ЕПАРХИИ И ОБЛАСТИ
ЕПАРХИИ АДМИНИСТРАТИВНИ ОБЛАСТИ
 
 
ЦЪРКВИ И МАНАСТИРИ
 
 
ПОСЛЕДНО ДОБАВЕНИ
 
НАСЕЛЕНО МЯСТО
Ивайловград
 

Местоположение и географска характеристика:
Изглед на ИвайловградИвайловград е град в Югоизточна България. Намира се в Област Хасково и е административен център на община Ивайловград. Отстои на 335 км югоизточно от столицата София и на 117 км в същата посока от гр. Хасково. В близост до него се намират градовете: Крумовград (на 56 км западно), Маджарово (на 57 км северозападно) и Любимец и Свиленград (съответно на 61 и 69 км северно). Ивайловград е разположен в Сградата на община Ивайловграднепосредствена близост до границата с Република Гърция - ГКПП Славеево-Кипринос е отдалечен само на 5 км в източна посока. Той е единственият град в България, при който държавната граница с Гърция се намира в северна посока. Градът е заобиколен от следните села: Хухла (на север), Славеево (на изток), Драбишна (на югоизток), Свирачи (на юг), Кобилино (на запад) и Покрован (на северозапад).

Язовир "Ивайловград"Ивайловград е разположен сред крайните източни възвишения на Източните Родопи, в средното течение на р. Арда (реката тече на около 2 км северно от града) и покрай нейните притоци Бяла и Луда река. От север, запад и юг е обиколен от плоския източнородопския рид Сърта, а на изток се открива низината на река Марица. Средната надморска височина на града е 104 м. Недалеч в североизточна посока, в продължение на 36 км, водите на р. Арда пълнят най-дългия язовир в България - „Ивайловград“.
Изглед от околността на градаРелефът на региона има добре изразен нискоридов и долинен характер. Хълмовете са изградени от гнайси, амфиболити, шисти, мрамори, гранити, андезити, пясъчници и варовици. Тази даденост е причина за производство на скално-облицовъчни и инертни материали – гнайс, мрамор, туфи, варовик. С тяхното разработване и експлоатация се занимават 56 фирми, а кариерите за добив на суровината са 80 на броя.
Наоколо се разстилат обширни дъбови гори, които са предпоставка за развитие на горско стопанство. В община Ивайловград се намира най-голямото по територия Държавно горско стопанство с площ от 50 170 хектара.
Като част от Източните Родопи, община Ивайловград се отличава с богато биологично разнообразие. Местната флора и фауна е представена от над 1335 вида растения, 350 вида пеперуди, 21 вида риби, 10 вида земноводни, 26 вида влечуги, 273 вида птици и 59 вида бозайници. Първичен представител на флората е горската растителност. Най-големи площи са заети от дъбовите гори. Срещат се 7 вида дъб, които изграждат чисти и смесени гори.
Тук се срещат и средиземноморски съобщества, доминирани от вечнозелената грипа, зеленика.
Защитената местност "Меандрите на Бяла река" (снимка: dev.forgottenbulgaria.com)На територията на община Ивайловград се намират защитените местности: "Меандрите на река Бяла", „Хамбар дере“, „Ликана“ и пещерата „Дупката“. Местността "Меандрите на река Бяла" е обявена с цел опазване на уникален за България ландшафт с изключително разнообразие на редки и застрашени видове растения и животни. Обхваща най-атрактивната част от средното течение на Бяла река с красив комплекс от меандри (землищата на селата Железари и Меден бук), където са запазени едни от малкото у нас естествени гори от включения в националната Червена книга източен чинар и лиани. Защитената местност е част от Орнитологично важно място “Бяла река” със световно природозащитно значение. От установените 94 вида птици, 56 имат европейско значение, като тук се срещат 6 от 9-те биомно ограничени вида за България, характерни за средиземноморската зона – испанско каменарче, голям маслинов присмехулник, червеногушо коприварче, малко черноглаво коприварче, белочела сврачка и черноглава овесарка. Районът е постоянно място за хранене и почивка на световнозастрашения черен лешояд и едно от най-важните места в страната за гнездене на орела-змияр, късопръстия ястреб, малкия орел, чухала, горската чучулига, големия маслинов присмехулник и белочелата сврачка.
Климатът в Ивайловградско е преходно-средиземноморски и се характеризира с горещо лято и мека зима. Валежите са малко и то предимно през зимата. Почвите са предимно излужени канелени горски.
Лозови насаждения край Ивайловградския манастир, под връх Белия камъкМестните природни условия благоприятстват за развитието на богато селско стопанство – земеделие: лозарство, овощарство (предимно бадеми), зеленчукопроизводство, маслодайни култури (слънчоглед, сусам), черничеви насаждения за храна на буби и животновъдство: краварство, овцевъдство, козарство и др. Освен традиционните зеленчукови култури - пипер, домати, зеле, картофи, в региона има условия за отглеждане на аспержи, смокини, орехи, череши, както и за създаване на маслинови насаждения. В района на Ивайловград се отглеждат едни от най-висококачествените сортове грозде в България (с високо съдържание на захар), от които се произвежда вино с високи вкусови качества, ценено на международния пазар (изба „Ямантиеви“).
През последните години все по-голям дял в икономическия профил на община Ивайловград заема туризмът.Центърът на Ивайловград
Населението на Ивайловград към 2014 г. наброява около 3 500 жители. В етно-религиозно отношение то е представено изцяло от българи – християни (православни). Градът е център на Ивайловградска духовна околия, една от осемте на Пловдивската епархия на Българска православна църква.


