ЕПАРХИИ И ОБЛАСТИ
 
 
ЦЪРКВИ И МАНАСТИРИ
 
 
ПОСЛЕДНО ДОБАВЕНИ
 
Средновековни църкви
Епископска църква в крепостта "Лютица" - гр. Ивайловград
 
ДЪРЖАВА: България
ОБЛАСТ: Област Хасково
НАСЕЛЕНО МЯСТО: Ивайловград
ЕПАРХИЯ: Пловдивска
ДУХОВНА ОКОЛИЯ : Ивайловградска
СТАТУС: Археологически паметник
СЪСТОЯНИЕ: Нереставрирана
ДАТИРОВКА: Средновековна
 

Крепостта „Лютица“ се намира на 6 км северозападно от квартал Лъджа на Ивайловград, над изоставеното село Рогозово (закрито през 1965 г.)). Разположена е на било на едно от най-източните възвишения от източнородопския рид Сърта, на 567 м над. вис.  
Пътят за крепостта минава през Лъджанския манастир, докъдето може да се достигне с лек автомобил, а от там, в продължение на около 4 км, пътят е черен, достъпен само за високопроходима кола (или 1-1,5 часа пеша). Черният път минава покрай средновековен мост на река Атеренска (Армира), край чието по-долно течение се намира античната вила „Армира“.
Лютица е една от най-добре запазените български средновековни крепости и една от най-големите в Източните Родопи. Известна е още с имената „Мраморният град“ и „Цитаделата на Калоян“.

История:
Пръв изследовател на старинната крепост, станала известна в литературата като „Калето до село Рогозино“ е видният български археолог д-р Иван Велков, който я описва в свои изследвания от 30-те години на XX в.
Първото археологическо проучване на крепостта се осъществява през лятото на 2002 г. от екип с ръководител археолога доц. д-р. Бони Петрунова. Редовните археологически разкопки продължават през 2004 – 2006 г., а след четиригодишно прекъсване и през 2011 и 2013 г.
През това време, освен научното проучване, крепостта е и социализирана: пътят до нея е частично рехабилитиран, почистена е от растителността, поставени са указателни табели, направени са места за отдих, оформени са пътеки до проучените сектори. В резултат обектът е превърнат в привлекателна туристическа дестинация.

