Горноводенският манастир „Св. Св. Кирик и Юлита“, известен още като „Св. Кирик“, се намира на около 3 км южно от центъра на кв. Горни Воден на Асеновград и на около 6 км югозападно от самия град. Разположен е върху тераса от западнородопския рид Чернатица на 620 м надм. вис., сред живописна местност, обрасла с вековни дъбови и букови гори. Над обителта се извисява скален венец от варовикови скали, в чийто южно подножие извира лековит извор – манастирско аязмо с параклис „Св. Св. Кирик и Юлита“. До манастира води добър асфалтов път.

История:
За сега няма категорично и исторически аргументирано становище за времето на възникване на манастира „Св. Кирик“. Но когато и да е станало това, друго със сигурност се знае – мястото е било известно като свято далеч преди възникването на манастира. Потвърждение на този важен факт ни дават останките от тракийско светилище, което се е намирало в скалите над днешния манастир, в близост до свещения извор – аязмо.
Според най-разпространената хипотеза Горноводенският манастир е основан през XIII век, когато в района се строят и много други манастири, обединени около Бачковския в една малка природопска „Света гора“. По време на управлението на цар Иван Асен II (1218-1241) строежът на църкви и манастири по българските земи взема връх, но същият процес се наблюдава и през XIV в. - при цар Иван Александър (1331-1371), поради което мненията за времето на възникването на манастира се раздвояват.
Не се изключва и възможността обителта да е възникнала като скит на Бачковския манастир, почти едновременно с него – края на XI и началото XII в. Още повече, че наоколо са все имоти на Григорий Бакуриани, който подарява тези земи на основания от него Бачковски манастир, запазвайки за себе си съседния замък Воден. Останките на последния се разкриват при археологически разкопки на височината Свети Димитър над/южно от кв. Горни Воден, където в ново време е построен параклис „Св. Димитър“. Освен това специалистите намират  стилови белези, характерни за грузино-арменската архитектура, което насочва към времето (XI-XIV в.), когато наблизо съществува арменското село Захариу, находящо се между днешните Горни Воден и Долни Воден. Изказано е и предположение за връзка между името на патрона на манастира – Кирик и арменското име на Григорий Бакуриани – Киркор, но по-скоро то е неоснователно.
Според едно от писмата на участник в Третия кръстоносен поход – рицар Дон Азизо дел Гренада, с рицарско име Дон Аморе Море, през XII в. в Бачковския манастир вече е имало мощи на Свети Кирик и това може да е стимулирало изграждането на обител посветена на него. В тази връзка трябва да се спомене и фактът, че Кирик и Юлита са доста популярни светци в Грузия и Армения, където още през X-XI в. има храмове, построени на тяхно име. Така че, изхождайки от изложените обстоятелства, много е вероятно манастирът да е построен още по Бакурианово време (края на XI в.) или недълго след гибелта му. В подкрепа на това становище клони и намирането в района на обителта на един интересен артефакт – оловен печат от времето на византийския император Алексий I Комнин (1081-1118 г.). В този ред на мисли първоначалното изграждане на манастира е завършено докъм края на XII в., в близост да Бакуриановия замък – средновековната крепост Воден.
Най-напред манастирът е построен в близост до извора, там където сега е аязмото и църквата „Св. Св. Кирик и Юлита“, известна днес като параклис. На мястото добре се личат очертанията на зидовете от средновековния манастир. В документи от края на XIX и  началото на XX в. местността се споменава като „Стария „Свети Кирик“.
Няма сведения дали при завладяването на българските земи от османлиите в края на XIV в. Воденският манастир споделя съдбата на многото разорени християнски светини, но изхождайки от историческите сведения за района, най-вероятно той продължава да съхранява духовните и културните ценности на българската нация, дори и през тъмните векове на османско робство.
Сведения за материалното състояние на манастира през този период ни дават османските данъчни документи. В описите на вакъфите на Шахабедин паша от 1640 г., наред с Кукленския и други манастири, Воденският манастир е записан, че дава приход на спахията от данък кесим в размер на 1 400 акчета, който е многократно по-голям от този на съседните обители. От този документ може да се извади заключение, че по това време манастирът е действащ и е един от най-богатите и оживени в района.
