Патриаршеският манастир „Света Троица“ се намира на 6 километра северно от Велико Търново, разположен е на десния бряг на река Янтра (на другия бряг, срещуположно е Преображенският манастир), в подножието на отвесните скали на Арбанашкото плато сред Дервентския пролом.

Въпросът за времето на възникване на манастира и за неговия основател е все още спорен за науката. Според едната от тезите, манастирът е бил основан през 1070 година. Това се потвърждава от един каменен надпис, намерен в основите на олтара на старата църква, когато започнала работата по възобновяването на обителта през 1847 г. Надписът гласи: "Тази църква "Света Троица" е създадена в 6578 (1070) година януари 27 ден от епитропъ Георги Приложникъ и синъ му Калинъ". Най-вероятно тук става въпрос за църквата в съществувалата тогава голяма защитна крепост на пътя през прохода “Дервент”, по който се отивало от Самоводене до Трапезица.
Други версии за основаването на манастира се отнасят за времето на царуване на цар Иван Александър (средата на XIV в.). Според едната, обителта е основана през  ХІV в. след Първият Търновски църковен събор през 1350 г. Според другата версия, която се смята за най-меродавна, основаването на обителта става по-късно, през 1368 г., когато св. Теодосий Търновски (монах-исихаст, последовател на Св. Григорий Синаит) напуска Килифарската обител и се оттегля в една пещера, която се намира на около километър северно от стария манастир или на 150-200 м от сегашния манастир. Скоро около него се събират много отшелници и създават голяма монашеска общност, която построява манастира "Св. Троица", а за пръв негов игумен е избран Теодосий Търновски. Не след дълго тук пристига и бъдещият патриарх Евтимий, който благодарение на своите изключителни способности, знания и умения поема управлението на духовната обител, а след смъртта на св. Теодосий е избран и за игумен на манастира. През тези години манастирът бил известен още като "Евтимиев". Най-вероятно по инициатива на  св. патриарх Евтимий и с активната помощ на цар Иван Шишман става изграждането на обителта, откъдето идва и името “Патриаршески” или “Шишманов” манастир.  “Теодосиевата” пещера е запазена и досега и се намира на 5 м височина, а влизането в нея се осъществява сега, както и навремето най-вероятно по въжена стълба. Недалеч от тази пещера има друга по-голяма, в която могат да се съберат 50-60 души. Тези пещери служели като убежище за монасите, предпазвайки ги при нападение от разбойници. Входовете им се затварят с тежки заскобени в скалата врати.
Българските царе Иван Александър и Иван Шишман били чести гости на манастира, и вероятно, отдавайки се на отдих и почивка, те често са събеседвали със св. Теодосий и св. Евтимий. Близо до Янтра има кладенче с бистра студена вода наречено "Шишманово кладенче", тъй като било градено по желанието на царя. Според легендата, преди да замине за Никопол цар Иван Шишман прекарал около две седмици на пост и молитва в любимата си обител. Като напускал манастира дал голяма сума на патриарх Евтимий да послужи в борба срещу наближаващите орди и да отбранява столицата докрай.
С такива високо просветени духовни водачи Патриаршеският манастир се превръща във втори център на Търновската книжовна школа след Килифарския манастир, а скоро след това, и първо книжовно-просветено средище. Според писменото свидетелство на Григорий Цамблак - "Похвално слово за Евтимий", в новосформирания манастир Евтимий започнал своето огромно книжовно дело още с пристигането си от Атон в 1371 г. В скоро време славата на Евтимий и на неговия манастир се разнесла не само по българските, но и в съседните земи. При него пристигали "рояк ученици" от всички краища на България, от Сърбия, Византия, Молдова, Влашко и дори от Русия. Българските и чуждите ученици, наред с богословските науки, изучавали и усвоявали литературното и книжовното дело на български език, и завръщайки се по родните си места, те ставали ревностни разпространители в своите страни на постиженията на средновековната българска книжнина. Предполага се, че цялата работа по езиковата и правописната реформа, известна като "изправление" на преводите на богослужебните книги, Евтимий извършил именно тук, като превел наново и редактирал книги от гръцки на старобългарски. В това огромно дело участие взели, както подготвени от самия Евтимий ученици от светогорските манастири, така и най-добрите книжовници от Килифаревската школа, саратници на Евтимий още от пребиваването му в Килифаревския манастир. Така манастирът "Св. Троица" станал център на Търновската книжовна школа и на Търновското културно средище, превърнал се във въсше учебно заведение за времето си. По това време тук са били съставяни и преписвани едни от най-ценните произведения на старата българска и славянска книжнина, които след това били разпространявани в Сърбия, Влашко, Молдова и Русия.
