ЕПАРХИИ И ОБЛАСТИ
ЕПАРХИИ АДМИНИСТРАТИВНИ ОБЛАСТИ
 
 
ЦЪРКВИ И МАНАСТИРИ
 
 
ПОСЛЕДНО ДОБАВЕНИ
 
СЕЛО
Гугутка
 

Местоположение и географска характеристика:
Общ изглед на село ГугуткаГугутка е село в Южна България. Намира се в община Ивайловград, Област Хасково. Отстои на 340 км югоизточно от столицата София, на 100 км в същата посока от Хасково и на 32 км югозападно от Ивайловград. То е едно от най-отдалечените от На влизане в селотообщинския ценър селища в общината. Държавната граница с Гърция се намира на 10 км южно по права линия от него. Гугутка граничи със следните села: Бялградец (на запад), Пъстроок (на север), Ленско (на североизток), Бели дол (на изток) и Гнездаре и Ботурче (на юг-югоизток).

Долината на Бяла река край ГугуткаСело Гугутка е разположено в Източните Родопи, в северното подножие на рида Мъгленик,  на десния бряг на Бяла река (приток на Луда река от басейна на р. Марица), на 190 м надм. вис. Недалеч в югоизточна посока Бяла река приема свой ляв приток – малката река Арпа дере. Селото е обгърнато от всички страни със средно високи полегати хълмове, обрасли предимно с широколистни гори. Един от тях е историческият хълм Пиндюрди, който се извисява между Бяла река и Арпа дере.
По поречието на Бяла рекаКлиматът е преходно-средиземноморски, като поради достигащия до тук беломорски полъх, зимите са меки с краткотрайна или почти без снежна покривка, а летата - горещи и сухи. Преобладават предимно излужени канелено горски почви. Тези прородни условия благоприятстват за развитие на растениевъдство (предимно технически култури и овощарство) и животновъдство. До недалечното минало основен поминък на местните хора е бил тютюнопроизводството и овцевъдтсвото.
Защитената местност "Меандрите на Бяла река" (снимка: dev.forgottenbulgaria.com)Село Гугутка се намира в един от най-екологично чистите райони в България. В близост до него се простират защитените местности „Хамбар дере“ (западно от селото) и "Меандрите на река Бяла" (в източна посока), в които се среща изключително разнообразие на редки и застрашени видове растения и животни. Последната обхваща най-атрактивната част от средното течение на Бяла река с красив комплекс от меандри (в землищата на близките села Железари и Меден бук), където са запазени едни от малкото у нас естествени гори от включения в националната Червена книга източен чинар и лиани. В тази местност намират убежище животински видове със световно природозащитно значение. Така например, от установените 94 вида птици, 56 имат европейско значение, като тук се срещат 6 от 9-те биомно ограничени вида за България, характерни за средиземноморската зона: испанско Орел-змияркаменарче, голям маслинов присмехулник, червеногушо коприварче, малко черноглаво коприварче, белочела сврачка и черноглава овесарка. Районът е постоянно място за хранене и почивка на световнозастрашения черен лешояд и едно от най-важните места в страната за гнездене на орела-змияр, късопръстия ястреб, малкия орел, чухала, горската чучулига, големия маслинов присмехулник и белочелата сврачка.
Поглед към гористите хълмове на защитената местност "Хамбар дере" (в дъното, в ляво)Природозащитената местност "Хамбар дере" е най-труднодостъпната защитена територия в в тази част на България. Обявена е с цел опазване на комплекс от естествени крайречни горски формации, дъбови гори и местообитания на защитени Представител на фауната в "Хамбар дере" - видра (снимка: newthraciangold.eu)и редки видове риби, земноводни, влечуги, птици и бозайници. С площ от 101 ха, тя обхваща долното течение на река Хамбар дере преди вливането ѝ в Бяла река (в землищата на селата Казак и Бял градец), чиито брегове са покрити от почти непрекъсната ивица девствени дъбови гори на възраст над 100 г. (благун, цер, космат дъб), съобщества на върба, елша, лиани и флористични видове с висок природозащитен статус.

Гугутчани на сладка приказка пред селската кръчма (снимката посвещаваме на момичето в най-дясно, което на този ден имаше рожден ден)
Населението на село Гугутка към 2014 г. наброява около 70 жители (с постоянен и настоящ адрес). В етно-религиозно отношение то е представено от българи-християни и българи-мюсюлмани. Понастоящем последните са мнозинство, за разлика от недалечното минало, когато селището е било изцяло християнско.



За името на селото:
Селището носи днешното си наименование - „Гугутка“ от 1934 г., когато е преименувано заедно с много селища в България. Новото му име няма връзка с Пейзаж от с. Гугуткапредходното - „Арнауткьой“, което в превод от турски език означава „селото на Арнаутина (Албанеца)“. Според предания, легенди и историческите извори, през различни периоди от многовековното си съществуване, селището носи и имената: Биндирди, Каба ага (Каба агалъ), Каба ага Арнауткьой, Кабаач – Кабаач Арнауткьой, Караач, Караагач, Върбица, Нихор и Киредж Арнавуд.


