Местоположение и географска характеристика:
Ваксево е село в Западна България. Намира се в община Невестино, област Кюстендил. Отстои на 97 км югозападно от столицата София, на 30 км югоизточно от град Кюстендил и на 40 км югозападно от най-близкия по-голям град – Дупница. Селото е отдалечено само на 14 км южно от общинския център село Невестино, през което минава главен автомобилен път №62, съвпадащ с паневропейски транспортен коридор №8, който свързва Черно море с Адриатическо море. Ваксево граничи със следните села: Еремия и Друмохар (на север), Фролош (на изток), Тишаново (на юг), Смоличано (на югозапад) и Длъхчево-Сабляр (на запад).

Село Ваксево принадлежи към физико-географската област Пиянец, в която заема средищно положение. Разположено е на двата бряга на река Елешница и от двете страни на нейния десен приток – р. Речица. Ваксево е от пръснатия тип селища – състои се от множество махали и отделни дворове, пръснати из долините на посочените реки и околните хълмове от Осоговска планина. Броят на ваксевските махали (общо 63) се увеличава още повече с присъединяването на село Койно към Ваксево през 1955 г. с неговите 30 махали, а през 1971 г. и с махалата Кумбаска на с. Еремия. Днешните махали са: Кузумци, Стойчовци, Кадрамци, Върбица, Симонци, Лесичковци, Суличевци, Пецева, Чизмовци, Шукалци, Лапевска, Пупулци, Которанци, Бантовци, Оджовци, Грънчарци, Сапунджийска, Богданци, Чукарлии, Парлапанци, Горчовци, Чорбаджиевци, Гошевци, Адамци, Брусарска, Сейменци, Селище, Ковачка, Гюрове, Камберска, Воденичарска, Михтарска, Мижаркова, Дерманци, Бездарска, Муловци, Кумбазка, Десподова, Испорци, Хаджийска, Текемци, Треновци, Тренчовци, Никове, Гърличка, Димовци, Заневе, Шаренковска, Калинци, Соколовци, Геровци, Петаците. Централната и купна част на селото, разположена в равнината сред двете реки, е образувана от махалата Хановете, околните ѝ махали: Чимеве, Ингилизка, Которанска, Адамска, Станковска махала (Сливарето), Заневите, Фуклявци, Джуговите, Парлапанска и др., както и от застроени впоследствие имоти между тях.
Обширното селско землище, заемащо площ от 44,715 км², обхваща най-източните и полегати склонове на Осоговска планина и западните стръмни спусъци на Руен планина (най-северния дял на Влахина планина). Най-плодородната земя на селото е разположена в коритовидно поле, намиращо се в долинното разширение на р. Елешница (дъно на някогашно палеогенско езеро) и по неговата периферия. Край реката има алувиалните почви, подходящи за зеленчукопроизводство и овощарство, а по околните хълмове се простира една твърде плодородна ивица, изключително благоприятна за отглеждане на тютюн и други технически култури (по тези места в миналото се е произвеждал известния ваксевски ксанатийски тип тютюн).
Склоновете на възвишенията от дясно на реките Елешница и Речица са заети от гори (предимно от дъб, бук и изкуствено залесен бор) и пасбища (сега пустеещи и постепенно превземани от гората). Край реките расте дървесният вид елша, от която идва името Елешница. Гората и по-ниска храстовидна растителност все повече се разпростират и по хълмовете вляво от Елешница, някога почти изцяло заети с ниви и пасища.
Покрайнината Пиянец, включително и Ваксево, принадлежи към преходноконтиненталната климатична област, която тук не се отличава съществено от умереноконтиненталната област с изключение на температурните отношения, които са по-смекчени поради средиземноморското влияние чрез р. Струма. Местният климат се характеризира с мека и хладна пролет, топло лято и продължителна есен, за сметка на зимата, която е сравнително мека.
Тукашните природни условия са подходящи за развитието на овощарство (сливи, круши, ябълки и др.) и пасищно животновъдство.
Населението на Ваксево към 2017 г. наброява около 350 жители (по настоящ и постоянен адрес). В това отношение се нарежда на второ място в общината след общинския център – с. Невестино (около 450 ж.).
В църковно-административно отношение село Ваксево принадлежи към Софийска епархия, архиерейско наместничество Кюстендил. Населението му изповядва източното православие.