Във връзка с нормалното функциониране на манастира и на неговите стопанските дейности се изграждат и специални сгради. Така например около воденската църква „Св. Богородица – Успение“ вероятно още през XVI-XVII в. бива изграден метохът, заедно с помощни сгради за развитие на различни дейности. Функции на метоха са доста разнообразни. Към него има странноприемница  за посрещане гостите на манастира, които пренощуват в нея на път за светата обител или на връщане. В нея отсядат и таксидиоти, събиращи помощи за манастири и църкви. Към метоха съществува и иконописно ателие, училище, винарска изба и др.
Вероятно манастирът „Св. Кирик“ е засегнат от събитията в средата на XVII в., в които се извършва помохамеданчване на родопски българи, а много църкви и манастири биват разрушени. Според една летописна бележка - „Чепинският летописен запис“, написана през XVII в. от поп Методий Драгинов, родом от село Корова  (дн. с. Драгиново над кв. Каменица на Велинград): „Асан оджя за кашмер натера потурняците (помаците), та расипаха сите цръкви от Костьенец до Станимъка, 33 монастире и 218 цръкви.“
При направен преглед на съществуващите манастири през този период се вижда, че в посоченото пространство те са 30 – 35, от което може да се направи извода, че наистина всичките са опропастени. И макар, да няма точни сведения, смята се, че един от тези разрушени манастири е „Св. Кирик“.
След това, вероятно поради малкото място и трудния достъп, успелите да избягат от погромите монаси преизграждат манастира на неколкостотин метра по-надолу, на по-широка тераса, като на мястото на разрушения манастир възстановяват църквата, аязмото и евентуално някоя стопанска постройка. Новоизграденият манастир и съборната му църква са посветени на Света Патка, а старата обновена църква продължава да носи името „Св. Кирик“. Тази промяна на обстоятелствата се потвърждава от много източници от следващия период, в които се говори за два манастира, в близост един до друг. Така например, позовавайки се на манастирските и църковните източници от XVII до XIX в., изследователят на старинните манастири в България Звезделин Цонев, в своя статия от 1938 г., изброява манастирите от Костенец до Станимака, независимо че някои от тях към тази дата са били отдавна в руини. След Кукленския манастир „Св. Врач“, той пише: „По-нататък, на юг от с. Воден, над Асеновград, се намира монастирът „Свети Кирик“, а на югоизток от това село „Света Параскева“ [днешният параклис-аязмо „Св. Св. Кирик и Юлита“].“
Ценно сведение за манастира през този период представлява мраморна плоча с надписът на български от 1696 г., намерена  в началото на XX в. в Кукленския манастир. Текстът е сленият: „Съгради се този източник [от] игумена Стефан йеромонах и проигумен Теофан йеромонах. Ктитори бяха Кирил йеромонах и поп Ананий и поп Методий в лето 1696, 6 август. Майстор Никола“ Този надпис, който се отнася направата на манастирска чешма, недвусмислено говори, че по това време в манастира „Св. Кирик“ господства български дух.  Български надписи има и върху иконостасен апостолски фриз и царски двери от втората половина на XVII в., принадлежали на манастирската църква.
В началото на XVIII в. във Воденския манастир живее йеромонах Сидор, който се изявява като вещ граматик-краснописец. Същият по-късно се премества в Кукленския манастир и работи в тамошната книжовна школа.
След споменатия игумен Стефан (в плочата от чешмата), ръководството на манастира е подето от игумена Теофан, вероятно същият, който е записан в надписа като проигумен.
През първата половина на XVIII в. манастирът „Св. Кирик“ започва постепенно да се гърцизира. Основни фактори, които спомагат за заличаването на българския характер на това исконно българско духовно средище, са големият натиск по това време на икономически силните гръкомани от околните Воден, Куклен и Станимака (районът става известен като „Малката Елада“) и все по-засилващото се влияние на пловдивските митрополити и Цариградската гръцка патриаршия. Този процес се засилва особено след ликвидирането на Охридската българска архиепископия през 1787 г., когато всички български църкви минават на подчинение на гръцкия патриарх. Потвърждение за това ни дават две мраморни надгробни плочи с надписи на гръцки език, разкрити при реконструкция на манастира през 1983 г. Едната плоча е на споменатия игумен Теофан, който може би се е гърчеел и е смятал, че е с гръцки потекло. Вторият надпис е от надгробната плоча на един от следващите игумени – Ананий от Станимака и е с дата 1769 г.
