Крупник е село в Югозападна България, намира се в община Симитли, Област Благоевград. Отстои на 23 км южно от Благоевград и на 6 км в същата посока от Симитли.
Село Крупник е разположено в долината на Средна Струма (Симитлийско-Крупнишката котловина), кацнало е на доминираща височина над полето, в северните склонове на Малешевска планина, недалеч от десния бряг на река Струма, преди последната да навлезе в Кресненското дефиле. Средната надморска височина на селището е около 380 м. Край селото тече и река Сушичка, десен приток на Струма, тя разделя Малешевска планина от намиращата на запад от Крупник Влахина планина.
Голямото разнообразие на почвите в землището на Крупник  се дължи на голямото Крупнишко земетресение през 1904 г., с магнитут от 7,83 то е едно от най-силните в Европа. В резултат от разместването на плочите в Крупнишката планина се е получила дълбока пукнатина, видимо забелязваща се, сякаш планинският масив с нож да е разрязан.
Крупник е едно от големите селища в района, населението му към 2012 г. е около 2300 души.

Село Крупник и околността му има хилядолетна и изключително богата история. В района са намирани следи, които подсказват, че тези земи са били обитавани още от новокаменната епоха (7000-3000 г. пр. Хр.).
Стратегическото местоположение и природните дадености на мястото са способствали тук да има организиран селищен живот през тракийския период. От археологически находки е установено, с голяма вероятност тракийски селища да е имало в местностите „Дрене”, „Беглико”, „Добриново” и др. От този период са разкрити и крепостни съоръжения, които са служили за убежище на околното население при нападение.  Селището в м. „Дрене”, простиращо се на площ от 100 дка, в средата на I-то хилядолетие пр. Хр. се е превърнало в икономически център с военно-стратегически център. Доказателство за това са намерените множество фрагменти от битова керамика, някои от които доста изящно и богато украсени.
Не е установено със сигурност, но вероятно тук са живели траки от племето Меди.  Те са онова войнствено племе, което възстава срещу Македония при Филип II в 340 г. пр. Хр., като последният изпраща своя син Александър да ги подчини отново.
Селище просъществувало и през римската епоха, дори значително се развило. След завладяването на Балканския полуостров от римляните през I в. пр. Хр. тези земи влизат административно в провинция Тракия (45 г. сл. Хр.), стратегия Медика. Предполага се, че тук по времето на император Гордиан III (238 г.) се е намирал един от двата военни лагера ( другият  Германея – дн. Сапарева баня), между които е бил разположен римският град Скаптопара (дн. Благоевград). Доказателства за правдоподобността на това предположение са намерените римски монети и стрели в крепостта „Градище” край с. Крупник.
Завареното от римляните старо тракийско селище било оформено по техен образец, това е потвърдено от природните дадености и стратегическото положение на района.  В границите на селото е открита римска вила от II-V в., която засега е първата засвидетелствана в Благоевградска област. Наличието на баня, на отоплителна инсталация – „хипокауст”, както и намерените оловни тръби, говорят, че през античността в Крупник е имало минерален извор.
Селището продължило да се развива и през късната античност – ранновизантийския период (IV-VI в.). Свидетелство за това е разкритата през 1934 г. семейна гробница в местността „Св. Георги”, принадлежала на богата земеделска фамилия. Гробницата се състои от едно централно помещение (2,30 х 1,75 м), около което са наредени пет отделения с почти еднакви размери (1,50 х 1,30 и височина 1,25 м). Всичките помещение са свързания са свързани с централното чрез отвори, затворени са каменни плочи.  До гробницата се е слизало посредством пет стъпала. В гробницата са открити скелети и една монета на император Прокопий (365-366 г.).  Днес късноантичната гробница е пропаднала, занемарена и преровена от иманяри. От незапомнени времена местното население е превърнало мястото в оброк на Свети Георги.
