Манастирчето „Св. Петка“, известно на местното население просто като „Манастиро“, се намира на около 6 км северозападно от село Лобош. Разположено е в западното подножие на връх Рудината, на 915 м надм. вис., под висока скала. До него извира буен карстов извор - „Изворо“ (сега каптиран), от който е изведена чешма с лековита вода - „Светата вода“.

Според наличните данни това място е било почитано за свещено далеч преди изграждането на днес известното манастирче. Тукашният извор и скала, която вероятно първоначално е наподобавала на неръкотворно човешко изображение, оприличавано на воин – пазач, дават основание още на древните траки да издигнат до тях светилище. Тази култова практика се разпознава и на много други места из българските земи. Обикновено до извори траките, а след тях и римляните, са изграждали светилища, посветени на боговете-лечители (Асклепий, Хигия и др.). Древните обитатели умело са използвали и особеностите на местния ландшафт – скалните образования, в които, понякога и с човешка намеса, са разпознавали формата на зооморфни или човешки изображения (при „Царева църква“ над с. Зелениград, в местността „Св. Никола“ край Банско, при с. Синеморец и др.).
След разпространението на християнството, по пътя на приемствеността, на мястото на езически светилища са изграждани християнски храмове и манастири. Навярно това се е случило и тук, но тъй като не е провеждано археологическо проучване, не може да твърди със сигурност.
Съществува вероятност на това място, под връх Рудината, да е основан манастир още през средновековието. Не е изключено той да се разпознава с присъстващия в османските данъчни регистри от 1570/73 г. „Манастир „Света Петка““, чиито данъци са включени към тези на „село Вранина стана“ (Враня стена), което се намира отвъд билото, по западния склон на Рудина планина. Сведения за тази обител не се срещат никъде, освен в посочения документ. Не се знае до кога е просъщестувала и какъв е бил нейния край.
През 30-те години на XX в. лобошчанинът дядо Цветко Козарски изгражда (със собствени сили) при „Изворо“ под Рудината малко манастирче – скит и се установява да живее в него. Изборът точно на това място съвсем не е бил случаен. Освен заради водата, благочестивият старец го е избрал навярно и поради запазен спомен за съществувал в същата местност отколешен манастир. В този ред на мисли той може би се явява възобновител на обителта, а не както днес се знае – основател.
За зла участ, в началото на 40-те години дядо Цветко бил заклан по най-зверски начин, заради някакви си дребни пари, събирани от богомолци, които при посещението си на святото место оставяли по някоя и друга пара. Мъченическата му смърт, добрите му дела приживе и предаността му към Бога, впоследствие го издигат като светец в очите на лобошчани. Днес на мястото има паметна плоча, упоменаваща случилото се.
След трагедията, манастирчето, което представлявало малка сграда с приспособен в нея иконостас, било изоставено и накрая съвсем се срутило. Сега са останали само руини, обрасли с гъста растителност. Прави впечатление, че между рушевините има строителни материали и останки от масивни градежи, принадлежащи на значително по-ранна епоха. Този факт доказва до голяма степен достоверността на по-горните съждения, относно старинния произход на манастира.
След като манастирчето вече не съществувало, хората продължавали да идват на святото мястото заради светата вода от извора. При него, освен лобошчани, идвали и селяни от околните села, с вяра за изцеление. Болните се умивали в лековитата вода, пускали в кладенеца пара, а след това откъсвали от дрехата си парцалче и го връзвали на клоните на бреста, който се извисявал над извора. Така дървото било окичено с хиляди парцалчета, а кладенецът – пълен с левчета. На бреста е бил окачен и дървен иконостас с икона на Св. Богородица. И днес на чешмата със света вода има импровизиран иконостас с икона, чието почти заличено изображение би трябвало да е на Божията Майка.


Източници:
1. Илиев, Григор - Село Лобош (Историко-географски и икономически очерк), София, 1943 г.
2. Турски документи за историjата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санджак., т. V, кн 1, Скопjе, 1983 г., стр.723-724.