Надписите поясняват и, че по това време (първата половина на XVIII в.) Воденският манастир вече носи името „Св. Параскева“ (Св. Петка), като едновременно с него, горе на аязмото, действа старият манастир „Св. Кирик“.
Въпреки гърцизирането манастирът се ползва от всички християни от областта, за да може в летните горещини в него да идват пловдивски първенци. Например, в кондиката на Пловдивския абаджийски еснаф пише, че през 1785 г. майсторите са празнували в манастира „Св. Кирик“ своя юбилей.
През 1810 г. манастирът е ограбен и опожарен от кърджалиите на Емин ага. Няколко години по-късно, в 1819 г., когато роденият в с. Воден поп Константин Иконом издава „Наръчник на Пловдивската епархия”, той споменава, че „Воденският манастир в момента е в руини, вследствие опожаряването му от разбойници”. Тогава изгаря ценна книжнина, сред която и крепостните актове на манастира, в които са били описани неговите недвижимите имоти и гори.
От една мраморна плоча от чешма с надписи на старотурски, намерена в манастира в начупено състояние, се разбира, че шест години след опожаряването на обителта животът в нея е възстановен, като благодарение настояването и грижите на „г-н хаджи Антим“, е обновена и чешмата. В 1816 г. вече има възстановени помещения в манастира, чийто игумен е хаджи Антим. Последният е игумен на манастира и при неговото опожаряване през 1810 г. Но останал жив при нападението на кърджалиите, той проявява упоритост, обикаля градове и села и събира средства за съживяването на обителта. Много християни от района участват с доброволен труд и средства, като най-активно участие вземат жители на на Воден и Пловдив. В ктиторските надписи фигурират и селата: Мулдава, Караорман, Гердима, Каяджик и др. Във възстановяването участват и много българи, вече замогнали се и имащи възможност за дарителство.
Манастирът „Св. Кирик“ е възстановен по времето на пловдивския митрополит Никифор Лесбийски, който проявява търпимост към българското население.  
Непосредствено преди нападението на кърджалиите, след като с новия манастир е всичко наред, към 1808 г. се насочват усилия за възстановяване на стария манастир – горе при аязмото. Но последвалите опустошителни набези на Емин ага спират неговото възобновяване. След това усилията се насочват към възстановяване на църквата „Св. Параскева“ и манастирските сгради, което продължава до 1835 г.. Старата църква „Св. Св. Кирик и Юлита“ е довършена и изографисана едва през 1862 г., което се вижда от ктиторския надпис в нея.
След изграждането на новия манастирски храм „Св. Параскева“, през следващите години той е постепенно изографисван. За две от иконите се смята, че са дело на Захари Зограф, а по-голямата част от останалите сцени и стенописи – на преселника от Егейска Македония (гр. Негуш) Алекси Атанасов. Църквата е осветена официално на 15 октомври 1850 г.
През XIX в. Воденският манастир е един от най-популярните в областта. В него ежедневно пристигат поклонници от цялата страна. В средата на века обителта е неколкократно посетена от големия български писател Любен Каравелов, който със силата на перото си я увековечава с колоритни описания.
От описите на имуществото му се вижда, че по това време той е разполагал с 55 стаи, 8 кухни, трапезария, две фурни, 4 яхъра, изби, складове и т.н. Стопанството му има над 1200 декара гори, 615 декара лозя и ниви, доста едър и дребен добитък, птици и т.нат.
През този период в манастира „Св. Кирик“ функционира килийно училище, което посещават децата от околните селища и главно от Воден. Издигнатият през 1850 г. пловдивски фанариотски митрополит Хрисант насърчава гърцизирането на българските училища и духовни средища, което се изразява с особена сила във Воден, Куклен и Станимака. Насажда се мнението, че образованието трябва да се води единствено на гръцки език или както пише Л. Каравелов: „всеки голям търговец трябва да знае гръцки!“.
