Пещерският манастир "Свети Николай Мирликийски", наричан още Оряховски манастир или Мрачки манастир, се намира до буен карстов извор в планина Рудини, на около 2 км североизточно от с. Пещера и на 5 км в същата посока от град Земен. До манастира води черен път, но за да не се объркате най-добре е да ви съпроводи човек от селото.

История:

Мястото на днешния манастир е било известно и почитано като свято далеч преди построяването на обителта. В самите граници на манастира, освен фрагменти от антична керамика, са открити постамент с гръцки надпис на богинята Хигия, оброчна плочка на тракийския конник и фрагмент от статуя на божеството Митра (намерен в края на XIX в. при преустройството на църквата). Всичко това подсказва, че в тук е имало предхристиянско езическо светилище. Потвърждение на предишното становище е дадено и по време на археологическото проучване през 2004 г. (поради предвидено възстановяване на манастира), когато при сондаж на терена е разкрито многослойно културно напластяване - фрагменти от тракийска, късноантична, средновековна и съвременна керамика .
Най-раните сведения за манастира „Св. Никола” откриваме в известната Мрачка грамота на българския цар Иван Александър (1331-1371 г.) – „..Мрачьскы,…………..вь мѣстѣ Wрѣховъ..”. Грамотата е изключително ценен документ, който съдържа информация не само за манастира, но и за обществените отношения в тази част на България през разглежданата епоха. Според нея обителта притежава хрисовули на предишни български царе (..съдържателие скив’тра блгар’скаго црва..), които не са достигнали до нас. В документа много ясно и категорично е посочено принадлежността на култовия обект и цялата покрайнина (Мрака) към територията на България към тази дата – „…томоу  монастырю ц(а)р(т)сва ми…”. От грамотата се разбира и, че дарените манастирски имоти са били пръснати из Софийско, Радомирско и Дупнишко.
Мрачкият манастир е отбелязан и в няколко сръбски грамоти от XIV в., за които е доказано, че са по-късен фалшификат. Интересно е, че малко след издаването на Цар Иван Александровата грамота, с дата 1348 г. въпросният манастир с всичките му правдини се споменава в сводната грамота на крал Стефан Душан за метосите на „Хилендар”. В нея се подчертава правото на хилендарската обител над  Пещерския манастир и имотите му. Тъй като няма данни, толкова скоро след издаването на българската грамота, тези земи да са станали отново сръбски, не може да се приеме друго освен, че това е фалшификат.  Вероятно целта на хилендарското монашество е била да се облагодетелства от обителта „Св. Никола”.
Подобен е случаят и с друга известна грамота  - т. нар. Мрачка грамота, приписана на сръбския крал Стефан Дечански (1321-1331 г.). Писана (смайсторена) в манастира „Хилендар” в края на XIV  или в началото на XV век, тя също е фалшифицирана.
Според известният български историк Вера Иванова един от  хрисовулите е бил фалшифициран в самия манастир, вероятно от монашеското братство, с цел да докаже правата си пред дошлата вече османска власт.
За първия век от османското робство липсват сведения за съществуването на Пещерския манастир, но ако се приеме за правдоподобна тезата на В. Иванова, че фалшифицирането на един от хрисовулите е извършено в самата обител, то това би било косвено доказателство за съществуването на известна монашеска активност през този период.
Съществуването на обителта е засвидетелствано през XVI в. с османските данъчни документи. Първо със съкратения тимарски регистър за Кюстендилски санджак (окръг) от 1519 г., където е отбелязан манастир „Св. Никола” в нахия (община) Сирищник, който според някои изследователи е именно Мрачката обител. От този документ става ясно, че манастира е имал статут на обособена фискална единица -  вписан редом със села и мезри, образуващ отделна сметка, числяща се към един от многобройните султански хасове в санджака.
Има голяма вероятност, намиращите се наблизо в нахия Сирищник фискални единици – села и мезри с име Св. Никола да са представлявали метоси на Ореховския манастир, приходите от които с течение на времето му били отнети от османската власт. А може би манастирът е събирал данъци от същите още в предосмански времена. В това число влизат селата: Св. Никола, близо до Жабляно, Св. Никола при Райкуловци (дн. Ракиловци), Св. Никола при с. Сирищник и манастирите: „Св. Никола” до с. Станьовци, „Св. Никола” при с. Вранче (дн. с. Долна Врабча), „Св. Никола” до с. Търновци (дн. с. Извор) и „св. Никола” при с. Бела вода (дн. квартал на Перник), като последните два са записани в нахия Радомир.
По-късно, Пещерският  манастир е описан и в обширния регистър за Кюстендилски санджак от 1570/73 г.Там османският чиновник отбелязва, че монахът в обителта „Св. Никола”, без да посочва неговото име, плаща юшур за овошки в размер на само 50 акчета. Манастирският данък е включен към този на с. Пещера  в „зиамета на Керим, мютеферик в султанския двор”, което подсказва, че след средата на XVI в. Пещерският манастир вече е започнал да запада и вероятно още в края на същия век запустява.
За ограничените възможности на манастира през същия XVI в. може би свидетелства и една преписка от псалтир от XVI в. (сръбска редакция), ако се приеме, че тя е съставена в същия, а не в някоя едноименна обител, където имало разхищение на ценности:

Напуснатият от незнайно кога манастир бил възобновен едва през XIX в. Негов пръв обновител бил странстващият свещеник Симон от с. Лева река, който дошъл тук със сина си и приспособил скромна отшелническа колиба към оцелялата манастирска църква, която била единственото останало от някогашната величава обител. След това, турските власти като научили за възстановения манастир, хванали поп Симона и го обесили, а синът му, след небивали мъчения при опити да бъде потурчен успял да избяга в Рилския манастир. Скоро след злополучната случка, първенците от с. Пещера и свещеници от околните села се застъпили пред властта и получили позволение към старата църква да се пристрои друга сграда. Новата постройка била довършена през 1842 г. Управител на манастира станал дядо Лазо Дамянов от с. Пещера, а службата през празниците извършвали свещеници от околните села.  Към 1844 г. дошъл тук от Кратово поп Теофан, който се постригал за монах и станал игумен на манастира. След последния управлението на обителта поели пак дядо Лазо, светогорците йеромонах Рафаил, йеромонах  Юстин, Раде Вилаетски от с. Върба (бивш служител в Рилския манастир), монах Прокопий от с. Радибош. Последният впоследствие станал и игумен, споинал се в 1879 г. Негово дело е построяването на двуетажната жилищна сграда (днес в руини).
През Руско-турската война (1877 – 1878), при отстъплението си, османските войски разсипват частично манастира.
След Освобождението, Пещерският манастир е управляван от свещеници и църковни настоятелства до1895 г. Тогава, по екзархийския устав, манастирът преминал под надзора на Кюстендилския митрополит. В 1897 г. за управител бил назначен пещерският свещеник Михаил Пешов, който съборил паянтовата пристройка към църквата от 1842 г и съградил нова, по здрава, като оставил средновековния храм да служи за олтар на новия. След кончината на поп Михаил в 1904 г. тук дошъл свещеника от с. Враня стена Димитър Петрунов, с след него, през 30-те години на XX в. манастирът е обслужван от земенския свещеник Борис Николов.
Към 1931 г. имотното състояние на Пещерския манастир е било следното: 25 декара овощни градини, 28 дка ливади, 58 дка ниви, 455 дка гора, 2 рака волове, 2 коня, 3-4 говеда, и домашни животни.  Имотите са се обработвали от 7-9 манастирски ратаи. Допреди възобновяването на обителта всичките му имоти били заети от селяните, като след това част от тях били продадени на манастира, а други подарени.
След идването на социалистическата атеистична власт в България през 1944 г. Пещерският манастир престава да функционира, бива напуснат и потъва в забрава, в резултат на което достига до днешното си окаяно състояние. Манастирските сгради са почти напълно разрушени, изключение прави само църквата, реставрирана външно преди години (направен е ремонт на покрива, измазани са и външните стени). Но положението във вътрешността на храма продължава да бъде отчайващо – олтарът е осквернен, иконите от иконостас са разграбени, а ценните стенописи, истински шедьоври на средновековното българско изкуство, са вече почти неразличими.

