Долна Диканя е село в Западна България, което се намира в община Радомир, Област Перник. Отстои на  40 км южно от столицата София, на 17 км югоизточно от гр. Радомир и на 22 км северно от гр. Дупница. Съседни на Долна Диканя са следните села: Старо село и Боснек (на север), Горна Диканя (на 5 км източно, от център до център), Дрен и Гълъбник (на юг) и Владимир (на запад).

Село Долна Диканя принадлежи на историко-географската област Мраката. Разположено е в най-източната част на Радомирската котловина, в подножието на северозападните предпланински възвишения на Верила, на 693 м н. в. Селото е от пръснатия тип селища, като няколко махали са отдалечени на по 1 км от основната му средищна част, която се простира от двете страни на главния път Е79 (София – Кулата).
Селското землище обхваща площ от 29,795 km² и е заето предимно от хълмисто-равнинен релеф. Източно от селото, между Долна и Горна Диканя, се намира язовир Диканите, който се пълни от водите на река Арката. Последната разделя селото на две, след което пресича цялото Радомирско поле и накрая се влива в р. Струма.
Красивата природа в околността, в съчетание с  близкия живописен язовир, предоставя чудесни възможности за туризъм през цялата година.
Долна Диканя е едно от селата в Община Радомир със сравнително голямо население. Постоянно живущите в него към 2013 г. са около 300 жители.

Името на селото идва от диканя (тур. diken) - земеделско съоръжение за вършитба.

Село Долна Диканя има многовековна и богата история. Началото на поселищния живот по тези земи е поставен още от епохата на неолита. Потвърждение за това ни дават останките от праисторическо селище при Гаджова и Лазова махала. Разкритите три антични селища в границите на днешното селско землище свидетелстват, че  през съответния период районът е бил гъсто населен. Най-значимо и голямо, с площ от около 200 дка, е било това, което е изградено върху праисторическото (тракийско)  селище и около него.  Днес на терена все още има значително количество антична строителна и битова керамика. На много места ясно се очертава планът на големи сгради с масивни, дебели стени.  Разкритите тук материали от три последователни исторически периода – халщатски, латенски и античен, дават основание да се приеме известна приемственост между старото тракийско селище и наследилото го, което продължило своето съществуване и през античността.
Разглежданото селище е било едно от най-големите в Радомирската котловина. Не случайно някои автори локализират тук античната крайпътна станция Елея, а други смятат , че тук е бил главният град на агрианите.
Останки от други антични селища са открити в м. „Търнене” (на около 0,8 км югозападно от селото) и в м. „Джелепко” (на 1 км северозападно от селото, на северните склонове на възвишението Св. Петър), като в близост до последното има и светилище на Асклепий.
През късната антична на най-високата част на хълма Св. Петър (на 3 км западно от селото) е била изградена  крепост – „Градище”. Над нея през средновековието е изграден малък манастир, който е отдавна разрушен и в наше време, на терена където се очертава мястото му, е  построен параклисът „Св. Петка” (виж Владимирски манастир).
За сега не е установено дали има приемственост между античното селище и възникналото в близост до него средновековно. Известно е, че днешното село Долна Диканя е пряк наследника на старо средновековно селище. Първите сведения за него черпим от османските данъчни документи от XV в. В турските дефтери от 1528/29 г. то е записано с население от 145 домакинства, от което разбираме че е било едно от големите селища в нахия (по-късно кааза) Радомир.  Селото е записано в обширния тимарски регистър на Кюстендилски санджак от 1570/72 г. под същото име – Долни Диркян с 159 християнски семейства, 89 ергени и 10 бащинѝ, като е събирало общ приход за спахията 16 248 акчета. Селището се споменава и в списъците на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г. През този период в селото са пребивавали известен брой войнуци (българи на служба в османската войска), което говори че то е било до известна степен привилегировано селище.
През следващите два века жителите на Долна Диканя са били със статут на маденджии/ рудари. Това става след като от първата четвърт на XVII в. започва интензивно разработване на рудните находища по склоновете на планините Витоша, Голо бърдо и Верила. Рудодобива в този район бил развиван още от Древността, след което е възобновяван през различни периоди. Поради гореописаните причини и близостта на селото до известния рудодобивен център Самоков, то било откъснато от кааза Радомир и присъединено към кааза Самоков, Софийски санджак, почти без прекъсване до Освобождението.
През XVIII  и XIX в., с известни прекъсвания, Долна Диканя е било отделено от Радомир и в църковно отношение. Но през 60-те години и около Освобождението, в светско и в църковно отношение, то отново е принадлежало към Радомир. Източниците, проследяващи развитието на селото през последните два века от османското робство представляват предимно документи, свързани с религиозния живот на местните хора. Така например по-заможни жители на Долна Диканя са обдарявали Зографския манастир (подобно на жители от съседните села Г. Диканя и Дрен) и техните имена са записани в манастирския поменик през 1808 г.
Имената на долнодиканци присъстват и в поменика на Рилския манастир, от който научаваме че в края на XVIII в. поп Тодор от Долна Диканя е предвождал поклонници от паството си към светата Рилска обител.
Отколешната християнска принадлежност на жителите на селото и дълбоко застъпените религиозни традиции са засвидетелствани и от не малкия брой на християнски култови обекти.
От  съществувалото през късното средновековие (XV-XVII в.) селище допреди няколко десетилетия били запазени три черкви. Две от тях вече не съществуват - "Свети Никола" и "Св. Богородица". От първата църква  до 80-те години на XX в.  все още е имало отделни стени, но при построяването на комунистическият мемориален паметник, те били напълно разрушени. Днес на това място е построен малък параклис със същото име – „Св. Никола”.  Другата църква  се е намирала на 100 м югоизточно от "Св. Никола". Останки от нея се личали (допреди 30 години) над терена, но при изграждане пътя покрай река Арката е била изцяло засипана. Разрушаването на този храм е станало още през късното средновековие и под същото име е изграден друг, отстоящ само на 100 м от стария (при днешните селски гробища) . Гробищната църква "Света Богородица" вероятно е построена в последното столетие на късното средновековие (XVI-XVII в.). Запазена е сравнително добре, но стенописите ѝ се нуждаят от реставрация и консервация.
Действащата долнодиканска  черква "Успение Богородично" е изградена по-късно, през  Възраждането - 1832 г.  Последната е възобновена и основно ремонтирана през 2002 г. През 2000 г. е построен  параклисът "Свети Димитър".
В землището на Долна Диканя има и две местности с християнски имена: „Манастиро” с останки от зидове (в м. „Корията”, 2 км североизточно от селото) и „Св. Лука” с развалини от църква.
Училище в селото има от 1880 г. Читалището  "Никола Павлов Корчев" носи името на живелия известно време в Долна Диканя и роден в съседното Горна Диканя, спасител и последен знаменосец на Самарското знаме.  
През XX  в. Долна Диканя продължава да бъде едно от големите и богати села в Радомирско. Населението му достига до 2596 жители (1946 г.).
Днес селото е благоустроено и с добре поддържана инфраструктура. Красивата природа около него и наличието на културно-исторически паметници го превръщат в привлекателно и  интересно място за посещение.


Използвана литература:
1. Митова-Джонова, Д. Археологически паметници на Пернишки окръг, София, 1983 г.
2. Турски документи за историjата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санджак., т. V, кн 1, Скопjе, 1983 г.
4. Ковачев, Георги - Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX век., Радомир, 2007 г.
5. Чолева-Димитрова, А. - Местните имена в Радомирско., Сoфия, ИБЕ-БАН, 2009 г.