За името на селото:
Съществуват няколко хипотези за произхода на селищното име. Според една то изхожда от личното име Ваксо, а според друга, която изглежда доста правдоподобна, се осланя на местни предания. Последните разказват, че първоначално селището е носило името Заградна или Сръчино, но когато било завладяно от турците и го заварили като „манастирско село“ (по това време имало действащ манастир - „Св. Георги“ и четири черкви), по турски „вакъвско село“, самите жители започнали да го наричат Вакъвско село, Вакъво, а впоследствие станало Ваксево.

История:
Наличните данни свидетелстват, че районът на село Ваксево е населяван от дълбока древност. Добрите условия за живот привличат заселници още в праисторически времена. На 2 км северно от селото в местността "Студената вода", на левия бряг на река Елешница, са разкрити останки от праисторическо селище. При обработка на земята на заравнена площ (някогашен блок на ТКЗС) са разкривани изобилни културни останки: фрагменти от оръдия на труда, изработени от камък, тухли, керемиди, късове от съдове, характерни за енеолитната епоха (V – III хил. пр. Хр.).
Първите известни обитатели на тези земи са представители на едно от най-многолюдните племена в древността – пеоните, за които се предполага, че имат трако-илирийски произход. Не случайно те дават името на покрайнината, към която принадлежи и Ваксево (Пиянец е пославянчено име на Пеония). Не е известно до къде точно се е простирал ареала на пеоните, но се знае, че те са завладявани от перси, македонци, траки, а накрая и от римляните. През IV в. пр. Хр. Пеония вечe е доминирана от тракийското племе дентелети и се влива в тракийската културна среда. Малки останки от пеони, успели да се съхранят след тракизацията, по-късно биват окончателно погълнати от елинизма.
След като през 168 г. пр. Хр. Рим завладява по-голяма част от Балканския полуостров, а около 148 г. пр. Хр. потушава въстанието на македони, пеони и илири и Пеония става част от римска провинция Македония. Около І в. пр. Хр. пеонците са асимилирани и Пеония се превръща само в географско наименование.
През І в. Пеония с цялата днешна Кюстендилска област попада в стратегия Дантелетика (Danteletike) към провинция Тракия, наречена на съседното многобройно тракийско племе дентелети. Прeз II в. тези земи са oбединени в oбширна грaдскa територия на Пауталия, която римляните превръщат във важен търговски център и известен балнеологичен курорт.
През древността, вероятно още през пеонско време, по долината на Елешница и по тази на Речица, а на юг през прохода Черната скала, преминава важен и стратегически път, който през римската епоха се превръща в една от главните пътни артерии на Балканския полуостров, свързваща Константинопол с Филипополис, Пауталия, Стоби и Адриатика. Този път, станал известен в по-ново време като "Друмо" („Драчкия път“ или Арнаутския път), през различните исторически периоди (до XX в.) играе важна роля в развитието на покрайнината и сношаването на нейните обитатели с околния свят. Достатъчно показателно е името на съседното село Друмо[х]ар, което произхожда от думите „друм“ и „харен“, със значение „добър път“ (важен път).
Активността на транспортните връзки и интензивен стопански живот са засвидетелствани с множество намерени в района монетни находки. Открито е монетно съкровище от около 200 бр. сребърни статери от остров Тасос, датирани към V в. пр. Хр. и изобразяващи еротична сцена с брадат сатир, уловил в обятията си една гола менада.
Наличието на оживен път и добри стопански условия, подхранвани от големия градски център Пауталия, са предпоставка за възникване на селища и крепости. Останки от антично селище са разкрити в местността „Студената вода“ на мястото на праисторическото селище. Друго антично селище е разкрито на 2 км в североизточна посока, от двете страни на река Елешница, в местността „Текемска махала“. По време на оран са намирани основи на сгради, глинени тръби, строителна и битова керамика, а в гробищата, които заемат част от това място, има гранитна колона и останки от разрушена постройка. Предполага се, че от тук произхожда статуйка на богиня и оброчна плочка с изображение на Херакъл. В близост до мястото е минавал пътят от Пауталия за Стоби. В същия  район, край Текемска махала, където р. Елешница навлиза в теснината на клисурата, на левия ѝ стръмен бряг допреди години се личали зидове от укрепление, сред които намирали ръждясали стрели. На около 2 км югозападно от центъра на селото в местността „Илиндено“ или „Скалето“ има останки от късноантично укрепление (IV – VI в.).  Последното е разположено на естествено защитена височина със скалисти северни склонове и полегат южен склон. При терасиране на площта на няколко места е пресечен солиден зид, граден от ломени камъни и хоросан. Зидът върви по ръба на височината и огражда площ от около 5 дка. Върху терена зает от укреплението са пръснати фрагменти от строителна и битова керамика.
През IV в., след като римската власт отслабва, Пиянец заедно с целия Балкански полуостров влиза в границите на Източната римска империя (Византия). След официализирането на християнството в империята (началото на IV в.) земите по горното течение на Струма влизат в западната църковно-административна единица Илирик, които се управляват от папата, а след 732 г. минават под ведомството на Константинополската патриаршия. По време на византийския император Юстиниан I Велики (526-565 г.) западната и югозападната част на полуострова (включително Кюстендилско) влизат в основаната от него архиепископия Първа Юстиниана, която просъществува до началото на VII в.
Доказаното наличие на късноантично селище във Ваксево и множеството останки от старинни сгради, известни на местните хора като „църквища“ и „оброчища“, макар и да не са изследвани от специалисти, са все податки, които дават основание да се предположи за съществуване на църкви още през раннохристиянската епоха (IV – VI в.). Вероятно раннохристиянска църква е било църквището в м. „Сусерката“, в чиято източна част в миналото е стърчала гранитна колона. Това предположение се утвърждава още повече от разкрит в близост християнски некропол и останки от два зида, градени с камъни, тухли и хоросан, което е характерно за късноантичното (византийско) строителство.
През V-VI в. Византия е подложена на масирани нашествия от варварски племена, които опустошават земите на юг от Дунава. Тогава по долината на Струма, а вероятно и в Пиянечко, се заселват славяни.
Районът на Горна Струма е включен в пределите на Първата българска държава при кан Крум (803-814 г.). След приемането на християнството недалечният Велбъжд се превръща във важен културен и духовен център. В началото на Х в. в близост до Ваксево, край село Скрино, е основан Руенският манастир, в който се замонашава Свети Йоан Рилски.

