Горна Диканя е село в Западна България,което се намира в Община Радомир, Област Перник.
Отстои на 45 км южно от столицата София, на 22 км югоизточно от гр. Радомир и на 45 км северозападно от гр. Самоков. Най-близките села до Горна Диканя са:  Долна Диканя (на 2 км западно), Боснек и Ярлово (на север), Лисец и Яребковица (на изток) и Дрен (на юг).
Село Горна Диканя принадлежи към историко-географската област Мраката. То е от пръснатия тип селища. Множеството му махали са разположени в един голям район, обграден от Верила планината, с нейните ридовете  – на юг от Дренска планина, а на север от Голия рид. В северната страна са махалите Клисурата, Брескьето и Джорговица, а на юг са Мартинова и Селото. В началото на селото, там където се разделят пътищата за Клисурата и Селото, е махалата Парталица. През Горна Диканя минават три реки – Добри дол, Драгал и Таранинаска, които се вливат в язовир Диканите, намиращ се западно от селото. Средната надморска височина на селището е около 900 м.
Селото е заобиколено от красива природа, което го прави изключително привлекателно място за туризъм.
Населението на селото към 2020 г. наброява около 80 ж. (по настоящ и постоянен адрес).

Земите, заети от днешното селско землище на горна Диканя са били населени още от дълбока древност. Потвърждение за това ни дава наличието на две късноантични крепости и некропол (IV-VI в.), които вероятно са били свързани със селища, принадлежащи към тях.  Едната крепост се намира в местността „Чуката” ( на около 0,7 км югоизточно от селото), разположена на естествено защитено възвишение от южните склонове на Верила.  Тя е обхващала площ от около 4-5 дка като стените ѝ били изградени от ломен камък с хоросанова спойка. В миналото от крепостните стени били запазени отделни части, но днес на терена зает от съоръжението могат да се открият само фрагменти от строителна и битова керамика. Извън крепостта са откривани и множество долиуми (делви). В м. „Балиница”, на около 300 м североизточно от крепостта „Чуката”, е открит късноантичен некропол, който включва две зидани гробници, както и много единични погребения. Строителната техника и планът на гробниците дават основание некрополът да бъде датиран и свързан с близката крепост.
Друга късноантична крепост е съществувала в м. „Градището”, на около 1 км северно от махалата Клисурата. Допреди десетилетия над земята бил добре очертан крепостният зид, който е обхващал площ от около 4-5 дка. Днес на територията, която е обхващало укреплението могат да се видят само отломки от строителни материали, антична керамика, шлака и сгур.  Над развалините на крепостта от незапомнени времена стърчи стар каменен кръст, посветен на Свети Илия. Може би тук някога населението е разкрило църквата на крепостта и както обикновено, над нейния олтар е поставен оброчен кръст. В скоро време на мястото е изграден нов параклис – „Св. Илия”.
Близостта на двете крепости и принадлежащите им селища с рудодобивни и металургични райони по склоновете на Витоша, без съмнение разкрива тяхната обвързаност с металодобива през късната античност. В потвърждение на това са и множеството следи от интензивна металургична дейност, протичала столетия наред, с известни прекъсвания, от късната античност (IV-VI в.) до късното средновековие и дори до XIX в. На много места из околността на Горна Диканя и днес ясно може да се проследи къде някога са били разположени производствените мощности на тукашната силно развита металургия.  В м. „Стайчиница”, на около 1,5 км северно от „Градището”, се намират стотици кубици камък от промиване на рудите. Металургични пунктове са открити и в местностите:  „Козарника” (на 0,7 км източно от селото, над махалата Драганова) и „Одрищата” (на 3,5 км северно от селото); където в протежение на километри се намират огромни халди и насипи от сгур, с ширина до 200-300 м.
В близост до описаните крепости и рудодобивни центрове е минавал един от пътищата, свързвали Радомирското поле с Палакария и Самоковско, който е бил използван почти до наши дни.
Не е известно дали е имало приемственост между късноантичните селища и съществувалите такива през средновековието, но със сигурност се знае че днешното село Горна Диканя е пряк наследник на старо средновековно селище.  То е едно от най старите селища в Радомирско, наред със самия Радомир, Друган, Дрен , Кондофрей, Върба и др., всичките преживели преходите след разните завоевания през XIV и XV век. Първите писмени сведения за него намираме в османските данъчни регистри от XV в. В обширния тимарски опис за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. Горна Диканя е записано под същото име – Горни Диркян към кааза Радомир с население от 80 християнски семейства и три мюсюлмански, което плащало общ данък 10 658 акчета. Селото е влизало в зиамета (ленно владение) на спахията Мустаф, старейшина на соколарите.  В същия документ се споменава, че жители на три софийски села, обработват земя в синора на селото.
Преданието говори, че Горна Диканя е заселено преди 1000 години, като първи негови заселници били Марко, Джорго и Гиздо, основатели на родове. Първоначално всички имали къщи в селото, но по-късно се пренесли по местата, където им били егреците. Най-старите заселници заели най-високите части на землището. Според изследователя на Радомирско Ив. Караиванов, преди около 300 години селото е било в м. „Селището”, по пътя, който минава през махалата Клисурата за гр. Самоков.
След започналото интензивно разработване на рудните находища по склоновете на планините Витоша, Голо бърдо и Верила в първата четвърт на XVII в. и поради близостта си до известния металургичен център Самоков, Горна Диканя било откъснато от кааза Радомир и присъединено към кааза Самоков, Софийски санджак. В това социално-икономическо положение селото остава почти без прекъсване до Освобождението (1878 г.). През този период то придобива статут на  маденджийско селище, чийто приходи са начислявани към крупния султански хас в Самоков.
Технологията на добив и преработка на рудата през средновековието не била променена в сравнение са тази през античността, което правило работата на тукашните маденджии, свързана с големи рискове, изключително опасна. Тази дейност предопределила засилената набожност и предпочитание на определени култове от страна на местното население. Това намерило израз в строителството на храмове и почитане на светци покровители в съответните оброчни места.  В землището на Горна Диканя има голям брой средновековни оброчища, в повечето случаи поставени над разрушени стари църкви. От тях могат да се посочат:

1. Оброк "Св. Никола" – намира се в Сръндева махала, до читалището;
2. Оброк "Св. Пантелей" - на 700 м от читалището;
3. Оброчище "Св. Спас" - "Кръста" - в местността „Удавеница”, на 150 м от центъра на селото;
4. Оброк при Ивановите дабье – в м. „Папулята”, 6 км северно от селото;
5. Оброк "Свети Петър" – в м. „Врабчиница”, югозападно от Сръндева махала;
6. Оброк "Св. Илия” – намира се в крепостта „Градището”, днес на мястото е издигнат едноименен параклис.
 

Всички тези оброци поставени в миналите столетия, регистрират една по-стара църковно-строителна дейност. В резултат на последната навярно е и изграждането на средновековния Горнодикански манастир „Света Богородица”, за чието съществуване научаваме от споменатия по-горе тимарски данъчен опис от 1572 г. Може би негов приемник е днешното манастирче „Успение Богородично”, намиращото се над селото.
През XVIII  и XIX в., с малки прекъсвания, Горна Диканя е било отделено от Радомир и в църковно отношение. Но около Освобождението, в светско и в църковно отношение, то отново е принадлежало към Радомир. Източниците, проследяващи развитието на селото през последните два века от османското робство представляват предимно документи, свързани с религиозния живот на местните хора. Така например по-заможни жители на Горна Диканя са обдарявали Зографския манастир (подобно на жители от съседните села Долна Диканя и Дрен) и техните имена са записани в манастирския поменик през 1808 г.

Имената на горнодиканци присъстват и в поменика на Рилския манастир, от който научаваме че в края на XVIII в. поп Митре от Горна Диканя е предвождал поклонници от паството си към светата Рилска обител.
Израз на духовните стремления на местното население през епохата на Възраждането е изграждането на селската черква "Покров Богородичен", построена в 1866 г. По-късно, през 1884 г., е възобновено манастирчето "Успение Богородично". Училището е основано през 1888 г.

Наред с изявите си в духовно-просветната сфера, горнодиканци вземат дейно участие и в борбите за национално освобождение и обединение. Тук е роден опълченецът-поборник Никола Павлов Корчев (1836-1921), един от спасителите и последен знаменосец на Самарското знаме. Горна Диканя се гордее и с родения в бедно бежанско семейство Михаил Апостолов – Попето (1871-1902) - подофицер от българската армия и деец на Върховния македоно-одрински комитет и на Вътрешна македоно-одринска революционна организация.  Той е първият войвода на агитационно-организаторска чета на ВМОРО. Геройски загива в престрелка с турска потерия край с. Гавалянци, Кукушко.

След Освобождението на България от османско робство Горна Диканя продължава да се развива и се утвърждава като едно от големите села в Радомирско. През 1946 г. населението му достига до 2025 жители. Основен поминък на местните хора са били предимно скотовъдството и земеделието.

Днес селото е благоустроено и с добре поддържана инфраструктура. Живописната природа и изобилието от културно-исторически паметници предоставят чудесни възможности за развитие на разнородни видове туризъм.

 
Използвана литература:
1. Караиванпв, Ив. И(сторико-просветното дело в Радомирско. Кюстендил, 1927 г.
2. Митова-Джонова, Д. Археологически паметници на Пернишки окръг, София, 1983 г.
3. Турски документи за историjата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санджак., т. V, кн 1, Скопjе, 1983 г.
4. Ковачев, Георги - Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX век., Радомир, 2007 г.
5. Чолева-Димитрова, А. - Местните имена в Радомирско., Сoфия, ИБЕ-БАН, 2009 г.