ЕПАРХИИ И ОБЛАСТИ
ЕПАРХИИ АДМИНИСТРАТИВНИ ОБЛАСТИ
 
 
ЦЪРКВИ И МАНАСТИРИ
 
 
ПОСЛЕДНО ДОБАВЕНИ
 
НАСЕЛЕНО МЯСТО
Малко Търново
 

Изглед на Малко ТърновоМа̀лко Тъ̀рново е град в Югоизточна България,  център на едноименната Община в Област Бургас. Намира се в непосредствена близост с ГКПП Малко Търново (на 9 км) на Българо-турската граница, през града минава европейският път E87. Отстои на 470 км югоизточно от столицата София, на 75 км южно от гр. Бургас и на 300 км от мегаполиса Истанбул.
Малко Търново е разположен сърцето на българска Странджа, в средата на котловина, между реките Резовска и Меча река (Айдере), на 350 м н.в. Градчето е обградено от гористиПоглед към Малко Търново от югоизтокте възвишения на планината, от запад и югозапад с веригата на Голямото Градище и Могилата, от изток и североизток  – с върховете Букът, Зилково и Черешата. На 5 км югозападно от града се намира най-високата точка в българска Странджа -  вр. Голямо градище (710 м), откъдето се открива просторна гледка към хълмовете на Странджа, а при ясен ден може да се види и Черно море.
Центърът на градаМалко Търново и околностите му предлагат изключително богато разнообразие на природни дадености – вековни гори с регистрирани над 60 вековни дървета, многобройни извори, причудливи скални образования, множество пещери и др. В съчетание с уникалната си природа, районът увеличава своята привлекателност с неизброимия брой на културно-исторически паметници – останки от тракийската култура (крепости, светилища, могили), „манастирчета” (така в Странджа наричат параклисите), църкви, стари странджански къщи и др.
Малко Търново е административен център на община, към която влизат още 12 съставни села, две от които са кметства – с.Граматиково и с.Звездец, а останалите – кметски наместничества. В Общината живеят по-малко от 5 000 човека, което я прави един от най-рядко населените райони в България.
Населението на град Малко Търново към 2014 г. наброява около 2200 души.

 

История:
Районът на днешния град Малко Търново е населяван от най-дълбока древност. Множеството пещери, мегалитни паметници и други праисторически находки свидетелстват, че тук е имало първобитно население, за чието име днес историческата наука мълчи.
Първите известни обитатели, които идват по тези земи към III – II хил. пр. Хр., са траките. Към средата на I-то хилядолетие пр. Хр. тази част на Странджа е обитавана от тракийските племена бизени, тини и асти, подвластни на Одриското царство. В последните два века пр. Хр. астите създават тук своя държава – Астейско царство със столица гр. Бизия (дн. гр. Визе в Турция). Учените предполагат, че името на този град, както и това на крепостта „Урдовиза” (дн. гр. Артефакт от трако-римския период на селищетоКитен), чието население по-късно основава селището предшестващо днешното с. Визица – Стара Визица, произлиза от тракийското племе бизени.
На мястото на днешния Малко Търново също е съществувало тракийско селище, името му не е известно, но се знае, че е било металургичен център, числящ се към територията на Бизия, последната столица на тракийските царе.
Крепостната стена на крепостта "Голямо Градище"До наши дни са запазени значителен брой паметниците, свидетелстващи за развитата култура на траките. Към тях принадлежат:  тракийските крепости „Голямото Градище” и „Малкото Градище”,   каменните гробници (долмени), могилните некрополи, светилищата и др. Най-ранен представител на тракийската култура е скалното светилище „Камъка”, намиращо се на 10 км североизточно от Малко Търново в местността „Каменска бърчина”. Представлява комплекс от интересни скални  образувания на редки за Странджа конгломератни скали, използван в древността от траките за светилище. Археоастрономическите изследвания доказват, че 2 500 г. пр. Хр. на това място е наблюдаван изгрева на Бога Слънце в деня на лятното слънцестоене и са извършвани ритуали, важни за орфическата религиозно-философска система на древните траки.
Култовото съоръжение в м. "Мишкова нива"Забележителни и с голяма стойност са куполните гробници в местностите „Мишкова нива” (3 км югозападно от града) и „Пропада”( 3 км западно от града). От тях особен интерес представлява първият паметник, който е част от огромен комплекс, включващ : светилище,  крепост на върха Голямо Градище, рудници в подножието му, могилен некропол, укрепени сгради и урбанистични останки (римска villa rustika). Животът на куполния комплекс може да се разположи между средата на ІІ-то хилядолетие пр.Хр. до епохата на късната античност (IV-VI в.).
След завладяването на Странджа от Римската империя тракийското селище продължило да съществува, дори братята Шкорпил предполагат, че тук се е намирала пътната станция Утсургас (Utsurgas). Римляните преизползвали старите пътища и прокарали нови, пътните артерии, които преминавали през селището го свързвали с Адрианопол, Бизия, Аполония, Деултум, Марцианополис.
Разкритите само на територията на община Малко Търново около 70 древни рудника, а в околностите на самия град – четири пещи за топене, доказват, че районът е представлявал средище на римската металодобивна индустрия в Странджа. В м. „Мишкова нива” е намерен един ценен за историята писмен Епиграфският паметник от "Мишкова нива"паметник, на четиристенен мраморен жертвеник е написано следното:


"На добър час! На изслушващия бог Аполон Авларион аз Стратон, син на Стратона, началник на елините, които работят в железните рудници издигнах този жертвеник в осемнайстата година от провъзгласяването на Антониа за Август, като сторих обет за спасение и успешния труд на себе си, на близките си и на работниците."

Под Антониа тук се разбира император Каракала (211-217 г.).
Голям прелом в културно и икономическо отношение на Странджанския край, респективно и на тукашното селище, настъпва през първата половина на IV век, когато император Константин Велики премества столицата на империята от Рим в Константинопол. По този начин Странджа от периферна планина се оказва в непосредствена близост до новия стопански, икономически и Къс шлака - остатъчен продукт от топенето на руда в древносттакултурен център. Като най-близко и мащабно средище за добив на руда, планината поема голяма част от снабдяването с метал нуждите на новата столица.
Въпреки археологически находки, говорещи за наличието на старо тракийско селище през трако-римския период на мястото на Малко Търново, няма убедителни сведения кога и как то е изчезнало. Няма данни за никакво селище тук и през средновековието.
Досега липсват положителни сведения кога е бил основан Малко Търново на днешното си място. Противоречива са тезите и за произхода на името на селището. Според една доста разпространена легенда градът е основан от великотърновски боляри, които след падането на престолния град от османлиите през 1393 г., са дошли тук и някои от тях, между които имало и калугери (даскали) се установили в близката до Малко Търново местност „Сушица”, където разработили овощни и зеленчукови градини, като използвали водата от тамошните извори. И днес тези места се наричат „Даскалските врисове” и „Калугерските бостани”.
Тезата изхождаща от горната легенда не може да бъде съвсем правдоподобна, тъй като по тези места на Странджа е имало преселници през различни периоди на османското робство, не само от Средния Балкан (Великотърновско), но и от други краища на българските земи. Потвърждение за това са наличието на близки до Малко Търново местности и селища с имена  като Малък Самоков, Дупница, Босна, Загорски колиби и др. От друга страна, за историческо оправдание на легендата за преселение от Великотърновско, много е вероятно то да е било свързано с потушаването на Търновското въстание от 1593 г., когато Странджанският край е бил вече сравнително спокоен, с което не е могъл да се похвали веднага след падането на България под турска власт.
Изворът "Големият вриз" (в дясно) с градинката пред негоСпоред друга легенда пък, името на селището се обяснява с изобилието на бодлив трън, който растял около извора „Големият врис”, намиращ се днес в центъра на града и представляващ един от символите му. Първоначалното Тръново се е видоизменило на Търново, а за да се отличава от старата българска столица, му прибавили “Малко”.


"Малкият врис"Много по-вероятно и правдоподобно обаче е днешният град Малко Търново да е образуван към края на XVI и началото на XVII век от преселници от околните колиби и по-малки села, заселили се около „Големият врис”. Такива стари колибарски селища в района е имало много, към тях се числели следните: Сушица, Махалата, Селището, Делиево, Шиолигово, Пенгюво, Тагарово и други. Доказателство за тяхното съществуване са множеството следи от черкви (върху някои от тях в по късен период са построени параклиси), чешми, овощни дървета (днес вековни орехи или черници) и др. Освен това, сред местното население са запазени спомени, легенди и песни, че в заселването на Малко Търново са взели участие всички тези селища след тяхното разоряване.  Така за унищожението на Сушица (на 3 км северозападно от М. Търново) говори една легенда за „малка мома Кера”. Вълчанов мостСушенци първи заселили новото селище – „Трънът” с около 20-30 семейства, защото там било „угодно и за поило и за пладнище на добитъка им”. По-късно тук дошли, със своя свещеник поп Никола, заселници от Селището и Махалата, които се намират на около 4-5 км югоизточно от града.  В същата посока, по пътя за Вълчанов мост, е било и малкото селце Доброво. Неговите жители се заселили в махалата Пазлака. За това село се отнася следната песен:

„Отдолу иде пашата,
Пашата Хариболската
И за Калинка питаше:
Де седи бела Калинка,
Ми дека хи е къщата, -
Там ше на конак да пода
……………………………………….
Ми мене кому оставящ,
Тежко, пашу ле, привредна? …..
(пита и моли Калинка пашата, когато се готвел да си замине).

На 5-6 км южно от града се е намирало голямото село Делиево, което след разоряването му от кърджалиите също е взело участие в заселването на М. Търново. Близо до това селище е било прочутото аязмо „Св. Троица”, където е ставал голям събор.
Старият път за М. Търново от югоизточна посока, откъм Вълчанов мост и останалите зад граница български селищаКопан е било друго по-голямо село на около 10-12 км югоизточно от М. Търново, сега в турска територия. До Балканската война малкотърновци ходели там „на росен” за изцерение от неизлечима болест. Чочово е било друго старо село в същата посока, но по-близо до града. Развалини от старо селище има и в местността „Пряслопа”, където преди десетилетия са били разкрити "основи на стара черквица".
Сведения има, че преселници са дошли и от Морхово, Мавродиево и Студената вода, където са открити юртове  на стари селища. При некои от тях по-късно са възникнали по-нови колибарски селца, при други са били разработени лозя и ниви, а трети, повечето от тях, просто са изчезнали завинаги.
Схема на заселването на Малко ТърновоВ рамките на Османската империя новообразувалото се селище, благодарение на добрите условия (политически, стопански и климатични), започнало бързо да се разраства и не след дълго се обособило като град. През първите 1-2 века от възникването си Малко Търново се развило посредством скотовъдното занятие на тукашното население. В края на този период се появили наченки на джелепчийство (търговия с добитък и продукти произведени от него), което по-късно се развило в значителни размери. Тукашният добитък се предпочитал пред малоазиатския като по вкусен. Малкотърновските търговци продавали овцете и продуктите от тях в по-големите градове на империята, особено в Цариград.
От началото на XIX в., особено след първата Руско-турска война и Одринския мир (1829 г.), до Освободителната война (1878 г.) в Малко Търново започва да се развива и занаятчийството, и градът става важен занаятчийски и пазарен център за цялата Хесакия, неговите произведения се продавали из цяла Странджа, а на юг до полето на Източна Тракия.
Първи сведения за града от по-ново време дава Г. Енехолм, участник в похода на Дибич Забалкански през Руско-турската война от 1828-1829 г. В книгата си “Бележки за градовете оттатък Балкана” той съобщава, че името на града произхожда от трън и определя времето на заселването му от преди 200 години, т. е. към началото на XVII в. Според Г. Енехолм по това време Малко Търново брояло 650 къщи (около 3500 души), а жителите му се занимавали главно с овцевъдство (броят на овцете в града бил над 10 000) и свързаните с него занаяти - абаджийство, терзийство, кожарство, мутафчийство, джелепство. Били застъпени още дюлгерството и грънчарството. Малкотърновските дюлгери са строили сгради по села и градчета от Бургас до Лозенград и по цялото Черноморско крайбрежие. Имало и изкусни майстори-златари и сарафи. Добивал се мрамор, от който използвали даже за двореца “Долма бахче” в Истанбул.
Странджанска архитектураВърхова точка в развитието си Малко Търново достига през втората половина на XIX в. Благодарение на широката мера и богатите пасища за зимуване по черноморското крайбрежие (от Бургас до Иниада) и за летуване по прохладните склонове на Странджа, овцевъдството в Малкотърновско се разраснало извънредно много, като броят на овцете и козите достигнал над 200 000. По това време Малко Търново е част от Визенска каза на Одринския вилает на Османската империя. Според "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Търново (Tirnovo) е градче с 1400 домакинства и 5860 жители българи (общо 8 000 жители). За сравнение, Бургас по това време е броял едва около 3 000 жители.