История:
Районът на Ивайловград е обитаван от най-дълбока древност. Наличните данни свидетелстват за уседнал живот още през праисторическата епоха. При археологически разкопки се откривани и продължават да се откриват следи от процъфтяващата култура на траките и на техните завоеватели - римляните, както и такива от: средновековна Византия и България, Османската империя и Възраждането (XVIII - XIX в.).
Днес разпознаваме богатата тракийска култура чрез достигналите до нас множество паметници: езически светилища, гробни съоръжения, надгробни могили, останки от селища и крепости, находки и др. От по-ранни времена са долмените (мегалитни гробни съоръжения) край селата Пелевун и Железино, датирани съответно към края на II хил. пр. Хр.  и V – I в. пр. Хр. Забележително е, как по силата на традицията и спомена, тези съоръжения са запазили своята сакралност в продължение на повече от 3 хиляди години, като през това време те са били почитани от хора с различни религии.
Реставрираната вила "Армира"След траките, пълновластни господари на тези земи стават римляните (началото на I  в. сл. Хр.). Чудесен пример за тяхната култура е намиращата се в близост до града антична вила "Армира" от I-IV в., открита случайно при строеж на язовир през 1964 г. Тя представлява внушителен комплекс от жилищни и стопански постройки, разположени на площ от 2200 кв.м. Жилищната ѝ част, заемаща площ от 978 кв.м, Макет на вилатаобхваща голям вътрешен двор, ограден от покрита галерия с колонада (перистил) и басейн (имплувиум) в средата. Около него са разположени жилищните помещения - трапезария, дневна, кухня, спалня, баня и др. Забележителен елемент от украсата на вилата са нейните богати подови мозайки, учудващо добре запазени и днес експонирани на място.
Великолепни мозайкиВила "Армира" е един от най-ранните и най-точно датирани вилни комплекси от римската епоха, проучени в България. Тя е най-пищно украсеният частен дом (дворец) от римската епоха, разкрита в българските земи. Вилата е била център на поземлено владение, основано от богата тракийска аристократична фамилия. Първият ѝ владетел е бил наследник на тракийски цар (базилевс). Той е получил за заслуги пред римската власт статут на римски гражданин и така е добил правото да създаде вилно стопанство, което е организирал още през 50-70-те години на І век сл. Хр., тоест само около двадесетина години след окончателното завладяване на Тракия от Рим. Това стопанство е обхващало цялата долина на р. Армира, която е последният десен приток на р. Арда (влива се в нея при Кипринос, на гръцка територия). Вътрешността на вилатаИкономическото замогване на собствениците на вилното пространство в долината на р. Армира се е основавало, не само на селскостопанската продукция, получавана от много плодородните земи наоколо, но и от добив на мрамор. Още при създаването на вилата са били открити и разработени кариери за качествен, бял мрамор и камък. В началото мраморът е бил използван за декорирането на самата вила.
Вилата е била обитавана до третата четвърт на IV в. Разрушаването ѝ се свързва с голямото опустошение на околностите на Адрианопол (Одрин) през 378 г., когато римската армия, под командването на Валент, е разбита от готите, а самият император е ранен и отнесен от войниците си до вила в близост до бойното поле. Впоследствие готите откриват това убежище на ранения император, превземат и опожаряват вилата и убиват самия император. Много е вероятно тези събития да са се разиграли именно във вила „Армира“.
Понастоящем паметникът е реставриран (от 2013 г.) и отворен за посещение всеки ден.
Надгробната могила край с. СвирачиДруг забележителен паметник от тази епоха е "Голямата могила" край с. Свирачи (на 7 км южно от Ивайловград). Тя има обиколка 200 м., а височина 15 м. Опасана е с пирамидално разположени големи варовикови блокове от по 3-3,5 м дължина всеки и теглото не по-малко от 3 тона. Под тях е положена поддържаща стена от камъни.
Могилата е издигната като могила-мавзолей  за един от първите владетели на вила “Армира”, но е била използвана като вечно жилище за негова наследница. Нейният гроб е открит високо в насипа, с богат инвентар, дарове и любими лични вещи на погребаната. Гробът датира от първата четвърт на II век сл. Хр.
