Дрен е село в Западна България. Намира се в община Радомир, Област Перник. Разположено в непосредствена близост до международния път Е79, селото отстои на 47 км южно от столицата София, на 24 км югоизточно от гр. Радомир и на 20 км северно от Дупница. Съседни на Дрен са следните села: Горна и Долна Диканя и Лисец (на север); Яребковица (на изток); Крайници, Червен брег и Тополница (на юг) и Гълъбник и  Делян (на запад-югозапад).
Село Дрен принадлежи на историко-географската област Мраката. То е от събрания тип селища,  само една махала – Мали Дрен е отделена от основното село. Разположено е в западното подножие на Дренска планина (дял от планината Верила) на около 750 м н. в. Над селото се извисява връх Дренско пладнище или Градище (1349 м), който е най-високият в този дял на планината. Обширното селско землище се простира на площ от 40,887 km², като по-голяма част от територията му е заета от планински релеф. Обработваемите земи на селото се намират в  полето, западно от Дрен, и попадат в югоизточния край на Радомирската котловина.
Красивата и разнообразна природа около Дрен и близостта му до големи градове, го правят предпочитано място за туризъм през цялата година.
Дрен е най-многолюдното село в Община Радомир, населението му към 2020г. наброява около 700 жители (по настоящ и постоянен адрес).

Земите заети от днешното село Дрен имат изключително богата хилядолетна история. В селското землище са открити следи от праисторически селища на две места – в местностите „Бунище” и „Св. Петър”.
Красноречиво доказателство за отколешния поселищен живот по тези места намираме в разкрития при строежа на автомагистрала „Струма” тракийски некропол, просъществувал от X-IX век пр. Хр.  до V-IV век. Погребалното съоръжение е уникално и досега няма аналог по българските земи. То има неподозирани размери, продължителност и богатство, не само за тези географски ширини. Древните обитатели  носели камъни от километри, за да изградят грижливо надгробията на близките си. Мъртвите били кремирани извън некропола, след което заедно с тленните им останки били полагани в глинени съдове, ведно с накити от бронз и благородни метали, тоалетни принадлежности. Много от погребваните били вони. Това личи от придружаващите ги оръжия: 2-3 копия, едноостри ножове. Интересно е, че траките плачели, когато се раждало дете, а се радвали,  когато умирали, защото вярвали в задгробния живот.
За жалост, днес от некропола не е останало почти нищо – трасето на магистралата е минало направо през него. Единственото запазено от уникалния паметник са грижливо съхранените от археолозите находки, които могат да бъдат видени в музеите.
Районът на Дрен е бил населен и през римско време, за което свидетелстват останките от три антични селища – две при махалата Мали Дрен (на южните склонове на възвишението Средна могила и в м. „Диневица”) и едно в м. „Фульо”, на Карговия рид от западния склон на Дренска планина. Самото стратегическо местоположение на последното селище дава основание да се свърже с фортификационната система на Верила, към която са принадлежали и четири крепости, намиращи се днес в землището на Дрен. Тези укрепителни съоръжения били свързани както с охраната на минавалите в близост важни пътища, така и с местния металодобив, добре развит още през античността. Не далеч от днешното село в древността  са се пресичали Адриатическият път, известен тук като  „Драчкио пат” ( Филипополис - Пауталия – Драч) и пътят свързвал Сердика с долното течение на Струма и Бяло море.
Споменатите крепости, някои от които изградени още в римско време, били преизграждани през късната античност (VI-VI в.) и средновековието. Местата, които някога са обхващали, днес са залесени и само разпилени камъни и отчасти зидове маркират старите крепостни структури. Централно място заема крепостта „Градище” в м. „Царево дърво” (на около 6 км източно от селото). Разположена върху най-високия връх от Дренска Верила - Градище или Дренско пладнище (1349 м), от нея се открива просторна гледка и има визуална връзка с крепостите от околните планини. На около 1, 5 км северозападно от нея се намира синхроничната ѝ крепост „Въжарско Градище”. Намираните там шлака и сгур, както и местният топоним „Щетини” и следите от видни, разкриват свързаността ѝ с интензивен металодобив през средновековието. Други две крепости – „Големо и Мало (Дунково) Градище”, разположени на две съседни възвишения (отстоящи на около 0,8 км едно от друго) от югозападния склон на Верила, на десния бряг на р. Тополница, са отдалечени на около 12 км югоизточно от селото. Разкритата в тях шлака, както и местоположението им (до река), също свързват изграждането им с металодобива.