Привилегированите области, от север на юг както следва: 6- Хасекия; 5 - Вакъф на Гаази Михал; 7 - Вакъф на султан МехмедПо време на цялото турско робство Странджанският край влизал в три привилегировани области (вакъфи), които били създадени веднага след завземането на тези земи (втората половина на XIV в.). Разположени от север на юг, това били: Хесакията, Вакъфът на султан Мехмед хан Победител и  Вакъфът на Гаази Михал Топраа. Малко Търново и селата около него(в югоизточно направление) са принадлежали към последният - вакъфът на одринските Гаази Михал бейовци. Населението, което обитавало тези владения (почти изцяло българско) се ползвало са малка или по-голяма привилегия, като опрощаване на някои данъци и др. Според ходутнамето от 1812 г. градът плащал наем на вакъфа за цялата мера 2000 акчета, което е било доста малка сума за размерите на това населено място. За да получат такава привилегия българското население се е занимавало с дервенджийство (охранявало проходите и пътищата), осигурявали войници и продоволствия за османската армия (войнишките села), работели в близките държавни рудници и др. Жителите на М. Търново и околните села били задължени да работят в мината в град Малки Самоков (дн. гр. Демиркьой в Турция).
Чорбаджийската чешмаВ административно отношение на най-старото и малко деление в Малкотърновско са били селските общини, които работили на принципа на самоуправлението. Това било наследство още от българско (предосманско) време. Селските общини се управлявали от старейшини с кмет, които тук наричали държави или първенци. От XVIII в. насам, под турско влияние, селските първенци започнали да се наричат чорбаджии. Чорбаджийството играело не само обществена роля, но и държавно-административна.
Знае се, че в началото на XIX в. М. Търново вече е бил център на нахия към Визенска кааза, Сливенски санджак, Одрински вилает. След Руско-турската война (1878-79 г.) градът бил въздигнат в казалийски център към Лозенградски санджак.
Православният храм "Св. Богородица"Големият стопански подем на града през XIX в. неминуемо бил свързан и дал отражение на неговото духовно и просветно израстване. Борбата за църковна независимост започнала тук далеч преди провъзгласяването на Българската екзархия (1870 г.). Косвено доказателство за съществуването на църковно настоятелство са сведенията за малкотърновските свещеници от XVIII в. поп Яни и поп Никола, произлезли от големия Поповски род, дошъл тук от заличеното село Сушица. Това от своя страна пък подсказва, че в М. Търново е имало храм и преди 1754 г. – най-старата известна дата за съществуването на днешната църква „Св. Богородица”.
Силен тласък на борбите за духовна свобода срещу гръцките домогвания дало просветното дело. В края на XVIII в. началото на ХIХ век е открито първото българско килийно училище, през 40-те години е създадено светско училище, а към 1875 г. - и девическо.  
Старото класно българско училищеНосител на църковната борба в града е било младото търговско-еснафско съсловие, което по това време е било в своя стопански разцвет. Така М. Търново, подобно на други градове, се е оформило като едно от огнища, които създават най-здравия елемент за духовно и национално възраждане на българския народ.
Изявен представител на младото съсловие, т. нар. „праведна партия”, бил Стефан Ганчев – Клинката или Кукудияна от град Пирот (дн. в Р. Сърбия). Освен, че се проявил като голям водител и борец срещу гръцкото духовенство, гъркоманската партия и католическата пропаганда в града, той се проявил и като добър църковен певец и проповедник. Стефан Ганчев бил първият българин в М. Търново, който си позволил по онова време да чете апостола на български и да пее на църковнославянски.
Екзарх Антим IПреди узаконяването на Българската църква, М. Търново влизал в диоцеза на Одринска епархия на Цариградската патриаршия. Трябва да се знае, че за кратко време в града пребивавал епископ Антим Преславски (бъдещият Пръв Български екзарх), който бил изпратен от патриаршията за да се противопостави на набиралата вече скорост католическа пропаганда. ЗаедноСтоян Шивачев - един от първите просветители на Малко Търново с Антим дошъл и архимандрит  Пахомий Рилски, с мирско име Цветко Димов, родом от Севлиево (около 1830 г.), който след завършване на училище в родния си град бил приет в Рилския манастир.  Още с идването си в М. Търново, тези двама духовни будители открили българско училище и въвели в църквата славянско богослужение. След Ст. Ганчев, Пахомий е другият голям борец за църковни правдини. Направил и доста нововъведения за града, негово дело е каптирането на водата на „Големият врис” (1862 г.).
След като Българската екзархия започнало да действа като самостоятелно учреждение, през 1873 г. на Одринска епархия бил назначен български владика - митрополит Доротей от Копривщица, който се отличавал с непреклонното си поведение към продължаващите гръцки претенции и домогвания. Така М. Търново, за първи път има за свой архиерей българин. По-късно той бил заместен от Одринските владици (също българи): Синесий, Евстатий Палегонийски, Софроний.