След учредяването на самостоятелна Българска екзархия от 1870 г. Воденският манастир, назован във фермана под името „Св. Параскева“, остава в ръцете на Патриаршията и заедно със с. Воден се превръща за известно време в крепител на гръкоманщината. Дори манастирът и селото стават център на област, която наричат „Малката Елада“.
Едва през 1906 г. отряд въоръжени мъже от с. Лясково го превземат и предават в ръцете на Българската екзархия. Гръцките (гърчеещите се) духовници са изгонени от манастира и на тяхно място са настанени бежанци от Македония и Тракия. След избухването на Междусъюзническата война през 1913 г. за Гърция заминава цялото гръцко духовенство от Станимака, Горни Воден и Куклен. Впоследствие Гърция води съдебни дела за манастира,  чак до 1930 г., когато той е официално предоставен на Българската екзархия. Но трябва да се отбележи, че няколкото църкви и манастири, в това число и Горноводенският, които Българската екзархия успява да си върне, са несравнимо по-малко от онези български светини в Егейска Македония и Беломорска Тракия, които остават на гръцка територия и биват присвоени от гръцката патриаршия.
След Октомврийската революция от 1917 г. в манастира „Св. Кирик“ са настанени и руски монаси и свещеници. Игумен на манастира по това време става йеромонах Никита.
През 1922 г. Светият синод открива в обителта Пастиро-богословско училище с тригодишен курс на обучение. Тогава за игумен на манастира и началник на училището е назначен царицинският (от град Царицин – Сталинград, Волгоград) архиепископ Дамян, който е високо просветен и изключително еродиран. Той завършва Киевската духовна академия, след което става владика в град Керч, Украйна, а по-късно и ректор Кишиневската духовна семинария, където е издигнат в сан архимандрит. През 1916 г. става епископ Еревански и Елизабетполски, а след година оглавява Царицинска епархия. Октомврийската революция го принуждава да забегне в Цариград, откъдето идва в България. Архиепископ Дамян остава след себе си богато наследство – над 20 книги и трудове на църковни, исторически и етико-естетически теми. В богословското училище на манастира преподават и редица други изтъкнати богослови, дошли тук от Русия.
Горноводенският манастир бива сполетян от голямо нещастие на 17 август 1924 г., когато в пожар изгаря почти цялото западно жилищно крило. Тази триетажна част от манастирския комплекс е била най-хубавата и най-живописната. В нея са били настанявани курортистите и поклонниците на манастира, които идвали от различни краища на страната.
В периода 1923 - 1925 г. в манастира намира убежище при нужда тракийският войвода Георги Арнаудов, борец срещу гръцката тирания в Беломорието. Архиепископ Дамян съчувства на славянското население и го подпомага с каквото може. Настаняването на македонските и тракийски бежанци в с. Горни Воден става изключително със съдействието на Г. Арнаудов, който, за да защити изпадналите в немилост клетници, се налага да убие тогавашния кмет - гръкоман Кукушев. По това време войводата е обявен от властите за разбойник, като за главата му има награда.
Когато през 1926 г. църквите и манастирите в България събират помощи за бежанците от Македония и Тракия, манастирът „Св. Кирик“ събира и изпраща 59 822 лв.църква „Св. Св. Кирик и Юлита“
През 1934 – 1935 г. манастирът отново е един от най-оживените в Пловдивска епархия. По това време учениците в него са 30, монасите – 11, има доктор и 5-има преподаватели или общо около 50 постоянно живеещи. През този период един-двама монаси се премества горе до аязмото и отново го съживяват.
Едновременно с духовно-просветната дейност по това време манастирът развива и оживена стопанска дейност. В неговите около 600 дка ниви и лозя работят много безимотни селяни от околните села, както и бежанци от Македония и Тракия. За цветущото състояние на манастирското стопанство може да се приведе пример от годишен приход – за финансовата 1928-29 г. са отчетени 122 429 лв приход.
След смъртта на архиепископ Дамян през 1936 г. Богословско-пастирското училище е закрито, а за игумен е назначен Тихон Варламов. От руските духовници, освен него, в манастира остават да живеят двама монаси – Серафим и Исак, и двамата от Таганрогски район. През 1939 г. йеромонах Тихон минава на работа към Сливенска епархия, а на негово място е назначен йеромонах Йоан, родом от с. Югово.