История:
Поради липса за задълбочени археологически проучвания за сега не е установено по кое време се заселват ранните обитатели на района. Но изхождайки от Долмен в местността "Хамбар дере" край с. Черничевотукашните благоприятни условия за уседнал живот и наличието на мегалитни гробни съоръжения в близост – с. Гугутка се намира на място между два значими тракийски некропола от долмени - единият в местността „Хамбар дере“ край с. Черничево, а другият край с. Пелевун, като първият е датиран към края на II хил. пр. Хр., то може да се приеме, че в землището на днешното село е съществувал  поселищен живот още през тракийско време.
Вероятно в района съществуват селища и през римската епоха, късната античност (ранновизантийската епоха) и ранното средновековие, но тъй като няма почти никакви исторически сведения и доказателства за това, съществуването им остава в сферата на предположенията. Историята на тези предполагаеми селища – далечни предшественици на днешното Гугутка, може да влезе в контекста на историята на Източните Родопи.
Карта на римските провинции на Балканите с Тракия (в зелено)Както е известно, тукашните земи, населявани от траки (вероятно от племето беси) са част Одриското тракийско царство до 45-46 г. сл. Хр., когато неговите територии, включително и Родопската област, влизат в границите на римска провинция Тракия. Независимо от това, до края на античните векове и дори в началото на средновековието (около VII в.) в Родопите се запазват компактни тракийски маси. След разпада на Римската империя през IV в., тези земи остават в пределите на Източната Римска империя (Византия) с център Константинопол. В края на VI – началото на VII в. планината е подложена на масирано нашествие на славяни от север, с което настъпват големи етнически и културни промени. За сега няма точни сведения дали и кога славяни се установяват за постоянно в района на Гугутка. Сериозното затруднение за точно определяне на периода и ареала на славянското заселване, както по-горе се споменава, идва от липсата на достатъчно археологически проучвания.
Установено е че българската народност в Родопите се  формира още през IX век, в резултат на продължителното съжителство на траки и славяни, и не без участието на българите, които играят обединяваща роля. През 837 г. славянското племе смоляни вдига въстание против византийската власт (дотогава Родопите влизат в границите на Византийската империя) и на помощ се притичат български войски, начело с кавхан Исбул. Това става по време на управлението на българската държава от кан Пресиян (836-852 г.). Вследствие, цялата Родопска област и Беломорието са присъединени към България, където остават до края на X век, когато започва покоряването на българските земи от Византия. По-късно, след възстановяването на Втората българска държава (края на XII в.), Родопите преминават ту във византийски, ту в български ръце. В различни периоди Източните Родопи носят различни имена - Славееви гори (това име е общо за цялата планина), Ахрида и Мора. Битката за надмощие между българи и ромеи се води с променлив успех. Най-големите си победи българската държава постига при управлението на царете Симеон Велики, Калоян и Иван Асен II, при които Източните Родопи, включително и районът на с. Гугурка, са българска територия.
Карта на България при управлението на цар КалоянНай-съществена връзка с тези земи има българският цар  Калоян (1197-1207 г.), с проведените от него военни кампании, при които българските войски най-активно действат в района на Източните Родопи, много вероятно и в Гугутка. Потвърждение на това твърдение намираме в не еднократно засичане на историческите факти с местни предания. Известно е че, през месец юни 1206 г. Калоян обсажда Димотика (дн. град в Североизточна Гърция), като се ползва от подкрепата на планинците, живеещи западно от ромейския град, т.е. в Източните Родопи. След няколко дни, както съобщава един от хронистите на тези събития, Жофроа дьо Вилардуен, латинската армия на Четвъртия кръстоносен поход тръгнала от Цариград към Димотика, за да помогне на обсадения град. Латинците били предвождани от регента на империята, Хенрих Фландърски, който замествал пленения си брат император Балдуин Фландърски. Калоян предпочел да не влиза в открит бой и отстъпил към Източните Родопи, а латинците го последвали в планината. Вилардуен пише: „А Йоанис [Калоян] се махна и язди назад към своята страна. Те [латинците] го следваха така пет дни; а той вървеше все пред тях. Тогава на петия ден те се настаниха в един замък, който се казва Фраим. Там престояха три дни...“ Месторазположението на Фраим не е ясно установено и има различни Крепостта "Моняк" (Мнеакос) край Кърджали, превзета от латините по време на Четвъртия кръстоносен поход, където те узнават за смъртта на император Бодуен Фландърски и избират Хенрих за император на Латинската империя.предположения. Според историците най-убедителното гласи хипотезата, че това е крепостта, разположена край място, където река Крумовица се влива в Арда. Известният историк Васил Златарски предполага, че Калоян се е оттеглил по долината на река Арда (а защо не край Бяла река?!), което значи, че е бил в непосредствена близост, а вероятно и в близки взаимоотношения с тукашните българи. Неслучайно в края на август същата година българската войска се връща и превзема Димотика.
Крепостта "Бял град" край ГугуткаСпоред местните предания, по време на оттеглянето си във вътрешността на планината, цар Калоян престоява известно време в здравата крепост „Бял град“ (Бяло градище), чиито развалини и днес гордо стърчат край с. Гугутка. Преданието продължава със сведението, че българският владетел престоял в нея след една от битките му в района, като използвал престоя си за подготовка на нови атаки срещу Димотика и Одрин.
