Средновековната крепост „Бял град“, известна сред местните хора и като „Бяло градище“, се намира на около 3 км източно от ивайловградското село Гугутка. Разположена е върху естествено защитен хълм от рида Мъгленик на Източните Родопи. Северните скалисти склонове на възвишението се спускат стръмно към Бяла река. Средновековната църква се намира почти в средата на укреплението.
Крепостта „Бял град“ е една от най-добре запазените в България, но и една от най-слабо проучените.

История:
Поради отсъствие на сведения за „Бял град“ в средновековните извори и липса на пълни археологически разкопки, миналото на тази крепост, от нейното създаване до края на съществуването ѝ, остава все още забулено в тайна. Единствените белези, които издават някаква информация, са особеностите на градежа и размерите на крепостта. Според тях тя е изградена в сегашения вид към края на VII и началото на VIII век (в границите на Византийската империя), като вероятно през цялото средновековие играе ролята на средищно селище от градски тип, в което резидира феодален господар със земи и села наоколо. Последната хипотеза се потвърждава косвено и от името ѝ - „Бял град“ или по-рядко „Градището“, докато другите крепости наоколо местното население нарича „Калета“.
Изхождайки от местоположението на крепостта и историята на района, може да се твърди, че до падането на тези земи под османска власт (1371 г.), тя попада ту във византийски ту в български ръце. Така например, според местни легенди и косвени исторически източници, в „Бял град“ за известно време пребивава самият цар Калоян, преди да превземе Димотика от латинците (края на август 1206 г.). Достоверен исторически факт е, че българският владетел престоява нееднократно в близкия град-крепост „Лютица“ край Ивайловград, от което може да се извади заключението, че „Бял град“ е изпълнявал функциите и на сателитен поддържащ пункт. Освен това тукашната крепост е разположена на път, паралелен на древния римски път „Виа Егнация“ (Адриатическо море – Солун – Кавала – Константинопол), което определя обвързаността ѝ с охраната му. Мястото е стратегическо и подходящо за изходен пункт в две направления: на югоизток – към Димотика – Одрин – Константинопол и на югозапад – към Гюмурджина – Кавала – Солоун.
Историята на средновековната крепостна църква също е изпълнена с много неизвестности и може да се проясни, ако се свърже с историческите събития от района. В този ред на мисли, логично е да се предпложи, че тя е била под ведомството на Българската църква и в нея са се извършвали богослужения на български език, когато тези земи са влизали в пределите на Българското царство, и обратно – в нея се е служило на гръцки, когато е била подопечна на Константинополската патриаршия чрез Лютицката епископия със седалище в близкият град-крепост Лютица. Черквата е била в последната зависимост през по-голяма част от нейното съществуване. Краят на функционирането ѝ се свързва с превземането на крепостта от османлиите, когато навярно е била разрушена.
Съдбата на „Бял град“ след падането на България под османско робство се различава от тази на повечето български крепости. През XV век върху цитаделата на крепостта е изградена феодалната жилищна кула (датировката и се основава на особеностите на градежа), което показва, че крепостта не е била разрушена. В нея вероятно се е настанил крупен османски феодален владетел, който е  извършил преустройства и допълнителни укрепвания.

Архитектура:
Крепостните стени, описващи форма на неправилен многоъгълник, следват очертанията на терена и ограждат площ от 13 дка. Те са запазени почти изцяло в първоначалният им вид - имат обща дължина от около 550 м и височина до 7- 8 м, а дебелината им е 2 м.
Входът към крепостта е от запад, от където е най-лесният подстъп към възвишението, а в източната част, от където достъпът укреплението също е лесен, пред основната стена на разстояние 10-15 м е построена втора стена, която описва неправилен полукръг. Двойните стени - протохизма, са рядкост при източнородопските крепости. Подобно фортификационно решение е приложено само на още едно място в този район - в крепостта при с. Воденичарско, община Джебел. Архитектурата на съоръжението има още една особеност - нивото на терена вътре в крепостта е по-високо от терена извън крепостните стени с 4-5 м, което неминуемо е затруднявало тяхното подкопаване и разрушаване при обсада.
Най-впечатляващото съоръжение от тази крепост, което е стигнало до наши дни, е част от цитаделата - вътрешна феодална жилищна кула. Тя е от типа на така наречените донжони и е една от малкото сравнително добре запазени кули в България. Стените и се издигат на височина до 9 м, а дебелината им е 1.5 м. Тя има правоъгълен план с размери на основата 11 и 9 м. Била е на два етажа. Приземния етаж е преграден с носеща стена, като едното помещение е използвано за склад, а в другото е била монтирана дървена стълба, по която се е излизало на втория етаж. Запазени са гнездата на гредите, които са носели пода на втория етаж, използван като жилище.
Крепостната църква се намира в централната част на Бял град. От разкритите ѝ основите се изяснява нейният план - еднокорабна едноабсидна черква, частично вкопана в земята. Тя има дължина 8 м, ширина 6 м, а дебелината на страните и е 1 м. Подът и е бил покрит с каменни квадратни плочи с еднакви размери. Градежът на стените  ѝ е от ломени камъни, споени с бял хоросан.


Източници:
1. Димитров, Б. Ханджийски А. Каменните щитове на България, изд. Медицина и физкултура, София, 1988, 85- 86.
2. Петков, Георги. Село Гугутка от цар Калоян до днес (в два тома). Кървавата 1913 година., т. 1, Изд. „ИМН“, Пловдив, 2013 г.