Бачковският ставропигиален манастир „Успение Богородично“ се намира  на около 10 километра южно от Асеновград, и на 1,5 км от центъра на село Бачково.
Живописно оградеият от хълмовете на Северните Родопи манастир, е разположен в долината на Чепеларската река (също така известна като река Чая).
Бачковският манастир е вторият по големина манастир в България след Рилския, а също и един от най-старите и с най-богата история.

История:

Районът на съвременния манастир e обитаван векове преди неговото основаване, а самото му място е било сакрализирано още през античността. Тук са намерени осем оброчни плочки на тракийския конник. Вероятно на юг от манастира, до днешния стар мост е съществувало тракийско светилище със селище.
Манастирът е основан от двама братя грузинци с фамилното име Бакуриани (Пакуриан) от княжеството Тао-Кларджети в Югозападна Грузия (днес в Турция), по време на управлението на византийския император Алексий І Комнин (1081-1118). Последният бил известен с интересите си към богословските и философските проблеми. Интереси в тази насока проявявала и неговта жена, а дъщеря му – Анна Комнина, се е занимавала задълбочено с иастория. Поради това императорският дворец е представлявал един вид „академия на науките“, увличаща към духовния живот много от пълководците от различни специалности. Единият брат Абазий е магистър (главнокомандуващ) на една от византийските армии. Другият, Григорий, първоначално Григорий управлява Карс и Теодосиополис (днес Ерзерум) в Армения, а по-късно ръководи една област в Македония и получава чиновете севаст и велик доместик на Запада (главнокомандуващ войските на Византия в Европа). Поради големите си заслуги към държавата и по-скоро към Комнините той е награден с големи недвижими имоти (феоди) в Гюмюрджина (Мосинопол), Македония, Пловдивско и Серско и става голям византийски феодал и управител на цялата пловдивска област.
Поради силната си религиозност и за да укрепи властта си в своите пловдивски владения, през 1083 г. Григорий Бакуриани изградил в красивите недра на Родопите  (по-точно в местността „Яново”, в съседство със село Бачково) Бачковския манастир, като го посветил на Божията майка - „Успение Богородично“.
Бачково се развива първоначално като център на грузинското монашество. Скоро след основаването на обителта тук се оформя книжовна школа, известна в изворите като Петрицонска — название, произхождащо от първоначалното име на съседната крепост "Петрич" (позната днес като Асеновата крепост).
През 1084 г. Григорий съставя на грузински, гръцки и арменски Типика (Устава) за манастирското самоупрвление. Манастирът бил провъзгласен за самостоятелна духовна община, а издръжката му била подсигурена с приходите от имотите на Григорий и на брат му Апасий, които те завещали на манастира за вечни времена.
Бакуриани проявил грижи и за местното българското население и построил много сгради в Асеновград (с. Стенимахос) и околностите. Той нарежда до манастирската страноприемница да се изгради здрава кула на една височина (на около 300 метра по права линия югозападно от нея), за да осигурява защита в случай на неприятелско нападение. Странноприемницата съществува и до днес във вида си от първата половина на XIX в. Издигната е върху североизточните склонове на височината „Св. Димитър“ на около 100 метра от левия бряг на р. Асеница. Височината е наречена  така на едноименния параклис, използвана е естествената недостъпност на върха, като изкуствено е подсилена само откъм достъпните страни. Във вътрешната й дворна част има и по-стари постройки, една от тях е църквата „Св. Георги Метошки”.
На другата естествена височина в западната част на Асеновград, където днес се издига параклисът „Св. Архангел”, се предполага, че е била втората крепост, подарена заедно със страноприемницата на Бачковския манастир от Григорий Бакуриани. На 3 км западно от Асеновград пък, при с. Воден (дн. кв. „Горни Воден“),  от където се откривала гледка към Пловдивското поле и съседните места от родопските склонове, е бил замъкът, в който е живеел великият севаст. В близост  се намира вече полуразрушеният параклис „Св. Димитър” построен първоначално през 1064 г. и поправен по-късно през 1882 г.
Едновременно с Бачковския манастир Бакуриани построява и черква-костница.
През 1086 г., само три години след основаването на манастира, в битка с печенезите  и узите Григорий загива край с. Беляково, недалеч от Пловдив.
Тленните останки на Григорий са положени от брат му, в построената от него църква-гробница до манастира. С „Типик на Бакуриани“ великият доместик завещава Бачковският манастир да бъде освободен и от всякакви данъци, като постановява „светите църкви и техните подслони и отшелнически килии“ да бъдат независими във всяко отношение и неприкосновени заедно с всички имоти, движими и недвижими имущества.
Самият типик е запазен в преписи, оригиналът му е изгубен. Съществуват редица критични издания и преводи на типика в България, Русия, Грузия, Армения, Франция и САЩ. Днес той е един от най-ценните запазени документи на византийското и българското минало.
За да запази независимостта на манастира от гръцката църковна власт, Григорий не представил устава (типика) нито на Цариградския патриарх, нито на Пловдивския митрополит, като взел само одобрението на Йерусалимския патриарх Евтимий. Със специален хрисовул, който Григорий издействал от императора, манастира и имотите му оставали завинаги независими и автономни, неподчинени на никаква светска власт. Така била устроена една своебразна манастирска република, политически, стопански и религиозно независима, чиито земи били населявани основно от българи.
Още тогава (края на XI в.) се основава училище за подготовка на млади монаси, което се помещавало в близкия манастир „Св.Никола”, подчинен на Бачковския. По този начин се поставя началото на прочутата Бачковска просветна и книжовна школа.
Волята на Григорий Бакуриани манастирът да бъде само грузински се спазва до края на XII в. С годините той се утвърждава като значимо книжовно средище.
Днес от някогашния Бакурианов манастир с величествен главен манастирски храм с три престола – на Св. Богородица, на Св. Йоан Къстител и на Св. Георги, не е останало нищо освен  църквата-гробница на 400 м източно от самия манастир. Стенописите ѝ са ценен паметник на византийското класическо изкуство.
Друга древна сграда в Бачковския манастир е църквата „Св. Архангели” от XI в., която днес е прилепена към главната църква. Има предположения, че този храм е изграден от император Алексий І Комнин в памет на Григорий Бакуриани и във връзка с антипавликянската му дейност в Пловдивско. За същата църква полага грижи през 1344 г. българският цар Иван Александър, който подарява великолепна икона на архангелите (днес се пази в Криптата на катедралата „Св. Александър Невски” в София).
По време на кръстоносните походи манастирът попада под различни влияния. През есента на 1189 г. кръстоносците на император Фридрих Барбароса плячкосват околностите на Бачковския манастир. Тогава летописецът на Третия кръстоносен поход споменава в книгата си как игуменът на манастира, родом от Иверия (Грузия), бил радушно приет и освободен с почести от императора.
В 1199 г. манастирът наред с Пловдивско и Средните Родопи станали владение на българският болярин Иванко, който след убийството на цар Асен бил назначен от византийците за управител на Родопската област.
Бачковският манастир се озовава в пределите на Второто българско царство при управлението на цар Калоян. След като разгромява кръстоносците при Одрин през 1205 г., той превзема Станимашката крепост и нейния регион през 1206 г. След смъртта на Калоян през 1207 г. областта преминава в ръцете на неговия сестриник деспот Слав, който непрестанно и според случая променял своето васалство към българи, гърци и латини.