През 1940-1941 г. в манастира е организирано детско митрополийско летовище с ръководител свещеник Симеон Чунгаров от Асеновград. За деца на работници на възраст от осем до петнадесет години лагерът е безплатен, като разноските се поемат от Пловдивската митрополия.
В периода 1943-1944 г. манастирът „Св. Кирик“ е забранен за посещение и превърнат в концлагер (официално - „Селище за държавна сигурност“). В него са затворени предимно лица с леви убеждения, сред които и интелектуалци, съветски военнопленници и други подривни за държавата елементи. След като манастирските сгради са преустроени, броят на въдворените достига до 130. Концлагеристите са впрегнати в общополезен труд – прокопават пътя от манастира до Горни Воден и работят по манастирските имоти. Свидетелство за тяхното кратковременно присъствие тук са и множество графити и надписи, които могат и днес да се видят на различни места из манастира, дори и върху стенописите в църквата. Концлагеристите са освободени в навечерието на 9 септември 1944 г. от „въоръжени“, след което концлагерът е закрит.
След като манастирът е превърнат в концлагер, останалият да живее в него монах „дядо Исак – благороден старец“ го прехвърлят в стария манастир „Св. Кирик“ при аязмото, където се приютява в малка стаичка, а дворът превръща в зеленчукова градина за осигуряване на прехраната му.
След закриването на концлагера в манастира живеят игуменът Йоан, йеромонах Христо Врацов и споменатият дядо Исак. Впоследствие обителта е занемарена поради немърливост от страна на игумена, който освен това пречи на горноводенци да ползват района за паша и влиза в пререкание с тях. Тези обстоятелства довеждат до отстраняването на Йоан от длъжност, който през 1945 г. предава управлението на манастира с много липси на назначения от Пловдивската митрополия дотогавашен енорийски свещеник в Горни Воден Златан Тодоров.
Дълги години след това в Горноводенският манастир се помещава Дом за лица с душевни недъзи към Министерството на народното здраве. За ползването му като такъв на Светият синод се плаща месечен наем от 600 лв по номинала от 1962 г.
След септември 1944 г. и особено след включване на манастирските земи в ТКЗС, някогашното доходоносно манастирско стопанство е почти унищожено. Голяма част от манастирските имоти са разпродадени, като общата им площ е намалена до 400 дка. Така например на мястото на днешното футболно игрище на Горни Воден до средата на XX в. съществува манастирски чифлик. След като манастирът е превърнат в Дом за лица с душевни недъзи в имотите му се поддържа т.нар. „помощно стопанство“, като продукция осигурява донякъде прехраната на живущите и персонала.
През 1965 г. пожар унищожава и югоизточния ъгъл на манастира, което ускорява още повече и без това започналата разруха. Националният институт за паметници на културата се заинтересува от този паметник, с неоценима историческа и културна стойност, едва през 1969 г.  Тогава специалистите Ст. Бояджиев и В. Марди-Бабикова, след обстоен преглед на мястото и опис на всичките му ценности, изготвят научно-мотивирано предложение за обявяване на манастира „Св. Кирик“ за паметник на културата.
Междувременно, през 1972 г., поради напреднала възраст, отец Златан Тодоров е освободен като игумен на манастира. Стопанисването на последния е възложено на горноводенския свещеник Тодор Тодоров. Така след векове съществувание духовният живот в обителта напълно замира.
През 1981 г. Пловдивската митрополия удовлетворява искането на Съюза на архитектите в България (САБ) и предоставя манастира за реставрация и адаптация. За тази цел архитектите Любомир и Христо Шинкови изготвят проект, който получава награда на Американския институт на архитектите по време на Световното бианале на архитектурата през 1982 г.
След тригодишна строителна дейност, на 25 септември 1987 г. новоизграденият манастирски комплекс отваря врати като творческа база на Международната академия на архитектура. Манастирът е възстановен в близък до оригинала му вид. Комплексът разполага с 6 ателиета,  зала за конференции и симпозиуми с 200 места, ресторант с 120 места, изложбена зала, кафе-бар, жилищни апартаменти и др. Тук се провеждат и някои международни прояви, като например организираното през 2008 г. международно състезание – шоу на домашни кучета. До 2011 г. комплексът работи и като тризвезден хотел с 44 хотелски стаи и няколко апартамента.