Наличните данни сочат към заключението, че през средновековието крепостта „Бял град“ изпълнява функциите на сателитен Крепостта "Лютица" край Ивайловградподдържащ пункт на близката крепост „Лютица“, в която цар Калоян нееднократно пребивава. Освен това тя е разположена на път, паралелен на древния римски път „Виа Егнация“ (Адриатическо море – Солун – Кавала – Константинопол) и е свързана с охраната му. Мястото е изключително стратегическо и подходящо за изходен пункт в две направления: на югоизток – към Димотика – Одрин – Константинопол и на югозапад – към Гюмурджина – Кавала – Солоун.
Легендата разказва, че отседналите тук царкалоянови воини (вероятно около 1000 конници), пленени от красотата наоколо и добрите условия за живот, съдават селище като му дава името „Бѝндирди“, което в буквален превод от старобългарски означава „конник, конница“ (българска конница). Местните хора вярват, че то е дадено в знак на преклонение към величието и храбростта на българските воини, участвали в разгрома на латинската армия и в пленяването на император Балдуин край Одрин (14 април 1205 г.). След като цар Калоян дал благословия, новото селище било изградено не далеч от крепостта „Бял град“, по склоновете и в Възвишението Пиндюрдиподножието на възвишението Пиндюрди, където все още личат основи от сгради, а на върха – останки от църква. Междувременно пристигнали семействата на войниците от различни краища на България, но предимно от Македония. Биндирди било типично гарнизонно селище, чиито жители освен с охрана на границата се занимавали и със селскостопанска работа. Според местно знание, това селище – далечен предшественик и първообраз на днешното Гугутка, до падането на тези земи под османска власт (края на XIV  в.) наброявало 720 къщи и 5 000 жители.
След разпокъсването на Българското царство на отделни по-малки царства и деспотства, към средата на XIV в. Източните Родопи (респективно и тукашното селище) и Беломорието влизат във феодално владение на български феодал – севастократор Момчил, станал известен като Момчил войвода (Момчил юнак). Първоначално Момчил управлява областта Меропа (Средните Родопи), но впоследствие се обръща срещу доскорошния си съюзник Йоан VI Кантакузин, претендент за императорския престол и заемащ една от страните в разиграваща се по това време гражданска война. Тогава българинът завзема град Ксанти, който Карта на България и отцепилите се от нея деспотства, включително и това на Момчил, в средата на XIV в.става негова столица, а на изток, както съобщава самият Кантакузин, "стигнал чак до Мора" (област, която е в Източните Родопи и вероятно е идентична с по-рано споменаваната от хронистите област "Ахридос"). От тези сведения може да се приеме, че за кратко време земите от поречието на Бяла река са част от момчиловите владения, при което жителите на Биндирди навярно стават преки свидетели на бурните събития, а може би и участници в тях. След смъртта на Момчил, загинал геройски в неравен бой на 7 юли 1345 г. срещу обединените войски на Умур бег (емир на селджукските турци) и на Кантакузин, районът на Гугутка е отново на подчинение на претендента (на византийците), като остава в такава зависимост до завладяването на Родопската област от османлиите около 1371 г. Момчил войвода остава в историята като една от първите жертви, геройски загинали на бойното поле срещу османските нашественици. Заради внушителния си вид, борбения си нрав и самонадеяната политика Момчил скоро се превръща във фолклорен герой, закрилник на Родопите и живеещите в тях българи.
Средновековната църква в крепостта "Бял град"В околността на с. Гугутка има множество християнски култови обекти със старинен произход, в това число: средновековна църква в крепостта „Бял град“, останки от стара църква на върха Пиндюрди, връх Света Елена край съседното село Ботурче, християнски оброчища и др. Тези културни белези недвусмислено говорят, че от отколешно време местното население изповядва християнството.
През по голяма част от средните векове, както в светско, така и в църковно отношение, Източните Родопи (включително и Биндирди) попадат под върховенството на Вселенската гръцка патриаршия, въпреки че местното население е българско. Тази зависимост е продиктувана от честите оспорвания между Българското царство и Византийската империя за областите Тракия и Родопи. Родопските християни - преимуществено българи влизат в лоното на автокефалната Българска църква при управлението на княз Борис I, цар Симеон I Велики и цар Петър I. Така е и при управлението на династията Асеневци - при цар Калоян, деспот Слав и цар Иван Асен II. Тогава богослуженията се водят на старобългарски, и се ползват свещени книги, изписани на народния език. През останалото време местните българи са ръководени от духовници, от клира на Патриаршията с център Константинипол (Цариград).
Средновековното селище, предшественик на днешното Гугутка, пада под османска власт с превземането на Родопите от османлиите през 1371 г. Още с пристигането си по тези земи завоевателите променят административната структура и наименованията на селищата. Сред местните жители е запазен спомен, че старото българско име Биндирди е преименувано на турското Караач, което идва от факта, че в близост до селото е имало малка брястова горичка (караач е била турската дума за бряст, известна днес като „карагач“). Според местните предания през османския период селището мени многократно името си, но не всички имена се засвидеталствани в познатите осмаските документи, при положение че има и много непреведени такива. Отново според преданието, по-късно селото е прекръстено на Каба ага (Каба агалъ), което в превод от турски означава „Страшният господар“, но Изглед от кулата на крепостта, за която се смята, че е била преустроена от местен османски феодалсъществува и друга интерпретация – вкарва се значението на прабългарската дума „каба“ - красив, добър, при което името има противоположно значение - „Добрият вожд, Великолепният вожд“. Последният смисъл не е лишен от логика, при положение че османската власт е прибягнала към хитрост - за да предотвради размирици и брожения, е използвала съзнателно значението на българската дума, назовавайки военноадминистративния началник на селището (Каба ага – Добрият господар).