Днешното село Ваксево е наследник на старо средновековно селище, за чието време на възникване няма сведения. Няма данни, които да потвърждават и дали  има приемственост между средновековното и по-ранни селища (антични и късноантични), но е безспорен факт, че през средните векове по тези места е кипял интензивен живот. Това се потвърждава, както от някои недвижими старинни паметници, така и от множеството находки (монети, битови съдове и др.), намирани през годините из обширното селско землище.
Едно от най-вероятните места, в които би могло да се локализира средновековно селище е местността „Селище“ на левия бряг на р. Елешница. На това място и днес стоят руините на средновековна църква, известна като „Св. Неделя“, а наоколо се личат очертанията на сгради. В миналото около църквата са разкрити множество гробове. Останки от зидове, гробища, а и големи „връчви - кюпове“ (питуси), са намирани и на други места.
Значимостта на тукашното средновековно селище и неговото икономическо развитие са засвидетелствани особено от множество монетни находки, в които преобладават корубестите български и византийски монети, изработени от мед и датирани към времето на Второто българско царство (XII – XIV в.).
Наличните данни сочат, че развитието на това селище не отстъпва и в духовно отношение. Според местни предания, подкрепени от достоверни сведения и факти, в предосманския период в района на днешното село е съществувал манастир, известен днес като „Св. Георги“. Други улики, свидетелстващи за активен духовен живот в средновековното селище, представляват няколкото църквища („Св. Петка“, „Св. Илия“, „Св. Неделя“, „Св. Архангел“ и др.) с руини от култови сгради при тях, в които реално биха могли да се разпознаят средновековни църкви. Дълбоко застъпената религиозност ще да е подклаждана от силното влияние на Св. Иван Рилски, чието родно място – с. Скрино отстои само на 10 км по права линия от Ваксево. Не много далеч се намира и самият Рилски манастир. Тези податки подплатяват с убедителна правдоподобност старото предание, според което тукашното селище е било манастирско село (с турски еквивалент - вакъвско), от където най-вероятно идва днешното име на селото, след като е претърпяло редица изменения през вековете (Вакъвско село → Вакъво → Ваксево). Преданията свързват с поминъка на тукашния манастир редица имена на местности, запазени до наши дни: Конярници, Свинарници, Калугерица, Манастирски ниви и др. Като се вземе предвид важното обстоятелство, че през селското землище е минавал главен път, не се изключва и възможността тук да е имало по-малък манастир или метох, подопечен на светата Рилска обител.