Книжнина:
От някогашната богата манастирска библиотека, каквато се предполага, че е имал Ореховският манастир, днес не е останало почти нищо. Освен споменатия по-горе псалтир от XV в. , съхраняващ се в Загреб, друг книжовен  паметник, е набавения към 1843/46 г. за възстановения манастир  „Цветен триод” от първата половина на XVI в. Вероятно голяма част от книжното богатство на обителта е пренесено в манастира „Зограф”, имайки се предвид намерените там фалшифицирани от сърбите хрисовули, пряко свързани с Пещерския манастир.

Архитектура и изкуство:
В архитектурно отношение Пещерският манастир представлява комплекс от съборна църква, стопански и жилищни сгради и аязмо с малък параклис.
Манастирският храм се състои от нова и стара част. Старата част представлява малка триконхална, кръстокуполна църква. Корабът ѝ  е покрит с полуцилиндричен свод, в центъра на който е стъпил осемстенен барабан с купол. Стените на барабана са изградени от редуващи се бигорови блокчета с тухли. Цялата църква е изградена от камък с хоросанова спойка, като при стените са използвани и дървени сантрачи.  Конхите и апсидата са полукръгли отвън и отвътре, и имат по едно амбразурно прозорче. Аналогично на много църкви в страната, станал малък за нуждите на местното население, през Възраждането старият храм е бил разширен на запад с ново и просторно помещение. Първоначалната църква е била преустроена в олтар, като към него е пристроен обширен кораб  с открит притвор през западния вход. Тогава самоковски зографи изготвят нов иконостас и измазват стените на стария храм. Пристроеният кораб е висок колкото старата църква. Корниз със сложен профил обхваща подпокривното пространство на фасадите. Преди няколко години привантивно е било подменено старото покритие на църквата с ново, което не е в синхрон на автентичния ѝ стил.
Архитектурните особености на старата час от храма, са дали основание на специалистите да бъде причислена към т. нар. Атонски тип църкви, за който са характерни три главни архитектурни елемента: купол, три конхи (апсида и два певника) и притвор. Този архитектурен план се дължи на атонското влияние, което било особено популярно през XIV и XV в. Атонският тип църковно строителство среща свои образци предимно в Югозападните български земи (днешните Западна България, Сърбия, Македония) и много рядко в Средна (Тетевенския м-р) и Източна България. Пещерският старинен храм намира аналогии с църквите на Трънския, Погановския и Преображенския манастир, като тази при последния е била възобновена през Възраждането върху старите зидове.
Характерно е, че такива църкви се срещат в онези области на Балканския полуостров, където през XIII-XIV в. е съществувала феодална раздробеност, при която отделни боляри и воеводи са се обособили като самостоятелни владетели (Крали Марко, Оливер, Хрелю, Деян, Константин и др.).  Пренасянето на тази църковна форма от Света гора по българките земи става съвсем обяснимо, като се има предвид обстоятелството, че благодетели на Атонските манастири са били и българските царе. Особено цар Иван Асен II (1218-1241 г.), през чието царуваме Атонският полуостров е бил включен в границите на българската държава. Такива благодетели са били по-късно (XIV-XV) и сръбските деспоти и влахо-молдовските воеводи.
В разрез на горе изложеното, може да се приеме, че старата църква на Пещерския манастир е била изградена най-рано през XIII в. (имайки се предвид споменаването в Мрачката грамота на цар Иван Александър от 1347 г., че Ореховският манастир е бил обдаряван и от българските царе преди него) , но е много вероятно това да е станало през XIV в.
Особен интерес представляват стенописите от първоначалния манастирски храм, които при обновяването на църквата са били покрити с мазилка. През втората половина на XX в. късната мазилка е била изчистена, вследствие на което е разкрита част от красивата средновековна живопис. След цялостна консервация и реставрация на стенописите, проведена от НИПК под ръководството на Боряна Дживджанова, е била изяснена и иконографската схема:
От първия стенописен пояс – цокъла, не са запазени следи. От втория пояс – регистъра на правостоящите светци в олтарното пространство, са изписани четири изображения на Великите църковни отци – по един от двете страни на прозорчето в апсидата, и по един на северната и южната стена в олтарното пространство. Над прозорчето е изписан „Мелизмос”, а над него, от двете страни на  „Богородица Ширшая Небес”, вероятно са изписани Архангели. В проскомидийната ниша е поместено изображение на архидякон Стефан, над него, в ляво от апсидата – Архангел Гаврил, а в дясно от нея – Богородица от Благовещение. На южната стена в олтарното пространство е запазена и една от празничните сцени – „Рождество Христово”. В олтарното пространство на северната стена над правостоящия светец са изписани допоясни изображения на Св. Св. Йоаким и Ана.
Запазените стенописни фрагменти от храма на Пещерския манастир разкриват, че при в живописната украса е застъпен съкратеният регистър и като едно отклонение от традиционния канон се явяват изображенията на Йоаким и Ана. Стенописите са изпълнени със смесена живописна техника.
Въз основа на живописния им стил, стенописите от Мрачкия манастир са датирани от реставратора им към втората половина на XIV в.
Иконостасът на манастирската църква е късен,  направен  е при преизграждането на храма през XIX в. Тогава църквата е изписана от видния представител на Банската художествена школа Димитър Молеров. Има сведения, че между иконите на храма присъстват няколко интересни икони на Св. Теодор Стратилат и Св. Теодор Тирон. Според местна информация, до началото на 90-те години на XX в. е имало каменна икона на Свети Николай от 1853 г., която днес е изчезнала, както и повечето светините на храма.

