Местоположение и географска характеристика:
Грани́ца е село в Западна България. Намира се в община Кюстендил, област Кюстендил. Отстои на 94 км югозападно от столицата София (през автомагистрала „Струма“, от която е отдалечено на 30 км западно) и на 6 км югоизточно от гр. Кюстендил. Селото е обградено от следните села: Багренци и Пиперков чифлик (от север); Берсин (от югоизток); Лелинци (от юг) и Слокощица (от запад).

Село Граница принадлежи на етно-географската област Кюстендилска котловина. Разположено е в южния край на едноименната котловина, в преходната хълмиста зона между полето и северните предпланински възвишения на Осоговска планина. Селото е приютено в падина при източните полегати склонове на Брезовски рид. Почти през средата му го пресича Сараовски дол, наричан в горните му части Строшената цръква, който в края на селото приема от дясно друг, по-къс дол – Шамако, откъдето на север достига до с. Багренци. В този дол тече маловоден поток, който през лятото и есента пресъхва.
Граница е от събрания тип селища. По-голямата част от къщите на селото (по-старите) заема разлатия десен склон на Сараовски дол, по-малката от лявата му страна, а по-новите са застроени край шосето, свързващо Кюстендил със селата на Пиянец. Извън от така описаното събрано село, на около 3,5 км югозападно от него, високо в склоновете на Брезовски дол под възвишението Лелинска чука (1240 м), са разположени три махали: Езерото, Якимовци и Христовци, възникнали скоро след Освобождението от македонски преселници.
Със своето географско положение Граница има благоприятни климатични условия. Изложено е на слънце през целия ден, а разположението му в падината го предпазва от северния вятър, наричан „студеняко“, както и от южния - „овчако“ (от Овчеполието). Наличните природни дадености са умело използвани от месното население от край време. Близката западна околност към склоновете на Брезовски рид е обезлесена и до неотдавна е била заета изцяло с лозя. Северните и южни слабонахълмени части от селското землище са заети от овощни градини и плодородни ниви, подходящи за производство на зърнени храни. Високо нагоре в планината (на юг) се простират дъбови и букови гори, една част от които, на площ от 1,30 хектара, е обявена за защитена местност „Вековна букова гора“.
Освен с традиционното с стопанство и няколко дребни фирми, местният икономически профил е представен и с филиал на „Винпром“ - Кюстендил, в който са разположени основните производствени мощности на предприятието.
Населението на Граница към 2018 г. наброява около 430 жители (по настоящ и постоямем адрес). В етно-религиозно отношение е представено изключително от българи – християни (православни). Селото принадлежи в църковно-административно отношение към Софийска епархия, архиерейско наместничество Кюстендил.

За името на селото:
Съществуват две тези за произхода на името на селото. Според едната, която се подкрепя от езиковедите (Умленски, Чолева-Димитрова), името идва диалектната дума грани́ца - вид разклонен дъб. В популярния си смисъл името бележи граничната межда между владенията на възстановената от Асеневци българска държава и тези на Византия, а впоследствие между търновските и онези западните - на Неманичите.