Към паметниците от трако-римската епоха принадлежат и около десетина крепости из околностите на Ивайловград. На по-голямата част от тях животът им е продължен през средновековието.
По време на Първата българска държава (VII-XI  в.) Ивайловградско се намира в пограничен район и почти през целия този период влиза в пределите на Византийската империя, а земите на изток от днешния град въобще не попадат в българска територия, с изключение на кратки промеждутаци от време, при победоносните военни кампании на някои български царе, когато крепостите в Източна Тракия са превземани от тях. Но въпреки това българската народност в Карта на България през IX вектези земи се формира още през IX век, в резултат на продължителното съжителство на траки и славяни, и не без участието на българите, които играят обединяваща роля. След провъзгласяването на Втората българска държава (края на XII в.), Родопите преминават ту във византийски, ту в български ръце, тъй като битката за надмощие между българи и ромеи се води с променлив успех. Може да се каже, че Източните Родопи, включително и районът на Ивайловград, остават в българска територия за по-дълго само при най-големите победи на българската държава над Византия - при управлението на царете Симеон Велики, Калоян и Иван Асен II.
Карта на България при управлението на цар КалоянНай-съществена връзка с тези земи има българският цар Калоян (1197-1207 г.), чрез проведените от него военни кампании. В края на XII - началото на XIII век районът около днешния Ивайловград се превръща в арена на военни действия между България и Латинската империя. Към 1199 г. цар Калоян освобождава областта от византийско владичество, с което тукашните крепости се превръщат в изходни пунктове в походите на българската войска срещу превзелите Константинопол латини – кръстоносци. Последните претърпяват голямо поражение от българите при Одрин (14 април 1205 г.), при което е пленен, а по-късно умира, императорът на Латинската империя Балдуин I Фландърски. През лятото на 1206 година разгромените кръстоносци успяват да се мобилизират и подемат поход Крепостта "Моняк"срещу предвожданата от цар Калоян българска войска, която по това време се е установила из източнородопските крепости. Водени от маршал Жофруа Вилардуен, рицарите поемат по долината на река Арда и достигат „богата и красива долина, над която се издигат внушителни крепости“ (лагеруват под крепостта „Моняк“ край днешния Кърджали), където разбират за смъртта на своя император и малко по-късно се оттеглят безславно от района.
Крепостта "Лютица"Счита се, че една от изходните точки на българите за нападение срещу латините е предшественикът на днешния Ивайловград – средновековният град-крепост "Лютица", който се намира на 6 км западно от сегашния квартал "Лъджа".
Предполага се, че крепостта е споменаваният в летописите (за първи път името на крепостта се появява в епископските списъци от времето на император Лъв VI Философ (886-912 г.) голям и богат средновековен град Лютица – център на епископия (IX - XVII в.) и архиепископия (XVII - XVIII в.). Градът изиграва важна роля в Българската история, особено при царуването на Калоян (1197-1207). Според Никита Акрополит след обсадата на Димотика (1206 г.) Калоян отстъпил назад (на запад, към Родопите) и поел по долината на Арда. Съвременникът и участник в събитията - рицарят Жофроа дьо Вилардуен, който е свидетел на оттеглянето, пише че българският владетел настанява войските си „в една подвластна нему крепост“. Някои историци са на мнение, че това е именно крепостта Лютица. Не случайно едно от имената, с които е известна старината е „Цитаделата на Калоян“.
Южната крепостна стена на ЛютицаРазрушавана многократно, Лютица е построена в сегашния си вид най-вероятно през XII-XIII в., по времето на цар Калоян (1197-1207), който според преданията многократно резидирал в нея. Известно е, че при османското нашествие Лютица е завладяна без бой, в резултат на което тя не само, че не е разрушена, но и запазва статута си на епископски център. Така твърдината просъществува чак до края на XVIII в., когато запада, губейки значението си като фортификационно съоръжение. Тогава нейните жители се преселват край близки минерални извори и основават село Лъджа (дн. квартал на Ивайловград). Впоследствие продължава да се използва само крепостната църква, а в подножието на хълма се изгражда малък манастир – Лъджанският (Ивайловградският ) „Св. Св. Константин и Елена“.