Католическата църква "Св. Троица"Малко Търново е един от българските градове, в които католическата църква навлиза посредством униатското движение - форма на католицизъм комбиниран с православни обреди.  Благоприятна почва за проникване на католическата пропаганда в града се оказва тежкото положение на българското население през 60-те години на XIX в, обусловено  от борбите с гръцките духовници  и гъркоманите от една страна и социално-икономическите борби срещу турската власт и чорбаджийството, от друга страна.  Макар униатите първоначално да са били прогонени от православния епископ АнПансионът на някогашното католическо училищетим (бъдещия екзарх Антим I), не може да се отрекат и техните заслуги за пробуждането и възраждането на малкия градец в условията на робство. През 1868 г. униатите осветяват свой храм – църквата „Св. Св. Петър и Павел”, по-късно в нейна близост е издигната днешната действаща униатска църква „Св. Троица” (1931 г.). През 1895 г. католиците откриват и девическо училище в М. Търново.
Пушки - стара система, експонати в Исторически музей - Малко ТърновоНародностното възраждане в Малкотърновско се е проявило и в борбата за политическа свобода и обединение, едно поредно изражение на непримиримия български дух на странджанеца. Хайдутството, което е било разпространени в този край от незапомнени времена, намира по сериозни революционни прояви в края на XVIII в. началото на  XIX в. (кърджалийските времена). Най-прочутият  местен хайдутин е възпетият в народните песни Вълчан войвода от близкото село Копан (днес несъществуващо). По-рано Вълчан се е подвизавал като кърджалия в дружината на Индже войвода, с когото е участвал в т. нар. „Караевренска катастрофа” – неуспешен опит на българските кърджалии, по примера на сръбския войвода Кара Георги, да създадат българска държава. Вълчан войвода е обезсмъртил името си с направения от него (с хайдушки средства) мост на р. Резовска, който навремето свързвал М. Търново с Малък Самоков. Мястото, където днес могат да се видят развалините на този мост продължава да носи името „Вълчанов мост”.
Малкотърновци вземат участие в Гръцкото въстание – Заверата от 1821 г., като след неговото жестоко потушаване пострадват сериозно. Пребиваването на руски войски тук по време на Руско-турската война от 1828-1829 г. допълнително народния дух и надеждите за освобождение. Тогава, с изтеглянето на русите, с извършва първото голямо изселване на българи от тук. Малкотърновци основават отделно селище в Южна Русия и го наричат Терновка.
Тукашните българи не остават безучастни и в подготовката на Априлското въстание. Има сведения, че на път за Лозенград, Васил Левски посетил близките на Малко Търново села Пирок и Дерекьово. Създадения около 1872-73 г. в града революционен комитет бил ръководен от дякон Бенедикт, с мирско име Васил Янов Гарвански, който бил на служба в Екзархията. Заседанията ставали в къщата на баща му Яно Вълков. Бенедикт дочакал освобождението на родния си край и завършил земния си път като игумен на Драгалевския манастир в 1920 г.
Революционният дух на малкотърновци създаден от проповедите на първите апостоли се проявил в т. нар. „Саравигюва афера”, по името на един от мухтарите (чорбаджии, старейшини), срещу чийто данъчен произвол се вдига населението на града през 1875 г.
По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) в Малко Търново и околността били сформирани бойни групи, които „вардили” мирното население от вилнеещите черкезки банди, а по-късно и подпомагали настъпването на руската армия.
Старата чаршия в Малко ТърновоОсвобождението на Малко Търново настъпва 24 февруари, когато жителите му посрещат една дружина драгуни от с. Инджекьово, Бунархисарска околия. Съгласно Санстефанския договор (19.02.1878  г.) Малкотърновска околия, заедно със всички други околии (изцяло населени с българи) в Лозенградски санджак влизат в освободеното Отечество. Но радостта на малкотърновци на била за дълго, Берлинският договор от 13 юли 1878 г. откъсва от този български край от Майка България и градът остава в границите на Османската империя. В знак на протест на това несправедливо решение в Берлин малкотърновци се вдигнали на въоръжена протестна акция, т. нар. „Кайбиларската акция”, общият брой на протестиращите достигнал до 10-12 хил. души.  
След като всички опити за свобода и обединение останали безрезултатни, настъпило второто голямо изселване в историята на града. Част от малкотърновци се настанили в новоосвободените села на Грудовска и Бургаска околия, други се прехвърлили отвъд Балкана, в Бесарабия, в градовете Варна и Бургас и др. Изселванията са толкова големи, че едва в 1900г., т.е. двадесет и две години след войната, българското население в Лозенградско и Малкотърновско достига равнището си отпреди войната.