Архитектурното устройство на крепостта и намерените в нея находки - керамика, накити, монети, битови предмети от кост и метал, архитектурни детайли и др. показват, че хълмът е бил обитаван от началото на І хил. пр. Хр. до XVII-XVIII в.
Благоприятните условия за живот и доброто местоположение на мястото, от което се разкрива просторна гледка, са причина то да бъде населено още през късната бронзова епоха. Предполага се, че първи негови обитатели са траките, които изграждат на възвишението укрепено селище. Следи от тяхната култура се намират в най-долният археологически слой.
През късната античност (IV - VI), когато тези земи влизат в пределите на Източната Римска империя (Византия), на хълма е построена крепост, като част от фортификационната система в Родопите. Вероятно първоначалните ѝ функции са били свързани с охраната на един от пътищата от Адрианопол (Одрин) към вътрешността на планината. Тя е един от последните постове (в това число крепостите „Родостица“, „Мезек“ и др.) преди навлизане в Тракийската низина.
През средновековието Лютица се разраства и обособява в град-крепост, с мощна крепостна стена и представителни църковни и административни сгради. Това е времето, през което крепостта се превръща в епископски център. Известно е, че още в началото на IX в. тя става средище на епископия към епархия Тракия, подчинена на митрополита на Филипопол на Константинопилската патриаршия. Крепостта се споменава под името „Литица“ или „Лютица“ от няколко византийски автори, като за първи път то се появява в епископските списъци от времето на император Лъв VI (886–912). Тя е упомената е и по–късно, около 940 г. През XIV в. лютицкият архиерей е въздигнат на митрополитски трон и присъствието му е отбелязано в епархийските списъци от 1342, 1347 и 1351 г.
Функцията на Лютица като църковен център се потвърждава и от разкрита при археологически разкопки голяма трикорабна базилика от IX в. В нея са открити множество находки, сред които мраморни плачи с пластична украса, свидетелстващи за някогашно величие на храма. Сред артефактите присъства и част от  кръст, вероятно стоял най-отгоре на църквата.
Базиликата е била използвана вероятно до края на ХIV век, когато е била разрушена от османлиите. След това върху централният ѝ кораб е издигната нова, по-малка еднокорабна църква, която просъществува до ХVII век. През този период около нея се развива обширен некропол, но някои от гробовете са по-ранни, има дори погребения, датирани от X в. Сред тях е разкрит гроб на висш духовник, вероятно на един от архиереите на църковното средище. Полагането на покойника е характерно за погребенията на висши духовници. Духовникът е бил поставен седнал, облегнат назад. Ръцете му са били плътно притиснати към гърдите под брадичката, а в дясната си ръка е държал разкошен посребрен бронзов кръст. Интересна подробност е, че на кръста има надпис на български език, който не е характерен за това място и тази епоха (откритите надписи в крепостта са основно на гръцки). Вероятно архиереят е бил погребан в един от кратките периоди, през които крепостта е била българско владение.
Съществува хипотеза, че по време на османското робство на мястото на разрушената базилика е било разрешено да се изгради нова църква, която е стърчала на най-високото място на хълма в продължение на няколко века (до ХVII в.), поради съществувал в близост манастир, чиито сгради са разкрити под самата крепост. При неговите рушевини е намерен бронзов медальон с изображение на двугалав орел с корона, което е гербът византийската императорска фамилия на Палеолозите, станал по-късно и символ на Цариградската патриаршия.
В контекста на историческите събития за района на Източните Родопи, Ивайловградско става част от българската държава още в първата половина на IX век, при кан Пресиян (836-852), когато границата с Византия минава приблизително по същите места, както и днес. Тогава Лютица се оказва погранична крепост и играе важна роля в отбранителната
система на средновековната българска държава. Изхождайки от нейното разположение - на място с много добра видимост, край трасето на пътя от Димотика към вътрешността на Родопите, то и през средните векове укреплението продължава да охранява подстъпите от Димотика и Одрин към планината, където през този период минава южната граница на българската държава .
Почти със сигурност може да се твърди, че твърдината е в български ръце по време на владетелите: Борис I, Симеон, Петър (?), Калоян и Иван Асен II.
Лютица достига своя разцвет в XIII-XIV в., когато от епископски център става митрополитски център. Предполага се, че крепостта е преизградена и разширена по време на управлението на цар Калоян (1197-1207 г.), който има пряко участие в събитията, които се разиграват в този район. В края на XII - началото на XIII век земите около днешния Ивайловград се превръща в арена на военни действия между България и Латинската империя. Към 1199 г. цар Калоян освобождава областта от византийско владичество, с което тукашните крепости се превръщат в изходни пунктове в походите му срещу превзелите Константинопол латини – кръстоносци. Счита се, че една от отправните точки на българите за нападение срещу латините е именно Лютица. Според византийският хронист Никита Акрополит след обсадата на Димотика (1206 г.) Калоян отстъпил назад (на запад, към Родопите) и поел по долината на Арда. Съвременникът и участник в събитията - рицарят Жофроа дьо Вилардуен, който е свидетел на оттеглянето, пише че българският владетел настанява войските си „в една подвластна нему крепост“. Някои историци са на мнение, че това е крепостта Лютица. Не случайно едно от имената, с които е известна старината е „Цитаделата на Калоян“.
Голяма част и важни факти от историята на Лютица научаваме от големия брой монети, открити на територията на археологическия паметник. Така например,  две монети - на императорите Роман III Аргир (1028-1034) и Алексий I Комнин (1081-1118) са доказателство за разрастването на укреплението и увеличаване на значението му в района на Източните Родопи през Х-ХІ в. Ценна находка е и една монета на цар Иван Асен II (1218-1241), с неговия лик и надпис. Известно е че той е първият български цар, започнал да сече монети.