След легендарната битка при Клокотница през 1230 г. цар Иван Асен ІІ отново присъединява Станимашката област заедно с Бачковския манастир. Според надписа в Асеновата крепост, унищожен от гъркоманите, но запазен в преписи, Иван Асен ІІ поставя за управител на областта севаст Алексий. Управителят полага грижи за крепостта и я ремонтира, а вероятно обновява и църквата, но не са запазени данни за дарения на царя или севаста в Бачковската обител.
След Иван Асен II родопските земи, включително и Бачковският манастир, попаднали отново в гръцки ръце, когато за малки промеждутаци от време в бълагарски ръце.
Едва в 1344 г. Станимашка област заедно с манастира влизат в пределите на Българската държава благодарение на мъдрата и енергична политика на цар Иван Александър. Обителта е отстъпена от византийската императрица Анна Савойска срещу обещана помощ в борбата против Йоан Кантакузин. В продължение на около двадесет години манастирът се ползува от покровителството на българския цар. По негово време е станало частичното изографисване на църквата-гробница, тогава е изписан и ктиторският му портрет.
Бачково остава в границите на търновската държава до 1364 г., когато османците завладяват Пловдив, Станимака и други родопски крепости.
Особено забележителни за развитието и историята на манастира са годините от края на XIV началото на  XV в. След падането на Търново под османска власт през 1393 г. и разоряването на Патриаршеския (Евтимевия) манастир, който бил център на Търновската книжовна школа, патриарх Евтимий бил прогонен „в Стенимах" (смята се, че става дума за Бачковския манастир). Има всички данни да се приеме, че от 1394 до 1402 г. тук е живял и работил заточеният от турците последен български патриарх Евтимий. В подкрепа на това е написаното в Ловчанския сборник от XVI в. (днес изгубен), според който той там е дочакал края на живота си, оставил много книжовни трудове, и бил погребан в храма наречен „Петриотиси“, разрушен в началото на XVI в. Патриархът продължил своята книжовна работа с помощта на ученика си Андрей-Андроники и умира около 1404 г.
В самото начало на ХV в. в Бачковския манастир пристига българският книжовник Константин Костенечки, който е роден ок. 1380 г. в с. Костенец, Пловдивско. Той възнамерява да се учи при заточения там патриарх Евтимий, но той вече е починал. Костантин остава да се обучава при Евтимиевия ученик Андроник. От него усвоява гръцкия език и основните принципи на Търновската книжовна школа. След завършване на обучението Константин Костенечки служи известно време при пловдивския митрополит. Но в същото време настъпват трагични събития в Тракия, които принуждават Константин да напусне българските земи и да се засели във все още свободна Сърбия, където става виден книжовник в двора на деспот Стефан Лазаревич (1389-1427) в Белград.
За дяк Андрей са запазени съвсем малко сведения. Сигурно е, че от Бачковския манастир също преминава в Сърбия, където става сътрудник на Стефан Лазаревич.
Местното предание сочи, че гробът на патриарх Евтимий е при южния стълб пред западния вход на главния манастирски храм "Св. Богородица", което пространство се намира под олтара на прилежащата средновековна църква "Св. Архангели" (ХII в.). Там е палено неугасимо кандило чак докъм 1870 г., когато при българо-гръцката църковна разпра тази практика е прекратена. След проведени разкопки на мястото на предполагаемия гроб в началото на XX в. и назначените след това комисии от български учени – историци, се оформят две хипотези: първата е, че това не е гробът на Патриарх Евтимий, цялата работа е патриотична мистификация, а според втората това действително е гробът на св. Евтимий, но погребението не е първично, а вторично. Въпреки това, днес истинският гроб все още не е доказан и мястото му остава забулено в мистерия.
Книжовната дейност в Бачковския манастир не прекъсва през целия ХV в.
Въпреки че манастирът оцелява при първоначалното нашествие на турските войски, по-късно той споделя съдбата на повечето други православни манастири по българските земи: църквата му „паднала до основи от времето на владичеството на нечестивите", разбира се това не трябва да се приема буквално.
Периодът от историята на Бачковския манастир след разоряването му от османлиите остава доста тъмен. Няма точни сведения кога е рарушаван и кога през различни времена наново възстановяван.
Въпреки неблагоприятните условия през дългите векове на османското владичество Бачковският манастир успява да съхрани своя облик и значение. От запазените в библиотеката поменици личи, че голяма част от имената на дарителите са български. Това подсказва, че манастирът остава в тясна връзка с местното българско население.
Дълго време през тази епоха манастирът е бил център на тогавашната гръцка култура. Тук са правени преписи от съчиненията на древногръцки писатели. За любовта на бачковските монаси към класическите автори говорят фреските в манастирската трапезария, изградена през 1601 г., където наред с библейските картини и образи стоят и фигурите на някои антични философи (Аристотел, Диоген, Сократ и др.).
Манастирът е възобновен от игумена Доситей около 1572-1594 г.  От началото на XVII в.  започнало  значително възмогване на обителта, благосъстоянието й се подобрило. Това продължило до 1683 г.,докогато старите и разрушени сгради били основно преустроени. През 1601 г. е изградено южното крило в северния двор на Бачковската обител, в което са манастирската магерница, складовите помещения и трапезария с голяма мраморна маса. Централната църква "Св. Богородица" на Бачковския манастир, изградена при игумена Партений през 1604 г. По това време е построена и килийната църквица „Всех святих“, намираща се в югозападния ъгъл на манастира. През 1595 г. голям пожар поглъща северното крило, което е възстановено до средата на ХVІІ век. То представлява дървена сграда с „чардаклия салон”.
Патриаршията се намесва в живота на Бачковския манастир още в средата на ХVІ в. На 15 февруари 1628 г. Цариградския патриарх Кирил Лукарис издава грамота за ставропигиалните права на манастира и нарежда да му бъдат подчинени всички намиращи се в Станимака църкви: „Св. Димитър”, „Св. Йоан Предтеча”, „Св. Архангели”, „Св. Димитър” (втора), „Св. Илия”, „Св. Георги” и „Св. Богородица”.
В два от помениците на обителта от ХVІ и ХVІІ в. на видно място е вписано името на най-голямата личност на манастира по онова време - Даниил. Той е игумен на манастира по времето на цариградския патриарх Йеремия ІІ (1572-1594). Даниил организира изпращането на монаси из Балканите, за да бъдат събрани средства за построяването на новата главна църква. По-късно той става Пловдивски митрополит от около 1589 до своята кончина през 1595 г.
Бачковският манастир става пристан за някои уволнени гръцки владици. Към 1733 г. тук живее бившият архиепископ на Коу Кирил, а към 1797 г. се среща името на Йоасаф, който служи като търновски митрополит от около 1752 до 1763 г., след което се заселва като монах в Атон, оттам идва в Бачково. А Дамаскин се отбелязва като пловдивски митрополит през 1701 г. Около 1705 г. е свален и се заселва в Бачковския манастир до към 1720 г. Той е ктитор на зографисването на църквата "Вси Светии", която е строена като  зимен параклис през 1601 г. и е украсена през 1719 г.
След 1732 г. за игумен е избран йеромонах Христофор. През 1741 г. той, някои монаси и станимашкия първенец хаджи Примо са обвинени, че противодействат на все по-разширяващото се влияние на Цариградската патриаршия и по-конкретно на ставропигията (пряко подчинение на фенерския Св. Синод). Малко след обвиненията към игумена следва неговото низвержение. Но само след една година той е назначен за Призренски митрополит. През 1750 г. Христофор отново е назначен за игумен на манастира. През времето от отстраняването до повторното му назначаване игумен на светата обител е йеромонах Натанаил. Тези внезапни обрати трудно могат да бъдат обяснени. Йеромонах Христофор през 1762 г. става викариен епископ в Станимака (Асеновград) с одобрението на пловдивския митрополит и с благословението на Цариград. За този момент от манастирската история говорят две патриаршески писма от 1740 и 1741 г. По този начин патриаршията открито се намесва във вътрешните работи на манастира, според чийто устав той е независим.