Крепостните стениВ наши дни Лютица представлява една от най-добре запазените в първоначалния си вид средновековни крепости по българските земи. През последните години в нея се провеждат археологически разкопки (от екип с ръководител доц. д-р Бони Петрунова), които спомагат да се изяснят много факти от миналГрафична възстановка на крепосттаото на историческото място. В заградена от крепостни стени площ от 26 дка се е помещавал цял град, който при нужда е можел да скрие от нашественици  населението на околните селища. Стените с дължина над 600 м са в много добро състояние, като на места височината им е запазена до 10 м. Те очертават неправилна елипса, съобразена с конфигурацията на терена. Входът е само един, фланкиран от две правоъгълни кули. Укреплението има общо 13 кули. Около крепостта има следи от външен град, а в основата на хълма са разположени некрополи от различни епохи. При разкопките са открити доказателства, които свидетелстват че мястото е било обитавано още от късната Стар път край Лютицабронзова епоха. Открити са керамични съдове, идентични с тези от старобългарските градове Плиска и Преслав. Това са важни улики, доказващи че крепостта е била българска и по време на Първото българско царство.
Материалът, от който е изградена крепостта е преимуществено от мрамор, което обяснява защо този великолепен паметник става известен в медийното пространство като “Мраморният град”.
Църквите в "Лютица" (на преден план е по-ранната - епископската)До момента (2014 г.) от археологическия обект "Лютица" са разкрити: цитаделата (вътрешна крепост), донжонът (жилищна кула на управителя), основите на две средновековницъркви (по-ранната е епископска базилика от IX в., а другата е от XV - XVI в.), некропол с 15 гроба, щерна-кладенец, няколко вътрешни сгради и останки от древна канализационна система.
Разкопките ще продължат и в бъдеще, което ще спомогне и ускори превръщането на крепостта в интересен обект и за културния туризъм.
Други средновековни крепости в близост до Ивайловград са: "Бялград" (с църква в нея) край с. Гугутка; "Родостица“ (Балък дере) при с. Хухла; както и крепостите до селата Пелевун, Железари, Долноселци и др.
Средновековният мост на река АтеренскаИнтересен паметник от тази епоха е и средновековният  сводест мост над река
Армира, наричана Атеренска в горното си течение. В сегашният си вид съоръжението датира от XVI в., но съществуват предположения, че оттук е минавал древен римски път за Беломорието, а по-късно мостът е имал връзка и с укрепения град-крепост Лютица. Днес мостът е обявен за археологически паметник на културата с местно значение и е напълно реставиран.
Градът-крепост Лютица е превзет при нашествието на османските турци на Балканите през 1362 г., но както се споменава по-горе, не е разрушен веднага, а продължава да съществува още няколко века.  Селището, чийто пряк наследник е Ивайловград, възниква на мястото на днешния град в края на ХVІ в., не далеч от Стара сграда в Ивайловград, от неговия османски периодсредновековен български град и митрополистки център Лютица и в близост до село Лъджа (прекият наследник на Лютица). На новосъздаденото село е дадено името „Ортакьой“, което в превод от турски означава „Средно село“. Наречено е така вероятно поради средищното си местоположение – разположено е на средата на пътищата от Любимец през Димотика и Софлу за Дедеагач (дн. Александруполис) и от Смолян и Кърджали за Одрин.
Ценни сведения за селището през османския период черпим от османските данъчни регистри, в които то се споменава под имената: Бююк Ортакьой (през 1676 г.); Ортакьой (1693 г.); Орта (1721 г.).
Женска носия от ИвайловградскоСведенията за селото от времето на османското робство са оскъдни. В документи, касаещи икономическото, стопанското и политическо състояние на Одринския вилает, Ортакьойска каза се споменава като малка и незначителна област във вилаета. В по-голямата си част тези документи се отнасят за времето около Освобождението и изясняват икономическото, стопанското и политическото състояние на Одринския вилает и най-вече неговите важни средища Одрин, Димотика и Софлу.
Поради междуособиците в Османската империя и кърджалийските размирици (края на XVIII - началото на XIX в.), започва масово изселване на българското население от района към Мала Азия.