Особен интерес представляват разкритите в укреплението сребърни монети - торнезета на Атинското дукство. Сред тях попадат такива на: Чарлс II (1278 – 1289), Изабела дьо Вилардуен (1297 – 1301), племенница на Жофроа дьо Вилардуен, Ги II Дьо Ла Рош (1287 – 1308). Те свидетелстват за латинско присъствие в района от края на XIII до началото на  XIV век.
Друга ценна находка са две сребърни монети с номинали половин и един василикон (василикони са сечени само от края на XIII докъм 90-те години на XIV век). Тази, с по-големия номинал на опаката страна има изображения на Св. Димитър и на император Андроник III Палеолог (1325-1341 г.), а на лицевата страна се разпознава Христос, седнал на трон, с лява ръка пред гърдите и с евангелие в дясната ръка. Същите сюжети, но с император Йоан VI Кантакузин (1347-1354 г.)  може да се видят и на по-малкия номинал, който е по-добре запазен.
Наличието на последните две монети в крепостта е съвсем обяснимо, тъй като областта Ахридос (Източните Родопи) и крепостите в нея, сред които и Лютица, са един от основните плацдарми в събитията, разиграли се по време на Гражданската война във Византия от 1341-1347 г. Тази война се води между привърженици на Йоан VI Кантакузин и привърженици на регентския съвет на Йоан V Палеолог, начело с Анна Савойска. В нея император Андроник III остава в историята като първия василевс, използвал турски наемници за решаване на балкански междуособици в конфликта с дядо си Андроник II.
Йоан Кантакузин отива още по-далече, като ги оставя да се заселят на полуострова. Той е сред регентите на малкия Йоан V и временно му отнема властта като използва войниците на смирненския емир Умур. В тези събития взема участие и българският феодал - севастократор Момчил, станал известен като Момчил войвода (Момчил юнак). Първоначално Момчил е съюзник Йоан VI Кантакузин, но в последствие се обръща срещу него и завзема град Ксанти, който става негова столица, а на изток, както съобщава самият Кантакузин, "стигнал чак до Мора" (област, която е в Източните Родопи и вероятно е идентична с по-рано споменаваната от хронистите област Ахридос). От тези сведения може да се допусне, че за кратко време земите около днешния Ивайловград, а вероятно и крепостта Лютица, са влизали в момчиловите владения. След смъртта на Момчил, загинал геройски в неравен бой на 7 юли 1345 г. срещу обединените войски на Умур бег и на Кантакузин, Лютица е отново на подчинение на претендента (на византийците), като остава в такава зависимост до завладяването на Родопската област от османлиите около 1361 г.
През 1346 г., изплашен от агресията на османския султан Орхан, Кантакузин търси подкрепа в Търново и Иван Александър му я обещава, но под влияние на сръбския цар Стефан Душан се отмята и така се проваля първият опит за общ фронт срещу турците. Българският цар се възползва от кризата във Византия и превзема укрепеният град Плъвдив (Пловдив) и осем крепости в Родопите.
Градът-крепост Лютица се споменава в написаната от Йоан Кантакузин "История на Йоан Кантакузин в 4 книги", обхващаща събитията от 1320–56 (с добавки до 1362), която всъщност е ценен извор и за българската история. Според неговите писания през зимата на 1342/1343 г. крепостта приютява отряд на бъдещия император (Йоан Кантакузин), който бил изпратен да търси провизии. През тази люта зима, толкова люта че измрели от студ около 500 турски войника от контингента на Умур бег, чиито кораби били на котва в р. Марица, войската в Димотика, главен град на император Кантакузин “толкова изпаднала в оскъдица”, че се отдала на грабеж из селищата в Тракия, клонящи към противниковия лагер и ”един отряд от около 200 конника и още толкова пехотинци излезли от града за плячка, обаче суровата зима така връхлетяла върху тях, че те се принудили сами да отидат при неприятеля, понеже изнемогвали вече от студ. Наистина когато всичките пехотинци пристигнали вкупом при градчето Литица, началникът на града, който тайно принадлежал към партията на императора /Кантакузин/, заключил войниците в една къща уж под стража. Той ги стоплил и подкрепил с други необходими неща, а след третия ден доброволно ги пуснал да избягат. И те като избягали всички вкупом веднага се върнали в Димотика, а началника на крепостта се провини пред воюващите с императора....“
Йоан VI Кантакузин абдикира в полза на Йоан V през 1354 г., след което се замонашава под името Йоасаф в манастира Ватопед на Света гора.
След като Лютица е превзета от османлиите към 1361 г., впоследствие укреплението се оказва във вътрешността на разрастващата се Османска империя и губи значението си като фортификационно съоръжение. През първите векове на османското робство тя продължава да бъде център на Лютицката митрополия. И както беше споменато по-горе, през този период върху основите на старата епископска църква, съобразно тогавашните закони, е изградена по-малка църква, която едновременно обслужва и нуждите на малък манастир, намиращ се в подножието на хълма.
Живота в крепостта просъществува до към XVII - XVIII в., когато бива напусната, а жителите ѝ се преселват край близките минерални извори и основават село Лъджа (от турски Ълъджа/Ilıca - горещ минерален извор). Тогава седалището на лютицкия архиерей се премества в намиращия се край селото Лъджански манастир. По това време възниква и село Ортакьой (Ивайловград).
Дълго време след напускането на крепостта, в нейното източно подножие, съществува селище, което носи името Асарлъка (от турската дума Хисар – крепост). По-късно, след 1913 г., когато тези земи са върнати на България, то е преименувано на Рогозово (през 1934 г.). Към средата на XX в. селото напълно обезлюдява, което довежда до премахване на името му от списъка на населените места (през 1965 г.). Днес по пътя за крепостта се минава през селото, където все още стърчат руини от къщи.
По разкази на местни жители последната човешка интервенция в крепостта Лютица, преди да започне археологическото ѝ проучване едва в началото на XXI в. и като се изключат редовните иманярски набези, е извършена през 50-те години на ХХ в., когато стените ѝ са били обстрелвани с артилерия по време на учения на Българската народна армия.