Руини на стара къща от времето на османското робствоМестното знание разказва, че към края на XV – началото на  XVI в. селото е сполетяно от страшна трагедия – „Черната смърт“ (чумна епидемия), в която измира две трети от населението му. Останалите живи се пръсват из околните гори и живеят в землянки и дървени колиби или отиват при свои близки и роднини в българските села Попско и Черничино. След около една година, част от тях започват да изграждат ново селище, на чисто място, не далеч от старото. Другата част от оцелелите, страхувайки се от зараза, остават по новите си места и основават по-малки селца-махали, по родовия принцип. По този начин са създадени околните селища: Железино, Железари, Долно Дерекьой, Есенкьой, Долно и Горно Юруци, Ботурче, Гнездари, Благовец, Чукурите, Казак, Ескикьой, Акчахисар, Розино, Конници и Вис. Гугутчани са съхранили родовата памет, която повелява, че родното им село и всички изброени селища имат родствена връзка и са основани от „едни и същи българи по едно и също време, за да си помагат в случай на опасност“. Но с течение на времето, в годините на осмаското робство, по една или друга причина се заличава  християнската и народната принадлежност на жителите на някои от отделилите се от селището-майка (Каба ага) села. До към 300 години след падането на района под османска власт, с изключение на Каба ага (дн. Гугутка), което изцяло запазва българския си характер, всички споменати по-горе села са превърнати в „турски“. Отначало се противопоставят на асимилаторската политика на Османската империя, но впоследствие, като малки и беззащитни селища приемат мюсюлманската вяра, а след това сменят и етническия си облик. Така, Долно и Горно Юруци стават българо-мохамедански села, а всички останли - „турски“. Тези процеси са засилени от междувременно заселване на турци от вътрешността на империята, което спомага за пълното ликвидиране на българския елемент.
Разореното от чумата селище се възражда след като на мястото на днешното с. Гугутка идва някой си овчар - арнаутин (албанец) от с. Мандрица, който, привлечен от богатата паша и вода за добитъка, изгражда кошари с големи стада от овце и кози. Същият човек бил един от потомците на двамата братя албанци, докарани от Останките на една от 9-те къщи, оцелели при опожаряването на селото в 1913 г.османската власт с цел отглеждане на големи стада и осигуряване на прехрана за осмаската войска. Арнаутинът многократно уговарял разпръснатите по горите българи да се заселят до неговите кошари с обешанието да ги вземе за ратаи и по този начин да им осигури прехраната. Така отначало се заселили 7 души със семействата, които образували новото селище, наследник на Каба ага. За около десетина години то достигнало 63 семейства, а след още няколко надхвърлило 100 къщи.
Новото село започнало да се нарича Каба ага Арнауткьой, като в това наименование местните българи вложили името на старото си селище и добавили думата „ Арнауткьой“, в знак на признателност и уважение към овчаря арнаутин, приемайки го за свой благодетел. По-късно, първата част от името отпада и селото се назовава само с името Арнауткьой, което остава до ново време.
В османски документ от 1676 г селището се споменава и под името Киредж Арнавуд, което освен че доказва, че по това време думата „арнаут“ вече е била заложена в наименованието му, потвърждава и историческата достоверност на гореописаното предание за възникване на селото на днешното му място.
Важно място в историята на Арауткьой, както и на по-голяма част от българските селища, заема фактът, че през османския период дедите на днешните гугутчани са подложени на двойна дискриминация. Освен че теглят тежкия товар, наложен от мюсюлманска държава, защото са християни, техният живот е допълнително обременен от Константинополската гръцка патриаршия, защото са българи. Гръцките духовници традиционно имали високомерно отношение към българското си паство, което било и бедно, и неграмотно. И няма как да е било иначе, при положение, че през тези столетия Българската патриаршия отдавна не е съществувала, а влиянието на Охридската българска архиепископия, което и без това било съвсем отслабнало (архиепископията е закрита през 1767 г.), не достигало до тези земи.
Епископската църква в крепостта "Лютица"В рамките на османската империя, по време на почти цялото османско робство, Родопите и Арнауткьой са под юрисдикцията на Константинополския патриарх. Югоизточната част на планината влиза в състава на Лютицката митрополия, чийто център е средновековният град Лютица със здрава крепост. Турците преименуват Лютица на Лъджа, но селището продължава да бъде духовен център и седалище на митрополит. През втората половина на XIX в. митрополията се премества от Лъджа (Лютица) в поразрасналия се вече Ортакьой (дн. Ивайловград). Поради тези обстоятелства Арнауткьой е подложено на силно гръцко влияние.
В административно отношение през голяма част от османското робство Арнауткьой се числи към Ортакьойска каза, Одрински вилает.
