Сопотският девически манастир „Въведение Богородично“, известен още като „Метоха“, се намира в централната част на град Сопот. Разположен е в непосредствена близост до енорийската църква „Св. Св. апостоли Петър и Павел“ и Девическото училище - „Радиното училище“.

История:
До наши дни не са достигнали сведения, които със сигурност да потвърдят времето на възникване на тази обител. Най-разпространената хипотеза е, че манастирът е основан от схимонахиня Сусана през 1665 г., когато около старата черква – днешният съборен храм „Въведение Богородично“, построена още през XV в. като самостоятелен параклис вън от селището, били построени жилищни сгради. Тогава манастирският ансамбъл се разгръща в близост до метох на Хилендарския манастир (изгорен от кърджалиите през 1794 г.), който оставя названието „метох”, пренесло се впоследствие върху девическия манастир „Въведение Богородично”, без той да бъде такъв. По време на османското робство, когато сигурността за физическо оцеляване на християните е сведено до минимум, женските манастирски общности се сформират под крилото (или в близост) на мъжки манастири или метоси. Такъв е случаят със Сопотския девически манастир, прикрепен към Хилендарския мъжки метох, както и на: Калоферския женски манастир, възникнал с помощта на духовник – таксидиот от Рилския манастир; Самоковския женски метох и девическия в „градеца Рила“, поставени под покровителството на същата Рилска Света обител и др.
Вероятно скоро след образуването на монашеското сестринство в манастира е открито килийно училище, което е едно от най-ранните девически училища по българските земи. В него се обучават манастирските послушнички и сопотски девойки, а също и момичета от другаде. Освен с обучение, монахините се занимават и с книжовна дейност. И това е обяснимо, имайки се предвид съществуването на оживен книжовен живот в сопотските манастири и църкви, водещ началото си още от времето преди идването на османския поробител. За това свидетелстват няколко запазени до наши дни ръкописни книги – дамаскини, писани в тукашните книжовни ателиета (Тихонравовият дамаскин от XVII в. и един друг, съхраняван в Белградската библиотека). Деен книжовен живот се води и в девическия манастир, но сведенията за него са оскъдни. Останали са само някои старопечатни книги. През XVIII век с книжовна дейност тук се занимава монахинята Евпраксия. Тя остава в историята с преписа си на „История славяноболгарская”. За това нейно дело научаваме от приписката „Метохское сказание” оставена от нея в старопечатно евангелие:
„През лето 1768 тук прииде хилендарский монах отец Паисий що бе создал История славяноболгарская  и аз преписах сия книга за ползуване през най-трудое время от тежкое агарянское иго. Много муки получи наш народ и православна вяра. Сопот 1803 лето.”
Сведението за този препис е изключително важно, защото той се явява втория по време след този на Софроний Врачански, както и втория написан по оригинала и в присъствието на Паисий Хилендарски. Освен това той е и първият препис известен досега направен от жена. За съжаление този ценен паметник не е запазен до наши дни. Предполага се, че е пострадал по време на кърджалийските нападения над Сопот или при опожаряването на града в 1877 г., когато изгарят много църкви и манастири.
Освен скриптория за преписване на църковна книжнина, в сопотския девически „метох” съществува и иконописна школа за монахини, която функционира чак до 30-те години на XX век.
След като монахиня Сусана основава манастира и става негова първа игуменка, нейни приемнички в управлението на обителта през първата половина на XVIII в. са монахините Параскева, Мелания и Евгения, като последната игуменства до смъртта си през 1755 г. Тези монахини са и учителки в девическото килийното училище, което изживява особен подем още през 30-те години на  XVIII в., когато учителка в него става споменатата по-горе Елена Тодорова Бенчева, известна с монашеско име Евпраксия. Тя е родена през 1715 г. в големия и известен сопотски род Бенчеви, и освен че е игуменка на манастира повече от 50 години, учителства до преклонна възраст. Погребана е с много почести на 15 август 1806 г. зад олтара на манастирската църква.
След построяването на западното жилищно крило (през XVIII в.), запазено до днес в оригиналния си вид, с впечатляващите си чардаци, килийното девическо училище е поместено на втория етаж в най-голямата килия. В това училище получават образование множество девойки, голяма част от които стават учителки и пръскат светлина чрез знанията си из различни краища на поробеното отечество. Една от тях е българската учителка и революционерка Неделя Петкова Караиванова, известна още като баба Неделя.
Към средата на XIX век килийното манастирско училище става тясно и вече не може да удовлетворява нарасналите нужди от светско образование, поради което съзрява идея за създаване на ново училище. Това става реалност с помощта на по-заможните жители и с изключителната подкрепа на големия сопотски родолюбец Кирил Нектариев. Новобългарското девическо училище е открито през 1851 г., като сградата е построена в двора на църквата „Св. Св. Петър и Павел” и западно от Девическия манастир. То прераства в класно през 1874 г. През 70-те години на XIX век в училището, известно като „Радиното училище“, преподават пламенните родолюбки Рада Попова и Мария Българова, които по-късно стават прототипи на Рада Госпожина в романа на Иван Вазов „Под игото”.  Всъщност освен в „Под игото”, Сопотският девически манастир е описан от Иван Вазов и в много други негови произведения: „Нова земя”, „Чичовци”, „Хаджи Ахил” и др. Запазена е дори килията, в която живеят реалните първообрази на героините от романа „Под игото” – калугерката Хаджи Ровоама и послушницата Рада Госпожина.
Една от последните учителки в килийното училище на Девическия манастир е игумения Христина, която остава в историята като съратничка  на Апостола на свободата Васил Левски. В периода 1869-1872 г. родолюбивата българка спомага за революционното дело не само с предлагането на укритие, но и с изпълнение на поръчения, дадени лично от Левски – налагало се е да ходи до Стара Загора, Чирпан, Ловеч и Търново. Килията на игуменията се помещава на първия етаж на жилищната сграда с чардаците, а под нея е скривалището на Апостола, което сега е открито и може да се види откъм двора. Благодарение на монахиня Христина, която бди над него с дух на майка закрилница, Васил Левски успява да се вижда с пребиваващата по това време в метоха негова майка – Гина Кунчева, както и да се посвещава на революционното дело - в скривалището работи върху създаването на проектоустава на Вътрешната революционна организация. Заради тази си „комитска“ дейност игумения Христина е зверски заклана през 1877 г. от башибозуци. Днес гробът ѝ се намира южно до манастирската църква „Въведение Богородично“.
През многовековната си история Сопотският девически манастир „Въведение Богородично“, заедно с други църкви и манастири, е на няколко пъти разоряван. Вероятно сериозно пострадва по време на размирните кърджалийски времена, когато Сопот е опожаряван на три пъти - през 1794, 1800 и 1807 г. Обителта не е пощадена и по време на руско-турската война. През юли 1877 г. след временно отстъпване на руските войски почти целият град е изпепелен и сринат до основи, а онези негови жители, които не успяват да избягат, са безмилостно избити от башибозука. Тогава жертва на нечовешки безчинства стават и много монахини от девическия манастир. Унищожени са ценни реликви и книги, трупани в продължение на векове и носители на богата култура. Забележително е, че при всичките тези опустошения на манастира оцеляват (и до наши дни) старинният съборен храм и западната сграда с чардаците.
След Освобождението (1878 г.) девическата обител е възстановена и отново встъпва в изпълнение на обичайната си духовна дейност.
Днес Сопотският девически манастир продължава да бъде действащ, под ведомството на Пловдивска митрополия. Обитаван е от няколко монахини.

