Късносредновековната църква „Св. Параскева” (Св. Петка) се намира недалеч, в югоизточна посока от центъра на село Радибош.

История:
Годината на изграждане на храма не е известна, но въз основа на архитектурните данни и стиловите особености на стенописите вътре в него, той е датиран най-късно към края на XVI в.
Свидетелство за старинността на църквата е и запазеният през годините и открит преди време тук, ценен книжовен паметник - една от първите старопечатни книги издадени в българската печатница в Венеция, започнала да работи през 1519 г. Книгата представлява Празничен миней (богато илюстриран) от 1538 г., в който за първи път се печатат произведения на български автори. Към нея са подвързани и 16 страници от ХV в., с писания на книжовника Владислав Граматик. Реликвата била подарена на църквата “Света Петка”  през 1784 г. от жител на село Косача на име Велко. Понастоящем минеят се пази в Националния исторически музей - София.  Докъм средата на XX в. в църквата се е съхранявало и едно евангелие от 1763 г.
По всичко личи, че този храм е бил щедро даряван от по-заможни българи, каквито несъмнено е имало в селото. Трябва да се знае, че по онова време една старопечатна книга, като гореописания миней, е струвала колкото годишния данък на едно средно голямо село като Радибош. През тежките години на османското робство радибошката църква е била главна опора в съхранението на българския дух и християнска вяра сред местното население.
През XIX в. (1847 г.), с нарастване на богомолците, църквата е била разширена на запад, както и повечето от синхроничните ѝ църкви. Това е периодът, през който тя е била и главен енорийски храм. Радибошката енория е открита през 1743 г. с ръкополагането на свещеник Михал Стаменов ( от рода Менкини) от тогавашния Кюстендилски гръцки владика. По-късно, през 1773 г.,  поп Михал е убит от турците край село Ярджиловци в местността, известна днес като „Попова бара”. Заместен е от свещеник Младко от рода на Клянковите от с. Пчелинци, който също бива убит от турците (в 1809 г.). Приемник на последния е свещеник Тане Дамшев (зет на поп Младко), свещенослужил в църквата „Св. Петка” до 1839 г. Той пък е предал поста на сина си – Димитър Танев, служил тук до 1860 г., когато отива в църквата в с. Пчелинци. След него идва поп Михал, който служи в църквата цели 45 години. Вече на преклонна възраст, през 1905 г. поп Михал дава правомощията си на свещеник М.  …чевъ от с. Пчелинци, който бива прокуден от радибошчани в 1908 г., и енорията е закрита.   След последния, до 1924 г., се редуват свещениците: Ананий Манчев от с. Кладница, двама македонци и двама монаси. След него възстановената Радибошка енория е поета от протойерей Григор П. Димитров, наследник на старите пчелински свещеници, той служи в „Св. Петка” поне до 1933 г., когато, върху стена от притвора на църквата, е изнесена гореописаната летописна информация.
До края на XX в., след като е обявена за Паметник на културата, на църквата е проведена цялостна реставрация и консервация. Днес, напълно възстановена, тя е периодично действаща.

Архитектура и изкуство:
Църковната сграда се състои от две части: стара – средновековна и нова – възрожденска. Старата част представлява малка, еднокорабна псевдотриконхална църква, с полукръгли отвън и отвътре певници (по един на северната и южната стена) и апсида. Размерите ѝ са: дължина – 7,30, ширина 5,35, дебелина на стените – 0,75 м. Градежът на стените е масивен – ломени камъни споени с бял хоросан. Покрита е с полуцилиндричен свод. Храмът се е осветявал от три малки и тесни прозорчета – в южния певник, в апсидата и над нея, в люнетата. В северозападния ъгъл на олтарното пространство са канонично разположените проскомидийна ниша (на източната стена) и умивалнята (на северната стена). Западната фасада на църквата е била ограничена  от анти, носещи полукръгла арка, продължение на полуцилиндричния свод на кораба.  При разширяването на сградата цялата западна стена е съборена, като пристроената част към кораба е само 0,15 м по-широка на юг. Към новата част са вградени и два входа – от запад и от юг, от които се слиза посредством три стъпала към по-ниското подово ниво на църквата. Пристроената част има също полуцилиндрично сводово покритие, но е с 0,40 м по-високо от това на старата част.