От същата епоха  е запазен и още един паметник – късноантичният път в местностите „Стронски рид” и „Побученик”. Пътната настилка от каменни плочи е запазена на дължина около 500-600 м. Пътят е излизал от античното селище, водил е на юг към крепостта „Градище”, продължавал е през планината, по десния бряг на Струма, за да се свърже с главния римски път Via Egnatia.
Изобилието на археологически паметници и находки в землището на Крупник дават пълни основания, да се приеме, че през античността тук е бил разположен един не малък град на площ от около 200 дка.
През ранното средновековие ( VI-VII в.) в Крупнишката котловина се заселват славяни от племето Струмници. Те заварват сравнително голямо селище и му дават име, което е останало и до днес – Крупник. Етимологически „Круп” означава „голяма буца сол”, „едро диво жито”, „тежка гърлена болест”, „голям, грамаден”. Наставката  „- ник” пък означава голямо селище с крепост, аналогични са наименования на Мелник, Перник и др.
Паралелно със славяните по тези земи се заселили и прабългарите на кан Кубер (средата на VII в.). Свидетелство за тяхното ранно присъствие тук е календарното пособие, намиращо се в местността „Света Амина” до близкото село  Мечкул. Друг подобен календар (бакър – харман) е открит и в Плиска.
За първи път, макар и временно, Крупник влиза в пределите на Първата българска държава при управлението на кан Крум (803-814 г.), а за по-продължително време това става след 837 г. когато кан Пресиан спечелва битката при Сяр (Серес). Тогава започва нов етап от историческото развитие на Крупник и района.  Някои от крепостите в околността на селището – „Градище”, „Бабин град”, „Голямата скала”, „Зидище”, „Мандалевица” и др., строени още от траките, други от римляните и византийците, били свързани с отбраната на българската държава.
От разкрития средновековен некропол в местността „Костово орниче” и намерените в гробовете кръстове се установява, че през IX-X в. местното население е било вече християнизирано. И ако не за първи път, когато местните славянски племена вероятно са били покръстени, влизайки в диоцеза на византийската Константинополска патриаршия, то след приемането на християнството при цар Борис I, покръстването тукашните хора е станало със съгурност.
Името на Крупник не се споменава в списъка с 31 – те епископства на българската Охридска архиепископия, поместен в грамотите на византийския император Василий II от 1018 и 1020 г., но някои учени (Иван Снегаров) предполагат, че упоменатото Долни Сунтякс (Долно Дефиле) се отнася именно за Крупник.
По време на Втората българска държава (XII-XIV в.)  Крупник продължил да бъде важен стратегически и стопански център. Неговият икономически възход спомогнал за развитието на материалната култура и изкуство, което пък било предпоставка за невиждан дотогава духовен възход.  През този период на просперитет Крупник бил и епископски център. Бледо напомняне за величието на някогашното духовно средище са запазените до наши дни останки от епископския храм „Св. Троица”.

Крупнишка епископия
Няма сведения кога  първоначално е била създадена Крупнишката епископия, но за първи път се споменава в документите на Охридската  архиепископия от 1409-10 г.  Според едно предание велбъждския болярин Яков, след завладяването на Велбъжд от турците, избягал в кюстендилското село Граница, а оттам се преселил в Крупник и оглавил, макар и на преклонна възраст, Крупнишката епископия.
През първата половина на XV в. епископията обхващала земите по горното течение на Брегалница – Малешевска и Влахина планина, Разложко, Рилската област, горното течение на Струма – земите межди Кюстендил и Бобошево и Дупнишко.
Крупнишките епископи взели живо участие във възстановяването и живота на Рилския манастир. Сведения за това черпим от „Рилска повест” на българския книжовник Владислав Граматик, в която се споменава за Крупнишкия епископ Яков I и неговите синове, които въздигат разрушения и запустял Рилски манастир. Яков I се поминал в 1448 г., след което синовете му стават игумени на Рилската обител както следва – Йоасаф, Давид и Теофан. След смъртта на Йасаф в (1463 г.) останалите двама братя връщат мощите на Св. Иван Рилски от Търново в манастира. Традицията на възраждане на църкви и манастири била продължена и от следващите епископи. Крупнишкият епископ Яков II дарява средства за изписването на манастирската черква „Св. Димитър” в Бобошевския манастир (1488 г.), три години по-късно (1491 г.) същият е ктитор на прекрасните стенописи в черквата „Св. Св. Апостоли Петър и Павел” в рилския метох „Орлица”.