Предполага се, че в Патриаршеския манастир "Св. Троица" е сътворено Четвероевангелието на цар Иван Александър (т. нар. Лондонско евангелие), което понастоящем се съхранява в Британската библиотека. Преписано е през 1355-1356 г. от монах Симон за българския цар Иван Александър. В пролога -  в края на книгата, като отправя възхвала към Светата Троица писмописецът дава указания за мястото, къде е съставен този документ - в манастира “Св. Троица” край Търново.
В манастира се обочавали и израствали творци и на други изкуства, свързани с църковно-религиозната дейност - краснописци, подвързвачи на книги, художници-миниатюристи, живописци, майстори-златари и др.
След падането на България под османската власт, както повечето български манастири, така и Патриаршеския е опожарен и разграбен. Според легендата патриарх Евтимий трябвало да бъде посечен ако не приеме исляма, но той отказал и в момента, в който палачът замахнал, ръката му замръзнала във въздуха. Турците приели това за знак и заточили патриарха. В действителност, след падането на Търново под турска власт на 17 юли 1393 г., Българският патриарх Евтимий е изпратен на заточение в Бачковския манастир, където се предполага, че почива между 1402-1404 г. Около 1416 г. Търновската патриаршия е подчинена на Цариградската патриаршия, а заедно с нея и всичките ? прилежащи манастир, включително и Евтимовия.
През първите векове на тъмното турско робство манастирът запада и потъва в забвение. Но от ХVII до ХІХ в. попада под покровителството на влашки и молдовски войводи, за което свидетелстват запазените дарствени грамоти. При възобновяването на храма през 1847 г. монасите намират в един от зидовете тенекиена кутия. В нея са запазени четири хрисувули (грамоти) от влашките войводи Иван и Стефан Кантакузин (1715 г.), произхождащи от арбанашките боляри Кантакузиновци, Иван Александър Гика войвода (1748 г.), Иван Ипсиланти войвода (1776 г.) и Иван Константин войвода (1803 г.). В хрисувула на Кантакузин се споменава за грамоти дадени в по-ранно време от Ширбей войвода, Радул войвода, Матей Бесараб и Константин Бранкович от Арбанаси. В тая грамота се съобщава, че манастирът е основан от цар Иван Шишман. От това участие на влашките войводи във възстановяването и даряването на църкви и манастири отсам Дунава навежда на мисълта, че те продължават да се считат за приемници на българските боляри и войводи отвъд р. Дунав.
През 1803 г., по време на кържалийските размирици по тези земи, манастирът е разграбен, а през 1812 г. го сполетява ново бедствие – чумната епидемия и е изоставен.
Духовната обител е възобновена през 1847 г. със средства, дарения и труд на местното население, но на растояние един километър южно от стария манастир, където била крепостта за да могат да се наблюдават пътищата. Новата манастирска църква е дело на всеизвестният по това време майстор Колю Фичето.
През 1913 г. голямото Горнооряховско земетресение разрушава манастира заедно с църквата. Тогава, като по чудо са спасени част от църковната утвар, иконостасът от ХІХ в. и някои от старите олтарни икони.
В сегашният си вид манастирът е възобновен през 1927 г., а жилищните сгради са изградени в периода 1946-1948 г. Църквата е наново изградена върху основите на стария храм от 1847 г. по запазени чертежи на Колю Фичето и стара снимка. За това свидетелства надписът, вграден от вътрешната страна над западния вход, който гласи: “...обновися от основаня в лято Христово 1847 г., април, 9, майстор Никола Йованович от село Дряново”.
Патриаршеският манастир “Св. Троица” официално е мъжки до 1946 г., но е обезлюден. Тогава Търновският митрополит Софроний възлага на брат Севастиан от Преображенският манастир (по-късно издигнат в архимандритски сан – починал на 82 -  годишна възраст през март 2008 г.), да се грижи за стопанството на западналия Патриаршески манастир "Св. Троица".
Обителта става официално девическа през 1948 г., като отначало монахините живеят в схлупените стари стопански постройки. Отец Севастиян взима дейно участие във възстановяне на сградите на  "новия" девически манастир,  като обновява стопанството – създава и работилница с машини. По-късно е назначен за ефимерий и заедно с вече покойната дългогодишна игумения монахиня Евдокия десетилетия наред са стълбовете на духовния живот в този Божи дом.