При обновяването на манастира неговите жилищни крила са възстановени на сравнително добре, но не същото се случва с манастирския храм. Едно от основните задължения на САБ към този паметник на културата остава неизпълнено. Реставрацията на църквата е започната и замразена още в самото начало. Свалени стенописи са разсипват с десетилетия на реставрационната маса, включително и до сега (лятото на 2014 г.).
През 2008 г. новият пловдивски митрополит Николай завежда дело за връщане на манастира на Пловдивската митрополия. Мотивите са, че комплексът не се ползва по предназначение като творческа база на САБ, както би трябвало да бъде според договора между двете институции от 1982 г.
Същевременно владиката подстригва жена с монашеско име Юлита и я обявява за игуменка на манастира. След двегодишни съдебни спорове Окръжният съд присъжда манастира за собственост на Пловдивската митрополия. САБ, който според вещи лица е вложил 13 146 122 лв за възстановяване и обновяване на полуразрушения манастир, не е съгласен с някои тълкования на магистратите и обжалва делото. Но въпреки настоящето си статукво, манастирът продължава целогодишно се радва на посещение от туристи и поклонници.
Празникът на Воденският манастир се чества в деня на Св. Кирик и Юлита – 15 юли. От край време на тази дата на поляните край обителта се провежда събор – т.нар. Воденски събор, който се е превърнал селищен празник. Някога на празника се е събирал много народ – идвали са гости от Пловдив, от околиите: Асеновградска, Първомайска и Чирпанска и от много други места. Правел се е курбан в големи казани, хората се вселили, виели се хора, организирали се народни борби, танцови забави....

Архитектура и изкуство:
В архитектурно отношение Горноводенският манастир представлява ансамбъл, който включва основно манастирско ядро и отдалечен, на около 500 м в южна посока, от него параклис-аязмо „Св. Св. Кирик и Юлита“.
Основният манастирски комплекс е един от най-големите и внушителни по българските земи. Масивни жилищни и стопански (преди обновлението) сгради, под формата на четириъгълник – почти квадрат, ограждат обширен двор, в чийто център е разположена съборната черква „Св. Параскева“. Както се споменава по-горе, манастирът е възобновен почти в оригиналния му вид. Централната (северната) манастирска фасада е отново изградена в типичен възрожденски стил. Тя има удължена форма с поредица от хармонично редуващи се прозорци, тежка порта в центъра (портата и стената около нея са единствените автентични елементи в комплекса, които не са събаряни) и увенчан с кобилица еркер над портата. Западното крило е възстановено на три етажа с външен вид, идентичен на този, който е бил до пожара и земетресението през 20-те години на XX в.
От двете страни на централния вход върху мраморни плочи е изсечен надпис, в който по хронологичен ред са отбелязани основните моменти от историята на манастира. Но трябва да се отбележи, че някои от данните са съвсем неверни. Тази некоректност може да се обясни с факта, че когато е довършвана реконструкцията на комплекса, все още не е била изследвана и описана историята на обителта.

Манастирската черква:
По план съборният храм „Св. Параскева“ представлява триконхална черква от атонски тип – с една апсида, два певника (по един на северната и южната стена) и централен купол, лежащ на осмостенен барабан. От запад има нартекс – притвор. Плановата схема на черквата е идентична с тази на съборния храм в Араповския манастир, само че тук обемите са по-едри. Отвътре храмът е просторен и внушава тържественост. Това е постигнато с оригиналното архитектурно решение, което включва огромен и висок купол, полуцилиндрични сводове с пресичащи се оси и множество масивни сводести дъги. Градежът на сградата е масивен, от мраморни блокове споени с хоросан. Покривът е покрит с каменни плочи. Отвътре подът  изцяло покрит с висококачествен мрамор.