Не е известно дали има пряка приемственост между споменатите древните поселища и съществувалите такива през средновековието, но наличните данни сочат, че днешното село Дрен е наследник на старо, средновековно селище. Първите писмени сведения за него намираме в османските данъчни документи от XV в. То се споменава и в данъчните регистри от следващите два века. В обширния тимарски опис на Кюстендилски санджак от 1570/73 г. селището е записано под същото име - Дирен, към кааза Радомир, с 168 християнски семейства, 105 ергени, 6 бащинѝ и 2 вдовици, като е плащало общ данък от 20 500 акчета (само Радомир, Червена могила и Друган са били с по-голям). С такъв обем на годишния приход към султанската  хазна селото е спадало към зиамета (ленно владение с годишен доход от 20 000 до 100 000 акчета ) на спахията  Ипекли Илиас. Наличието на порядъчен брой бащинѝ предполага и подвизаването на войнуци (българи на служба в османската войска, ползвали определени привилегии). Дрен присъства и в списъците на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г. , според които то е поемало доставка за над 1000 глави добитък. Чрез тези документи разбираме, че още тогава селото е било едно от най-големите и заможни в Радомирско.
В списъците от XVI в. се споменава, че в Дрен има един изоставен самоков без приход, но не такова е положението през следващия век, когато селото става един от източниците на суровини към развиващата се  с динамични темпове металургия в района. Наличието на имена на местности като „Рудината” и „Рударски ливади” подсказват за упражняване рударска дейност.
С разработването на рудните находища във Витоша и Верила през XVII в., и поради близостта на известния тогава рудодобивен и металургичен център Самоков, Дрен, заедно с други села в югоизточния край на Мраката (Друган, Диканите, Чуковец), бива административно откъснато от кааза Радомир и причислено към кааза Самоков, Софийски санджак. В това си статукво селището остава почти без прекъсване до Освобождението (1878 г.). Развитието на Дрен през последните два века от османското робство (XVIII  и XIX в.) може да се проследи предимно чрез документи, свързани с религиозния живот на местните хора. Село Дрен присъства в поклонническите поменици на Зографския манастир (през 1706-1728 г.) в раздела отреден за селищата и лицата от Средец (тогава Дрен се е числяло към Самоков и Софийски санджак). Към по-ранните дарители принадлежат ГеѠргїи ереи (свещеник) и мирянинът Давида, а след тях се споменават и пристигналите Драгьию їереiи и още седем миряни, могли да отделят средства за пътуването си. По това време е имало традиция дренчани да посещават „Зограф” или обратно – таксидиоти от манастира да идват за помощи в Дрен, което само по себе си загатва за значителните финансови възможности на неговите жители.  Интересно е, че в края на XVIII  в. и през XIX в. Дрен присъства в помениците на Рилския манастир сред групата села, които се споменават както в Радомирско, така и при Самоковско.
През споменатия период (XVIII  и XIX в.), с известни прекъсвания, Дрен е било отделено от Радомир и в църковно отношение. Но през 60-те години и около Освобождението, в светско и в църковно отношение, то отново е принадлежало към Радомир.
Отколешната християнска принадлежност на местното население и дълбоко застъпените християнски традиции са засвидетелствани от големия брой християнски култови обекти в Дрен и околността му.
В планината над селото се намират руините на манастира  "Света Богородица", за който се предполага че е основан още по времето Второто българско царство (XII-XIV в.).  Продължила да съществува през първите векове на османското робство, по-късно обителта бива разорена от турците. Двете действащи в Дрен черкви - „Св. Спас” (гробищната)  и енорийската „Св. Петка”, са изградени върху основите на средновековни такива. Първата е в днешния си вид от 30-те години на XX в., когато старата късносредновековна църква е преустроена  в храм-паметник, посветен на загиналите за свободата на България жители на селото.
Селската черква „Св. Петка” е построена през Възраждането (1844 г.) и още от самото начало е изпълнявала функциите на главен енорийски храм. Тя е изградена в типичния за епохата архитектурен стил. Представлява просторна трикорабна псевдобазилика с притвор и камбанария от запад. Стенописната украса на храма е от 1864 г. и е дело на известния възрожденски майстор Никола Образописов и учениците му, представители на Самоковска художествена школа. Красивият дърворезбан иконостас е работа на дебърски майстори - марангози.
През 2002 г. е създадено Сдружение "Света Петка", чиято основна цел е свързана с възстановяването и реставрацията на дренските православните храмове "Света Петка" и „Свети Спас”. Сдружението, съвместно с кметството и църковното настоятелство, през периода 2002-2005 г. успява да организира и извърши значителни ремонтно-възстановителни дейности и реставрационни работи в двата храма – паметници на културата. Неотложна обаче остава реставрацията на стенописите в храма “Св. Петка”  и тези в  “Св. Спас”, както и на целия интериор в двете черкви. Интернет страницата на сдружението е:  www.sveta-petka.hit.bg
Храмовият празник на дренската черква „Св. Петка” (14 октомври) съвпада с празника - събор на селото.