През 1745 г. Бачковският манастир окончателно преминава под ведомството на Цариградската патриаршия и става важен център на гръцкото културно и духовно проникване. Но тук продължават да живеят монаси българи, за което свидетелства един манастирски дамаскин от ХVІІІ век, написан на български диалект с гръцки букви. Този факт подсказва, че неговият анонимен преписвач е човек, който владее българския език като майчин,  но е учил в гръцко училище и може да пише само на гръцки език.
Особен интерес представлява една находка от 1974 г., когато при съвместна работа на Божидар Райков и Матея Матеич върху ръкопис № 525 (523) от Хилендар, който е манастирска кондика, са открити нови данни за преп. Паисий Хилендарски. Според тях годината на смъртта му е 1773 г., а вероятното място – Амбелино (днес кв. Лозница на Асеновград). Това е било едно от най-гъркоманските селища в българските земи. Може да се постави въпроса дали о. Паисий посещава близкия Бачковски манастир, което е твърде вероятно, и дали умира от естествена смърт?!
Бачковският манастир е споменат в записките и описанията на редица чуждестранни пътешественици и изследователи. През 1706 г. Бачковската обител е посетена от френския пътешественик Пол Люка. Според него тук живеят около 100 монаси. В съседство с манастира нямало друга сграда, а църквата и жилищните помещения на монасите са били оградени като в замък и затворени от три врати. Секретарят на австрийския посланик в Цариград Герард Корнелиус Дриш пътува през 1718-1719 г. по „диагоналния” път Белград-София-Пловдив-Одрин-Цариград и се отбива, за да посети Бачковската обител. Той описва манастира като разположен „на върха на планината” с „доста голям брой православни монаси”, които според него са големи аскети и се хранят само с корени и плодове. В манастира нямало достатъчно вода, но след откриването на грузинската икона „тук имали в изобилие най-хубава вода”.
Бачковската обител е посетена през 1720 г. от известния йерусалимски патриарх Хрисант Нотара, който пътува из българските земи, за да събира средства за плащане на огромните дългове на патриаршията.
През XIX в. Бачковският манастир е най-важният духовен център в областта, към който гравитират по-малките културни средища наоколо (например Горноводенския, Араповския, Кукленския манастир и др.) и откъдето се разпространяват художествени нововъдения.
Въпреки че Бачковският манастир се управлява от гърци, през първата половина на XIX век тяхното влияние донякъде отслабва за сметка на българското присъствие. Заслуга за това имат видните българи, които са епитропи на манастира - Вълко и Големи Стоян Чалъкови. Тогава значително се увеличава богатството на монашеската обител.
Ново цялостно разширение на манастира се извършва през 30-40 години на XIX в. със средства на българското население и особено с тези на братя Чалъкови - ктитори на манастира от 1780 до 1860 г.
След сключването на Одринския мир между Руската и Османската империя през септември 1829 г. поробените християни получават правото да строят нови храмове. За да задоволят религиозните нужди на все по-нарастващите поклонници, монасите от Бачковския манастир решават да построят нова църква на ливадата до южната част на манастира. Новият храм е издигнат в чест на Св. Троица и посветен на св. Николай Мирликийски. Започнат е през 1834 г. при управлението на игумена йеромонах Ананий, който е българин от Сливен, и е завършен през 1837-1838 г. Строителите на новия храм са от близкото село Югово. Щедър дарител за строежа е отново известният богаташ Вълко Куртович Чалъков. Той е роднина по женска линия на фамилията на Захарий Зограф и препоръчва младия художник на бачковското братство. Той изписва църквата "Св. Николай", както и открития нартекс на стария централен манастирски храм. По-късно Захари Зограф рисува стенописи в Рилския, Троянския, Преображенския манастир, както и в притвора на централната църква на Великата лавра на Атон. Той умира в разцвета на творческите си възможности на 14 юни 1853 г.
С основането Българската екзархия през 1870 г., наред със самия град Пловдив, Асеновградско с някои села около него и манастирите “Св. Безсребърници”, “Св. Параскева” и “Св. Георги”, Бачковският манастир остава в юрисдикцията на Цариградската патриаршия и прокарва неговата антибългарска политика. Той не участва и в революционното движение за разлика от редица други обители.
От 1833 до 1866 г. в Асеновградско действа четата на легендарния Ангел войвода, който защитава местното българско население от издевателствата на турците и гъркоманите. Веднъж той минава през Бачковския манастир и забелязва, че калугерите варят гозбите в стари казани. Подарява им огромен нов казан с вместимост 1000 оки.
Просветната функция на манастира е подновена през 1870 г., когато в него е основано свещеническо училище. То заема южната сграда край храма „Св. Николай” в продължение на две десетилетия. Учащите се ползват пълен пансион при три- и четиригодишен курс на обучение. Успешно завършилите се ръкополагат и стават свещеници предимно по селата. Освен това, Бачковският манастир отделя немалко средства за подпомагане на църквите, училищата и читалищата в Родопите, дарява учебни пособия, богослужебни книги и одежди, изпраща монаси дори в Одеса, където получават дарения с помощта на Българското настоятелство.
През руско-турската освободителна война (1877-1878) отстъпващите османски войски заплашват да опожарят Бачковския манастир, но те са изпреварени от военни части под командването на грузинския офицер Георги Гремели. По този начин грузинци спасяват една обител, основана от техни сънародници преди почти 800 години.
След Освобождението започва бавен упадък на Бачковския манастир. За разлика от Рилския и атонските, той не разполага с метоси, които да му носят големи приходи. Построяването на църкви почти във всяко селище води до отслабване на целогодишния поток на поклонници в Бачковската обител. За отчуждението на народа от нея заслуга има и принадлежността й към Фенерската (Цариградска) патриаршия, която продължава четвърт век след основаването на Екзархията.
Паметна дата от историята на манастира е 8.12.1894 г., когато по искане на живеещите в него монаси той преминава под ведомството на Българската екзархия. От 1895 г. той вече има игумен българин и е ставропигия към Св. Синод на Българската православна църква, какъвто продължава да е и досега.
През 1941-47 г. в Бачковския манастир е евакуирана Пловдивската духовна семинария. Злощастна се оказва нощта на 10.12.1947 г., тогава пожар унищожава богатата семинарска библиотека.
В Бачково пожелават да бъдат погребани екзарх Стефан, първият признат от цялото Православие предстоятел на възстановената самостойна Българска православна църква и Кирил, първият български патриарх след св. Евтимий. Техните останки почиват в западната част на главния манастирски храм „Успение Богородично". Така обителта става единственото съхранено упокойно място на българските църковни предстоятели, обозначавайки по този начин приемствеността в българската духовна йерархия.
Днес действащият Бачковски манастир продължавада бъде велика светиня не само за три православни народа ­ грузинци, българи и гърци, но и за цялата Православна църква. Навлязъл в десетото столетие на своето съществуване, той все още крие важни измерения на духовното си наследство.