Архитектура и изкуство:
В архитектурно отношение Сопотският девически манастир „Въведение Богородично“ представлява комплекс от съборна църква, жилищни и стопански сгради. Макар и обновена, светата обител има старинен и дори романтичен вид. Манастирският двор, потънал в зеленина и цветя и настлан с калдъръм, придава на мястото особено очарование.
Най-старата постройка в манастира  - църквата датира от XV в. Разположена в южния край на двора, тя е полувкопана в земята. По план е еднокорабна, безкуполна постройка и с размери 13 х 6 м. Забележително в нейната архитектура е че няма апсида, дори и ниши. Светата трапеза е залепена директно към източния зид. Подобно планово решение в пределите на България среща аналогия в с. Добърско – в църквата „Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат". Изглежда че култовата сграда е претърпяла няколко преустройства през вековете. Частично е обновена през 1972 г.
Храмът е зографисан при някое от по-късните преустройства, но впоследствие фреските са замазани. При последната реставрация (1972 г.) на северната стена са разкрити фрагменти от старинна живопис - изображения на двама светци (без главите им), датирани към XVII в.
От стария иконостас е запазен един фриз с малки икони на дванадесетте апостоли и няколко самостоятелни големи икони. Светата обител притежава и други интересни икони, между които храмовата „Въведение Богородично”, датирана от 1823 г., дело на неизвестен майстор и иконата „Св. Никола” от 1860 г., дело на копривщенеца Христо поп Енчев.
Друга стара сграда в манастира, която е и най-интересната в архитектурно отношение, е западното жилищно крило - „с чардаците“, построено в 1664 - 1665 г. То представлява двуетажна сграда с отлични пропорции и функционалност на разпределенията. В приземието ѝ се намира хранителният блок, чиято трапезария е с абсида. Всяка от монашеските килии, разположени по двойки в двата етажа, има собствено кухненско помещение така нар. „ашевия". Архитектурният детайл e предимно дърводелска и резбарска изработка. В тази сграда се намира килията на девическото килийно училище (действало до 1850 г.) и скривалището под килията на игуменката Христина (в което се е укривал Васил Левски).
До живописния фон на зида и чардаците, в дясно от входната врата, се извива около 350-годишна лоза, която се счита за връстница на манастира, а също и за една от най-старите в България.
Друг интересен архитектурен обект в подредбата на манастирският двор е намиращата се между фурната и хранителния блок стара каменна чешма, изградена през 1832 г. Тя впечатлява с декоративната си украса, включваща вградени колонки, пластични ниши и елегантен кобиличен фронтон. Форма и орнамент, точни пропорции, чист детайл - всичко при нея е в съзвучие с емоционалния заряд на Възраждането.



Източници:
1. Тулешков, Н. Архитектура на българските манастири, изд. „Техника“, София, 1988 г.
2. Чавръков, Г. - Български манастири, изд.Хайни, София, 2002 г.
3. Паскалева, К. Към историята на женското монашество в България. В: Годишник на СУ“Климент Охридски“, том 93, 2003 г.
4. Дурев, Галин. Великден лето Господне 2008-мо - църквата “Св. Петър и Павел”. статия в електронен студентски форум: www.omda.bg