Маломаловският манастир „Свети Николай Мирликийски - Чудотворец“ се намира в планината Чепън на около 3 км северно от  село Мало Малово. Закътан е в малка долчинка, разположена в подножието на Попов връх (от запад)) и връх Козар, наричан още Гола глава (от изток), и обградена от всички страни с букова гора. До манастира води около три километров черен път, но тъй като няма табели препоръчително е да питате някой местен.

История:
Кога точно е възникнала тази обител и каква е била съдбата ѝ през вековете на турско робство, днес е малко известно. Информацията за по-отколешната ѝ история е повече от оскъдна. За по-близката история (от първата половина на XIX в. и насетне), узнаваме от събраните сведения от служилия тук отец иконом Маринов. Според свещеника „този манастир е стар, както са стари всички манастири в Софийско, и не е могъл да избегне оная участ, постигнала повечето от православните манастири. Той е бил разрушен и ограбен материално от турците, но храмът със стенописите по храмовите стени е бил пощаден – оставен е непокътнат.”
Никакви стари книги, паметници или някакви бележки не били оцелели и поради това нищо не би могло да се каже за миналото на тази обител. Поради това крайно несигурните устни предания, запазени от стари хора, са били единственият източник за отеца. Според разказа на дядо Цветко от с. Мало Малово (разказано на иконом Маринов през 1929 г.) манастирът бил запустял и обрасъл с тръни. „Всички знаели, че там е имало манастир, а това се виждало и от храма, но никой не се наемал да го поднови. Манастирските имоти (ниви, ливади, бранища) били присвоени (откраднати) от местните селяни, които пречели да бъде възстановен манастирът. Най-после една бабичка на име Сава сънувала Св. Никола, който ѝ поръчал да отиде да очисти храма, да изсече трънака и да покани селяните да обновят манастира. Никой от последните обаче не ѝ обърнал внимание. Особено се противили ония от селяните, конто били заграбили манастирските имоти. Баба Сава обаче не се отчаяла и започнала да ходи в манастира всеки ден и колкото могла, чистила храма и двора. Наскоро си намерила другар – дядо Рано, който ѝ помагал в чистенето. Слухът за почистването на манастира се разнесъл из околните села и селяните започнали да прииждат в манастира. Баба Сава и дядо Рано ходели по селата и събирали милостиня, за да бъде обновен храмът. Християните се отзовали благосклонно и за кратко време били събрани парите, съставила се комисия начело с поп Павел и храмът бил ремонтиран, изградени били жилищни и стопански сгради, дворът ограден, манастирът - обновен. По-късно поп Павел приел монашеско звание и станал игумен на манастира.” Гореописаната история се случила около 1830 г.
След поп Павел за игумен дошъл Йоаникий, а след него Неофит. който не се задържал дълго време, защото някой си местен поп Иван му правил много пакости. Неофит отишъл в манастира „Св. Димитър" (?), а Маломаловският манастир останал в ръцете на същия този поп Иван. Но дълго време и той не го  управлявал, защото тогавашният софийски митрополит гръцкият владика Доротей (1861 – 1872 г.) изпратил монаха Венедикт. След последния, в 1871 г., когато църковните дела в Софийската епархия започнали да се  управляват от Софийската църковна община, за игумен е бил назначен йеромонах Йосиф, подстриженик на Зографския манастир в Света гора.
През 1895 г. манастирът е управляван от поп Станчо от с. Големо Малово, но поради редовните и големи злоупотреби от негова страна обителта обедняла и запустяла. След това "никой вече не отивал на поклонение".
Според описа на движимото имущество, който бил съставен в 1871 г., когато Софийската църковна община е описвала имотите на всички манастири в епархията, манастирът е имал следното имуществено състояние:
„Сребърни: 2 кръста, 1 лъжица, 1 венец, мощи, 1 пафти, 2 потира, дискос, звезда.
  Пиринчени: 1 пафти, 2 кадилници, 5 свещници, 1 полилей, 15 кандила.
  Одежди: два чифта.
  Църковни книги: 1 Евангелие, 1 Служебник, 1 Евангелие за Страстната седмица, 1 Молебник о недужних, 1 Триод, 1 Пентикостар, 1 Псалтир, 2 Осмогласника, 1 Апостол, 1Полуустав, 1 Каноник, 1 часослов.