Архитектура и изкуство:

По своята архитектура и строеж в сегашният си вид манастирът представлява обикновеният и обичаен тип български манастири. За първоначалния му грузинско-иверийски характер свидетелства стилът на първите манастирски постройки и малкото запазени стари стенописи. Манастирският ансамбъл е съставен от основна част (ядро) и принадлежаща към нея църква-костница (Бакуриановата). Манастирското ядро включва жилищни и стопански сгради с вградена килийна църква „Всех Святих" (над старата трапезария), съборна църква "Упсение Богородично" и два по-малки храма - „Св. Архангели“ и „Св. Никола“.
Манастирските здания образуват два правоъгълни двора — северен (първоначален) и южен (добавен през 30-те години на XIX в.). На два пъти, в 1902 и 1947 г., части от жилищните сгради биват разрушени от пожар. В сегашния си вид източната страна на северния двор е строена през 1928-29 г., западната — през 1949-55 г., а северното крило, строено през ХVІІ век, с течение на времето овехтява, през 1956 г. то е съборено и е реставрирано. В него се намират стаите за почетни гости, кухнята на манастира, трапезарията и залата за изложби. Целият манастир е разчленен на функционално осмислени зони в обема на двете дворни пространства. В първоначалния двор от двете страни на главния вход са били разположени оборите, а на същото ниво в южното и западното крило са се намирали избите, хранителният блок и фурната, като за тяхното стопанско обслужване е бил предвиден специален вход. Южният, впоследствие възникнал двор, е бил стопанско-поклоннически. Но през средновековието, когато дворът е бил един, гостните стаи са заемали целия втори етаж на северното крило.

