Пчелинци е село в Западна България, което вече не фигурира в списъка на населените места. Било е разположено сред южните гънки на планината Черна гора, на мястото, където река Светля се влива в Струма. Съседни на заличеното селище са били селата: Радибош (северно), Прибой (южно), Поцърненци и Калища (южно) и Лобош (западно).
През 70-те години на XX в. на мястото на селото е изграден язовир Пчелина, при което жителите му са изселени в околните села и град Радомир, където образуват цял квартал.

 Районът на село Пчелинци е бил заселен още от най-дълбока древност. Това е засвидетелствано от откритото праисторическо селище в местността „Камъка”, където на площ от около 100 дка се среща неолитна керамика. Пак там, по-късно върху него е било изградено антично, а след това и средновековно селище, като артефактите от последните две покриват значително по-малка площ – от 10 до 25 дка. Друг старинен паметник, свързан с отколешната история на района, е късноантичната крепост „Градище”, намираща се на около 2 км западно от с. Прибой, на десния бряг на р. Струма. Укреплението е разположено на естествено защитено възвишение на площ от около 10 дка. В миналото над земята са били запазени части от крепостните стени и основите на църква.  Тук са били разкривани големи долиуми, монети и дори една медна броня за кон. Днес на терена зает от крепостта се намират само фрагменти от битова и строителна керамика. К. Иричек смята, че именно тук е била крайпътната станция Елея (mensio Aelea), разположена на римския път Сердика – Пауталия – Стоби. От „Градище” произхожда и оброчна плочка на Херакъл, което дава основание на Б. Геров да предположи, че тук е имало светилище. Може би, след утвърждаването на християнството, на негово място е изградена раннохристиянска църква. Намерените находки и църквата говорят, че късносредновековната крепост е просъществувала и през ранното средновековие.
 През средновековието, в близост и върху описаните по-ранни селища, възниква нов поселищен живот. Макар и да не е установена степента на приемственост между тукашните стари и нови селищни структури, все пак е имало някаква връзка между тях. Останки от средновековно селище са открити в местността „Селище” или „Камъка”, на южния бряг на яз. Пчелина, в близост до църквата „Св. Йоан Летни”. Вероятно то е използвало сградите на предхождащото го, и намиращото се на същото място, антично селище. Днес на терена, обхващащ южния склон на платото над скалистия бряг, се намират фрагменти от средновековна керамика. Навярно това е селището, към което е принадлежала църквата. В непосредствена близост може би се е намирало и селското гробище. При изкопни работи не далеч от църквата са намирани средновековни погребения.
 Средновековният произход на днешното село Пчелинци е засвидетелстван и от османските данъчни документи на Кюстендилски санджак, където то се среща под името Долна и Горна Ипчелина стена. Селището описано в обширния регистър от  1570/73 г. към нахия Сирищник, от който се разбира, че е със специален статут – войнушко село, с пребиваващи в него войнуци (българи на служба в османската войска, които ползвали определени привилегии). Същите списъци поясняват за развито пчеларство и наличието на кошери – „улища” в селото, от където може би идва и името му – Ипчелина – Пчелинци. То е записано и в списъците на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г., отново към нахия Сирищник (по-късно е обединена в кааза Радомир).
Чрез предоставената ценна статистическа информация от турските документи разбираме, че в лицето на войнуците, в Ипчелина стена са  живеели българи с по-висок материален статус. Акумулираните от тях средства са били използвани за допълнителна стопанска дейност или за дарения и благоустрояване на местни културни институции. Това несъмнено се е отразявало и върху благосъстоянието на цялото селище. Потвърждение за възможностите и богатството на някогашните обитатели на Пчелинци е изграждането на запазените до наши дни два средновековни паметника - гробищната църква "Възнесение Господне" и вече споменатият параклис "Св. Йоан Кръстител (Летни)" в м. "Камъка". Сами по себе си, те са достойни представители на българската монументална архитектура и живопис.
За периода от XVII – XVIII в. сведенията за Пчелинци са оскъдни, през тези два века името на селото се среща в някои случайни преписки или в помениците на големите български манастири – Рилския и Зографския. Примерно, в поменик на първия манастир се съобщава, че "поп Савва от Пчелинци" е предвождал група поклоници от патството си към Рилската обител. Не такова обаче е положението през XIX столетие – епохата на Възраждането, когато данните за селото зачестяват. След средата на същия век, подробна информация за него се намира в епархиалните списъци на Кюстендилска епархия. През 70-те години се споменава за „поп Тане от Пчелинци”, който служил в радибошката църква „Св. Петка”. Трябва да се знае, че Пчелинци е дало няколко свещеника на съседното с. Радибош, последният от които е протойерей Григор Димитров (1861-1955), гробът му се намира в двора на пчелинската църква „Успение Богородично”.
Явен показател за духовните стремления на местното население е изграждането на селската  черква "Св. Успение Богородично" през 1871 г. Днес тя е една от малкото оцелели  сгради след заливането на селото, от водите на язовира. Но за жалост, достъпът до нея е ограничен. През последните няколко години малкото останали непродадени имоти от землището на Пчелинци са заграбени от местен "феодал", дори случайният посетител рискува да бъде малтретиран от "мутрите" на самозвания "собственик"?!

Освен селската черква и споменатите горе два късносредновековни храма, от някогашното Пчелинци са останали училището (също заграбено от „феодала”), гробището и няколко полусрутени къщи.

Изключителната природа в околността на селото, предлагаща неповторими живописни гледки, както и наличието на ценни културно-историческите паметници, предоставят прекрасни възможности за обособяването на района в една туристическа дестинация с уникални и разнообразни маршрути.

 

Източници:
1. Митова-Джонова, Д. - Археологически паметници на Пернишки окръг., София, 1983 г.
2. Турски документи за историjата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санджак., т. V, кн 1, Скопjе, 1983 г.
3. Ковачев, Георги - Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX век., Радомир, 2007 г.
4. В статията са използвани снимки от личния архив на Кирил Асенов – www.snimka.bg