През XIX в. селото вече значително се е разраснало, а жителите му са имотни земеделци и скотовъдци. Известно е, че арнауткьойци са били „добри бубари и тютюнджии. Тѣ сѫ отгледвали 200 унции бубено сѣме и сѫ вадили до 10,000 килограма пашкули.“ Този икономически подем на селото неминуемо дава тласък и върху неговото духовно и културно развитие.
Селската черква "Св. Йоан Богослов"Селската черква "Св.Йоан Богослов" е построена през 1838 г. от родолюбивите българи, още преди учредяванета на Българската екзархия (1870 г.). Скоро след освещаването ѝ, в черковния двор е открито килийно училище "Надежда". Впоследствие храмът се оформя в духовно средище, около което се разиграват местните борби срещу гръцката патриаршия, за налагане на богослужение и обучение в училището на български език.
След Руско-турската война (1877-1878 г.) Арнауткьой не е освободено от османска власт. То не влиза дори в границите на България, определени от Санстефанския договор (3 март 1878 г.). Още по-несправедливият Берлински конгрес от юли 1878 г. оставя южната половина на Родопите, цялата Западна и Източна Тракия, заедно с други краища от българското землище, в пределите на Османската империя. Селото остава в същото положение и след Съединението от 1885 г., когато границата с Княжество България минава на около 30 км северно, по средното течение на р. Арда.
За разлика от други краища на България, по обясними причини, Възраждането в Арнауткьой настъпва сравнително късно, едва в края на XIX в. Тъй като селската черква е построена още през 1838 г. (преди учредяването на Екзархията), първоначално в нея се служи на гръцки език. На гръцки се преподава и в училището. Едва в края на века, тъй като по това време селото все още е под османска власт, учители за него се изпращат от Екзархията, които да обучават местните българчета на български език. Дотогава, в продължение на векове, обучението и богослужението в този край се води само на гръцки.
Арнауткьойци се включват в борбата за независима българска църква покрай своите събратя от съседните ортакьойски села. Искрата пламва през лятото на 1889 г. по време на голям събор в Лъджанския манастир „Св. Св. Константин и Елена“, на който се събират хиляди християни, по-голяма част от които – българи. Лъджанският (Ивайловградският) манастир "Св. Св. Константин и Елена"Повод за разбунване на българите дава надменният гръцки владика, който буквално казва "Благословени християни, слушайте и вие, българи". Това предизвиква голямо възмущение сред съборяните. Тогава жителите на с. Драбишна първи на място съставят заявление за присъединяването си към Екзархията. Те са подкрепени от жителите на Арнауткьой, които също се отказват от патриаршията. В същата година към Българската екзархия се присъединяват и християните от съседните села: Дутли (дн. Черничево), Аврен и др.
Новонаправена надгробна плоча на свещеник Христо ЯнакиевСъществена роля в отстояването на българщината в селото през тези бурни времена изиграва поп Христо Янакиев, който завършва училище за учител и свещеник в град Одрин. Той се противопоставя на попа - гръкоман Павел Николов, завършил гръцко училище, като се стига дори до сблъсък, завършил с намеса на турската администрация. Тогавашният представител на османската власт - Амди ефенди заявява, че в арнауткьойската църква ще се служи и на гръцки и на български. Недоволен от това решение селският първенец и водач на българите Атанас Пандъров възразява с думите: "Църквата българи са я строили, българи ще я отварят и на български ще се пее", на което турчина заявява: "Чорбаджи Пандър ножа ти на високо реже, да не се порежеш" и запечатва църквата. Вследствие Атанас Пандъров е арестуван заедно с други арнауткьойци от селото и са откарани в одринския затвор, където будният българин е зверски убит през 1903 г.
Село Арнауткьой е освободено от осмаско иго по време на Балканската война (1912 – 1913 г.). Но сериозно пострадва през лятото на 1913 г., след като българските войски се изтеглят принудително от района. Местното християнско население, както и това на други източнородопски села (Аврен, Черничево, Хухла, Покрован, Долно и Горно Луково, Горноселци, Сив кладенец и др.) споделя злощастната съдба на хилядите българи от Източна Тракия, станали жертва на геноцид, проведен от турската власт. Събитията, които протичат през това лято са най-мракобесните от дългата история на селището.
Паметникът в центъра на Гугутка, издигнат в памет на жертвите от 1913 г.Подробни сведения за разигралите се събития в Източна Тракия, включително и за тези в с. Арнауткьой (с някои неточности), ни дава проф. Любомир Милетич в неговия епохален труд „Разорението на тракийските българи през 1913 година“. По това време селото „е чисто българско село съ 111 кѫщи 446 д. жители“. През злощастния юли на 1913 г., след като турци от съседните села безогледно разграбват имота на селяните и ги изнудват за пари - „..овце, добитъкъ, покѫщнина, нищо не оставиха“, Арнауткьой е опожарено и разрушено до основи от башибозуци и наказателна рота от турскта армия, а жителите му – нечовешки измъчвани и избивани. Резултатът е: от общо 111 къщи, 102 са напълно унищожени като остават само 9 - „най нищожнитѣ“, над 100 жертви Списък с имената на жертвите изсечен върху паметника(изклани и разстреляни), десетки осакатени и изнасилени, 6 отвлечени в Турция. Тези които не успяват да избягат, а това са предимно жени, деца, стари и болни хора, биват жестоко измъчвани и убивани. Почти не остава семейство, което да не е сполетяно от ужасната трагедия. Освен това: „Изгорѣло е училището, хубаво дво-етажно здание. На черквата е изгорѣла само вѫтрѣшностьта, а зидоветѣ и покривътъ сѫ здрави.“