Съборна църква „Успение на Пресвета Богородица“

Сегашната черква е построена в 1604 г. върху основите на старата Бакурианова църква и по образец на светогорските триконхални храмове. Вписана е в един ансамбъл с намиращата се на запад средновековна двуетажна църква "Св. Архангели“. Църковната сграда, която впечатлява не само с размерите си, но и с красотата и хармоничността на архитектурното решение, е най-високото постижение на храмовата архитектура по българските земи през първите четири века на турското робство. Известно е, че главен майстор на храма е бълга­ринът Никола. Изписана е през 1643 г. с иждивенията на цариградския велможа Георги.
Сградата принадлежи към типа църкви с вписан кръст, известен още като "Атонски тип“. Тя има един централен купол, стъпил върху четири колони. В междурамията на кръста полетата са засводени с кръстовидни сводове, а на северната и южната стена има полукръгли певници, които очертават напречното рамо на кръста. Олтарната част е с една полукръгла отвътре и петостенна отвън апсида със синтрон. Има протезис и диаконикон с две полукръгли ниши в дебелината на източния зид. Наосът е отделен от олтара със зидан масивен иконостас, върху който е апликиран дървен иконостас, датиращ от първите десетилетия на ХVІІ в. Куполът е върху висок барабан, който отвън е многостенен. Към наоса има обширен засводен c притвор, в средата на който се издига сляп купол. Входовете към притвора са три: от запад, север и юг, като пред северния и южния вход има по-късно прибавени аркарни портици, а от запад засводен ходник служи за връзка с църквата "Св. Архангели“. Храмът е масивно изграден, стените са от камък, а куполите са от тухли. Наосът се осветява от прозорци върху стените и певниците, разположени в два етажа и от високите отвори в барабана на купола. Външно стените са сурови и неразчленени, а прозорците са малки и оскъдно моделирани.
Първоначално цялата вътрешност на църквата е била изписана, но стенописи, които датират от 1643 г., са запазени единствено в притвора. Тази голяма и ценна зографска работа от първата половина на XVII в., дава основания на някои специалисти да говорят за разцъфтяването по онова време на т. нар. Бачковска зографска школа. За съжаление, даровитият живописец, автор на тези стенописи, не е оставил за себеси никакви писмени сведения. Стенописната украса в притвора включва редки сцени от Стария Завет, а по сводовете са разположени отделните дни на Менолога, в който преобладават композициите с изповедници и мъченици. Особено впечатлява доминиращият образ на Христос Вседържител на свода, подчертан от трите кръга светиски образи, ликове на серафими и пищна растителна орнаментация. На западната стена над вратата е разположена друга рядка сцена „Успението на св. Ефрем Сириец”. Под нея се намира изображение на Старозаветната Троица и възпоменателен надпис с дата 30 юли 1643 г. В него са споменати имената на основния дарител Георги от Фенерската и Новоселска епархия, Цариградския патриарх Партений, игумена йеромонах Партений и Пловдивския митрополит Гавриил. Най-ниската част от четирите стени в предверието се заема от пояса на правите светци. Сред светците на източната стена са поместени великолепните ктиторски портрети на богатия търговец Георги и на неговия син Константин (те са гърци от Цариград), изобразени в разкошни бродирани костюми. Тези стенописи отразяват водещите тенденции в манастирското изкуство на Балканите както по стил, така и по тематика. Ярката, декоративна красота на образите и композициите, свежите и чисти багри определят тяхната привлекателна сила и въздействие.
През 1850 г. върху средновековната живопис в наоса е преизписан нов стенописен слой от Моско Одринчанин.
В бачковската църква "Успение Богородично" е запазен един от най-ранните дърворезбени иконостаси по българските земи, който датира от първите десетилетия на XVII век. Иконостасът е най-представителният паметник от този вид за ХVІІ в. с четири хоризонтални пояса и плитка полихромна резба. По атонски образец страничните части на са отделени от наоса със зидана стена с аркирани входове. Първоначалният иконостас, от който се останали някои фрагменти (пазят се в в музея на манастира), е преграждал само централната част на олтара. Още през XVII в. (вероятно по време на изписването на притвора през 1642 г.) той е сменен от сегашния иконостас, който прегражда целия олтар. Сред ранните иконостаси по българските земи този иконостас изпълнен със забележително майсторство, е най-монументалният. Над покрития с драперия цокъл е царският ред с 12 икони, а над него са подредени 33 икони. Третият иконен ред съдържа Дейсис в центъра и пророци встрани. Оригинални икони от XVII в. са запазени в празничния ред, а част от тези в царския ред са подменени през XVIII век.  Всичко иконни регистри са разделени с орнаментални фризове. В най-високата част на иконостаса е венчилката в чийто център се издига висок кръст. В дъворезбата се намират мотиви взаимствани от някой готически олтар, в фризовете с животинска и растителна орнаментика се откриват белези характерни за Италянския ренесан и ислямската култура. Стилът на царските двери е близък до този на някои атонски манастири и отчасти във Влашко. Дърворезбената украса на иконостаса, изпълнена от опитен и талантлив майстор, включва първата истинска лозница с интересни орнаментални мотиви, които са третирани пространствено с изразителна пластичност. Дърворезбата на бачковския иконостас намира паралели с манастирите в Метеора, манастира "Св. Пантелеймон" при Янина, църквата "Св. Мина " в Солун и др. Няма съмнение, че той дело на първокласни резбари от Епир. Всичко това го превръща в образец за местните майстори, доказателство е иконостасът в пловдивската църква "Св. Никола".