През втората половина на XV в. Крупнишката епископия е под юрисдикцията на Велбъждска (Кюстендилска) епархия към Охридската архиепископия.  След 1557 г., тъй като Велбъждска епархия вече е подвластна възстановената Печка патриаршия, в диоцеза на последната влиза и Крупнишката епископия.
През XV и XVI век Крупнишката епископия е едно от важните книжовни средища в българските земи. През този период в околностите на Крупник са се строили много църкви, скитове, метоси, в които творили просветени монаси – книжовници и калиграфи. Според едно предание при с. Полена в местността „Ветрена” имало сграда-метох в която работили монаси-книжовници, a в историческия пътепис на Иван Богданов „Из българската земя” пише така: „ През XV I и XVII в оня край като книжовно огнище проблясва градеца Крупник, утвърдил се едно време като седалище на митрополит, за да залезе през XVII век…..Там се съсредоточават повечето от ръкописите, изработени в Кратово, Крупник и Софийските манастири”.
Доказателство за активната и на голяма висота книжовна дейност, протичала в Крупнишката епископия е т. нар. Крупнишко евангелие. То било подарено през 1577 г. на Рилския манастир, където се съхранява и днес, от тогавашния Крупнишки митрополит Йоасаф.
Крупнишкото евангелие е среднобългарски писмен паметник от началото на XVI век. Съдържа 357 листа с текста на четирите евангелия, предисловията на Теофилакт Български, кратък месецослов и таблици за разпределението на евангелските четива през годината, написани с красив кирилски уставен шрифт.  Началото на всяко евангелие е с красиви заставки и заглавки. Позлатенo е със сребърна обкова, дело на Матей Златар от София. Сцената на Христовото разпятие е изкована на предната корица и е рамкирана с изображения на няколко светци, например Йоаким Осоговски, Иван Рилски и Прохор Пчински, на евангелистите и седмина от апостолите. Възкресение Христово е представено на задния обков, обградено от символите на тетраморфите и някои светци, например Сава Сръбски и Симеон Сръбски. Залепени са листове от пергаментен ръкопис от вътрешната част на подвързията, които са част от изборно евангелие и апостол, датирани от XIII век. Смята се, че четириевангевлието е изписано в молдо-влахийски скрипторий (по това време Молдова и Влашко са били подведомствени на Охридската архиепископия), но не се изключва и вероятността евангелието да е сътворено в самия Крупник.

Крупнишката епископия престава да съществува през втората половина на XVII век, когато местното население е масово ислямизирано. Тогава били разорени много черкви и манастири, начело с епископския храм „Св. Троица”, който бил сринат, а над него построена джамия.
За вероятен наследник на Крупнишката епископия се счита Дупнишката епископия, която била подвластна на Самоковска епархия.

Крупник пада под османска власт , след покоряването на Търновското (1393 г.) и Видинското царство (1396 г.). Селището влизало в пределите на Велбъждското княжество на Константин Драгаш, което продължило да съществува като васално на Османската империя до началото на XV век. През първите десетилетия на османското робство Крупник е в състава на обширната Дупнишка нахия.
През 1570/73 г. Крупник се споменава в обширния регистър на Кюстендилския санджак (окръг), като тогава селото е бил в обсега на два тимара (владения), собственост на Рустем Чауш и Мустафа Чауш, които били служители на Румелийския главнокомандващ (мирмиран).
Интересно е, че в горния регистър са описани две воденици собственост на манастир „Св. Архангел Михаил”, за които монасите плащат данък от 60 акчета. Дали става въпрос за близкия Брестовски манастир „Св. Архангел Михаил” или в околността на Крупник е имало друг със същото име , това все още не е установено.
