Църквата “Св. Богородица” (Успение на пресвета Богородица) се намира в централната част на град Калофер. Разположена е вдясно от паметника на Христо Ботев, в подножието на хълм, на който се извисява величественият монумент.

История:
Тази църква е построена в днешни си вид през 1848 г. върху основите на по-стар храм, чието време на изграждане не е известно. В строежа ѝ, както и в този на друга калоферска църква - „Св. Атанасий“, участват брациговски майстори.
През определен период от съществуването на църквата „Св. Богородица“, към нея е открит един от четирите метоха на Калофер – т.нар. „Малък метох“. За неговото основаване няма никакви сведения, но се знае, че той възниква последен. Според местно знание, до 20-те години на XIX в. до църквата „Св. Богородица“ пребивават монаси от Хилендарския манастир на Атон, които, както много свои събратя в града, работят за духовното и просветно въздигане на будното местно население.

Хилендарският (мъжки) метох е бил стара ниска къща с три стаички, намираща се на изток от църквата, зад гробищата. След като е бил напуснат от монасите е превърнат в първото мъжко (килийно) училище в Калофер. При построяване на нова сграда за училище (на северозапад от църквата „Св. Богородица“) мъжкото училище от Хилендарския метох е преместено в нея. Училищната сграда е издигната през 1839 г., по инициатива на Васил Априлов и с парична помощ на калоферски търговци в Одеса. В нея Брайко Хаджигенов за пръв път в града въвежда взаимоспомагателната метода. В една от стаите на училището през 1848 г. се ражда, не който и да е, а големият син на България Христо Ботев. По това време неговият баща - Ботьо Петков е учител във въпросното училище. Сградата на това първо класно училище в Калофер просъществува докъм края на 50-те години на XX в., когато поради нехайство от страна на тогавашната власт бива занемарена,  срутена от самосебе си, а накрая и разрушена.
След като Хилендарският метох е освободен от мъжкото (килийно) училище той е приспособен за девическо (килийно) училище. Годината на откриване на последното е около 1840-та. То е от типа на килийните училища в метосите и учителки в него са изключително монахини. Броят на ученичките в Калофер по това време бързо расте и освобождаването на метохската сграда от мъжкото училище улеснява много монахините (най-вероятно тези от съседния Долен метох). И когато, през 1848 г. е открито голямото мъжко училище - „Даскалботьовото училище“ (сега превърнато в Музей на просветното дело), мъжкото взаимно училище от двора на черквата „Св. Богородица“ се премества в новата сграда, а на негово място идва девическото (килийно) училище от стария Хилендарски метох, като вече е наречено „Първо девическо (класно) училище“. Учителки в него отново са само монахини. Някои от по-забележителните преподавателки са: монахините Макрина, Никофора и Ефросиния от Долния метох; монахиня Таисия - „Старата Таисия учителката“, която доживяла до дълбока старост (умира на 101-годишна възраст към 1910 г., като само един зъб ѝ бил паднал, не боледувала никога), Екатерина Недева, Христина Печева (племенница на даскал Ботьо Петков), Мария Попович (дъщеря на книжовника Райно Попович, приела монашество по-късно с името Евпраксия), последните четири от Горния метох и др. Жаждата за просвета е голяма и между ученичките има и по-възрастни, някои от тях даже и омъжени. Броят на желаещите да получат знания непрекъснато расте и поради това, че училището се оказва тясно и задушно, през 1859 г. калоферските първенци искат за училище сградата на Малкия метох, но желанието им не се осъществява. Нова сграда за девическото училище е  построена през 1871 г, която е разположена отново в двора на църквата „Св. Богородица“ (на югоизток от нея). И тя построена с даренията на калоферските търговци (70 000 гроша). Учебни занятия в нея започват през 1871/72 г. В това училище отново учителстват монахини, но вече има и светски учителки, между които една чехкиня.
Училищните постройки около черквата „Св. Богородица“ сериозно пострадват, а някои изцяло изгарят, при разоряването на Калофер от турците по време на руско-турската война (1877 г.). След Освобождението (1878 г.) училище при църквата „Св. Богородица“ вече няма. То е преместено в килиите при църквата „Св. Атанасий“.