Църква „Св. Архангели“

Средновековната църквата „Св. Архангели” е прилепена към западната страна на главния манастирски храм. Церквата, наред с църквата-костница, е най-старата сграда в Бачковския манастир. Ако се съди по нейния архитектурен план и строителна техника, тя е създадена през ХІ век. Георги Геров предполага, че този храм е изграден от император Алексий І Комнин в памет на Григорий Бакуриани. За тази църква полага грижи през 1344 г. българският цар Иван Александър, който подарява великолепна Икона на Архангелите, която днес тя се пази в Криптата за старобългарско изкуство под патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”. През вековете църквата „Св. Архангели” е използвана за зимни богослужения. Според едно предание подвижен мост я съединявал със западното манастирско крило. При възникване на опасност той бил вдиган и монасите оставали укрити в църквата като в крепост. Към западната стена на църквата е съществувала кула с функцията на камбанария, която е съборена при катастрофалното Чирпанско земетресение през 1928 г. Днес храмът няма притвор, за такъв е служела кулата-камбанария.
Самата църква има кръстокуполен план с една олтарна абсида, неголям барабанен купол и издължени прозорци. Абсидата е застъпена от притвора на главната манастирска църква. Начинът на строеж, с монументален висок купол и редуващи се пояси от тухли и каменни блокове, отвежда строежа на храма към византийската епоха.
Вероятно, след изграждането на църквата цялата й вътрешност е била покрита със стенописи. Днес върху стените на храма има слабо запазени ранни стенописи, но те не са проучени. Върху тях е нанесен втори слой фрески, чийто художник вероятно е гръцкият зограф Йоан Мосх. Той рисува по времето на бачковския игумен хаджи йеромонах Кирил през септември 1846 г. Над вратата Мосх рисува композицията „Събор на безплътните сили” и сцени с деянията на св. Архангели. Цялият храм отвътре е покрит с многофигурни сцени и отделни образи на светци. Захари Зограф изписва през 1841 г. аркирания свод-проход към главната църква с илюстрации на евангелските притчи и с портрет на Алексий I Комнин.

Трапезарията

Старата, неизползвана сега трапезария се намира на приземния етаж в южното крило на манастира.
Според един изчезнал днес надпис трапезарията била построена в 1623 г. и покрита със стенопис през 1643 г. за сметка на същия дарител Георги, който заплатил за украсяването на притвора в главната манастирска църква.
Трапезарията представлява правоъгълно по план помещение с полуцилиндричен свод и апсида на западната стена, където е седял игуменът. Запазена е мраморна маса (изработена, според издълбан в нея надпис, през 1601 г.), на която монасите са се хранели в продължение на повече от два века.
Цялата вътрешност на помещението е била украсена със стенописи, които по художествени достойнства могат да бъдат съпоставени само с най-изтъкнатите светогорски образци и по-точно с живописта в трапезарията на Великата лавра "Св. Атанасий" (1535). Освен "Страшния съд" и фигурите на светци-монаси, тук се намират сцени от историята на християнската църква - изображения на седемте вселенски събора, които утвърждават православните догми, заклеймяват еретиците и отстояват чистотата на вярата чрез светити канони.
Тук е илюстриран и един най-поетичните текстове в религиозната литература - Богородичния акатист (грц. ‘неседален’) в чест на св. Богородица. А в свода се разгръщат клонките на "Дървото Йесеево" - родословното дърво на Христос. По склоновете на свода, а не в най-долния регистър, както е в Атон, са изписани образите на антични философи, писатели и прорицатели: Аристофан, Одонеристос (?), Диоген, Ариклос, Клиомиан, Сократ, Сибила, Платон, Плутарх, Хокиар (?), Аристотел и Гален. Апокрифните надписи върху държаните от тях свитъци ги отъждествяват като предполагаеми предтечи на християнството, а дейността им е съпоставена с дейността на библейските пророци. Друг подобен паметник с тези образи в нашите земи е църквата „Рождество Христово” в Арбанаси от първата половина на ХVІІ в. В Бачково античните фигури са без ореоли, а в Арбанаси – с ореоли. Те се срещат също в изкуството на Атон, Гърция, Румъния, Русия, Сърбия, Италия, Германия и др. Може да се предположи, че изобразяването на тези антични мъдреци и ясновидци конкретно в Бачковския манастир е свързано със засилените опити за ислямизация в Родопите през тази епоха. То е в противовес на претенциите на мюсюлманите, че тяхната религия е предсказана от библейските и елинските герои.
През 1846 г. неизвестен художник вероятно от Асеновград изрисува върху външната стена на трапезарията голяма разгъната панорама на Бачковския манастир. Тя включва образите на монасите, поклонниците и ктиторите на манастира, които участват в религиозно шествие с чудотворната Богородична икона. Художникът представя редица параклиси и свети места в околностите на манастира, някои от които съществуват до днес. Тази процесия е копирана от една медна щампа на Бачковската обител, създадена във Виена през 1807 г. с иждивението на самоковския търговец Петър Ранов.
Средновековните стенописи от старата манастирска трапезария са почистени през 1967-72 г. под ръководството на чешкия реставратор Раймунд Ондрачек.