Освен описаната манастирска църква, Пещерският манастир има и няколко стопански и жилищни сгради, намиращи се североизточно и източно от храма. Жилищната сграда е малка двуетажна постройка, която е приспособявана многократно и е изгубила първоначалния си вид от XIX в. До и около нея са построени отделни домакински сгради, включително и един сеновал. Както при повечето български манастири, в приземието сградите са се намирали стопанските помещения с трем отпред, а на горния етаж монашеските килии с чардак пред тях. На около 50 м западно от църквата се намира аязмото (днес водата му е каптирана) с малък параклис „Св Никола” над него. Целият този комплекс от сгради е бил обграден с каменен зид.
За жалост, днес всички манастирски сгради, с изключение на църквата, са полуразрушени и ако не се вземат някакви мерки, скоро ще дойде моментът, когато те ще бъдат напълно изравнени със земята.


Източници:
1. Иванова, В. Ореховскиятъ монастиръ и неговите грамоти. В: ИИД, кн. XI-XII, София, 1932 г., с. 94-106.
2. Стойков, Г. Култови и обществени сгради из Трънско, Брезнишко и Кюстендилско. – В: Комплексни научни експедиции в Западна България – Трънско – Брезнишко – Кюстендилско през 1957 и 1958 г., изд. БАН, 1961 г., с. 89-97.
3. Иванов, Й.  Български старини из Македония /фототипно издание/, БАН, 1970 г.
4. Турски документи за историjата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санджак., т. V, кн 1, Скопjе, 1980 г.
5. Митова-Джонова,Д. - Археологически паметници на Пернишки окръг., София, 1983 г., с. 131-132.
6. Кръстева, М., Тонев, А. – Археологическо проучване в двора н пещерския манастир. – В: АОР 2004 г., изд.  БАН, 2005 г., с. 130-131.
7. Ковачев, Георги - Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX век., Радомир, 2007 г.
8. Минчева,Калина - Манастири и манастирска мрежа в Кюстендилски снаджак през XV - XVII век, София, 2010 г., с. 152-153.