Към средата на XIV в. тукашното селище влиза в пределите на ново държавно образувание с център Велбъжд, известно като Велбъждско княжество (деспотство), управлявано от фамилията на Деяновци (Драгаши). През 1373 г деспотството става васално на Османската империя, като негов последен хрисиянски владетел е Константин Драгаш (1378-1395 г.), син на деспот Деян и зет на българския цар Иван Александър. Княжеството окончателно престава да съществува вероятно през 1427-1428 г., когато територията му е наследена от османската административна единица Кюстендилски санджак. Последен владетел на деспотството е Юсуф (вероятно доведен син на Константин, или пък приел исляма негов роден син с християнско име Стефан, също деспот). Може да се приеме, че окончателното падане на Пиянец под османска власт е станало приблизително през посочения период.
По-късното завладяване на покрайнината (с приблизително 50 години) спрямо други български селища ѝ спестява първите опустошителни удари на османските завоеватели, каквито например понася Тракия. Това донякъде се отразява благоприятно за съхраняването на българщината. Не случайно в Западна България са запазени много средновековни български църкви. Но въпреки всичко, сянката на полумесеца не подминава и този край. Преданието разправя, че при завладяването на селото турците изгорели манастира заедно с другите четири черкви, а жителите се пръснали. По-късно, около 300 години преди Освобождението, селото, което било вече известно като Ваксево, се събрало в местността „Селище“.
Първите писмени сведения за Ваксево намираме в османските данъчни регистри. В обширния тимарски опис за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. то се среща под същото име и е причислено към нахия Кюстендил. По това време в него живеят: 1 мюсюлманско семейство (чифлик), 48 християнски семейства, 39 неженени и 2 вдивици, което прави население от около 250-300 жители (едно средно голямо селище). От същия документ се разбира (от наличието на бащинѝ, 4 на брой), че в селото има и войнуци (специална категория немюсюлманска военна част), които са освободени от повечето данъци в Османската империя и имат правото да владеят наследствени земи – т.нар. „войнушки бащини“. Наличието на тази привилегирована прослойка дава специален статут на селото, който донякъде му осигурява спокойствие и го предпазва от набезите на османлиите. Както се вижда от описа, а и по-късните документи го потвърждават, във Ваксево турското присъствие е незначително или въобще липсва.
В същия документ се споменава и за манастир „Свети Никола“, чийто данък е включен към този на селото. Може да се допусне, че това е разореният от турците манастир (според легендите), дал името на селото, който по това време (XVI в.) вече е бил възстановен, а днес е известен като „манастир „Св. Георги“. Ако се съди по един запазен спомен, същата обител е била окончателно съсипана от помаците на съседното село Пелатиково, които по този начин доказали голямата си привързаност към новата си религия – мюсюлманството.
Основен поминък на ваксевци през османското робство е скотовъдството и земеделието. Селото присъства в списъците на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г., от което се разбира че тукашните овчари доставят овце на османската войска. Данъчните регистри осведомяват и за отглеждане на: зърнени култури, грозде, бостани, коноп, зеленчуци - „зелки и кромид“, пчели - „улища“ и особено овощия. Ваксево влиза в групата крушарски села от Пиянец заедно с Пелатиково, Еремия, Рашка Гращица и Сгурово. Крушовите градини са собственост на кюстендилски турци, но по-голяма част от обработваемата земя е „раетска“ – на селяните. До Освобождението ваксевци изкупуват почти цялата турска земя, взета от тях преди векове и дадена във владение на спахиите, а след това и на турските чифликчии.
Разположението на Ваксево на главния път от Кюстендил и София за Царево село и Македония, известен тук като „друмо“, допринася за възникване на ханове край него, а към средата на XIX в. и за образуване на отделна махала Хановете. В последната, освен ханове, постепенно се откриват и занаятчийски работилници и дюкяни. Така, селото се оформя като пазарен център на Пиянец. В Хановете, които заемат централно място в селското землище, започват да се заселват хора от околните махали и селото придобива събран вид. През 1866 г. Ваксево има 88 домакинства и 581 жители.
Доброто икономическо благосъстояние на селото способства за неговото културно развитие. Първото килийно училище във Ваксево е открито през 1848 г. от двамата братя Костадин и Георги поп Стоянови в собствената им къща. Те обучават селските деца до 1863 г. От 1864 г. до 1869 г. учителства поп Никола Стоянов от  тогавашното съседно село Койно (впоследствие присъединено към Ваксево). Първоначално той обучава в килия, но през 1866 г. по негова инициатива е построена специална училищна сграда в близост до издигнатата в 1863 г. селска черква „Свети Архангел Михаил“. Тази училищна сграда просъществува до 1924 г., когато поради опасност от срутване е съборена и на нейно място е изградена нова (днес, 2017 г., и тя е пред срутване). От 1869 г. до Освобождението във ваксевското училище преподават Цоне Везенков и Никола поп Михаилов от Царево село (дн. гр. Делчево), Петър Суичмезов от с. Неделкова Гращица и Михаил Георгиев от някое македонско село.
Като се говори за просвета не бива да се пропуска името на един от най-изявените учители в Кюстендилско даскал Димитри Стоянов, родом от Ваксиво, който учителства в с. Извор, Краище и Кюстендил, но не и в родния си край. Причина за това може да се търси в липсата на училища и черкви - през османското робство (до началото на XIX в.) в Пиянец не е имало действащи черкви, освен манастирската „Св. Георги“ във Ваксево и друга подобна в Смоличано, в които малцина се черкували. Ваксевци се уповават на Бога при оброчищата, които играят роля на своебразни храмове на открито.