Църква „Св. Николай Мирликийски“

Църквата се намира в южния, по-късно изграден, манастирски двор. Храмът е издигнат в чест на Св. Троица и посветен на св. Николай Мирликийски. Започнат е през 1834 г. при управлението на игумена йеромонах Ананий, който е българин от Сливен, и е завършен през 1837-1838 г. Строителите на новия храм са от близкото село Югово. Щедър дарител за строежа е известният богаташ Вълко Куртович Чалъков, който дава твърде значителната за онова време сума от 7000 гроша. Същият препоръчва на манастирската управа църквата да бъде изографисана от неговия роднина Захарий Зограф, представител на Смоковската художествена школа. На 20 април 1840 г. Захарий пише до отец Неофит Рилски за новата църква: “Ако е здраве, до есен да я зографисам”. На 10 септември с.г. той съобщава, че наскоро ще завърши стенописите.
По план църквата е кръстокуполна, с наос, притвор и открита галерия (нартекс) от запад и с купол, лежащ на висок многоъгълен барабан.
Стренописите покриват изцяло купола, олтара, наоса и притвора. Захарий изографисва над 600 образа - отделни или в композиции. От тях в притвора се намират 135, в централната част на храма 319 и в олтара около 75. В средата на купола е изобразен Христос Вседържител, Св. Троица и деветте ангелски чина. Между 12-те удължени прозорци са представени пророците. На пандантивите под купола са фиксирани четиримата евангелисти с техните символи – човек, лъв, телец и орел (тетраморф). В съответствие с иконографския наръчник (ерминията) художникът е нарисувал в абсидата на храма св. Богородица Ширшая небес (По-широка от небесата), „Тайната вечеря”, „Благовещение”, „Причащението на апостолите”. Под тях извисяват ръст редица светители и архидякони. Както може да се очаква, преобладават надписите и текстовете на гръцки език, но някои от тях са на църковнославянски. Тъй като храмът е посветен на св. Николай Мирликийски, Захарий Зограф разгръща цяла серия от сцени по неговото житие. В някои от тях той представя морски пейзажи с испански галери, които е виждал само на стари гравюри. Зографът добавя и някои композиции, които не са типични за иконографията на св. Николай, например ръкоположението му за йеродякон. На южната стена е нарисуван Христос Велик Архиерей, седнал на висок бароков трон. Празните пространства в горните пояси, стенниците на прозорците, конзолите на арките, притвора са запълнени с образи на ангели, херувими, серафими, гирлянди и китки цветя. Фреските в църквата „Св. Никола” са създадени за кратък срок с помощта на един или двама помощници. Някои от изображенията носят отпечатъка на прибързаност и несръчност. За сътвореното той оставя и надпис от вътрешната страна над притворната врата: „Изографиса се за славата на Пресветата наша Троица и в чест на светия наш отец Николай, при игуменството на Божия раб йеромонах Матей от Стара Загора, в годината на Спасителя 1840, месец октомври 15. Изографиса се от ръката на смирения зограф Захарий Хрис[тович] от Самоков."
Прави впечатление, че стенописите в притвора са изработени по-старателно и с по-голямо умение. Цветовете им са запазили напълно свежестта си. В ниския купол се намира Христос Велик Архиерей, придружен от св. Богородица, св. Йоан Кръстител и седнали на престоли апостоли, пророци, архиереи, монаси, миряни. Четирите по-малко полукуполи са украсени от херувими сред гирлянди, венци и китки цветя. В плоскостите над колоните са представени сцени от Стария Завет: „Сътворението на Адам и Ева”, „Грехопадението”, „Изпъждането от рая”, „Жертвоприношението на Каин и Авел”, „Братоубийството на Каин”, „Животът на Адам и Ева на земята след грехопадението”. Голите тела на прародителите са представени анатомично по-точно, отколкото в пловдивската църква „Св. Константин и Елена”.
По цялата външна стена на открития притвор е разположена сложната многофигурна композиция на Страшния съд. Вляво над нея  художникът изписва и своя автопортрет заедно с фигурите на проигумена Ананий от Сливен и игумена Матей от Стара Загора, което означава смело скъсване с дотогавашната традиция. Надписите са на гръцки и български език, като българските са почти изтрити от гъркомани. Захарий Зограф постъпва още по-смело, когато включва в Страшния съд група свои съвременници блудници. Нарисувани в пищни модни облекла, те се измъчват в ада.
С някои сцени от стенописната украса на "Св. Николай" ("Страшният съд"), Захарий Зограф пресъздава архитектурата и битовата атмосфера на българския възрожденски град, на българската възрожденска къща, като актуализира християнските разкази и ги тълкува с явна битова насоченост. Те са пропити с жизнерадостен хумор, изразен в наивната театралност на позите и жестовете на фигурите, която напомня нравоучителните драми на българина по онова време.
    

Движими старини:

Свидетелство за многовековната и богата история на Бачковския манастир са запазените до наши дни значителен брой движими паметници на културата. В това число влизат безценни икони, великолепни църковни утвари, обковки на ръкописни книги и други. Част от тези забележителни произведения на приложните изкуства днес се съхраняват в манастирския музей, а други - в Църковния историко-археологически музей в София.
Високите професионални постижения в тази област, специфичната филигранно-емайлова украса, използуването на сходни орнаментални и тонални решения в повечето от тези предмети дава основание да се счита, че манастирът е бил важен център на златарството през XVII-XVIII век.
В манастира се пази сребърна, позлатена и емайлирана дарохранителница от 1637 г., която представлява миниатюрен макет на катедралата „Св. Марко” във Венеция. Тя може да се свърже с Италокритската художествена школа. Една игуменска патерица от черно дърво, обкована със сребро и орнаментирана със седеф, носи надпис. Според него тя е създадена при игуменството на йеромонах Партений и управлението на Пловдивския митрополит Гавриил. Дарител е Теодосий от Пещера, а златари – Петър и Иван от Чипровци. Няколко напрестолни кръстове датират от ХVІІ и ХVІІІ в. Един везан пояс е донесен според неговия надпис от Йерусалим от йеромонах Йоасаф през 1742 г. Други два пояса са от 1762 и 1811 г. 
Един от най-ценните литургически предмети, свързани с Бачковския манастир е дискосът с дата 1644 г., който е създаден от български златар в Чипровци. Неговият ктитор е от Пещера. Издателката на дискоса не отъждествява правилно централната сцена на дискоса и търси в неговата декорация римокатолически влияния, каквито тук липсват. Тази сцена е известната композиция “Неопалимая купина”, която има синайски произход. Но докато според книга Изход на Библията горящият храст в пустинята е теофания на Бог, Който говори на Мойсей, през Средновековието под влияние на литургиката смисловият акцент се измества и в храста се изобразява св. Богородица.
В музея на обителта се намира един ценен предмет – ниска масичка с квадратен плот и призматична основа, покрита с плитка дърворезба. Най-вероятно тя е масичка за свещи. На една от стените е изрязан старобългарският надпис: „Помени, Господи, Гри[горий]”. В квадратното пано над надписа може да се разчете друг надпис на гръцки език – „Григориос”. Тези надписи най-вероятно датират от първите десетилетия на ХV в., когато в манастира все още присъстват българи. По-късно гръцкият етнически елемент надделява в продължение на няколко столетия.
Най-голямата светиня на Бачковския манастир, на която обителта дължи духовното си обаяние, е чудотворната Икона на Света Богородица. Съхранява се на специално място в съборната църква. За нея има различни легенди предания. С положителност се знае, че през 1311 г. иконата е била облечена със сребърно-позлатена ризница, подарена от двама братя грузинци Атанасий и Окропир. От незапомнени времена хиляди вярващи през всички дни на годината, но особено на Богородичните празници, посещават манастира и с вяра разкриват болките и страданията си пред чудотворната икона “Св. Богородица” Бачковска.

