Параклисът-аязмо „Св. Св. Кирик и Юлита“ се намира на около  3,5 км южно от центъра на кв. Горни Воден на Асеновград и на около 500 м в същата посока от Горноводенския манастир, към който то всъщност принадлежи. Разположен е сред малка долчинка с наклон на север в родопския рид Чернатица, в подножието на скален венец и в непосредствена близост до карстов извор (аязмото).

История:
Най-напред на мястото на параклиса при извора е бил разположен старият Воденски манастир, преди да бъде преместен на намираща се по-долу тераса, където сега се извисява днешният манастир, известен като Горноводенски. Днес все още се личат очертанията на зидове от средновековния манастир. В документи от края на XIX и  началото на XX в. местността се споменава като „Стария „Свети Кирик“.
Долният манастир е построен след събитията в средата на XVII в., в които се извършва помохамеданчване на родопски българи, а много църкви и манастири биват разрушени. Сред тях попада и старият манастир „Св. Кирик“. След това, в продължение на почти два века в писмените извори се споменава за съществуването на два манастира: горния - „Свети Кирик и Юлита“  и долния - „Света Параскева“, наречен така по името на новопостроената манастирска църква.
Старият манастир е опожарен и разорен, заедно с долния, от кърджалиите на Емин ага през 1810 г. Непосредствено преди злощастното събитие, след като с новия манастир е всичко наред, към 1808 г. се насочват усилия за възстановяване на горния манастир, при аязмото. В неговата църква имало мраморен надпис, който гласял:
„Със средствата и иждеванията на сдружението на тия, които се занимават с изцеряването на трескавите и тия, които страдат от урума (беснуват). От Залимаху 1808 март 2 се изгради“.
Надписът известява както за дарителите, така и за строителя, и че манастирът е изграден от дялани бигорови блокове и ломен камък. Но опустошенията на кърджалиите спират процеса на възстановяване, след което усилията се насочват за обновяване на църквата „Св. Параскева“ в долния манастир. Старата църква „Св. Св. Кирик и Юлита“ се довършва и изографисва едва в 1862 г., както се вижда от ктиторския надпис. Оттогава нататик започва да се говори само за един манастир – Воденския „Св. Кирик“ (долния), а възстановеният храм на мястото на стария манастир се превръща в църква-параклис.
В годините след възстановяването параклисът се обособява като скит към Воденския манастир и периодично в него пребивават по 1-2 монаси. Така например, след като в манастира „Св. Кирик“ с въдворени руски монаси, избягали от съветския режим в Русия,  през 30-те години при параклиса има постоянно присъствие на духовници. По времето, когато манастирът е превърнат в концлагер (1943-1944), останалият да живее в него монах „дядо Исак – благороден старец“, отдаден на пост и молитва, е прехвърлен в стария манастир „Св. Кирик“ при аязмото. Инокът се приютява в малка стаичка, а дворът превръща в зеленчукова градина за осигуряване на прехраната си.
След 9 септември 1944 г., когато концлагерът е закрит, а манастирът - съживен, дядо Исак слиза долу. Така параклисът-аязмо остава без обитател, а впоследствие, със закриването на манастира, и без надзор, с което бива обречен на запустение и разруха. И днес виждаме резултата от тази безстопанственост, продължавала десетилетия -  сега параклисът бледо подобие на онова, което е бил някога. Покривът е почти рухнал, след което дълго прониквала влага е унищожила голяма част от стенописите му. Ако скоро не се вземат някакви мерки, няма да е далече моментът, когато от старината ще останат само руини.


Архитектура и изкуство:
В архитектурно отношение параклисът-аязмо представлява комплекс, включващ църква-параклис, аязмо, малка постройка и висока каменна ограда (днес в по-голямата си част разрушена), която огражда посочените обекти с тясно дворно пространство.
Параклисът „Св. Св. Кирик и Юлита“ е еднокорабна, едноапсидна (апсидата отвън е петстенна) църковна с града с открит притвор от запад, който отдавна не съществува.
Градежът на сградата е от ломени камъни, споени с хоросан. За по-голяма здравина на зида са използвани сантрачи. Отвън църквата е била измазана с хоросанова мазилка, но днес от нея е останало малко нещо. Подпокривният фриз е оформен с бигорови блокове. Покривът е покрит с каменни плочи, като преди години в западната си половина е рухнал и понастоящем тази част е покрита с ламарина.

Някога всички стените в наоса са били покрити със стенописи, а таванът е бил дървен. Сред зографията присъстват сцени от Стария и Новия завет. На северната стена в три сцени е представено житието на Св. Кирик и Св. Юлита. Особено впечатление прави ктиторският портрет, който се намира в западния края на южната стена, до ъгъла. Дарителят за възстановяването на църквата и нейното изписване е нарисуван в цял ръст, като в дясната си ръка държи макет на църквата. В горната част от двете страни на главата му, е написан текст, който пояснява, че този храм е въздигнат и изписан със средствата на Янаки Политис от Филипопол, при игуменството на йеромонах Герасим и от ръката на зограф Алекси Атанасов в 1862 г.
За живота на посочения ктитор научаваме от писанията на възрожденеца Константин Моравенов, написани около 1869 г. Янаки Политис е бил неженен абаджия и е умрял на 70-годишна възраст през 1865 г. Част от написаното за него гласи така: „При живот похарчи няколко хиляди гроша и преправя Свети Кирикски манастир, от Воден по-горе“
Проф. Николай Генчев, в своята книга „Възрожденският Пловдив“, съобщава, че въпросният Янаки Политис е българският абаджия Янаки Политов, видимо гърчеещ се, чийто род произхожда от град Пещера.
Някога, когато църквата е била действаща, голямо нейно богатство е представлявал иконостасът ѝ. Изящно изписан апостолски фриз от него, както и дърворезбени царски двери, и двата елемента датирани към XVII в., са били пренесени в долната манастирска църква. За щастие тази части са били съхранение и реставрирани, и сега се пазят в митрополията в Пловдив и в Асеновградския музей.




Източници:
1. Филипов, Никола. „Свети Кирик“, Горни Воден, Долни Воден. Пловдив, 2011 г.
2. Към описанието са използвани снимки от  сайта „Станимака – културно наследство“ -  www.asenovgrad.org/history/index.htm