Архитектура:

За крепостта:
Крепостта „Лютица“ е разположена на площ от 26 декара. Оградена е от крепостни стени с обща дължина над 600 м, които, следвайки конфигурацията на терена, на повечето места са добре запазени (достигат на височина до 10 м). Те очертават неправилна елипса с изпъкнала северна страна. Някога укреплението е било оградено с още една крепостна стена. Има само един вход, от запад, който е фланкиран от две правоъгълни кули, разположени с дългата си страна перпендикулярно на стените. Крепостта е съоръжена общо с 13 кули (включително тези на портата), от които 12 са с правоъгълен план и една с осмоъгълен, която се намира в югоизточния ъгъл на съоръжението.
Крепостта е изградена предимно от ломени мраморни късове, споени с хоросан. Поради този факт е придобила и известност като „Мраморният град“.
В крепостта има две средновековни църкви, строени една върху друга в различно време. Около тях е проучен средновековен некропол с цистови гробове. Във вътрешността на т.нар. цитадела (вътрешна крепост) са разкрити и проучени още и: жилищна кула (донжон) до южната крепостна стена, която за сега е най-голямата проучена сграда в крепостта, две водохранилища (щерни), останки от канализационна система, две сгради в югозападния край, в едната от които, на вид представителна, се предполага, че през XII-XIII в. е била разположена сарафска работилница. Освен това, около крепостта има следи от външен град, а в подножието на хълма са разположени некрополи от различни епохи.