Цялата вътрешност на храма е изписана със стенописи, но за съжаление по-голямата част от средновековната живопис не е оцеляла. Стенописите при старата църква са нанесени над фин грунд, поставен върху хоросанова мазилка. Има запазени фрагменти предимно в олтарното пространство. Над цикъла с декоративни мотиви е поясът с правостоящите фигури на светци. Над тях е поясът с образи на светци в медальони. Съобразно съкратения регистър (поради малките размери на църквата), на северната стена в олтарното пространство е представено „Видението на Св. Петър Александрийски”. От пояса на правостоящите светци най-добре са запазени изображенията на Великите църковни отци, намиращи се в апсидата, от двете страни на прозорчето – Св. Анастасий и Св. Никола (в ляво) и Св. Йоан Златоуст и Св. Григорий Богослов (в дясно). При последното изображение прави впечатление надписът „сти Глiгорие”. Между светците над прозорчето е т. нар. „Мелизмос”, а над тях е изписана Евхаристията. В центъра на конхата на апсидата е „Богородица Ширшая Небес” с образа на Христос в медальон на гърдите ѝ, а, съвсем извън канона, от двете ѝ страни в апсидната ниша са изрисувани Св. Архангел Гавраил и Богородица. На източната стена, на полето от двете страни на апсидта, е представена сцената  „Благовещение”. В люнетата на източната стена, между свода и апсидната конха, над „Благовещение”, е поместена не много добре съхранената сцена „ Богородица и апостолите”. В проскомидийната ниша е изобразен Христос жертва, а над нея е изписано допоясно изображение на Св. Архидякон Стефан. На южната стена в олтарното пространство е изписана сцената „Христос укротява бурята в морето". Под нея, на фриз, който продължава и на източната стена са поместени изображенията на светците в медальони. Има запазени стенописи и в южния певник: в ляво на прозорчето – Св. Николай, в дясно на прозореца – Св. Архангел Михаил, а между тях, над процепа – Христос в медальон. На северния певник, в източната му част е запазен фрагмент от изображение на прав светец (под кръста), който държи в дясната си ръка свитък с надпис на старобългарски. В зенита на свода, над олтарното пространство е оцеляло половината от изображението „Бог-Отец”, а западно от него е запазен незначителен фрагмент от медальона на „Христос Вседържител”. Останала част от старите стенописи вероятно са унищожени при разширяването на църквата през XIX в.
Каноничните отклонения при регистъра на стенописите от източната стена, стиловите особености, живописната техника, както и диалектното предаване на името Св. Григорий, подсказват, че тукашната красива средновековна живопис  е дело на местни зографи, отдалечили се до известна степен от официалното за епохата византийско синхронично изкуство.
Стените от новата част на храма също са украсени със стенописи, но със своя примитивизъм на изпълнение, стоят в художествено отношение далеч по-ниско от по-раншните. Това, разбира се, по никакъв начин не изключва техните достойнства , и особено нравствено-поучителния им ефект, който несъмнено е изиграл ролята си през епохата на Възраждането, та дори и по-късно.
Красивият иконостас е дело на Младен Янков Благоев (1800-1877) от Радибош, който е учил резбарство в Света гора. Освен този иконостас Благоев е изрязал и олтарната преграда на храма „Св. Архангел Михаил” в съседното село Косача, работил е и по други църкви. В резбите си майсторът е използвал предимно растителни мотиви, птици, херувими. Дори в тълкуване на формите се чувства бароково влияние.
Допреди години, поне до 70-те години на XX в.,  в храма са били запазени две икони от 1814 г. – „Св. Димитър” и „Архангелски събор”. Първата е била дарена на храма от „Кола [Коле] от Върба”, а втората от „Павле” от същото село. Имало е и други икони от 1848 г. На опаката страна на иконата „Св. Йоан Кръстител” стояли инициалите „H I” – от името на Никола Йованов (Образописов), представител на Самоковската художествена школа.
Днес от оригиналните старинни икони няма и помен, откраднати от незнайно кой, следите им се губят в неизвестното.

Източници:
1. Василиев,Ас. - Църкви и манастири от Западна България, Разкопки и проучвания, т.IV, 1950 г., стр. 72
2. Митова-Джонова, Д. - Археологически паметници на Пернишки окръг, София, 1983 г., стр. 144-146.
3. Ковачев, Георги - Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX век., Радомир, 2007 г.