Общият гроб до черквата на загиналите арнауткьойциДълго време след трагедията тленните останки на избитите арнауткьойци стоят струпани на могили - „..труповетѣ имъ образували цѣла могилка, която сетнѣ жителитѣ на селото, като се завърнали, я затрупали съ пръстъ безъ да я разравятъ, защото труповетѣ били вече ужасно разложени.“. След години върналите се в селото българи събират костите на жертвите и ги полагат в един гроб до стената на черквата. Днес имената на загиналите са написани на паметник в центъра на с. Гугутка, насред селския площад, близо до черквата.
Наред с безчинствата, проявени от турска страна трябва да се признае и фактът, че „турци“ от околните села (Чукурите, Казак и др.) многократно предупреждават българите от Арнауткьой за надвисналата опасност, като ги приканват да бягат и да се спасяват. Освен това почти няма близко турско село, което да е отказало подслон на българи преди и след опожаряването на Арнауткьой. Най-големите жестокости са били извършени от турския аскер и башибозук от по-далечните села. Може би за хуманните постъпки на тукашните турци е повлиял споменът за отколешната родствена връзка с българите (виж по-горе). Показателен е примерът с влиятелният и заможен турчин Мехмед ефенди от съседното село Акчахисар (дн. Бялградец), станал известен с толерантното си отношение спрямо българите – осигурявал им работа, при нужда раздавал храна и дрехи, изпращал будни българчета да учат на негови разноски в Одрин и Истанбул, дори осиновил българче. Съществуват предания, че този човек правил всичко това, защото е знаел, че е потомък на потурчени българи.
След края на Втората балканска война (Междусъюзническата), с подписването на Цариградския договор (29 септември 1913 г.), уреждащ границата в Тракия, българската войска и администрация се завръщат в Западна Тракия и така с. Арнауткьой окончателно влиза в пределите на свободна България. Тогава селото запазва, както и преди, административната си принадлежност към Ортакьойска (Ивайловградска) околия, която вече влиза към Гюмурджински окръг.
Местна архитектураСлед разорението, голяма част от успелите да избягат от касапницата арнауткьойци на първо време се укриват в околните турски села Есекьой, Дерекьой, Чукурите и гръцките Кетенли (дн. Ленско) и Пелевун. По-малобройни и единични групи се спасяват в Ортакьой и отвъд р. Арда в Стара България, предимно в Харманли и близките села.  След примирието те са настанени от специално назначена комисия из близките турски села, от които турското население преди българската реокупация се изселва, а именно в селата: Дерекьой (дн. Бели дол), Вис, Горни Акчахисар, Долни Акчахисар (Бялградец) и Гюлеркьой (Розино). Те остават да живеят там, докато селото наново се съгради. След 1913 г. в Арануткьой и напуснатото турско село Казак, като започват да се завръщат арнауткьойци, се заселват и българи от разореното с. Манастир, Гюмюрджинско.
Първата нова къща във възстановеното от пепелищата селище е построена през Улица в с. Гугутка1920 г., втората – през 1922 г., като след това започва масово строителство, което продължава до към 1932 г. Впоследствие по единично изниква тук-там някоя и друга къща (последната е издигната през 1952 г.). Така селото се възражда от нищото, със 73 новопостроени къщи. Но има и много семейства, които никога не се завръщат при родните си огнища. Установяват са в различни места из страната: Ивайловград, Черничино, Попско, Крумовград, Димитровградско, Пловдивско, Поморие, Несебър, Варна и др.
Наред с жилищното строителство е съживен и общественият и културният живот в селището. Изгорялата черква е обновена и в нея отново се провеждат богослужения. През 1922 г. е възобновено началното училище, което по-късно прераства в основно - „Св. Св. Кирил и Методий“. През 1935 г. е основано читалище „Възраждане“.
Селото постепенно възвръща и своя стопански облик – местните хора започват да упражняват традиционните си занимания, същите, които са вършили от векове, а именно животновъдство и земеделие (предимно тютюнопроизводство).
Селската кръчмаСъществени промени в развитието на село Гугутка настъпват след 1944 г., с идването на социалистическата власт в България. При образуване на ТКЗС от селяните са иззети техни земеделски имоти и жива стока (в много случаи по насилствен начин), при което те остават без препитание. Този процес предизвиква поредната изселническа вълна и голяма Отдавна пустеещото училищечаст от гугутчани се преместват да живеят в близки и далечни градове на страната.
Трябва да се признае, че през този период се правят и значителни стъпки в благоустроявенето на селището. То е електрифицирано и водоснабдено, построена е просторна училищна сграда, главните улици са асфалтирани и т.нат. През 1977 г. населението на селото наброява 400 жители.
С  настъпване на т.нар. „демократични промени“ през 1989 г., проблемите на селото се задълбочават още повече. Възможностите за препитание се ограничават, а от там отливът на жители се засилва, като остават да живеят предимно възрастни хора. Поради недостиг на деца е закрито хубавото просторно училище. Така, това здраво българско село, някога многолюдно и богато, бива обречено на сигурно и тъжно запустение.
Местни жители българо-мохамеданчетаПонастоящем (2014 г.) с. Гугутка наброява 82 къщи, от които 42 необитаеми, и около 70 жители. Делът наместните – коренните жители е 22 къщи и около 30 души (включително сезонно пребиваващите), като останалите са преселници от околните села, предимно българо-мохамедани (помаци).
А би могло положението да бъде съвсем различно. С Залез над Гугуткацялата уникалната природа и природни забележителности наоколо, с наличието на културно-исторически паметници и не на последно място, със сърдечното гостоприемство на местните жители. Всичките тези богатства, ако се приложи умела държавна и местна политика, ще превърнат Гугутка в цветущо място, предпочитано не само за разнороден вид туризъм, но и за живеене.



