Горнодиканският манастир „Успение Богородично”  се намира на около 1 км от с. Горна Диканя. Скътан е в живописния дол на Таранинска река, в северозападното подножие Верила и непосредствена близост до късноантичната крепост „Чуката”.

За по-отколешната история на тази обител не се знае почти нищо. Ако се съди по архитектурата на обновения днес храм, който по план е еднокорабен и псевдотриконхален, може да се приеме че е строен през късното средновековие (XV-XVII в.). Този тип църкви са характерни за църковното строителство от споменатия период и са широко застъпени в Западна България, особено в Горнострумските земи. Много близки аналогии на горнодиканската църква се срещат съвсем близко – църквата ”Св. Богородица” в с. Долна Диканя, храм-паметникът „Св. Спас” в с. Дрен и др.
Датировката на манастира се потвърждава и от един турски документ -  обширния регистър за Кюстендилски санджак от 1570/73 г., в който се споменава, че данъкът на манастира „Св. Богородица” от 35 акчета е включен към този на с. Горни Диркян (дн. Горна Диканя) в „зиамета на Мустафа, старейшина на соколарите”. Някои автори свързват въпросната обител с двете късносредновековни църкви (едната днес не съществува) в близкото с. Долна Диканя, също посветени на Богородица. Но по-вероятно е търсеният манастир да е именно тукашният - Горнодиканският. В подкрепа на това предложение е, както самото местонахождение на последния – в скътана местност и в близост до крепост/селище и металургичните центрове, както и изричното споменаване, че е обвързан с данъка на Горна Диканя, а не с този на Долна Диканя, което  по това време е съществувало.
Вероятно манастирът е бил поддържан и обдаряван от маденджиите, който през късното средновековие заемали голяма част от населението на рударското селище Горна Диканя. Техният занаят бил свързан с много рискове за живота им и за това, за свое духовно удовлетворение, рударите строили храмове и давали почит на светците покровители. С това се обяснява и големият брой на оброчища в селото, повечето поставени върху разрушени храмове.
Много е възможно манастирът да е бил разрушен през размирните времена на османското робство и след това мястото на неговия храм дълго да е било почитано като оброчище.
Манастирската църква е възобновена през 1884 г. със средствата на Игнат Илиевич и братята Христо и Тодор Трендафилови. Тогава старият средновековен храм е бил надграден, а на запад е пристроено малко предверие (притвор). През следващата 1885 г. е извършена и стенописната украса, от която днес са останали отделни фрагменти върху източната стена в притвора. Те представляват сцени от композицията „Страшния съд”.
В началото на XXI в. е извършен нов „ремонт” на църквата, с което е посегнато на автентичността на паметника. По този начин святото място, съхранявало духовност през вековете, е загубило до голяма степен обаянието си.

Източници
1. Турски документи за историjата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санджак., т. V, кн 1, Скопjе, 1983 г., с. 581-583.
2. Минчева,Калина - Манастири и манастирска мрежа в Кюстендилски снаджак през XV - XVII век, София, 2010 г., с. 149-150.