (трябва да се отнася за мъжкия манастир, който по това време е единственият край Калофер). След завръщането си хаджи Недялко потърсва и намира на посоченото място парите. С тях той построява каменния мост на Манастирска река (Бяла река) до кулата и девическия метох „Рождество Христово“ в Калофер, където се подвизава в монашество неговата сестра София. По-късно там приела монашество и неговата дъщеря, възпитана от леля си и приела нейното монашеско име – София.“
След основаването на Долния метох, други монахини се отделят от метоха-майка и създават Горния Метох (около 1738 г.), на което място днес се намира Калоферският девически манастир „Въведение Богородично“. Впоследствие са открити и другите два метоха - „Св. Троица“ и Малкият метох при църквата „Св. Богородица“.
Долният метох сериозно пострадва по време на двете големи кърджалийски нападения на Калофер – през 1799 и 1804 г., когато Горният метох е напълно изпепелен. Според Еньо Кърпачов  той е опустошен при игумения София и монахините заедно с калоферци бягат в Карлово и стоят там, докато не премине опасността.  Вероятно метохът е разорен до основи през 1799 г., когато Индже войвода идва в Калофер от с. Ново село (дн. гр. Априлци). Разположени на края на селището, до пътя откъм прохода, двата метоха  са били първите му жертви. Впоследствие монахините се завръщат и с много труд и помощ от християните изграждат на първо време изграждат няколко килии, а след това възстановяват и целия метох.
По пример на монахините от Горния метох, така и монахините от Долния метох събират средства от дарения за възобновяване на метоха си. За това свидетелстват три писма, запазени в архива на Найден Геров, от които се разбира, че те са ходили да събират помощи в Сърбия и Македония. Тази тяхна дейност е свързана с имената на монахиня Никифора и монахиня Евдокия. През 1864 г. игуменката на Долния метох – Евгения се отнася с молба до Н. Геров да ги препоръча на руския консул в Сърбия (писмото не е запазено). В крайна сметка монахините получават необходимите разрешения и обиколката им е осъществена. От наличните сведения се разбира, че сестрите Никифора и Евдокия са обикаляли по далечните земи повече от една година, като са посетили едни от най-големите градове и манастири из западните български земи и Сърбия (Скопие, Велес, Тетово, манастирите Дечански и Ипекски и др.). Със събраните средства през 1868-1869 г. е построена хубава двуетажна жилищна сграда с чардаци и западно изложение, която изгаря в пожар през 1877 г. и след това не е възстановена. Но средствата са недостатъчни и монашеското сестринство прави постъпки да изпрати свои таксидиотки и в Русия. Имайки се предвид по-нататъшната работа по възобновяване на метоха, те не са разполагали с много средства, от което може да се извади заключение, че не са осъществили тази своя мисия. Същото се потвърждава и от вида на метохската църква, която е малка и с опростен архитектура. Пълното възобновяване на  метоха, църквата и аязмото при нея става през 1871 г.
След обновяването храмът променя своя небесен закрилник и започва да се нарича, както и метохът, „Свети Безсребреници“. Причина за това е обстоятелството, че още през 1858 г. при църквата е открито аязмо, носещо името на светите целители и безсребреници Козма и Дамян. При обновяването на църквата ти също е възобновено. Тогава към първия патрон на храма се прибавя и този на светите Безсребреници. Впоследствие второто наименование измества първото, какъвто е случаят със съседната църква „Св. Архангел Михаил“ (преди това наричана „Св. Петка“). До Освобождението (1878 г.) празникът Рождество Христово се е празнувал като храмов, като известно време след това монахините от отсрещния девически манастир са поддържали тази традиция, докато накрая била изоставена и богослужение се е извършвало само в деня на  светите Безсребреници – 1.VII  и 1.XI., както се служи и досега. Аязмото е съществувало до 1950 г., когато водата в него пресъхнала. Свещеният извор се помни като „Малката пещера“, до която се е слизало по две-три стъпала. Намирал се е вляво и над олтарната част на църквата. Днес няма и помен от него.
Само шест години след възобновяването му, при разоряването на Калофер от башибозук и турски аскер през 1877 г., Долният метох е отново изпепелен, а монахините му, които не успяват да избягат биват изклани. Жестоко убита в църквата е схимонахиня Никифора Манолова – леля на калоферския историк Никола Начов. Убити са и други монахини, но имената им са неизвестни.
След Освобождението (1878 г.) монахините от Долния метох се обединяват с тези в Горния метох и образуват днес известния Калоферски девически манастир „Въведение Богородично“.  
