Старинната черква „Св. Теодор Тирон“ се намира в централната част на град Панагюрище. Разположена е в северозападното подножие на историческия хълм Маньово бърдо, върху който се издига Националният мемориален комплекс „Априлци“.

История:
Черквата „Св. Тодор“ е най-старият храм в Панагюрище. Изградена е през XVI в., когато селището започва да се разраства и замогва икономически. Панагюрище дължи своя възход през османското робство на пребивавалите в него привилегировани жители (българи) – войнуци, дервентджии и джелепкешани, а по-късно и бегликчии и джелепчии, които са ползвали данъчни облекчения. Наличието на тези особени прослойки дава на селището привилегирован статут, който гарантира на неговите жители определени права и не позволява заселване на турци. Попаднали в това завидно положение, по-заможните панагюрци отделят част от средствата си за основаване и поддържане на културни институции (черкви, манастири, килийни училища), благодарение на които огънят на българщината не угасва в този край дори и в най-тъмните години на робството. Така, черквата „Св. Тодор“ в тогавашната махала „Драулин“ се превръща духовно средище на Панагюрище. Вероятно още през XVI в. към нея е открито килийно училище, в което свещеници обучавали децата на българско четмо и писмо. По-късно се отварят и метоси на Рилския и Зографския манастир, в които също функционират училища. В последните преподаватели са монаси – таксидиоти, които освен надлежните си задължения – да събират помощи за манастирите си, ограмотяват и деца.
Черквата пострадва сериозно през размирните кърджалийски времена (края на XVIII - XIX в.), когато почти цялата изгаря. Но родолюбивите панагюрци възстановяват своя храм веднага след отминаване на опасността – към 1808 – 1809 г.
След кърджалийските погроми селището започва бързо да се разраства, при което старата черква не успява да задоволи нуждите на нарасналото население и до сама южната ѝ стена през 1818 - 1823 г. се изгражда нов, по-голям и просторен храм – черквата „Въведение Богородично“.
По време на Априлското въстание (1876 г.) двете черкви са опожарени и остават само голи стени, но и този път панагюрци не изневеряват на вярата си и едно от първите неща, което правят след Освобождението (1878 г.) е да възстановят храмовете.
След последната реконструкция старият храм „Св. Тодор“ служи за кръщелня и място за опяване на покойниците.

Архитектура и изкуство:
След многократни преустройства, днес средновековната черква е във вида от последното ѝ възстановяване (1878 – 1880 г.). По план постройката е еднокорабна с полуцилиндрично сводесто покритие и двускатен покрив. Вътрешността ѝ е добре осветена с широки прозорци от северната и западната страна.
Вероятно някога черквата е имала отвътре стенописна украса, от която, след многократните разрушения, не е останало нищо. Днес стените са голи, като са разнообразени само със сини кантове (по ъглите).
Иконостасът е обикновена изработка – дъсчен. Дърворезбана е само венчилката в горната му част. Изработен е след Освобождението.
През 60-те години на XX в. Асен Василиев споменава за наличие на икона „Матер Долороза“, изписана от Давид Зограф в 1855 г.: „Плачуща рука Двду 1855“. В черквата - „параклиса“ била намерена и една воденична плоча с надпис“ „Нешо Нiкола лето 1772“.


Източници:
1. Сугарев, Атанас. Из близкото и далечно минало на Панагюрище. София, 2014 г.
2. Василиев, А. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, 1965 г.