След Освобождението (1878 г.) Ваксево продължава да се разраства, като по численост на населението се нарежда сред най-многолюдните села в Пиянец (на второ място след Тишаново през 1880 г. и отново на второ през 1934 г., след Еремия). Преброяваното през годините има следните измерения: 1880 г. - 1033 ж; 1900 г. - 1081 ж; 1920 г. - 1290 ж; 1934 г. - 2720 ж.
През 1893 г. селото има 9701 декара землище, от които 5869 дка ниви, 301 дка ливади, 156 дка лозя, 283 дка овощни градини. Основен поминък на селяните са земеделието (лозя, овощия, тютюн, зърнопроизводство) и животновъдството (през 1910 г. се отглеждат 2201 овце, 374 кози, 187 коня, 384 коня). Развиват се домашните занаяти. В селото има клон на БЗКБ, медицински здравен пункт (1912), ветеринарен фелдшер, 2 магазина. Учредена е потребителна кооперация „Напредък“ (1919). През 1920 г. е открита пощенска станция, а през 1926 г. е учредено читалище „Просвета“.

През 1901 г. в тогавашното село Койно (впоследствие присъединено към Ваксево), в местността „Ширината“ над училището, е изградена черквата „Рождество Богородично“. Построена е от майстор Лазар от Радомирско.

Ваксевци вземат дейно участие в борбите за национално освобождение и обединение. В края на XIX в. е създаден Пиянечки клон към ВМОРО с председател Никола Зографов и подпредседател Георги Попоиванов (тишановски общински кмет). През Ваксево минава един от каналите към Македония, по който  се изпращат провизии, боеприпаси, писма до останалите под робство братя в Македония. В с. Ветрен се намира един от пунктовете на ТМОРО, чийто началник е Петър Димитров от същото село.
Ваксево дава не малко свидни жертви във войните от началото на XX в. (Балканските и Първата световна война). В тяхна памет е издигнат паметник в центъра на селото.