Положението на българите в М. Търново след Берлинския конгрес се влошило още повече. В пограничните райони били заселени  с мюсюлмани убийци и кръволоци, които подлагали местното население на небивал терор. В тази обстановка се зародила необходимостта от организирането и подготовката на Преображенското въстание. М. Търново е бил център на рРодната къща на кап. Стамат Икономовеволюционна дейност и седалище на околийски революционен комитет. Местната дейност на ВМОРО (Вътрешна Македоно-Одринска Революционна Организавия) била наставлявана от двамата големи нейни дейци – Лазар Маджаров и Михаил Герджиков, дори през 1900 тук идва и Гоце Делчев. Малко Търново е дало голям брой революционни дейци като Стамат Икономов, Дико Джелебов, Войно Роянов, Левтер Мечев, Георги поп Аянов и др.
Войводата Дико ДжелебовПреображенското въстание избухва на 19 август 1903 г. , сигналът е даден с хвърлена бомба от малкотърновския войвода Дико Джелебов край с. Стоилово. Макар и за съвсем кратко Странджанският край е освободен от въстаниците. Малко Търново остава ненападнат от т. нар. „Смъртни групи”, поради предположение, че тук е бил разположен многоброен турски гарнизон, а също и да се предпази местното население при евентуален неуспех на въстанието.
Преображенското въстание било потопено в кръв, резултатът е бил сленият: от 49 села в Малкотърновска околия само няколко оцелели здрави, 1024 изгорени къщи, от 30 000 българи в околията тук останали да живеят само 10 000, в Одрински революционен окръг в 36 сражения има 56 убити четници и стотици мирни жители. Само в Малко Търново повече от 5 000 жители са били принудени да избягат, убити са 18 души.
Може да се каже, че тежестта на Преображенското въстание е изнесена почти изцяло от българите от малкотърновския край.
Въпреки неуспеха на въстанието, с жестокото му потушаване и дадените многобройни жертви от българска страна, то изиграло голяма роля и подготвило почвата за бъдещата Балканска и Междусъюзническа война, която донесла окончателното освобождение на Малко Търново.
Малко Търново в началото на XX векПо време на Балканската война (1912 г.) малкотърновци вземат дейно участие, както в редиците на българската армия, така и македоно-одринското опълчение (в дружините на Михаил Герджиков и подпор. Димо Иванов Аянов).
Окончателното присъединяване на Малко Търново към пределите на българската държава става след Междусъюзническата война. Съгласно Цариградския договор (16 септември 1913 г.), към свободното Отечество остава една малка част от бившата Малкотърновска околия. НеМалкотърновско семейство в началото на XX в.естествено прокараната граница, на 3-4 км южно от града, откъсва най-хубавата част от неговото землище, като по този начин били прекъснати търговските връзки, просъществували векове наред. Така условията за препитание на местното население се влошили до краен предел. По тази причина започнало ново и продължителни изселване към вътрешността на страната, което не е спряло и до днес.
Съвременна къща в Малко ТърновоСлед 1944 г., в годините на социализма, Малко Търново е изкуствено съживен. Развива се минно дело, има и обогатителна фабрика, завод за електроника, строително предприятие, дърводобив, животновъдство, завод за битова химия и козметика и др. Но след промените от 1990 г. гореспоменатите отрасли в града спират да работят, което води до повишена Малкотърновска девойкабезработица и поредна миграция на населението към големите български градове и в чужбина.
Днес Малко Търново е изправено пред ново предизвикателство, при което, с умело използване на уникалните си природни дадености и множеството културно-исторически паметници, има всичките шансове да възвърне предишния си блясък и дори далеч да го надхвърли.
Из Малко Търново, в дъното ТИЦ - Малко ТърновоМалко Търново може да се похвали с културно-историческите обекти, някои от които, са не само от национално, но и със световно значение, към тях се отнасят: тракийският култов комплекс в м. „Мишкова нива”, тракийските гробници и могилен некропол в м. „Пропада” и тракийското скално светилище в м. Музейният комплекс„Каменска бърчина”.
Заслужаващ внимание е и Градският музей - археологически, исторически и природонаучен. Той е представен с 5 експозиции, разположени в три странджански възрожденски къщи: археология, нова и най-нова история, иконна живопис, етнография и природа.