Наред със своята монументалност, храмът впечатлява и с богата интериорна украса, в която влиза красиво изработен дърворезбен иконостас и майсторски изрисувани стенописи, покриващи цялата вътрешност на сградата. Според запазените възпоменателни надписи (всички са на гръцки език) стенописните изображения са създадени за времето от 1847 до 1850 г. Най-съществен е посветителският надпис от вътрешната страна над главния вход на църквата, който в превод от гръцки гласи:
„При игуменството на хаджи отец Йероним Филипополски, при надзирателството на воденци, изографиса се от ръката на Алекси Атанасов от Науса този свят храм и многопочитан храм на името на Свети Кирик и на Света Параскева, от подбудата на пресветите... и Йосиф и със средствата на милеещите за православието християни от Филипополската епархия, които Господ да пази и възнагради.“
Стенописите са дело на различни майстори, но главен живописец е известният български художник Алекси Атанасов, родом от гр. Негуш (дн. Неуса, Гърция), който е един безспорно опитен и добре школувам в атонските ателиета майстор. Основни спомоществователи в изписването на на манастирския храм са българи християни от Пловдив и Асеновград, наред с някои еснафски сдружения.
Живописната украса на храма обхваща множество евангелски сцени, повечето от които многофигурни, както и няколко житейски сцени (пет на брой) из живота на патрона на манастира Св. Кирик и майка му Юлита (в южния певник). Представено е житието на Св. Параскева (в северния певник). В пояса на правите светци художникът е изобразил и най-големият и почитан български светец Иван Рилски. Изографисан е и най-новият за времето на изписване гръцки светец Георги Нови Янински, обесен от турците през 1838 г. Забележителни са и някои сцени на Алекси Атанасов, които са близки до бита на народа. „Тайната вечеря“ например сякаш пресъздава къща от съседния Воден, характерна за епохата. Върху трапезата са изрисувани използваните през XIX в. дървени лъжици, купи и сахани. Изобразен е и един от дарителите за изписването на някои сцени Славе овчар, заедно с овцете и овчарските кучета. Картината внушава, че той ще отиде в рая, а богатият скъперник ще бъде отправен към огньовете на ада.
Може да се каже, че архитектурната декорация и природния пейзаж в сцените са използвани умело от художника за създаването на вярна представа за пространственост на действието. Наред с голямото творческо въображение и високата художествена култура на Алекси Атанасов, личи и влияние на по-старата италианска живопис с църковна тематика, която той изпитва именно в черквата на Воденския манастир.
Ценни произведения на българското възрожденско изкуство, които са красели храмовия иконостас на съборната черква, са и множеството малки и големи (царски) икони. Шест от десетте царски икони са дело на Захари Зограф и са изписани в периода 1836 – 1838 г.
Забележителни са и дърворезбеният иконостас и владишкият трон, и двата с богата ажурена резба, изрязани от неизвестен майстор. Особено ценен е балдахинът над олтарната маса, изработен от орехово дърво през XVII в. В него изкусният анонимен творец, чрез множество растителни мотиви, е пресъздал лозови клонки, цветя, птици и др. Основният поминък на селището – лозарството, майсторски е вплетено в дърворезбата.
За жалост, днес всичките тези високи достижения на българското изобразително изкуство се намират в изключително окаяно състояние. Реставрацията на стенописите е започната в края на 80-те години, но скоро след това е прекъсната и от тогава до сега (лятото на 2014 г.), те не спират да се рушат. Дори някои от фреските са безвъзвратно загубени. Не по радостно е състоянието и на иконостасът и иконите.
Да се надяваме, че Пловдивска митрополия ще обърне по-скоро внимание на собствеността си, която е съграждана някога от дедите ни, с много любов и пожертвувания.



Източник:
1. Филипов, Никола. „Свети Кирик“, Горни Воден, Долни Воден. Пловдив, 2011 г.
2. Филипов, Никола. Воден през вековете. Асеновград, 1996 г.
3. Тулешков, Н. - Архитектура на българските манастири, изд. "Техника", София, 1988 г.
2. Чавръков, Георги. Български манастири, изд. Хайни, София, 2002 г.
3. В описанието е използвана информация от сайта „Станимака – културно наследство“ - www.asenovgrad.org/history/index.htm
4. Използвани са снимки от личния архив на Никола Филипов