Малкият (девически) метох е представлявал обикновена ниска къща към църквата „Св. Богородица“, от която след Освобождението (1878 г.) не остава никаква следа. Днес не може да се посочи дори и мястото ѝ. Според спомени на съвременници на онази епоха, метохът се е намирал югозападно от църквата и в нейния двор.
Според калоферския историк Никола Начов в Малкия метох някога имало седем монахини, което е и най-големият брой, отбелязан в изворите. Към 1877 г. те са само 3-4. Известна светлина към историята на метоха около 1860 г. хвърлят три писма от архивите на д-р Чомаков и Найден Геров. От тях научаваме, че калоферските първенци искат от монахините да отстъпят къщата на метоха за нуждите на девическото училище, а те да отидат при монахините в метоха „Св. Троица“. Преговорите продължават почти цяла година, но така или иначе, не са увенчани с успех. Н. Геров е разчитал на роднинската си връзка с игуменията на метоха – Параскева, която е негова братовчедка, но и това не помогнало. Трябва да с отбележи, че въпросната игумения Параскева Шушулова, родом от Копривщица, е висока просветена за времето си. При нея в метоха живее учителката Парашкева Иванова Шушулова, на която игуменката е леля по баща. За онова време тя е най-образованата учителка в Калофер. През  1866 г. завършва киевската Фундуклеева гимназия и в началото на учебната 1867/68 г. със съдействието на Н. Геров е условена за учителка в Калофер. Учителства четири години, като живее в метоха под надзора и грижите на игумения Параскева. Ползвала се е с голям авторитет между ученици и учители и дори за нея се е пеела песен, която имала за припев думите: „Парашкево учителко, Парашкево родителко.“ Като учителка Парашкева имала за помощнички две стари монахини. Покрай тази най-образована девойка в Калофер монахините в Малкия метох имат възможността да изпитат влиянието на най-забележителните личности живеели и посетили градчето, между които е Ботев, а вероятно и Левски.
Малкият метох най-вероятно просъществува, паралелно с другите метоси, до трагичната 1877 г., когато наред с цялото селище биват изпепелени всички четири метоси. За съдбата на монахините му след Освобождението няма сведения. Запазен е спомен само за една послушница - „Марийка“, чиято бащина къща била в съседство на метоха (на мястото на читалище Хр. Ботев), така че тя като дете често посещавала монахините, а когато пораснала постъпила като послушница при тях. Но точно когато трябвало да постъпи в монашеско пострижение настъпили злощастните за Калофер събития от 1877 г., при които метохът бил разрушен. След това тя не постъпва във възстановени Калоферски девически манастир, а се подвизава сама в духовния подвиг на монашеството. Нейната дейност е свързана с възобновяването на манастирчето „Покров Богородичен“ край Калофер, известно още като „Малкото манастирче“ (намира се срещу – източно от Калоферския мъжки манастир). Дори известно време то се е наричало „Марийкиното манастирче“.

И така, от гореописаното следва да се разбере, че църквата „Св. Богородица“, с прилежащите ѝ метоси (Хилендарския и Малкия), без да се подценява ролята на останалите метоси, се оказва основно средище и сърцето на духовно-просветния живот в Калофер през Възраждането. За жалост, съдбата не е запазила до наши дни никакъв материален спомен за тези първи просветни огнища около храма, за които днес свидетелства една единствена паметна плоча.

Църквата „Св. Богородица“ е единственият храм в Калофер, който е функционирал почти без прекъсване от самото му изграждане до наши дни. Днес тя е единствената действаща църква в подбалканското градче.
През 1964 г. църквата “Св. Богородица” е обявена за паметник на културата.  

Архитектура и изкуство:
Църквата представлява едноапсидна трикорабна псевдобазилика с открита нартика (притвор) от запад и камбанария над южната му част. Сградата има вход от запад и от юг, като над последния има портик. Централният кораб е разделен от страничните посредством колонади. Масивният ѝ градеж е от каменни блокове, споени с хоросан. Покривът е двускатен, покрит с керемиди.
Иконите в иконостаса на храма са дело на майстори от Дебърската художествена школа - братята Христо и Кузман Макриеви и Нестор Траянов, всичките представители на големия български род Фръчковци от мияшкото село Галичник (днес в Р. Македония).
Стенописната украса във вътрешността на църквата е късна. Тя е направена към средата на XX в. от калоферския художник Кирил Кънчев.
Северно от църквата има аязмо - света вода, над което е изградена сводеста  постройка с колони. Западно от него е поставена паметна плоча, обозначаваща мястото на старото класно мъжко, а след това и женско училище.


Източници:
1. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори. изд. „Наука и изкуство“, София, 1965 г.
2. монахиня Валентина Друмева. История на Калоферския девически манастир „Свето Въведение Богородично“ и на метосите в Калофер. Издание на славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон, 2003 г.