  Жива стока: 2 коня, 12 говеда, 2 чифта волове с такъми, 10 кошера пчели, 100 овце, 30 шилета.
  Жито: 1 кило жито, 1 кило зоб.
  Покъщина: 30 оки бакър, 3 кантара, 12 каци, 4 чувала, 4 чифта дисаги вълнени, 1 пушка, 1 пищов и 1 нож.”
След поредното си напускане, макар и да не е бил обитаван от духовни лица, манастирът продължил да бъде обект на поклонение сред местното население. До 9. IX. 1944 г., на 9. V. – празника „Св. Николай Летни” (Пренасяне мощите на Св. Николай Мирликийски), на манастирската поляна при оброчния кръст (сега счупен) се е провеждал голям събор, на който се „стичало мало и големо, от близко и далеч”.
С решение № 39 от 1973 г. на Комитета за култура храмът в манастира „Св. Никола Летни" е обявен за национален паметник на културата с художествено значение. След този акт държавата, а много преди това и Св. Синод на БПЦ загърбват манастира и след векове съществуване, през 1990 г. престъпници, въоръжени със съвременна техника, събарят северозападния ъгъл на храма и буквално прекопават целия наос, а в олтара правят изкоп с дълбочина почти два метра!
Днес, поруган и осквернен, Маломаловският манастир се намира в изключително окаяно състояние, и ако не се вземат спешни мерки по възстановяването му, е заплашен да бъде напълно унищожен!


Архитектура и изкуство:
Днес от някогашния добре устроен и спретнат манастирски комплекс са останали само църквата (в незавидно положение), една полусрутена жилищна сгради и каменната чешма с бронзов чучур, строена от дебърски майстори. Основната жилищна сграда с възрожденска архитектура, оригинална като план, плетена от пръти и измазана с кал, се е самосрутила след многобройните иманярски набези.
Манастирската църква е от типа на малкото еднокорабни и едноабсидни безкуполни култови сгради, строени през епохата на турското робство най-вече в Западна България. Строителният план и архитектурното ѝ оформяне са съвсем опростени и почти еднакви с тези на Алинската манастирска черква, църквите в Горнострумските земи (Бобошево, Вуково, Пастух и др.). В по-късен период към църквата е бил доизграден притвор от запад, но от него днес няма и помен. Изградена изцяло от ломен камък и покрита с тежки каменни плочи, тя не притежава никаква външна пластична украса. Само цилиндричният свод, който конструктивно се изявява отвън, заедно с удължението на двете надлъжни стени отпред (антите), оформят западната стена на черквата като голяма плоскодънна ниша, увенчана в горния си край с арка. Западната фасада е допълнително раздвижена от патронната ниша над входната врата. Поради частичното вкопаване на черквата в земята и малките ѝ размери, отвън тя има изглед на малка схлупена сграда. Погледната обаче отвътре, въпреки, че се състои само от наос и олтарно помещение, тя дава усещане за простор.

В миналото стените и свода, както и западната фасада на маломаловската черква са били изцяло покрити със стенописни изображения. От някогашната богата живописна украса на храма днес е останало малко нещо. Изпълнената с високо художествено майсторство стенопис е била обект на проучване от видни български изкуствоведи от началото на XX век. Каква е била цялостната иконографска схема може да се разбере от подробното описание на стенописите - външни и вътрешни, направено от проф. Кръстьо Миятев през 1939 г.  Според него датировката на външните стенописи предимно по западната фасада на храма е от XIV-XV в., а тази на вътрешните стени - от XVI в.
В засводена ниша над входната врата отвън е изписана прочутата икона на мирликийския епископ-чудотворец Св. Николай. Около него, по цялата плоскост на западната стена е била поместена просторната композиция „Страшният съд”. С качеството си на изпълнение изображенията ѝ предизвиквали най-голям интерес и удивление сред посетителите на храма. За жалост от тази уникална творба днес не е останало нищо. Изложена векове наред на слънце, дъжд и вятър, тя не е била заварена в цял вид дори и от  проф. Кр. Миятев през 30-те години на XX в. Отделни фрагменти от композицията били все още запазени до 80-те години, но след 1990 г., с настъпилата варварска инвазия в лицето на иманярите, те били доунищожени.