За църквите:
Двете средновековни църкви са разположени почти в центъра на крепостта (цитаделата). По-ранната църква, известна като „Епископската“, по план е огромна трикорабна базилика с една апсида и притвор от запад. Масивният ѝ градеж е от ломени камъни, споени с хоросан. От намерените в насипа фрагменти се разбира, че този храм е бил доста представителен, богато украсен със стенописи и с пластично декориран мраморен иконостас и интериор. От стенописната украса са открити дребни фрагменти от стенопис в червено, кафяво, оранжево, охра, синьо и бяло. Подът е бил покрит с големи керамични плочки с  глиненочервен цвят.
По-късната църква е много по-малка от предишната. Тя е еднокорабна и е изградена върху централния кораб на базиликата, като апсидата ѝ съвпада с тази на по-стария храм. Но нейната надлъжна ос образува ъгъл с надлъжната ос на базиликата, което дава основание да се предположи, че когато е строена късносредновековната църква не е имало видими останки (над земята) от стария храм. Входът ѝ е от запад, но има такъв и от юг. Покривът на тази малка църквица е бил двускатен, покрит с керемиди. Подът ѝ е настлан с плочести камъни.
 

Източници:
1. Велков, Ив. Прочути крепости. Старата Лютица. Крепости по Арда. София, 1938 г.
2. Вилардуен, Ж. Завладяването на Константинопол. (превод от старофренски - Иван Божилов). София, 2000 г.
3. Петрунова, Б. Археологически проучвания на крепостта Лютица до Ивайловград. – В: Археологически открития и разкопки през 2002 г. София, 2003, 140.
4. Петрунова, Б. Археологически проучвания на крепостта Лютица. – В: АОР през 2005  г., София, 2006 г.
5. Петрунова, Б. Археологически проучвания на крепостта Лютица до с. Рогозово, Община Ивайловград. – В: АОР през 2006 г. София, 2007, 556- 558.
6. Петрунова, Б.; Василева, Е.; Димитрова, Я. Крепостта Лютица до Ивайловград. –
В: АОР през 2011 г. София 2012, 450.
7. Петрунова, Б.; Василева, Е.; Димитрова-Тасева, Я. Крепостта Лютица до Ивайловград. – В: АОР през 2013 г. София 2014, 501-504.
 

 
ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР
СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ ЦЪРКВИ СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ МАНАСТИРИ
 
Алински манастир "Възнесение Господне" Бургаски манастир "Св. Анастасия" Глоговишки манастир "Св. Николай" Долнибогровски манастир "Св. апостоли Петър и Павел" Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Карлуковски манастир "Успение Богородично” Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир "Св. Георги" - с. Ваксево Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Никола" - с. Конска Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мулдавски манастир "Св. Петка" Пенкьовски манастир "Св. Петка" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Понорски манастир "Св. Георги" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Радибошки манастир "Св. Троица" Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Чепински манастир "Св. Пророк Илия"
 
