ЕПАРХИИ И ОБЛАСТИ
ЕПАРХИИ АДМИНИСТРАТИВНИ ОБЛАСТИ
 
 
ЦЪРКВИ И МАНАСТИРИ
 
 
ПОСЛЕДНО ДОБАВЕНИ
 
СЕЛО
Лозарево
 

Изглед на с. Лозарево от запад с върха Чуклата (в дъното)Местоположение и география:
Лозарево е село в Югоизточна България. Намира се в община Сунгурларе, Област Бургас. Отстои на 345 км източно от столицата София, на 75 км северозападно от гр. Бургас и на 9 км източно от общинския център – гр. Сунгурларе. Селото е разположено на южния подстъп към един от главните старопланински проходи – Ришкия и в близост до автомагистрала „Тракия“ (на 30 км северно). Лозаревското землище граничи с това на селата: Подвис и Прилеп (на север); Климаш (на изток); Невестино и Вълчин (на югоизток-юг); Горово (на югозапад) и Черница (на запад).
Съседното село Климаш и възвишението ЧуклатаСело Лозарево е разположено в най-благоприятната за обитаване източна част на Сунгурларската долина. Последната се простира между най-южните предпланински възвишения на Източна Стара планина. Може да се каже, че тук по великолепен начин са съчетани планински и полупланински релеф. Климатът е умереноконтинентален и се характеризира със сравнително мека зима, ранна пролет, умерено лято и топла есен. Преобладаващите канелени горски почви предопр800еделят специализирането на района като лозаро-винарски още преди хилядолетия. Днес отглежданите сортове са: за бели вина – червен мискет, мускат отонел, шардоне, ризлинг и юни блан и за червени вина – памид и др. Водното изобилие е предпоставка и за развито зеленчукопроизводство. Освен това се засяват значителни количества тютюн, а и почти всички видове зърнени култури.
Хълмовете в околността са покрити с вековни смесени гори, които разкриват богато разнообразие от растителни и животински видове и гъби. Тези дадености са определяли в миналото скотовъдния облик на района. Други природни Кметството на с. Лозаревозабележителности се откриват в лицето на  намиращите се в близост причудливи скални образования, наричани от местните жители с имена като „Марков камък“, „Маркова стъпка“, „Вълчанова стъпка“, „Каменна кошара“ и др.
Населението на Лозарево към 2013 г. наброява около 750 жители. По този показател селото се нарежда на едно от първите места в община Сунгурларе.

За името на селото:
Днешното име на селото – Лозарево несъмнено произхожда от обстоятелството, че селището се намира в утвърден и известен лозаро-винарски район. До 1938 г. то е носило името Комарево, което през годините се споменава под различни, но близки по състав форми – Коморева, Камарова, Комарова, Комораца (Comoraca), Комореа и др. Погрешното схващане на старото име като „Комарево“, което се дължи на изписването му в руските  карти, извежда подвеждащо етимологията му от „комар“. По наличните данни от османо-турските и западноевропейски карти/документи (никъде не се споменава „Комарево), става ясно че старото име на Лозарево не произхожда от „комар“. Някои учени обясняват етимологията му с  турското „Комар-ова“, където втората част означава „пасище“, а цялата дума в буквален превод - „Комарско пасище“ или „Високо пасище“. Други го свързват със старославянската дума „комора“, която значи място където минават кервани. Но като че ли най-правдоподобна, от историко-географска и езикова гледна точка, е хипотезата, която обяснява старото име на Лозарево - „Коморева“ с древнотракийския език, респективно северноиранските езици. Comoreva е двусъставно име, образувано от „komo“ (koma, kama, komi), което може да се преведе като „връх, малка височина“ и от втората част „-reva“ (reba, leba), означаваща „извор“. Така Comoreva от гледище на тракийския език има своето дълбинно значение в смисъла на „Любимия извор“, „Чистия извор“, което отговаря и на турското „Ак бунар“ - „Белия кладенец“ (име на местност в землището на Лозарево. Това предположение не противоречи и на евентуалното  българско название на местността и тукашно селище през  XIV в. - „Златево“. С други думи, Коморева, „Ак бунар“ и „Златево“ означават едно и също - „Хубаво, плодородно място“.