Източници:
1. Петков, Георги. Село Гугутка от цар Калоян до днес (в два тома). Кървавата 1913 година., т. 1, Изд. „ИМН“, Пловдив, 2013 г.
2. Милетич, Любомир. Разорението на тракийските българи през 1913 година, Българска Академия на Науките, София, Държавна Печатница, 1918 г.
3. Мичев, Николай, Петър Коледаров. Промените в имената и статута на селищата в България (1878-1972 г.), София, 1973 г.
4. Енциклопедия на България, т. 2, изд. БАН, София, 1981 г.
5. Дерибеев, Борис. Ахрида, изд. "Христо Г. Данов", Пловдив, 1986 г.
6. Нехризов, Георги. Могилните некрополи от Източните Родопи. Интернет публикация от Първи международен симпозиум „Сефтополис“ - „Надгробните могили в Югоизточна Европа“, Казанлък, 1993 г.
7. Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Константинопол (мемоари), електронното издание.
8. Официален сайт на община Ивайловград - www.ivaylovgrad.org
9. Местни осведомители: Илия Димитров Илчев (р.1948 г.)
 


"Св. Йоан Богослов" - с. Гугутка

Възрожденската черква „Св. Йоан Богослов“ се намира в центъра на източнородопското село Гугутка. История: Старинният храм е построен през далечната 1838 г. със средствата на мест...
» виж детайли


Църква в крепостта "Бял град" - с Гугутка

Средновековната крепост „Бял град“, известна сред местните хора и като „Бяло градище“, се намира на около 3 км източно от ивайловградското село Гугутка. Разположена е върху ...
» виж детайли

СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ ЦЪРКВИ СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ МАНАСТИРИ
 
Алински манастир "Възнесение Господне" Бургаски манастир "Св. Анастасия" Глоговишки манастир "Св. Николай" Долнибогровски манастир "Св. апостоли Петър и Павел" Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Карлуковски манастир "Успение Богородично” Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир "Св. Георги" - с. Ваксево Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Никола" - с. Конска Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мулдавски манастир "Св. Петка" Пенкьовски манастир "Св. Петка" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Понорски манастир "Св. Георги" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Радибошки манастир "Св. Троица" Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Чепински манастир "Св. Пророк Илия"
 