История:
Наличните данни сочат, че районът на днешното село е населяван най-вероятно още от древността. Самото му положение – в полите на Осоговска планина, в която се развива рудодобивна дейност през античността и през която минават древни пътища и в периферията на един от древните градове на Балканския полуостров – Пауталия, дава основание да се предположи за отколешен поселищен живот. Тези предположения намират достоверност в някои факти, предимно в лицето на археологически паметници и находки. Под днес известния Гранички манастир „Св. Лука“ са разкрити следи от антични градежи и долиуми. Намерени са и няколко бронзови и сребърни монети от остров Тасос, датирани към IV-I в. пр. Хр. Съществуват податки за златодобив и металодобив в същия район. Към този период (трако-римската епоха) би могло да се отнесе и една могила в местността „Черемидарци“, наричана „Джельова могила“, както и останки от селище, намиращи се на около 2,5 км югозападно от селото, вляво от пътя за манастира „Св. Лука“. На това място се очертават затрупани основи на сгради и намират късове от тухли и керемиди, но поради липса на характерни находки селището не е датирано.
В района продължава да съществува интензивен поселищен живот и през средновековието, потвърждение за което намираме в редица сигурни доказателства. На около 4 км югозападно от селото на естествено защитено възвишение има останки от средновековна крепост, известна под името „Градището“. Градена е от ломени камъни, споени с бял хоросан. Добре се очертава източната й стана, с дължина около 70 м. В североизточния ъгъл има останки от кули, вероятно кръгли. По всяка вероятност крепостта е изградена през времето на Втората българска държава (XII-XIV в.). Местоположението й подсказва, че е контролирала пътя Велбъжд – Щип и е част от отбранителния пръстен на града. В близост до крепостта се намира манастирът „Св. Лука“, построен върху по-ранни основи, което се подкрепя от название на местността „Пустия манастир“. В манастирския двор са открити две колективни монетни находки: няколкостотин сребърни венециански монети от XIV в. и билонови монети на византийските императори Алексий I Комнин (1081 - 1118), Мануил I Комнин (1143 - 1180), Андроник I Комнин (1183-1185) и Исак II Ангел (1185 - 1195). Тези находки са недвусмислено свидетелство за наличие на активен пътников и търговски поток през средновековието.
Най-вероятно с тукашната крепост е било обвързано селището –  предшественик на днешната Граница, чийто средновековен произход е засвидетелстван от изворите. Към това средновековно селище вероятно е принадлежал некропол, разкрит в м. „Ридо“ при изкопаване на нови лозя. Гробовете му били захлупени с корубести тухли, а по ръцете на скелетите имало стъклени и бронзови пръстени и гривни.
След окончателното падане на Константиновото княжество (Велбъждското деспотство) под османска власт през първата четвърт на XV в. в неговата столица Велбъжд се заселват около 60 семейства от гр.Кония, Мала Азия, а след тях и още много други от краищата на новата империя. Според възрожденската историография част от местното българско население било насила помохамеданчено, друга част която отказала да приеме новата вяра била избита, а трета се спасила с бягство в околните планински села. Местният болярин и бъдещ крупнишки епископ Яков заедно със семейството си намерил  спасение именно в Грани́ца. Яков станал свещеник, а след като овдовял, приел монашество станал епископ на Крупник, намиращ се южно от днешния гр. Благоевград. Той имал трима синове - Йоасаф, Давид и Теофан, които след като овдовели, също последвали примера на баща си. Тримата братя първоначално се установили в манастира "Свети Лука" над село Грани́ца, който обновили, а впоследствие възстановили и  запустелия и ограбен Рилски манастир (1453 г. - 1466 г). По-късно, през 1469 г., по тяхна инициатива  в Рилската света обител били върнати от късносредновековната българска столица Търново мощите на Св. Иван Рилски. Това паметно събитие е описано от Владислав Граматик през 1479 г. в неговата „Рилска повест“, в която за пръв път писмено се споменава село Граница, като родно място на тримата братя – възобновители на Рилския манастир. Името на село Граница се среща и в османски данъчни документи. В регистър от 1576 г. е записано под името Граниче.
Дали е имало в Граница други болярски или обикновени бежански родове от Кюстендил, не е известно, както и не се знае съдбата на селото след възобновяването на манастира в 1469 г. Обгорели основи на някогашни жилища, открити в селото подсказват, че по някое време е запустявало. В някои дворове са разкривани и стари бунари, зидани много по-здраво от по-сетнешните.

Известно е, че в турско време граничани имали своя собствена земя. През XIX в. в селото имало трима по-крупни земевладелци - чифликсайбии. Това са двамата кюстендилски турци Лиман ага и Даут бег и евреина Сари Бохор, също кюстендилец, който по някое време купил чифлика от турчин. По това време заможен чифликчия бил и местният българин Атанас Границки. Последният изградил през 1856 г. в чифлика си жилищна кула, известна като Границката кула. Монументалната постройка е забележителен шедьовър на българската възрожденска култура. Предполага се, че е построена от първомайстор Миленко от с. Блатешница, Радомирско. Сградата има масивно каменно приземие с размери 11 х 11 м с дървена порта, украсена с подвижна хоризонтална греда и бойници, било предназначено за кръгова отбрана. Стръмна дървена стълба водела към представителен еркерно издаден жилищен етаж с кръстовиден план с полукръгъл отворен кьошк от север и санитарен възел от юг. Таванът на кьошка е полукупол с дървена розета. Представителната северна фасада е симетрична, подчертана от сложните планови очертания на кобилната крива на кьошка с дървената аркада и широките холкели, с пластичното решение на камините и мазаните комини. Кулата е преустроена през 1876 г. от майстор Димитър според надписа от рисувания медальон на фронтона. Къщата е паметник на културата. Реставрирана е през 1979 г., като е уредена музейна сбирка. Понастоящем е ограбена и се нуждае от спешни възстановителни работи. Половината от дворното място е реституирано. Общинската администрация е изоставила напълно имота и има реална опасност от пълно унищожаване на къщата.
Друг забележителен паметник от възрожденската епоха е селската черква „Св. пророк Илия“. Построена е през 1856 - 1857 г. от същия майстор Миленко от с. Блатешница, който е строител и на южното крило на Рилския манастир, както и на много други храмове и жилищни сгради. В черквата има икони от самоковския зограф Иван Доспевски, рисувани през 1862 - 1863 г., а стенописите са от 1896 г.