История:
Както подсказва старинния произход на предишното име на Лозарево, районът върху който се простира днешното селско землище има хилядолетна и изключително богата история. Оптималните природогеографски условия и обстоятелството, че от тук минава една от най-старите и значими пътни артерии (през Ришкия проход), са двата основни фактора способствали тези земи да бъдат населявани почти без прекъсване от най-дълбока древност до наши дни. За това свидетелстват и намиращите се по тези земи множество археологически обекти и находки.
Поглед към мястото където се е намирала селищната могила, разнесена при обработката на земятаСелищната могила в местността „Черковището“ сочи като начална дата на заселване по тукашните места VI хил. пр. Хр., през т. нар. неолитна (новокаменна) епоха. Тя е единствената досега регистрирана праисторическа селищна могила в долината, което е красноречиво доказателства за съществувалата още тогава благоприятната природна среда. Могилата свидетелства, че именно тук, преди около 8 000 години е бил възприет първият земеделско-скотовъден цивилизационен модел.
В последвалите времена животът пулсира с различна честота и ритъм, но никога не затихва. Вероятно още през III хил. пр. Хр. древните предшественици на днешните лозаревци оценели значението на Ришкия проход и трайно отседнали в района, като постепенно развили своите основни дейности – пастирство и лозарство. Ролята на пътя през онази епоха ни показва прословутия „Критски меден слитък“ от втората половина на II хил. пр. Хр.
През различните епохи, макар и да мени названието си, проходът остава една от най-важните балкански пътни артерии – свързва Беломорието с Подунавието. През него минавал основният поток от миграционни вълни с направление север-юг, както и търговски кервани и войските на множество народи по време на военен поход (перси, скити, македонци, келти, ромеи,  сармати, готи, хуни, българи, авари, печенеги, кумани, монголи, турци и др.). Въпреки нашествията и разрушенията, хората успели да се установят около пътя за трайно, за което говори хилядолетната приемственост на селищния живот.
Мощната преселническа вълна от север, която минала през старопланинските проходи (респективно и през Ришкия проход), сложила край на мирния живот на местното земеделско-пастирско население и поставила основите на тракийския етнос и държавност. Населението изоставило несигурните селищни могили и се групирало около предпланинските крепостите, които били под управление на тракийското (одриското) царство. Известно е че през първите векове на ранножелязната епоха (XI-VI в. пр. Хр.) животът в Сунгурларската долина се стабилизирал.  В непосредствена близост с Лозарево, в землището на с. Вълчин са открити халщатски находки.
Около 515 г. пр. Хр. най-вероятно районът на днешното с. Лозарево се оказва част на един от маршрутите на похода, предприет от персийския владетел Дарий I срещи скитите, при който местните тракийски племена кюрмиани и нипсеи се предали без бой. Свидетелство за тукашно персийско присъствие е разкритото в съседното село Прилеп фамилно погребение на 13 човека, както и намерената в близото с. Черково стрела-пара.
Поглед към местността "Ак бунар" (в средата)През V-IV в. пр. Хр. недалеч от с. Лозарево, по поречието на р. Голяма Камчия, се оформя един от първите династични центрове на Одриското царство. Намерената в м. „Ак бунар“ глинена купа (V в. пр. Хр.) е доказателство за съществуването на тракийско селище и в самите граници на лозаревското землище. Същото се потвърждава и от разкритите в близост две монетни находки от IV в.
През тези земи минали и армиите на Филип II и неговия син Александър, след което влезли за кратко в Македонската държава. С нахлуване на войнствените келтски племена в началото на III в. пр. Хр. устоите на Одриското царство и Македония били сериозно разклатени. Те дори успели да основат свое Келстско царство на територията на Тракия. Не случайно масивни следи от култура им се откриват на север и на юг от Балкана. При по-обстойно археологическо проучване на района би могло да се намерят останки от келтско селище и в лозаревското землище.