През Възраждането  Ортакьой се  изявява като духовен, културен и търговски център. По това време населението му наброява около 2000 жители, чийто основен поминък е търговия, бакърджийство, калайджийство, въглищарство, бубарство, терзийство, яхнаджийство.
Oт времето на ранното Възраждане (от 1800 г. до Руско-турската война от 1828-29 г.) в региона са запазени няколко паметника. Това са предимно православни храмове, носещи характерния архитектурен и художествен стил на епохата. В тях са творили зографи от одринския художествен кръг. Към тази група принадлежат:
- Църквата „Св. Св. Константин и Елена” в с. Долно Луково - построена в 1806 г., тя е най-старата възрожденска църква в Ивайловградския край. Специален интерес представляват нейният дърворезбен иконостас и оригинални икони от началото на XIX в. – дело на самобитни местни майстори. Храмът е богато изписан с изразителни, повлияни от фолклора, стенописи (темперна техника) и се отличава с примитивна иконография.
Черквата "Св. Илия" в Ивайловград- Църквата "Св. Пророк Илия" в Ивайловград - строена през 1872 г. като катедрална епископска църква (на Ортакьойската епископия), тя е най-представителната възрожденска култова сграда на територията на община Ивайловград. Представлява внушителна трикорабна едноабсидна базилика с монументален интериор и богата декоративна украса. Църквата и нейната украса са направени от дарения на  миряни и еснафи от околността. По иконите ѝ се срещат множество надписи на гръцки език. Към момента богослужения в църквата се извършват само при специални случаи.
- Църквата "Св. Преображение Господне" в Ивайловград - строена е през 1828 г. на мястото на по-стар храм (престолния камък е от 1805 г.). Иконите, които са от Черквата "Св. Преображение Господне" - катедрален храм на Ивайловградска духовна околиясредата на XIX в., са дело на гръцки майстори зографи. Голям интерес представляват разкошните ажурно резбован двуреден иконостас с растителни и животински мотиви. Впечатляващи и с висока художествена стойност са: царските двери, архиерейският трон, целувателните иконостаси (проскинарии), амвонът, пластичната украса по тавана и колоните и църковната утвар. Църквата изпълнява финкциите на катедрален и главен градски храм и е отворена за богослужения всяка неделя.
По-голяма част от църквите в района са строени след 1830 г. и особено след Хатихумаюна от 1856 г., когато се дава повече права на християнското население в Османската империя. Именно тогава църковно-националните борби взимат своя връх. През този период са построени храмовете "Св. Анастасий" в с. Белополяне (1838 г.), "Св. Панталеймон" в с. Пелевун (1843 г.) и др. Тогава са възстановени и манастирите:
Ивайловградският манастир- Ивайловградски (Лъдански) "Св.Св. Константин и Елена" - основан през XIII в., той  изживява разцвет през XIV в., когато в него резидира епископа на Лютицката митрополия, чийто център е близкия град-крепост Лютица. През XVII - XVIII в. обителта е в упадък и на два пъти бива разрушавана. Възстановена е през 1872 г. Манастирът изиграва съдбовна роля в борбите на местното българско население за църковна независимост. През лятото на 1889 г. по време на провеждащия се в него голям събор българите от Ортакьойско обявяват открито неподчинението си спрямо омразния гръцки владика и се присъединяват към Ламбухският манастирБългарската екзархия.
- „Свети Апостоли Петър и Павел“ в с. Ламбух - възстановен през 1814 г с помощта на еснафите на търговците на добитък и симидчиите. През 1913 е ограбен и разрушен. След това, включително и в наши дни, манастирската черква служи за селски храм.