През 1866 г. в Граница има 92 домакинства с 616 жители. При Освобождението (1878 г.) селото наброява около 170 къщи. Бързото му разрастване, което продължава и през следосвобожденския период, се дължи на заселването на бежанци – българи от Македония, които населяват предимно новообразуваните отдалечени махали Езерото, Якимовци и Христовци. Преброяването на населението през годините има следните измерения: 1880 г. - 940 ж; 1900 г. - 1236 ж; 1920 г. - 1420 ж; 1934 г. - 1570 ж. През този период Граница се нарежда сред най-големите села в Кюстендилска околия (четвърто по брой на населението), а в котловината - на второ място, след Слокощица.
Основен поминък на граничани е земеделието: лозарство, овощарство, зърнопроизводство, тютюн и др. и животновъдството. В края на XIX в. селото има 12 117 декара землище, от които 5586 дка ниви, 3833 дка гори, 63 дка естествени ливади, 2277 дка лозя, 329 дка овощни и зеленчукови градини с 813 овце, 249 кози, 389 говеда и 143 коня. Развиват се домашните занаяти. В селото има мелница, сарачница, шивачница, коларо-железари.
В началото на XX в. се подобрява развитието и отглеждането на лозята. През 1939 г. е образувана лозаро-винарска кооперация „Памид“. По това време Граница е единственото село в Кюстендилската котловина с кооперативна винарска изба, с капацитет 750 хил. л. вино. През 1910 г.  е основано земеделско спестовно заемно дружество „Свети Симеон", което през 1922 г. е преобразувано в кредитна кооперация „Трети март". През същата тази 1910 г. е построено училището, а през 1920 г. се създава и читалище "Просвета". Селото е водоснабдено през 1934 г. и електрифицирано през 1941 г.

С идването на социалистическата власт след преврата от 9.09.1944 г. настъпва прелом в развитието на селото. При образуването на местното ТКЗС "Харалампи Аничкин" (1948 г.) обработваемата земя и живата стока е отнета от частните собственици, при което голяма част от граничани остават без препитание и са принудени да търсят прехрана другаде. Задейства се изселнически процес, главно към съседния град Кюстендил, при което населението на селото намалява с бързи темпове: 1946 г. - 1499 ж; 1965 г. - 1091 ж; 1985 г. - 864 ж. Въпреки прилагането на различни стратегии за развитие, този процес не бива овладян. През 1959 г. Граница става център на обединено ТКЗС „Георги Димитров“ (в него влизат селата: Нови чифлик, Търновлак, Багренци, Берсин, Лелинци и Търсино) с 28 083 дка обработваема земя, от която 5464 дка са овощни градини и 2250 дка лозя. През 1979 г. ТКЗС-то е включено в състава на АПК "Осогово" - град Кюстендил. Изграждат се микроязовир, тютюносушилни, кравеферма, складова база в стопанския двор, тракторен стан и ремонтна работилница за автотранспортния парк.
През социалистическия период се правят и редица стъпки по благоустрояването на селището. През 1959 г. в селото е открита пощенска станция. Построени са нов читалищен дом (1968 г.), здравна служба със стоматологичен кабинет, детски ясли и детска градина (1973 г.), административни сгради, кооперативен дом. По-голяма част от улиците са асфалтирани.

След настъпването на демократичните промени (1989 г.) демографският проблем се изостря още повече, населението на селото намалява почти наполовина: 1992 г. - 787 ж; 2001 г. - 701 ж; 2011 г. - 567 ж. и днес (2018 г.) - около 430 ж.
Перспективите за развитие на Граница са свързани с възраждането на лозарството и винопроизводството, отглеждането на овощия и развитието на селски, културен и поклоннически туризъм.



Източници:
1. Дремсизова-Нелчинова, Цв. и Слокоска, Л. – Археологически паметници от Кюстендилски окръг, София, 1978 г., с.16.
2. Енциклопедичен речник КЮСТЕНДИЛ А-Я, София, 1988 г., изд.БАН., с.151-152.
3. Захариев, Йордан– Кюстендилска котловина, изд.БАН, София, 1963 г.
4. Иванов, Йордан - Северна Македония, София, 1906 г.
5. Списъкъ на населените места (по преброяваньето от 1 януарий 1881 г.), издава Княжество България - Статистическо бюро, София, 1885 г.
6. Списъкъ на населените места въ Княжество България споредъ преброяването на 31 декемврий 1900 г., издава Княжество България – Дирекция статистика, София, 1902 г.
7. Списъкъ на населените места въ Царство България споредъ преброяването на 31 декемврий 1920 год., издава Царство България – Главна дирекция на статистиката, София, 1924 г.
8. Списъкъ на населените места въ Царството (преброяване на 31 декемврий 1934), издава Царство България – Главна дирекция на статистиката, София, 1939 г.
9. Списък на населените места в НР България по административно деление към 1 ноември 1973 г., с население от преброяванията през 1934, 1946, 1956, и 1965 г. и изчислено население за 1973 г., издава Министерство на информацията и съобщенията, София, 1973 г.
10. Официален сайт на НСИ – Национален регистър на населените места - http://www.nsi.bg/nrnm/index.php?ezik=bul