Важно е да се знае, че след като през VII-VI  в. древногръцки преселници колонизират Западното Черноморие, живота и културата в южната подпланинска част на източна Стара планина (Сунгурларската долина – Лозаревско) стават тясно свързани с общината-държавица Анхиало (дн. Поморие). Според историците основна причина за основаването на Анхиало  е не солта, а горските богатства на Източна Стара планина.
С идването на римляните на Балканския полуостров живота в района се променя коренно,  във всички му сфери. За първи път по тези места се появила армията на римския пълководец М. Теренций Верон Лукул през 72 г. пр. Хр., когато по време на похода му, проведен с цел да осигури спокойствие в Тракия, легионите му най-вероятно са преминали през Ришкия проход. След ликвидирането на Одриското царство в 46 г. сл. Хр. земите на днешното лозаревско землище  били включени към стратегия Анхиало, провинция Тракия.
Местността "Кюнкя"Може да се каже, че местните жители са изпитали най-добрите черти от римската култура. Наличието на поне една римска вила (в м. „Кюнка“)  и няколко открити досега селища свидетелства за едно стопанско и културно облагородяване на региона. Характерно за римската имперска система е изграждането на инфраструктура – пътна мрежа, която няма аналози нито в предходните, нито в последвалите епохи. Тогава Отсечка от римската пътна карта Tabula Peutingeriana с пътната станция Скатра (Scatras)наред с хоризонталната се оформя и вертикална пътна система.  Единствената оцеляла до наши дни римска пътна карта – Tabula Peutingeriana (IV в. сл. Хр.) предполага пътната станция Скатра (Scatras) да се е намирала някъде в района, както и едно от основните римски пътни трасета да е минавало през Ришкия проход. Дори и Скатра да не се е намирала тук, то наличието на римска пътна станция в м. „Ак бунар“ е безспорно. Изграждането ѝ Останки от крепостта "Градището"може да се датира приблизително към края на I в. - началото на II в. Не след дълго станцията е прераснала в крепост, известна днес като „Градището“ (вероятно по време на мащабната строителна дейност на император Марк Аврелий /161-180/ или най-късно при Септимий Север /193-211/). Вследствие на честите варварски нашествие през следващите векове кастелът е бил на  няколко пъти разрушаван, а след това наново съграждан.
Жителите на процъфтяващото укрепеното селище в м. „Ак бунар“ се радвали на спокоен живот някъде до към средата на III в. През периода 240-269 г. настъпил истински ужас,  върху територията на империята се изсипали ордите на готи, сармати, вандали и какви ли не още. Спокойствието било възстановено едва при император Диоклециан /294-305/, който успял да надвие враговете си и да започне реформаторска политика. Като резултата от нея землището на с. Лозарево, влизащо в територията на стратегия Анхиалос, се оказало част от новата провинция Хемимонт с център Хадрианополис – Адрианопол (Одрин), която била част от диоцеза Тракия.