Паскалевата къщаДруги запазени паметници от епохата на Възраждането са няколко старинни къщи, намиращи се в центъра на Ивайловград. Най-представителна от тях е „Паскалевата къща“ - един от най-ярките образци на традиционна градска бубарска къща от края на XIX в. Обявена за архитектурен Възрожденска къща, в която понастоящем се помещава ТИЦ - Ивайловградпаметник на културата, тя е реставрирана и в нея се помещава местният етнографски музей (филиал на Общински истрически музей - Ивайловгад), представящ традиционния бит и поминък в Ивайловградския край през Възраждането. В друга възрожденска къща с оригинална архитектура е поместен Туристически информационен център – Ивайловград.

Паметна плоча на Капитан Петко Войвода, дайствал с четата си из ОртакьойскоСлед Руско-турската освободителна война, според решенията на Берлинския конгрес от 1878 г., Ортакьойския край заедно с други райони от Беломорска Тракия и Македония, остават подвластни на Османската империя. Следва поредната вълна преселническите движения към новоосвободена България.
Ортакьой е временно освободен през октомври 1912 г., по време на Балканската война, когато Източните Родопи попадат в оперативния периметър на Сборна конна бригада под командването на генерал-майор Александър Танев.
Карта на района на временното правителство на Западна Тракия (Гюмюрджинска република)През лятото на 1913 г., след оттегляне на българските войски от района, в Гюмюрджинска област е образувано т.нар. „Гюмюрджинско автономно управление“ с председател Хафъз Сали. По това време започва да се извършва планомерното изтребление на българския национален елемент в Беломорска Тракия, на което дипломатично се придава неофициален характер. Изкуствено се създават трудности и формалности, даващи възможност на автономистите ефективно да използват периода до очакваното възстановяване на българското административно управление в беломорските райони. Гюмюрджинските автономни чети пристигат в Отакьой на 29 юли 1913 г. Местното българско население в околията е оставено на произвола на съдбата. С неговата чест, имот и живот започват да се разпореждат развилнелите се башибузуци, дезертьори от османската армия, гръцки и албански Паметникът в центъра на село Гугутка (Арнауткьой), издигнат в памет на избитите през 1913 г. над сто негови жителишовинисти. Те се оглавяват от Иляз бей, който създава и регионална автономна милиция. Сформирани са пехотни и кавалерийски чети с главатари.
През септември-октомври 1913 г. главорезите от автономните чети убиват, заколват и изгарят в селата Камилски дол, Сив кладенец, Покрован, Хухла, Горно Луково, Горноселци, Арануткьой (дн. Гугутка), Попско и Драбишна над 335 души - мъже, жени, деца и старци.
Унищожени са стотици къщи и стопански пристройки, църкви, училища, читалища. Избити са и местни административни, църковни и просветни дейци. Нанесени са неизлечими психически травми в душевността на местното българско население. Само намесата на XXVII пехотен полк и четите на прославените тракийски войводи Димитър Маджаров и Руси Славов предотвратява тоталното обезбългаряване на Ортакьойския край.
Паметната плоча на паметника на връх Черни ридПрез 1937 г. край село Черни рид (на едноименния връх) на запад от града е издигнат паметник в чест на загиналите български воини по време на Балканската война (1912-1913 г.) и Първата световна война (1915-1918).
До освобождението на Източните Родопи през 1913 г. населението на Ортакьой (Ивайловград) е съставено почти изцяло от гърци и гръкомани (погърчили се българи). В околностите на града преобладават обаче българите (християни и мюсюлмани) и турците. По време на Първата балканска война, за да сломят претенциите на местните българи и българската държава, турски и гръцки чети разоряват българските села в региона. В погромите вземат участие и ортакьойски гърци. След като става известно, че в Ортакьойският край ще остане под контрола на българите, гръцкото население бяга панически пред угрозата от българско Паметник на тракийския войвода Яни Попов, роден в лозенградското село Карахадър (днес в Турция) и починал в Ивайловградотмъщение, при което градчето бива обезлюдено.
След войните и предаването на Беломорска и Източна Тракия на Гърция и Турция много българи напускат родните си места и се отправят към България. Така обезлюденият Ортакьой и села от региона стават дом на български бежанци от Беломорска Тракия, Одринско, както и на завърналите се в родината малоазийци и отделни български семейства от Македония.