 


Християнски култови обекти в Малко Търново и неговата околност са следните:
- Православен храм “Успение Богородично” - разположен в центъра на града, той е най-старият християнски храм в М. Търново. Първите сведения за него са от 1754 г., а в сегашния си вид е изграден през 1830 г.
- Източно католически храм “Св. Троица” - строена е в периода 1931 – 36 г. В нея се съхраняват икони от одринската църква “Св. Св. Кирил и Методий”.
- Параклис „Св. Петка” – намира се в самия град, в градския парк.
- Параклис “Света Богородица” и лековит извор – намира се на 8 км северозападно от града, в местността „Пейково”.
- Параклис „Боже име” – на около 3 км югоизточно от града.
- Параклис “Света  Богородица” с лековит извор - на около 4 км югоизточно от града в местността „Църногорово”.
- Параклис „Св. Марина“ с аязмо – намира се на около 6 км югоизточно от града, в красива и живописна местност.
- Параклис “Света Троица” с аязмо – намира се в м. „Манастирчето” или  „Пряслопът”, на около 2 км югозападно от града.


Източници:
1. Любомир Милетич - Разорението на Тракийските българи през 1913 година, БАН, София, Държавна Печатница, 1918 г.
2. Георги п. Аянов – Странджа –етнографски, географски и исторически проучвания, изд. Тракийски научен институт, гр. София, 1938 г.
3. Георги п. Аянов – Малко Търново и неговата покрайнина, изд. „Странджански край”, гр. Бургас, 1939 г.
4. Асен Василиев, Васил Захариев, Георги Стойков - Комплексна научна Странджанска експедиция, София, изд. БАН, 1957 г.
5. Горо Горов - Селища и население на Странджа, гр. Бургас, 1968 г.
6. Иванова, Ек.; Николов, Вал.; Иванова, Ив. Странджа /пътеводител/, изд. ТАНГРА ТанНакРа, София, 2010 г.
7. Местни осведомители: Марина Стирянова и Марин Стойчев
 


„Св. Богородица“ в м. „Църногорово“ - гр. Малко Търново

Параклисът „Св. Богородица“ се намира в местността „Църногорово“ на около 4 км югоизточно от гр. Малко Търново. Разположен е на десния бряг на река Църногоровска, сред една ...
» виж детайли

"Св. Марина" - гр. Малко Търново

Параклисът с аязмо „Св. Марина“ се намира в местността „Махалата“ на около 6 км югоизточно от гр. Малко Търново. Разположен е на десния бряг на река Църногорска (ляв приток ...
» виж детайли

Манастирче „Св. Троица“ - гр. Малко Търново

Манастирчето „Св. Троица“ се намира в местността „Пряслопът“ на около 2 км югозападно от гр. Малко Търново. Разположено е във вилната зона на града, в североизточното поднож...
» виж детайли


"Успение Богородично" - гр. Малко Търново

Православният храм "Успение Богородично" се намира в центъра на град Малко Търново. История: За да стигне до днешния си вид църквата е преизграждана на няколко пъти. Най-ранните св...
» виж детайли

СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ ЦЪРКВИ СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ МАНАСТИРИ
 
Алински манастир "Възнесение Господне" Бургаски манастир "Св. Анастасия" Глоговишки манастир "Св. Николай" Долнибогровски манастир "Св. апостоли Петър и Павел" Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Карлуковски манастир "Успение Богородично” Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир "Св. Георги" - с. Ваксево Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Никола" - с. Конска Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мулдавски манастир "Св. Петка" Пенкьовски манастир "Св. Петка" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Понорски манастир "Св. Георги" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Радибошки манастир "Св. Троица" Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Чепински манастир "Св. Пророк Илия"
 