Самият „Страшен съд” представлявал изображенията на дванадесетте апостоли, "кротко насядалите на тронове" (никъде не срещано досега), множеството ангели зад тях, както и групата на праведниците и раят с праведния Йов и патриарх Яков. Малката стенна плоскост е принудила зографа да изнесе част от стенописа и по сводовата дъга. На върха на дъгата композицията е била увенчана с неръкотворния образ на Христос - "Уброс", обвит в платнена материя, наподобяваща везан месал. По-добра представа за художествените достойнства на тази стенопис ни дават групата на праведниците в лявата половина на композицията и особено старателно моделираните ангелски изображения, където художникът е изявил своето високо майсторство.
Замазани по някое време с вар, по-късно стенописите във вътрешността били разкрити - мазилката върху тях е отстранена.  
Както беше споменато, стенописите в олтара са от по-късно време (XVI в.). Там са изобразени сцените: в апсидата - „Богородица - Ширшая небес”, „Причастие на апостолите” (Евхаристия) и  отдолу четирима от отците на църквата - Василий Велики, Григорий Назиански, Николай Мирликийски и един неизвестен. „Евхаристията” съдържа следните детайли: маса (светия престол), на масата - потир и книга; отляво шестима апостоли, смирено приведени напред, приближаващи се до Христа; а отдясно са петима апостоли с протегнати напред ръце, но само първият от тях е прострял ръката си с чаша, в която Христос сипва вино. Над сцената е изписан надписът: „Причестие апостолов”. Фигурите са едри грубовати, но изразителни. Някои автори оприличават тукашните одеждите на Светите апостоли с тези в Кремиковския манастир, което би могло да даде предположението, че или един и същ е бил зографът, или изписването е извършено по еднакъв предварително установен шаблон.
На източната стена, от двете страни на апсидата, според канона е представена композицията „Благовещение”, а над нея „Възнесението”, от което днес не е запазено почти нищо.
В протезисната ниша е изписан „Христос в гроба” (Пиета), а отдясно на апсидата, като пандант,  е представен един дякон в цял ръст. На северната и южната стена в олтарното пространство, над цокъла, са изобразени светци в цял ръст, които продължават и в наоса.
За разлика от стенописите в олтара, тези в наоса са рисувани от живописец с по-уверен и изразителен почерк. Тук също е изпълнена иконографията на съкратения регистър – най-отдолу е цокълът с декоративни мотиви, вторият пояс е от правостоящи светци, които са отделени от изписаните на свода евангелски сцени с ивица от медальони с лицата на светци (сега силно заличени). От стенописите в самия зенит на свода днес не е останало нищо.
Като цяло, по стиловите и живописни си особености, стенописите от вътрешността на храма не се различават съществено и намират аналогии в живописната украсата на повечето манастирски черкви в Западна България, изписвани през XVI-XVII в.
Архитектурата и технологията на живописване в черквата на Маломаловския  манастир, дават основание да се приеме, че тя е била изградена или само обновена и изписана в края на XVI или началото на XVII в., когато вероятно е бил възобновен целият манастир.
Трябва да се отбележи, че малкото останали ценни стенописи в църквата, в синхрон на общото нерадостно положение на манастира, се намират в много лошо състояние. Всяко забавяне на реставрацията им може да има фатални последствия за оцеляването им!
Много ли е трудно да изпълним дълга си, да последваме примера на нашите предшественици, на баба Сава – последният възобновител на обителта, или чакаме да стане чудо, без да виждаме, че то всеки ден се случва?!
Днес, постоянно течащата вода от старата манастирската чешма е,  като че ли единствено нещо, което напомня за кипелия някога на това забравено място живот …..



Използвана литература:
1. Миятев, Кръстьо. Старинни църкви в Западна България, ИАИ, т. XIII, 1939 г., стр. 235-243
2. Чавръков, Георги. Български манастири, изд. „Хайни”, София, 2002 г.
3. Милчич, Светолик - Храмове и Манастири в Сливнишко - пътеводител, изд. „Албатрос”, София, 2004 г.