С идването на социалистическата влас след преврата от 9.09.1944 г. настъпва прелом в развитието на селото. При образуването на местното ТКЗС "Елешница" (1956 г.) обработваемата земя и живата стока е отнета от частните собственици, при което голяма част от ваксевци остават без препитание и са принудени да търсят прехрана другаде. Задействана е мощна изселническа вълна, насочена към близките градове – индустриални центрове (Кюстендил, Дупница, София и др.). Красноречиво свидетелство на този процес ни дават данните от преброяването на населението през годините: 1946 г. - 2847 ж. (максимумът); 1956 г. - 2354 ж.; 1965 г. - 2013 ж; 1985 г. - 1185 ж. Както показва статистиката дори присъединяването на село Койно (с население 1238 ж. през 1946 г.) не успява да намали драстичното стопяване на населението.
Тогавашната власт прави опити да притъпи негативните последствия от управлението си, при което бива постигнат частичен успех. Провеждат се редица мероприятия по благоустрояването на селището. Селото е електрифицирано (1951 г.) и водоснабдено - изградени са 2 помпени станции (Ваксево I (1962) и Ваксево II (1969); асфалтира са по-голяма част от улиците и площадът (1970). Открити са: цех към обувен завод „Ильо войвода“ - Кюстендил за ушиване на саи, хотел-ресторант, сладкарница, детска градина и детска ясла, дъждомерна и водомерна станция на река Елешница и др.

След настъпване на демократичните промени (1989 г.) демографският проблем се изостря още повече. Населението продължава да се стопява с бързи темпове: 1992 г. - 1027 ж; 2001 г. - 715 ж; 2011 г. - 534 ж; 2017 г. - под 400 ж. Едно след друго са закрити училището, детската градина и яслата. Закрит е обувният цех, но за сметка на това е открит нов - за производство на лекарства за ветеринарната медицина.
Въпреки многото повратности и негативи, които понася през годините, днес Ваксево продължава да бъде все така приветливо, пазещо особеното си очарование. С оглед на наличните дадености – удобно местоположение, прекрасна природа с приятен климат и множество културно-исторически паметници, перспективи за развитието на селото се откриват в усъвършенстване на традиционните селскостопански производства (овощарство и пасищно животновъдство) и разработване на различни видове туризъм (нископланински, селски, културен – особено поклоннически и др.).


Източници:
1. Георгиев, Георги. Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895-1903). изд. Македонски научен институт, София, 2008 г.
2. Дремсизова-Нелчинова, Цв. и Слокоска, Л. – Археологически паметници от Кюстендилски окръг, София, 1978 г., с.14.
3. Енциклопедичен речник КЮСТЕНДИЛ А-Я, София, 1988 г., изд.БАН., с.93
4. Захариев, Йордан– Сборник за народни умотворения. книга XIV. Пиянец, София, 1949 г.
5.Иванов, Йордан - Северна Македония, София, 1906 г.
6. Иречек, К. Пътувания из България, София, 1974 г.
7. Кацаров, Гаврил - Пеония. Принос към старата етнография и история на Македония, София, 1921 г.
8. Списъкъ на населените места (по преброяваньето от 1 януарий 1881 г.), издава Княжество България - Статистическо бюро, София, 1885 г.
9. Списъкъ на населените места въ Княжество България споредъ преброяването на 31 декемврий 1900 г., издава Княжество България – Дирекция статистика, София, 1902 г.
10. Списъкъ на населените места въ Царство България споредъ преброяването на 31 декемврий 1920 год., издава Царство България – Главна дирекция на статистиката, София, 1924 г.
11. Списъкъ на населените места въ Царството (преброяване на 31 декемврий 1934), издава Царство България – Главна дирекция на статистиката, София, 1939 г.
12. Списък на населените места в НР България по административно деление към 1 ноември 1973 г., с население от преброяванията през 1934, 1946, 1956, и 1965 г. и изчислено население за 1973 г., издава Министерство на информацията и съобщенията, София, 1973 г.
13. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санųак, т.V/1, Скопје, 1983 г.
14. Чолева-Димитрова, Анна М. (2002). Селищни имена от Югозападна България: Изследване. Речник. София, 2002, изд. Пенсофт, с. 95.
15. Официален сайт на НСИ – Национален регистър на населените места - http://www.nsi.bg/nrnm/index.php?ezik=bul