Салото се споменава под името Крупник в турските регистри на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г., а също и в краткия тимарски регистър от 1605 г., и на двете места селището спада към кааза Дупница на Кюстендилски санджак. През XVIII и XIX в. селото административно принадлежи към кааза Горна Джумая на Серски санджак към Солунски вилает.
След XVII  век до края на робството населението на Крупник е почти изцяло помашко. Не малка част от крупничани, които не приели исляма, избягали из околните високопланински села.
Ако жителите на Крупник приели исляма, то тези на околните села подържали българския през всичките векове на робството. Най-изявени защитници на безправната българска рая в този край били харамията Георги Пържелков (Айката) и особено големият български хайдутин и поборник войводата дядо Ильо Малешевски – Беровеца.
През 1872 г. в близкия Брествоски (Тросковски) манастир „Св. Архангел Михаил” идвал Апостолът на свободата Васил Левски.
След Освобождението на България и последвалия Берлински договор в същата 1878 г. Крупник и околността му остава в границите на Османската империя. В резултат на това несправедливо решение местното население вдига Креснеско-Разложкото въстание ( 1878 - 1879г.), което бива жестоко потушено. В резултат на това над 25000 души от Мелнишко, Горноджумайско, Разложко и други краища на Македония напускат родните си селища и търсят убежище в Княжество България.
В чековно отношение, до Руско-турската война (1878-1879 г., село Крупник спадало към Самоковска епархия на Българската екзархия. След това обаче Горно Джумайско било подвластно на мелнишкия гръцки владика.
Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година Крупник (Крупникъ) е българо-мохамеданско селище. В него живеят 660 българи-мохамедани и 65 цигани.
По време на Балканската война, през октомври 1912 г., край Крупник се състои бой между българската Седма пехотна рилска дивизия и османски войски.
Крупник е освободено и влиза в границите на свободна България съгласно Букурещкия мирен договор от 1913 г.
По време на Междусъюзническата война помашкото население на Крупник се изселва заедно с отстъпващите гръцки войски. Според Димитър Гаджанов в 1916 година в Крупник са останали 2-3 турски семейства. По-късно малка част от бежанците се завръща в селото. В началото на 1923 година Антон Попстоилов пише, че „неприветливите и неудобни къщички“ на Крупник са препълнени с бежанци и с преселници от околните села. От 179-те семейства в селото 11 са на местни помаци, 54 - на бежанци от Зарово, Солунско, 53 са от Кресна, 23 - от Сърбиново, 19 - от Сушица, 7 - от Падеж, 3 - от Тросково, 3 - от Берово, 2 - от Драглища, Разложко, по 1 - от Куманово, Горни Порой, Демирхисарско, Рила, Фролош.
Населението из околността на Крупник взема дейно  участие в редиците на ВМРО, още от самото ѝ създаване. Българите от Горно Джумайско участват в Горноджумайското въстание (1902 г.), Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.), те спомагат на останалите под чуждо робство братя в Македония дори и след освобождението на този край (1913 г.).
През август 1925 година местните органи на ВМРО разкриват нелегална група на БКП (т.с.) в Крупник и извършват арести. Активисти на БКП и БЗНС са осъдени от организационен съд на различни наказания, включително и на смърт.
Днешната действаща селска черква „Св. Архангел Михаил” е осветена през 1935 г. Освен нея из околността на селото в по-ново време са изградени няколко параклиса: „Св. Троица” – в непосредствена близост до руините на старата епископска черква; „Св. Иван Рилски” – в най-високата част на крепостта „Градище”, където според преданието е имало манастир-крепост; „Св. Илия” – в подножието на крепостта „Градище”. В селото има и два оброка: „Св. Георги” – при късноантичната гробница и „Св. Димитър” – недействащ и забравен, намирал се е при руините на античното селище.

Източници:
Енциклопедия на България, том 3, изд. БАН, 1982 г.
Дремсизова-Нелчинова, Цв. - Археологически паметници в Благоевградски окръг, София,1987 г.
Костов, Крум – История на Крупник, от дълбока древност до наши дни, изд. ИБИС, 2009 г.