Понастоящем Патриаршеският манастир е действащ девически, не предлага настаняване и храна.

В архитектурно отношение Патриаршеския манастир представлява комплекс от съборен храм "Св. троица" с подземен параклис “Рождество Христово”, отделен параклис посветен на Свети Евтимий Патриарх Търновски и жилищни и стопански сгради. Манастирът е обграден с масивен зид от юг, запад и северозапад, който достига до отвесните скали на Арбанашкото плато на изток. Обителта има два входа: южен - официален и северен - заден, до който се стига пеша (около 30-40 мин.) от с. Самоводене. Манастирските сгради са разположени предимно в западната част на двора, както и параклисчето  “Св. Евтимий Търновски”. На север са селскостопанските постройки. Отдясно на главния манастирски вход има кладенец оформен с купол, изрисуван с шестокрили херувими. В обителта има и Света вода - аязмо.
Днешнта манастирска църква е изградена върху основите на стария храм, построен през 1847 г. от уста Кольо Фичето и разрушен при голямото земетресение от 1913 г. По план църковната сграда е кръстовидна, триконхална и с открита нартика от запад, аркирана с четири колони. В нарктиката е разположена звънарницата на обителта, състояща се от няколко различни по големина камбани и висящо клепало. Подземният параклис “Рождество Христово” се намира под самата нартика. В по-късно време, различно от възрожденската църква на Кольо Фичето, са добавени три купола, придаващи по-голяма монументалност на храма. Църквата има два входа - от юг и от запад. Интерес представлява фасадната декорация, използвани са слепи арки оформени с червени тухли. Така църквата придобива външен вид направен в стила на средновековното българско архитектурно изкуство. В градежа на храма са използвани и някои антични архитектурни елементи. За престол в олтара е използван езически жертвеник пренесен от стария римски град Никополис ад Иструм. Върху него има надпис, който гласи: ”На Зевс Олимпийски, Хера и Атина, за победата и дългоденствието на императора Цезар Т. Елий Андриан Антонин...” . В основите на една от църковните колони, където са окачени камбаните, е положен римски пограничен камък донесен от търновското село Хотница. Той бил поставен на границата между римските привинции Тракия и Мизия при император Адриан 117-133 г. Върху него се чете следния надпис: “По нареждане на август император цезар Адриан, син на божествения Траян Партоянски, внук на божествения Нерва, баща на отечеството, върховен жрец с трибунска власт 20 години е консул 3 години, Т. Руфин постави границите между Мизия и Тракия”.
Втрешостта на храма днес е с бели стени, без стенописи, изключение правят няколко нови стенописа-дарение, направени в противоречие на църковния канон. Някога, преди земетресението, цялата вътрешност на храма е била изографисана от представителя на Самоковската художествена школа Захари Зограф.
Част от иконите в иконостаса също били дело на Захари Зограф, за жалост и те пострадали при земетресението. От олтарните икони рисувани от самоковския художник оцеляват: "св. Богородица", "Христос Вседержител", "св. Йоан Кръстител", и "св. Троица". За щастие след злополучното бедствие е спасен част от възрожденския иконостас (XIX в.), прекрасната икона “Архангел Михаил” от 1663 г. и храмовата “Св. Троица” от 1708 г. с надпис: “Рука даскал Коста Пенюв и Цоню”. Предполага се, че даскал Коста Пенюв е местен учител в килийното школо в с. Арбанаси. Патронната икона както при  много храмове из Търновската света гора е разположена не до св. Богородица отляво на царските двери, а отдясно до Иисус Христос. Иконата на старозаветната света Тройца ни впечатлява особено със своята фигурална композиция. На нея са Бог-Отец, Бог-Син и Светия Дух извисени в небесата, а под тях е изобразена св. Богородица – стъпила на земята, на която слагат царска корона. До нея е иконата на св. Йоан Кръстител, която е изместена с едно място на юг. Отляво на иконата на св. Богородица е тази на св. Атанасий, а до него св. Николай Мирликийският чудотворец има запазено място в почти всички храмове в района около Търново и се намира най-северно в иконостаса.
 

Източници:
1. Чавръков,Георги - Български манастири, изд.Хайни, София
2. Валентин Миновски – магистър по история