Митрополитската черква „Успение Богородично“ се намира в Горната махала на Самоков, в югоизточната част на града, където винаги е живяло българско население. В близост до нея се намират още два църковни паметника – Самоковският девически манастир „Покров Богородичен“ и гробищната черква „Св. Николай Мирликийски“.
Митрополитската черква е един от най-ценните архитектурни и художествени паметници на ранното българско Възраждане.

История:
Най-ранните сведения за съществуването на сградата на Митрополитската черква са от 1711 г., когато тогавашният самоковски митрополит Нектарий събира местните първенци и им предлага да се изгради храм в пределите на града. Известно е че по това време единственият действащ християнски храм в района на Самоков е бил старинната Бельова черква, която се е намирала на 3 км извън пределите на селището. Място за построяването на новия храм е избрано тайно и без знанието (разрешението) на османската власт. Строежът на черквата започва през 1712 г. в горния край на българската махала, до къщата на владиката Нектарий. Църковната сграда е била малка (еднокорабна), схлупена, прикрита сред останалите къщи и без двор. И за да се влезе в нея се минавало през двора на някоя си баба Марица. Освен това, за да не привлича погледите на турците, християните сложили комин на черквата, като така приличала повече на къща.
През 1782 г., с оглед на разрастващото се в града българско население, Митрополитът убеждава самоковските първенци да искат разрешение за обновяване и разширяване на храма. Разрешението е дадено едва през 1791 г., с издаването на ферман, съгласно който църковната сграда е могла да бъде с приблизителни размери 38 х 19 м. Подготовката за строителството (набиране на средства, набавяне на материали и намиране на майстори) започва още на следващата 1792 г. За изработването на иконостаса и останалото резбовано обзавеждане е поканен майстор-дърворезбар от Света гора – монахът Андон (Антоний). Дърворезбата е изсечена върху орехови дъски, които конски керван пренася от далечния Атон. Голяма част от иконостасните икони са изписани от основоположника на Самоковската художествена школа Христо Димитров. Обновяването продължава десетилетия и завършва в 1833 г., когато дошлият от Солун майстор Атанас Теладур завършва две нови странични крила на иконостаса.
Ценни сведения за този паметен и с голяма историческа натовареност храм черпим от черковната кондика, която бива заведена през 1757 г. В тази книга, запазена и до днес, освен че са описни по важните събития, се възпоменават дарителите на храма, както и финансовото му състояние. Появата на кондиката разкрива кога фактически храмът е легализиран пред турската власт.  Също от нея научаваме, че през 1757 – 1758 г. епитропите купуват място за двор и го заграждат с ограда. Това става по времето на митрополит Неофит Йоанович, който е последният български самоковски владика, преди закриването на Ипекската (Печка) архиепископия (Самоковската катедра е на нейно подчинено от 1557 г.) и преминаването на Самоковска епархия под лоното на гръцката Цариградка патриаршия (1766 г.).
През 1778 г. Самоковската катедра е оглавена от митрополит Филотей, който остава на този пост в продължение на 41 години. Той е един от най-дейните инициатори за разширяването и украсата на Митрополитската черква от края на XVIII и началото на XIX в. Владиката Филотей окончателно премества митрополитското седалище в Самоков (преди него се е намирало в Дупница). През 1783 г. си построява конак до малката тогава Митрополитска черква. По-късно, именно с негово разрешение в обновения храм се изграждат три престола: централен - посветен на Успение Богородично; южен – на Св. Иван Рилски и северен – на Св. Харалампий. Освещаването на основния престол става още през 1715 г., като след разширяването на храма не е правено ново. Престолът на Св. Иван Рилски е осветен на 19 октомври 1835 г., а на Св. Харалампий на 25 юнуари 1837 г.
По времето на Филотей българското общинско училище се помещава в килиите към Митрополитската черква, като  през 1805 г. по негова инициатива в черковния двор е изградена нова училищна постройка. Училището е преместено през 1816 г., когато е построена специална сграда за тези нужди.
Интересна подробност е, че митрополит Филотей  е смятан за грък сред гръцкия църковен клир, въпреки че е роден в Мехомия (Разлог) в българския род Мандзурски. Като юноша бил заведен в Света гора, а по-късно продължава образованието с Цариград. Предполага се, че се е гърчеел дотолкова, доколкото го е изисквала амбицията му за кариера, в единствената по това време Гръцка църква. Неговите дела са красноречиво доказателство за българския му произход. Поради благия си характер и способно управление, той е приет благосклонно от самоковци. При оттеглянето си завещава цялото си имущество на града (училището).
По време на зрялото българско Възраждане (от 30-те до 60-те години на XIX в.) Митрополитската черква се превръща в главна арена на самоковци в борбите им за независима българска църква.
Днес църквата „Успение Богородично“ продължава да бъде действащ и главен храм на наследника на Самоковска епархия – Самоковска духовна околия, понастоящем спадаща към Софийска епархия. Продължава да пази историята и духа на славното българско Възраждане.