Ортакьой е окончателно освободен от османска власт, върнат e на България, след подписването на Цариградския мирен договор от  29 септември 1913 г. Тогава селището остава административен център на Ортакьойска (Ивайловградска) околия, която вече влиза към Гюмурджински окръг, принадлежащ на присъединената към България Западна Тракия.
След освобождението в Ортакьойския край започва бързо социално-икономическо и културно възраждане. Създават се институциите, организациите, ведомствата и структурите на българската държавност. Бързо нараства и населението – почти обезлюденото при освобождението си селище само за около 10 години достига 2 095 жители (1926 г.)
През октомври 1913 г. в Ортакьой е открито първото българско училище (днешното СОУ “Христо Ботев”) с 354 ученика, а през 1914 г. е основано читалище „Пробуда“. Паметник в центъра на града на българският цар Ивайло По-късно е създадено и Физкултурно дружество, Туристическо дружество, Ловно-рибарско дружество.
През 1934 г. се извършва преименуване на новоприсъединените след Балканската война селища и Ортакьой получава днешното си име Ивайловград.
Между двете световни войни Ивайловград е средище на селскостопански район, зает основно с производството на копринени буби и тютюн.

Съществени промени в развитието на селището настъпват след 9 септември 1944 г., с идването на социалистическата власт. При извършване на национализация и образуване на ТКЗС е иззета частната собственост, при което много ивайловградчани остават без препитание. Освен това, поради близостта си до границата с капиталистическа Гърция, Ивайловградския район попада в гранична зона и практически е изолиран. Тези фактори се отразяват негативно върху развитието на града и предизвикват поредната изселническа вълна към вътрешността на страната. Показателен признак за застоя на града през този период са темповете на нарастване на населението му – от 2 907 ж. през 1956 г. до 2 964 ж. през 1965 г. или нарастване с 57 жители за близо 10 години. През 1971 г. към Ивайловград е присъединено село Лъджа, което механично увеличава броя на жителите му на 4 222 (1972 г.).
Освен с отрицателните си проявления, социалистическият период може да бъде запомнен и с редица положителни страни. Постепенно Ивайловград е благоустроен, а на населението му е осигурено препитание. Градът става център на АПК (Аграрно Сградата на читалище "Пробуда"промишлен комплекс), в който се развива лозарство, овощарство, тютюнопроизводство, бубарство, животновъдство. Открити са и няколко промишлени предприятия: тютюневи складове, сушилня за пашкули, завод за крепежни материали, цех за катинари, тъкачен цех и др. За нуждите на ивайловградчани отварят врати: районна болница, детски ясли, 2 детски градини, средно училище и др. Обновена е материалната база на дотогава съществуващите учреждения.
Постигнат е икономически и културен подем, което неминуемо спомага за повдигане на жизнения стандарт на жителите на градчето. Така, населението на Ивайловград започва бавно да нараства и през 80-те годни достига до 5 000 жители.

Входът на градския паркДнес Ивайловград има облика на добре подреден и приветлив град. Съобразно условията на пазарна икономика, местните нужди и дадености, приоритетно място в местния икономически профил заемат селското стопанство, леката промишленост и туризмът. С наличието на забележително археологическо и културно наследство, оригинален фолклор и етнография, изключително богатото биологично разнообразие, исторически забележителности и екологична  природна среда, перспективи за развитие на община Ивайловград се разкриват в разработване на туризма, с различните му разновидности: културен, религиозен, воден и ловен и др.



Източници:
1. Милетич, Любомир. Разорението на тракийските българи през 1913 година, Българска Академия на Науките, София, Държавна Печатница, 1918 г.
2. Гинев, Р. Ивайловград и покрайнината (исторически очерк), София, 1969 г.
3. Николчовска, Мария. Народни Носии в Източните Родопи, ДИ „Септември“, София, 1979 г.
4. Енциклопедия на България, т. 3, изд. БАН, София, 1982 г.
5. Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Константинопол (мемоари), електронното издание.
6. Официален сайт на община Ивайловград - www.ivaylovgrad.org


"Св. Илия" - гр. Ивайловград

Възрожденската църква „Св. Пророк Илия“ се намира в близост северозападно от център на Ивайловград. Разположена е в най-високата част на града, върху хълм, по чиито склонове се е прости...
» виж детайли

"Св. Преображение Господне" - гр. Ивайловград

Възрожденската църква „Св. Преображение Господне“, известна като „Българската“, се намира в централната (старата) част на град Ивайловград. Днес тя изпълнява функциите на ка...
» виж детайли


Епископска църква в крепостта "Лютица" - гр. Ивайловград

Крепостта „Лютица“ се намира на 6 км северозападно от квартал Лъджа на Ивайловград, над изоставеното село Рогозово (закрито през 1965 г.)). Разположена е на било на едно от най-източнит...
» виж детайли


Ивайловградски (Лъджански) манастир "Св. Св. Константин и Елена"

Ивайловградският „Св. Св. Константин и Елена“, известен още и като Лъджански манастир, се намира на около 6 км югозападно от центъра на Ивайловград и на 1,5 км западно от квартал &bdquo...
» виж детайли

СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ ЦЪРКВИ СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ МАНАСТИРИ
 
Алински манастир "Възнесение Господне" Бургаски манастир "Св. Анастасия" Глоговишки манастир "Св. Николай" Долнибогровски манастир "Св. апостоли Петър и Павел" Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Карлуковски манастир "Успение Богородично” Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир "Св. Георги" - с. Ваксево Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Никола" - с. Конска Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мулдавски манастир "Св. Петка" Пенкьовски манастир "Св. Петка" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Понорски манастир "Св. Георги" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Радибошки манастир "Св. Троица" Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Чепински манастир "Св. Пророк Илия"
 