ИЗОСТАВЕНИ ЦЪРКВИ
 
“Св. Елена”- с. Мугла "Гергьова църква" - с. Клисура "Пустата църква“ - с. Камено поле "Св. Атанасий“ - гр. Бобошево "Св. Атанасий“ - с. Раждавица "Св. Атанасий" ("Атанасова цръква") - с. Добърско "Св. Богородица" - гр. Перник (кв. Църква) "Св. Георги" - гр. Банско "Св. Георги" - с. Габрово "Св. Георги" - с. Мирково "Св. Георги" - с. Сеславци "Св. Георги" ("Георгиева цръква") - с. Добърско "Св. Илия" - гр. Банско "Св. Неделя" - с. Ваксево "Св. Никола" - с. Долна Кремена "Св. Пантелеймон“ - с. Полетинци "Св. Петка" - с. Крапец "Св. Прокопий" - с. Стоб "Св. Пророк Илия" - с. Червена могила "Св. Рангел" - с. Слокощица "Св. Св. Апостоли Петър и Павел" - с. Мала църква "Св. Спас" - гр. София "Св. Троица" ("Копана цръква") - с. Добърско "Св. Четиридесет Мъченици" - с. Липен "Свети Петър" - гр. Брезник Две църкви под "Монастир баир" - с. Завет Епископска църква "Св. Троица" - с. Крупник Късносредновековна църква - с. Габров дол Късносредновековна църква - с. Чешлянци Късносредновековна църква в м. "Църквето" - с. Бераинци Средновековна църква - с. Горски Горен Тръмбеш Средновековна църква - с. Дренково Средновековна църква - с. Меча поляна Средновековна църква - с. Радуй Средновековна църква - с. Руен Средновековна църква край с. Янково Църква в крепостта "Кулата-Градот" - гр. Ракитово Църква в местн. "Църквище" - с. Искра Църква в местността "Кръсто-Блато" - с. Ветрен Църква в местността "Манастира" - с. Цървеняно Църква в местността "Патарец" - с. Попово Църква до крепостната стена - гр. Крумовград Църква на Манастирските възвишения - с. Голям Манастир Църква при крепостта "Фотинско кале" - с. Фотиново Църква при оброк "Св. Прокопий" - с. Туроковци Църквата до Каралашева махала - с. Красава Църкви в местността "Клисеери" - с. Съединение
 
ИЗОСТАВЕНИ МАНАСТИРИ
 
Арчарски манастир “Св. Никола” Ахтополски манастир "Св. Яни" Батулски манастир “Св. Атанас” Бовски манастир "Св. Пантелеймон" Брестовички манастир Брусарски манастир “Св. Архaнгел Михаил” Бургаски манастир "Св. Анастасия" Велковски манастир "Св. Св. апостоли Петър и Павел" Веслецки манастир "Св. Спас" Воденски манастир Врачански манастир "Св. Троица" Върбовнишки манастир "Св. Никола" Главановски (Глава) манастир „Св. Николай” Глоговишки манастир "Св. Николай" Горнокознички манастир Гушовски манастир „Свети Архангел Михаил“ Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Драгомански манастир Дренски манастир "Успение Богородично" Емонски манастир "Св. Николай" Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Завалски манастир "Св. Никола" Искрецки манастир "Успение Богородично" Кондофрейски манастир Кръстецки манастир "Св. Богородица" Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир “Света Богородица" - с. Жеравна Манастир „Св. Троица“ при тюрбето на Гази баба - с. Петко Славейков Манастир "Възнесение Господне"- с. Брезе Манастир "Градище" - гр. Бобошево Манастир "Св. Димитър" - с. Бъта Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Дух" - с. Косача Манастир "Св. Никола" - с. Конска Манастир "Св. Пантелеймон" - с. Стоян Заимово Манастир "Св. Стефан" - гр. Ахтопол Манастирски комплекс на остров "Св. Тома" Манастирче "Св. Илия" - с. Бяла вода Манастирче "Св. Петка" - с. Лобош Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мътнишки манастир "Св. Николай" Нанковски манастир Огойски манастир "Св. Пантелеймон" Осиковски манастир "Св. Богородица" Перущенски манастир "Св. Тодор" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Прибойски манастир Равненски манастир "Св. Богородица" Радибошки манастир "Св. Троица" Расовски манастир 'Света Троица' Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Свогевски манастир "Св. Петка" Сеславски манастир "Св. Николай" Скравенски манастир „Преображение Господне“ Смочански манастир Созополски манастир "Св. св. Кирик и Юлита" Сотирски манастир "Св. Петка" Средновековен манастир - с. Църварица Средновековен манастир в м. "Манастиро" - гр. Земен Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Голема Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Мала Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Таваличево Средновековен манастир в местн. "Студенец" Средновековен манастир на връх Манастирище - гр. Батак Средновековен монастир - с. Манастирище Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Хърлецки манастир "Св. Троица" Чудински манастир "Св. Пантелеймон"