Архитектура и изкуство:
В архитектурно отношение Митрополитската черква е част от комплекс, към който освен църковната сграда влизат и килийно училище, църковни постройки, чешма и павилион (над него след Освобождението е изградена камбанария). Черковният двор е ограден с висок каменен зид.
За да получи вида, в който я виждаме днес, черквата преживява два основни строителни периода. Както се споменава по-горе, първоначално храмът е бил малък, еднокорабен, полувкопан в земята. При втория строителен етап църквата е преустроена в трикорабна с емпория, вътрешен притвор и външна открита нартика. При по-късно преустройство под емпорията е вместен параклис и са оформени две служебни помещения.
Митрополитската църква в Самоков е една от най-ранните трикорабни, безкуполни псевдобазилики. Олтарната част, в която е включена старата апсида, има няколко малки ниши, вградени в дебелината на зида и една полукръгла централна апсида със синтрон. В олтара са поместени три престола (на Успение Богородично, Св. Иван Рилски и Св. Харалампий). Вътрешното пространство на наоса е внушително по размери – широко 16 м и дълго 32,50 м. В това отношение митрополитската църква е една от най-големите за своето време. Наосът е разделен на три кораба от две редици по пет колони (високи 4,20 м), които носят дървен полуцилиндричен свод над средния кораб и равни тавани над страничните. Колоните са измазани и имитират камък. Едно от помещенията в западния карай на наоса (под емпорията) служи за кръщаване, а в другото е поставено стълба за галерията (емпорията). Църквата има три входа, външно включени в нартекса, който заема цялата ширина на западната фасада и част от надлъжните фасади. Челото на открития притвор е красиво изписано и се носи от  стройни колони с резбовани главулеци. Цялото тяло на църквата е вкопано със 7 - 8 стъпала в земята (около 1,20 м под нивото на терена). Градежът на стените е масивен, а на откритата нартика – паянтов. Покривът е трискатен.

Първоначално в църквата е нямало стенописи. Основният художествено-декоративен елемент в нея е бил прекрасният ѝ дърворезбен иконостас, който и днес, след изписването на стените, продължава да контрастира със силното си въздействие. След Освобождението проскомидийната ниша в олтара е изрисувана от Костадин Геров - Антикаров, а в съвсем ново време (началото на XXI в.) са изписани и надлъжните стени. Таваните са боядисани в синьо и украсени със златни звезди.
Заедно с главния иконостас майстор Андон изрязал с не по-малка вещина и амвон, архиерейски и епитропски тронове и два проскенитария. Иконите, които били вложени в прорезите на иконостаса, са дело на зографа Христо Димитров („Христос Велик Архиерей“, „Богородица Одигитрия“, „Св. Георги“, „Св. Димитър“ и др.). Тази олтарна преграда е сочена за първия паметник, ознаменувал раждането на Самоковската художествена школа. Добавените през 1833 г. от майстор Атанас Теладур две странични крила са свързани с централния иконостас чрез архитектонично членение. Резбованата преграда на олтара се превърнала в една цялостна вертикална стена с един цокълен ред, ред на големите икони, архитрав, корниз и лозница, ред на малките икони и богата ажурна венчилка. Така двама майстори, дошли през различни времена в Самоков, създават с творческа дързост един паметник на резбарското изкуство, който се превръща в школа за майсторите-резбари от Самоков, а техният иконостас остава ненадминат в своето майсторство.
Освен икони на основоположника на Самоковската школа Христо Димитров, в храма се пазят творения на неговия син Захари Зограф („Св. Троица“) и на иконописците: Иван Николов Иконописец, Никола Образописов, Захари Попрадойков („Св. Евтимий“), Марин Зограф, Коста Геров - Антикаров, Михаил Белстойнев и др.



Източници:
1. Семерджиев, Христо. Самоков и околността му. София, 1913 г.
2. Златев, Т. Българският град през епохата на Възраждането. София, 1955 г.
3. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, 1965 г.
4. Енциклопедия на изобразителните изкуства в България, том 2, изд. БАН, София, 1987, с.110.
5. Брошура „Митрополитската църква „Успение Богородично“ - гр. Самоков“, издание на Архиерейско наместничество – Самоков.