ИЗОСТАВЕНИ ЦЪРКВИ
 
“Св. Елена”- с. Мугла "Гергьова църква" - с. Клисура "Пустата църква“ - с. Камено поле "Св. Атанасий“ - гр. Бобошево "Св. Атанасий“ - с. Раждавица "Св. Атанасий" ("Атанасова цръква") - с. Добърско "Св. Богородица" - гр. Перник (кв. Църква) "Св. Георги" - гр. Банско "Св. Георги" - с. Габрово "Св. Георги" - с. Мирково "Св. Георги" - с. Сеславци "Св. Георги" ("Георгиева цръква") - с. Добърско "Св. Илия" - гр. Банско "Св. Неделя" - с. Ваксево "Св. Никола" - с. Долна Кремена "Св. Пантелеймон“ - с. Полетинци "Св. Петка" - с. Крапец "Св. Прокопий" - с. Стоб "Св. Пророк Илия" - с. Червена могила "Св. Рангел" - с. Слокощица "Св. Св. Апостоли Петър и Павел" - с. Мала църква "Св. Спас" - гр. София "Св. Троица" ("Копана цръква") - с. Добърско "Св. Четиридесет Мъченици" - с. Липен "Свети Петър" - гр. Брезник Две църкви под "Монастир баир" - с. Завет Епископска църква "Св. Троица" - с. Крупник Късносредновековна църква - с. Габров дол Късносредновековна църква - с. Чешлянци Късносредновековна църква в м. "Църквето" - с. Бераинци Средновековна църква - с. Горски Горен Тръмбеш Средновековна църква - с. Дренково Средновековна църква - с. Меча поляна Средновековна църква - с. Радуй Средновековна църква - с. Руен Средновековна църква край с. Янково Църква в крепостта "Кулата-Градот" - гр. Ракитово Църква в местн. "Църквище" - с. Искра Църква в местността "Кръсто-Блато" - с. Ветрен Църква в местността "Манастира" - с. Цървеняно Църква в местността "Патарец" - с. Попово Църква до крепостната стена - гр. Крумовград Църква на Манастирските възвишения - с. Голям Манастир Църква при крепостта "Фотинско кале" - с. Фотиново Църква при оброк "Св. Прокопий" - с. Туроковци Църквата до Каралашева махала - с. Красава Църкви в местността "Клисеери" - с. Съединение
 
ИЗОСТАВЕНИ МАНАСТИРИ
 
Арчарски манастир “Св. Никола” Ахтополски манастир "Св. Яни" Батулски манастир “Св. Атанас” Бовски манастир "Св. Пантелеймон" Брестовички манастир Брусарски манастир “Св. Архaнгел Михаил” Бургаски манастир "Св. Анастасия" Велковски манастир "Св. Св. апостоли Петър и Павел" Веслецки манастир "Св. Спас" Воденски манастир Врачански манастир "Св. Троица" Върбовнишки манастир "Св. Никола" Главановски (Глава) манастир „Св. Николай” Глоговишки манастир "Св. Николай" Горнокознички манастир Гушовски манастир „Свети Архангел Михаил“ Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Драгомански манастир Дренски манастир "Успение Богородично" Емонски манастир "Св. Николай" Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Завалски манастир "Св. Никола" Искрецки манастир "Успение Богородично" Кондофрейски манастир Кръстецки манастир "Св. Богородица" Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир “Света Богородица" - с. Жеравна Манастир „Св. Троица“ при тюрбето на Гази баба - с. Петко Славейков Манастир "Възнесение Господне"- с. Брезе Манастир "Градище" - гр. Бобошево Манастир "Св. Димитър" - с. Бъта Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Дух" - с. Косача Манастир "Св. Никола" - с. Конска Манастир "Св. Пантелеймон" - с. Стоян Заимово Манастир "Св. Стефан" - гр. Ахтопол Манастирски комплекс на остров "Св. Тома" Манастирче "Св. Илия" - с. Бяла вода Манастирче "Св. Петка" - с. Лобош Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мътнишки манастир "Св. Николай" Нанковски манастир Огойски манастир "Св. Пантелеймон" Осиковски манастир "Св. Богородица" Перущенски манастир "Св. Тодор" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Прибойски манастир Равненски манастир "Св. Богородица" Радибошки манастир "Св. Троица" Расовски манастир 'Света Троица' Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Свогевски манастир "Св. Петка" Сеславски манастир "Св. Николай" Скравенски манастир „Преображение Господне“ Смочански манастир Созополски манастир "Св. св. Кирик и Юлита" Сотирски манастир "Св. Петка" Средновековен манастир - с. Църварица Средновековен манастир в м. "Манастиро" - гр. Земен Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Голема Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Мала Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Таваличево Средновековен манастир в местн. "Студенец" Средновековен манастир на връх Манастирище - гр. Батак Средновековен монастир - с. Манастирище Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Хърлецки манастир "Св. Троица" Чудински манастир "Св. Пантелеймон"