Опожареният в 1877 г. Долен метох стои близо десет години в развалини. През 1887 г. по инициатива на тогавашния кмет Димо Х. Гендов на мястото на разрушените метошки постройки е построена хубава сграда със средства, дарени от видния калоферец Георги Шопов. Новото здание е превърнато в приют за стари, бедни и болни хора, или „бедница“, както е известен на местните хора. Приютът започва своята дейност през 1888 г., като управлението му е възложено на игуменията на женския манастир. В него намират подслон и храна постоянно по десет стари мъже и жени. Добре уреденият приют е първият в България, направен от частно лице. Със средствата на Г. Шопов е възобновена и разорената църква „Св. Безсребреници“. Иконите, одеждите и всички църковни принадлежности за нея са изпратени от Русия. Обновеният храм е осветен от Пловдивския митрополит Константин, след което в него се служи по празниците, за гражданите и обитателите на приюта. За всичко това Г. Шопов похарчва 700 турски лири, а за издръжката на приюта изпраща по 80 наполеона годишно.
През 1890 г., отново със средства на Г. Шопов, е построено девическото училище в Калофер.
Редно е  да се знае и каква личност се крие зад името Георги Шопов. Той е роден през 1823 г. в Калофер. Учи в родния си град, след това в Карлово, на остров Халки и в Атина. Отначало постъпва в търговската къща на  калофереца Ив. Золотович в Цариград и се отдава на търговия. След 4-5 години отива в Исмаил (Бесарабия), където остава до края на живота си (1918 г.). Макар че по-голяма част от дългия му живот (95 г.) да преминава извън родното му място, той до края обича Калофер и с готовност се отзовава на всяко народополезно дело. Н. Начов с право го нарича Калоферския Евлоги Георгиев. Г. Шопов проявява и жив интерес към борбите за национална независимост на българския народ. Той е един от виновниците за създаване на Втората българска легия в Белград. Голямо влияние върху решенията за благородните му дела има неговата майка Мария Иванова Шопова, която той „до обожан ие обичаше“. След като идва от Русия, тя прекарва последните десет години от живота си в девическия манастир, при своя сродница – монахиня Ефимия.  Мария Шопова умира на 28 декември 1895 г. и погребана в двора на приюта. На надгробния ѝ гранитен обелиск, който и днес стои пред входа на църквата, пише:
„На блаженнопочивашите
х. Васил Генковъ Шоповъ и Мата [Мария] Иванова Шопова
от синовете имъ Георги и Матейвъздигнат въ августъ 1899 г.“
В същия гроб са пренесени костите на дъщеря ѝ Елена Шишеджиеа, която умира в 1891 г. След смъртта на съпруга си Георги Шишеджиев тя живее известно време в девическия манастир при майка си.
Поради невъзможността на Г. Шопов да изпраща повече пари, по време на Първата световна война, приютът прекратява своята дейност през 1915 г. След това в него е настанено да живее едно семейство, за да поддържа зданието. През февруари 1921 г. идва комисия от градското управление, която запечатва сградата и принуждава семейството да напусне. Впоследствие градското управление преотстъпва сградата на манастира, след като за това се застъпва Пловдивската митрополия. Настанено е да живее семейството на Коста Димитров – каракачанин, но поради безсъвестно отношение към него, зданието е подложено на разсипване. След това градското управление отново ползва сградата, като отначало вместо наем я ремонтира. Последователно е превърната в амбулатория, земеделско училище, склад за зърнени храни и от 1953 г. до 1970 г. - за начално училище. След основен ремонт на постройката тя придобива приветлив вид и от 1972 г. е превърната в туристическа спалня „Бачо Никола“. Тогава в двора са уредени бунгала.
Днес (2014 г.) сградата на някогашния приют, построена върху общежитието на Долния метох, не съществува – разрушена е преди години и са останали само руини. Останала е само църквата, със залостени врати и не много добро състояние, присъстваща като ням свидетел на бурната история на това свято място.


Архитектура и изкуство:
В архитектурно отношение църквата “Св. Рождество Христово и Св. Св.  Безсребреници Козма и Дамян” е малка, еднокорабна и кръстовидна. Има вътрешен купол, скрит под двускатен покрив. След като претърпява няколко ремонта, тя изменя до известна степен и вътрешния си вид, при което куполът се скрива от равен таван. Дървеният под е сменен с циментова замазка. До северната стена отвън, още при възстановяването ѝ, е издигната малка камбанария, която сега не съществува.
Вътрешната уредба на храма е доста опростена. Някогашните икони и църковни принадлежности, донесени от Русия, са пренесени в манастирския храм (в отсрещния девически манастир „Въведение Богородично“), за да се опазят, както това е станало с храмовата икона на светите Безсребреници. Сегашният иконостас е обикновена столарска изработка, направен по подражание на този в девическия манастир. Иконите му са дело на неизвестен, нешколуван и посредствен художник. В изображенията не е спазено съотношението между частите на човешкото тяло, поради което образите в цял ръст изглеждат много ниски. Същият художник е работил и други иконостаси. Подобни образите се срещат в църквата „Св. Димитър“ в с. Турия, Старозагорско. Това говори, че тогава работата му е била все пак ценена, когато опитните художници в България са били малко.




Източници:
1. монахиня Валентина Друмева. История на Калоферския девически манастир „Свето Въведение Богородично“ и на метосите в Калофер. Издание на славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон, 2003 г.