ИЗОСТАВЕНИ ЦЪРКВИ
 
“Св. Елена”- с. Мугла "Гергьова църква" - с. Клисура "Пустата църква“ - с. Камено поле "Св. Атанасий“ - гр. Бобошево "Св. Атанасий“ - с. Раждавица "Св. Атанасий" ("Атанасова цръква") - с. Добърско "Св. Богородица" - гр. Перник (кв. Църква) "Св. Георги" - гр. Банско "Св. Георги" - с. Габрово "Св. Георги" - с. Мирково "Св. Георги" - с. Сеславци "Св. Георги" ("Георгиева цръква") - с. Добърско "Св. Илия" - гр. Банско "Св. Неделя" - с. Ваксево "Св. Никола" - с. Долна Кремена "Св. Пантелеймон“ - с. Полетинци "Св. Петка" - с. Крапец "Св. Прокопий" - с. Стоб "Св. Пророк Илия" - с. Червена могила "Св. Рангел" - с. Слокощица "Св. Св. Апостоли Петър и Павел" - с. Мала църква "Св. Спас" - гр. София "Св. Троица" ("Копана цръква") - с. Добърско "Св. Четиридесет Мъченици" - с. Липен "Свети Петър" - гр. Брезник Две църкви под "Монастир баир" - с. Завет Епископска църква "Св. Троица" - с. Крупник Късносредновековна църква - с. Габров дол Късносредновековна църква - с. Чешлянци Късносредновековна църква в м. "Църквето" - с. Бераинци Средновековна църква - с. Горски Горен Тръмбеш Средновековна църква - с. Дренково Средновековна църква - с. Меча поляна Средновековна църква - с. Радуй Средновековна църква - с. Руен Средновековна църква край с. Янково Църква в крепостта "Кулата-Градот" - гр. Ракитово Църква в местн. "Църквище" - с. Искра Църква в местността "Кръсто-Блато" - с. Ветрен Църква в местността "Манастира" - с. Цървеняно Църква в местността "Патарец" - с. Попово Църква до крепостната стена - гр. Крумовград Църква на Манастирските възвишения - с. Голям Манастир Църква при крепостта "Фотинско кале" - с. Фотиново Църква при оброк "Св. Прокопий" - с. Туроковци Църквата до Каралашева махала - с. Красава Църкви в местността "Клисеери" - с. Съединение
 
ИЗОСТАВЕНИ МАНАСТИРИ
 
Арчарски манастир “Св. Никола” Ахтополски манастир "Св. Яни" Батулски манастир “Св. Атанас” Бовски манастир "Св. Пантелеймон" Брестовички манастир Брусарски манастир “Св. Архaнгел Михаил” Бургаски манастир "Св. Анастасия" Велковски манастир "Св. Св. апостоли Петър и Павел" Веслецки манастир "Св. Спас" Воденски манастир Врачански манастир "Св. Троица" Върбовнишки манастир "Св. Никола" Главановски (Глава) манастир „Св. Николай” Глоговишки манастир "Св. Николай" Горнокознички манастир Гушовски манастир „Свети Архангел Михаил“ Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Драгомански манастир Дренски манастир "Успение Богородично" Емонски манастир "Св. Николай" Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Завалски манастир "Св. Никола" Искрецки манастир "Успение Богородично" Кондофрейски манастир Кръстецки манастир "Св. Богородица" Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир “Света Богородица" - с. Жеравна Манастир „Св. Троица“ при тюрбето на Гази баба - с. Петко Славейков Манастир "Възнесение Господне"- с. Брезе Манастир "Градище" - гр. Бобошево Манастир "Св. Димитър" - с. Бъта Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Дух" - с. Косача Манастир "Св. Никола" - с. Конска Манастир "Св. Пантелеймон" - с. Стоян Заимово Манастир "Св. Стефан" - гр. Ахтопол Манастирски комплекс на остров "Св. Тома" Манастирче "Св. Илия" - с. Бяла вода Манастирче "Св. Петка" - с. Лобош Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мътнишки манастир "Св. Николай" Нанковски манастир Огойски манастир "Св. Пантелеймон" Осиковски манастир "Св. Богородица" Перущенски манастир "Св. Тодор" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Прибойски манастир Равненски манастир "Св. Богородица" Радибошки манастир "Св. Троица" Расовски манастир 'Света Троица' Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Свогевски манастир "Св. Петка" Сеславски манастир "Св. Николай" Скравенски манастир „Преображение Господне“ Смочански манастир Созополски манастир "Св. св. Кирик и Юлита" Сотирски манастир "Св. Петка" Средновековен манастир - с. Църварица Средновековен манастир в м. "Манастиро" - гр. Земен Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Голема Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Мала Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Таваличево Средновековен манастир в местн. "Студенец" Средновековен манастир на връх Манастирище - гр. Батак Средновековен монастир - с. Манастирище Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Хърлецки манастир "Св. Троица" Чудински манастир "Св. Пантелеймон"