 

Книжовна дейност и книжнина:

Почти през цялото време на дългото си съществуване Бачковският манастир е бил значимо книжовно средище. Историята на Бачковската книжовна школа започва още с основаването на манастира през XI в. Впоследствие, с годините манастирът се утвърждава като важен книжовен център. Тук организира своя школа известният грузински философ-неоплатоник Йоан Петрици (1050-1130). Неговата дейност прочита първоначално в Константинопол, където той е свързан с философския кръг на осъдения за ерес Йоан Итал. По-късно Петрици живее в Бачковския манастир и накрая се връща в Грузия, където работи в Гелатската академия и слага основите на грузинския философски ренесанс. Съратник на Йоан Петрици е  видният грузински мислител - Арсен Икалотели.
След падането на България под Османска власт в карая на XIV в. тук идва последният Български патриарх Евтимий, и с пълно основание може да се каже, че той пренася със себеси Търновската книжовна школа, чийто център преди това е бил Патриаршеският манастир край Търново. Тук са живели и творили книжовниците-ученици на св. Евтимий - Матей и Андроник, българи по произход, а след тях и Константин Костенечки, бележит учител и педагок, както и много други. Евтимиевата книжовна и научна школа е стояла на голяма висота и е привличала хора към манастира от всички краища на поробената България.
В годините на османското робство в Бачковския манастир са били съставяни и преписвани множество български ръкописни книги. За съжаление, поради продължителното гръцко църковно влияние в обителта, повечето от тях са били унищожени.
По време на гръцкото управление на манастира, тук се преписват значителен брой книги на древногръцките класици. Един гръцки монах на име Павел Фостиниат преписва сборник с произведения на древногръцките драматурзи Софокъл и Еврипид. Той работи над него твърде дълго време, защото в кодекса са фиксирани две негови приписки от 1460 и 1465 г.
По време на Българското възраждане, въпреки че Бачковският манастир се управлява от гърци, тяхното влияние донякъде отслабва, а бълагрският дух започва все по-осезателно да се усеща. Но трябва де се признае и, че по това време манастирът не се абонира нито за едно българско възрожденско издание (вестник, списание или книга). Тя отсъства и от дописките във възрожденския печат. Нещо повече – калугерите не проявяват голям интерес дори към гръцките книги.
Прочута е манастирската библиотека със своите византийски, старобългарски и дори старогрузински книги. Началото й е поставено от основателя Григорий Бакуриани, който подарява 30 кодекса. Най-старите са: Изборно евангелие със синаксар от Х-ХІ в., ръкопис с Шестоднева на св. Василий Велики и словата на св. Григорий Богослов от ХІ в. и Синаксар на манастира Евергет в Константинопол също от края на ХІ в. От ХІІ в. са запазени два гръцки ръкописа с жития и йерусалимския устав. Друг ценен паметник е византийски музикален ръкопис - Стихирар от ХІІ-XIII в. От ХІІІ в. произхождат гръцки Менолог за февруари и Стихирар от 1281 г. Друг Стихирар и пълен Триод датират от ХІІІ-ХІV в. Тринадесет ръкописа са от ХІV в., гръцка Псалтикия със славянски рубрики – от ХV в., 16 – от ХVІ в., 20 – от ХVІІ в., 17 – от ХVІІІ в., три книги и над 70 непроучени тефтера – от ХІХ в. За подлепването на редица книги при тяхното подвързване са използвани листове от старобългарски ръкописи.
През 30-те години на XX в. Иван Гошев открил в манастирската библиотека 103 ръкописни книги и 252 старопечатни книги, без да посочи колко от тях са били на старобългарски език.
По-старите ръкописи и старопечатни книги на манастира днес се пазят в Църковноисторическия и архивен институт в София. Печатните издания наброяват 148 екземпляра от 1538 до 1877 г. Прави впечатление, че всички са печатани в гръцките типографии на Венеция, където в миналото има голяма гръцка колония. Те имат главно богослужебен характер, но се срещат и други – „Съкровище” на Дамаскин Студит (1561) и апокрифните „Послания на св. Апостоли” от Климент Римски (1563).

 

Източници:
1. Василиев, А. - Ктиторски портрети, изд. БАН, София, 1960 г.
2. Бачковският манастир "Успение Богородично", издание от 70-те години на XX в.
3. Тулешков, Н. - Архитектура на българските манастири, изд. "Техника", София, 1988 г.
4. Любен Прашков, Елка Бакалова, Стефан Бояджиев - Манастирите в България, Издателство "Спектър", София, 1992 г
5. Гергова, И. - Ранният български иконостас, XVI-XVIII в. София, 1993 г.
6. Чавръков, Г. - Български манастири, изд.Хайни, София, 2002 г.
7. Архимандрит доц. д-р Павел Стефанов - Бачковският манастир, статия от сайт "Двери" (www.dveri.bg)