ИЗОСТАВЕНИ ЦЪРКВИ
 
“Св. Елена”- с. Мугла "Гергьова църква" - с. Клисура "Пустата църква“ - с. Камено поле "Св. Атанасий“ - гр. Бобошево "Св. Атанасий“ - с. Раждавица "Св. Атанасий" ("Атанасова цръква") - с. Добърско "Св. Богородица" - гр. Перник (кв. Църква) "Св. Георги" - гр. Банско "Св. Георги" - с. Габрово "Св. Георги" - с. Мирково "Св. Георги" - с. Сеславци "Св. Георги" ("Георгиева цръква") - с. Добърско "Св. Илия" - гр. Банско "Св. Неделя" - с. Ваксево "Св. Никола" - с. Долна Кремена "Св. Пантелеймон“ - с. Полетинци "Св. Петка" - с. Крапец "Св. Прокопий" - с. Стоб "Св. Пророк Илия" - с. Червена могила "Св. Рангел" - с. Слокощица "Св. Св. Апостоли Петър и Павел" - с. Мала църква "Св. Спас" - гр. София "Св. Троица" ("Копана цръква") - с. Добърско "Св. Четиридесет Мъченици" - с. Липен "Свети Петър" - гр. Брезник Две църкви под "Монастир баир" - с. Завет Епископска църква "Св. Троица" - с. Крупник Късносредновековна църква - с. Габров дол Късносредновековна църква - с. Чешлянци Късносредновековна църква в м. "Църквето" - с. Бераинци Средновековна църква - с. Горски Горен Тръмбеш Средновековна църква - с. Дренково Средновековна църква - с. Меча поляна Средновековна църква - с. Радуй Средновековна църква - с. Руен Средновековна църква край с. Янково Църква в крепостта "Кулата-Градот" - гр. Ракитово Църква в местн. "Църквище" - с. Искра Църква в местността "Кръсто-Блато" - с. Ветрен Църква в местността "Манастира" - с. Цървеняно Църква в местността "Патарец" - с. Попово Църква до крепостната стена - гр. Крумовград Църква на Манастирските възвишения - с. Голям Манастир Църква при крепостта "Фотинско кале" - с. Фотиново Църква при оброк "Св. Прокопий" - с. Туроковци Църквата до Каралашева махала - с. Красава Църкви в местността "Клисеери" - с. Съединение
 
ИЗОСТАВЕНИ МАНАСТИРИ
 
Арчарски манастир “Св. Никола” Ахтополски манастир "Св. Яни" Батулски манастир “Св. Атанас” Бовски манастир "Св. Пантелеймон" Брестовички манастир Брусарски манастир “Св. Архaнгел Михаил” Бургаски манастир "Св. Анастасия" Велковски манастир "Св. Св. апостоли Петър и Павел" Веслецки манастир "Св. Спас" Воденски манастир Врачански манастир "Св. Троица" Върбовнишки манастир "Св. Никола" Главановски (Глава) манастир „Св. Николай” Глоговишки манастир "Св. Николай" Горнокознички манастир Гушовски манастир „Свети Архангел Михаил“ Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Драгомански манастир Дренски манастир "Успение Богородично" Емонски манастир "Св. Николай" Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Завалски манастир "Св. Никола" Искрецки манастир "Успение Богородично" Кондофрейски манастир Кръстецки манастир "Св. Богородица" Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир “Света Богородица" - с. Жеравна Манастир „Св. Троица“ при тюрбето на Гази баба - с. Петко Славейков Манастир "Възнесение Господне"- с. Брезе Манастир "Градище" - гр. Бобошево Манастир "Св. Димитър" - с. Бъта Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Дух" - с. Косача Манастир "Св. Никола" - с. Конска Манастир "Св. Пантелеймон" - с. Стоян Заимово Манастир "Св. Стефан" - гр. Ахтопол Манастирски комплекс на остров "Св. Тома" Манастирче "Св. Илия" - с. Бяла вода Манастирче "Св. Петка" - с. Лобош Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мътнишки манастир "Св. Николай" Нанковски манастир Огойски манастир "Св. Пантелеймон" Осиковски манастир "Св. Богородица" Перущенски манастир "Св. Тодор" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Прибойски манастир Равненски манастир "Св. Богородица" Радибошки манастир "Св. Троица" Расовски манастир 'Света Троица' Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Свогевски манастир "Св. Петка" Сеславски манастир "Св. Николай" Скравенски манастир „Преображение Господне“ Смочански манастир Созополски манастир "Св. св. Кирик и Юлита" Сотирски манастир "Св. Петка" Средновековен манастир - с. Църварица Средновековен манастир в м. "Манастиро" - гр. Земен Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Голема Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Мала Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Таваличево Средновековен манастир в местн. "Студенец" Средновековен манастир на връх Манастирище - гр. Батак Средновековен монастир - с. Манастирище Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Хърлецки манастир "Св. Троица" Чудински манастир "Св. Пантелеймон"