Стародавните християнски обичаи се потвърждават и от множеството местности с християнски имена, пръснати на различни места из обширното дренско землище. Най-голяма част от тях заемат оброчищата, от които могат да се посочат следните:
1. "Св. Димитър" – намирало се е в м. „Постолово селище”(ниви южно от Дрен), в градината на Димитър Ил. Япраков, където е имало зидове от стара постройка, отдавна е  забравено;
2. "Св. Троица" – намира се в  м. "Брескьето" (в гора), на мястото е имало каменна колона и вековни дървета, днес не се поддържа, отдавна е изоставено;
3. "Св. Рангел" – намирало се е в селището на Мано Хр. Ивчов, до пороище. На мястото е имало плоча, поставена над иззидани камъни, също и кръст, най-вероятно това са били останките от стара черква. В старо време след края на литургията се е отивало литийно до оброчището. На Архангеловден на мястото се е извършвало водосвет и се е правел курбан;
4. "Св. Безсребреници” – намира се в м. „Дабо”, на 3 км източно от селото;
5. "Св. Никола” или "Дабьето” – намира се в м. „Лозаново присое”, на около 5 км южно от селото;
6. "Светаго Петра” – в полето, западно от селото;
7. Оброчище "Заличена цръква" – намирало се е край пътеката, която водела от черквата към южната (горната) половина на селото. Някога на това място имало голям орех - "Гетов орех".  При оброчището се връщали от носене „кръсти” по време на шествието за дъжд и при него се е осветявала вода. Отдавна е забравено.
Други топоними от района на селището с християнска обвързаност са: „Кръсто”, „Цръквица”, „Еврейската цръква”, „Манастиро” и „Диви калугер”.
Трябва да се отбележи, че наред с подема на духовно-религиозния си живот, Дрен се изявява и в просветно отношение. Тук е открито едно от първите училища в Радомирско – през 1836 г.
Дренчани са дали своя принос и в борбите за национално освобождение и обединени. Първият поборник, за който говори народната памет е роденият през 70-те години на XVIII век в с. Дрен хайдут Дончо Кюлафлийски. Заедно със своя другар и съселянин Хвъркат Ненко  започнали да хайдутуват в края на 18 столетие, което  продължило и през 19-тото. Дружината му била малобройна и се подвизавала във Верила планина. Успешно отмъщавала за неправди, извършвани от турските  властници над мирното българско население. След като Хвъркат Ненко напуснал дружината и се отдал на мирен труд,  хайдут Дончо продължил борбата. Децата на хайдут Дончо били също големи родолюбци. Една от правнучките му била известната в Македонското  движение Йорданка  хайдутка.
При избухването на Балканската война в 1912 година 5 души от селото са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
След Освобождението на България от османско робство Дрен продължило своя възходящ път на развитие и се е утвърдило не само като най-голямото село  в Радомирско, но и като едно от най-добре устроените. Най-голямата си населеност селото достига през 1946 г., когато в него са живеят 3209 жители.  Имало е предложения да бъде обявено за град, но поради изявено нежелание от страна на местното население, това не се е осъществило.
Село Дрен е известно с намиращото се в него "SOS - Детски селища". Последното е построено след като дълги и прецизно направени проби на месния климат,  доказали, че районът е един от най-екологично чистите в България. Комплексът е построен в красива местност с допълнително терасирани зелени поляни. За жалост детското селище е закрито през 2015 г., а децата заедно с приемните родители са пръснати из Перник и София.
Село Дрен може да се похвали и с множеството известни личности – хора на изкуството, които са предпочели да живеят в това китно парче земя. Тук е роден и изкарва голяма част от годината известният български скулптор проф. Емил Попов, чието ателие се намира в махалата Мали Дрен. Наред с него в селото пребивават още: поетите Георги Константинов и Кръстьо Станишев, художникът Симеон Спиридонов и семейството писатели Ясен Антов и Христиана Василева. В Дрен живее и най-многодетният свещеник в България, отец Методи (вече покойник) - баща на 10 деца.



Източници:
1. Свещеноиконом Михаил Хр. Попов, Летописна книга на храм „Св. Петка” в с. Дрен
2. Турски документи за историjата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санджак., т. V, кн 1, Скопjе, 1983 г.
3. Митова-Джонова, Д. Археологически паметници на Пернишки окръг, София, 1983 г.
4. Ковачев, Георги - Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX век., Радомир, 2007 г.
5. Чолева-Димитрова, А. - Местните имена в Радомирско., Сoфия, ИБЕ-БАН, 2009 г.