Поглед към м. "Черковище" край "Ак бунар", където е имало римско селище и базиликаЖивота на тукашните хора значително се подобрил при император Константин Велики /306-337/, който обявява град Бизантион за столица на Римската империя и го преименува на Константинопол. В резултата на тази реформа, от периферията на глухата провинция Тракия, лозаревското землище става кръстопътен възел в обкръжението на „Новия Рим“ и значението му рязко нараства. Въвеждането на християнството като официална религия в империята през 313 г. от император Константин води до поврат в културния живот на поданиците ѝ. Започват да се строят просторни християнски храмове – базилики, някои от които прерастват в духовни средища (епископски центрове). Наличието на две римски базилики в района на с. Лозарево – в м. „Черковището“, източно от големия Базиликата в крепостта "Градището"селищен център в м. „Ак бунар“ и другата в самата крепост „Градището“, както и индикации за трети храм (в м. „Клиседжика“ /Черковище/ при „Кюнкя“), дава сериозни основания да се предположи, че през раннохристиянския период (IV-VI в. сл. Хр.) тук е съществувал епископски център. Името на тукашната епископия все още не е известно, но след като се знаят имената на епископските центрове в диоцеза на митрополията Хемимонт и от тях отпаднат вече локализираните със сигурност, то търсенията трябва да се съсредоточат около Траповизис, Каравос, Врисис, Никея и Тцоидон. Въпросът ще бъде отворен докато не се проведат задълбочени археологически проучвания и не бъде открит епиграфски паметник, който категорично би разкрил истинското име на това, отдавна потънало в забрава, християнско средище. Същото важи и за хипотезата, че именно тук се е намирала епископията Цоида, известна и като емпорион (търговски център) от един епиграфски паметник.
След средата на IV в., като част от провинция Тракия, районът на с. Лозарево е бил подложен на масирани нападения от влезлите в съюз хуни и готи. По време на опустошителните им набези са разрушени селището и крепостта в „Ак бунар“, раннохристиянската базилика в м. „Черковището“ и други селища в близост.
Най-вероятно крепостта е възстановена, а в нея е изградена нова базилика (продължила функциите на разрушената) при управлението на император Теодосий I Велики /379-395/,  разделил Римската империя на Западна и Източна (Византия). Крепостта в м. "Ак бунар"От тогава кастелът в „Ак бунар“ влиза в една принципно нова укрепителна система, която пази границите не по лимесите (Дунав и Стара планина), а чрез система от крепости и укрепления, които във възловите пунктове са разположени на около 3-4 км един от друг. Съобразно новата военна стратегия и административно устройство, настъпват промени и в пътната мрежа – разраснала се. Старото римско пътно трасе, което минавало през Ришкия проход се е разклонявало в Поглед от Чуклата към "Белия път" (най-пряката връзка от Ришкия проход за Айтос и от там през Дебелт за Цариград)лозаревското землище на поне три трасета: на изток – през Костенското землище за Анхиало (Поморие); на югоизток – покрай с. Климаш за Дебелт и от там за Константинопол и на юг – покрай лозаревското „Градище“ към Адрианопол (Одрин). Докато източноримските пътни трасета, освен старите римски, обвързвали със съответни пътища и  абсолютно всички крепости в района.
Тукашният живот, утвърден по вече византийски културен модел, сериозно пострадва още в средата на V в. по време на опустошителните хунски нашествия, предвождани от вожда Атила. И ако тогава не е било окончателно разсипано всичко съградено до този момент – крепостта „Градището“, селищата и римските вили в района, наред с епископското средище, то това е станало със сигурност през последвалите два бурни века. В края на V – началото на VI в. български елитни конски отряди предприемат поредица от нападения на Балканския полуостров. Те разчистват пътя за нахлувания на славянските племена от север, които започват системно да преминават и през Ришкия проход и да разрушават всичко по пътя си. Не малки са пораженията и по време на т. нар виталианов бунт /513-517/,  в който участват и български воини, както и при продължилия българо-славянски натиск Днешното състояние на крепостта "Градището"/530-560/. Известно спокойствие настъпило при управлението на  император Юстиниан I Велики /527-565/, който започва да възстановява крепостите в провинция Хемимонт. В този кратък промеждутък вероятно е било възстановено и лнова базиликаозаревското „Градище“. Връх на всичко обаче взел аварския поход през 584-585 г., при който била разорена почти цяла Тракия, като накрая аварският предводител – хаганът отседнал в Айтоските бани. Така, с унищожаването дотогавашния селищен живот, с всичките му културни достояния, бил сложен краят на цяла една епоха.
В началото на VII в. започва третата фаза на славянските нападения на Балканите, при които е поставено началото на масовото заселване на славяните из целия полуостров. Но липсата на славянска керамика в землището на Лозарево, за сметка на византийска такава, позволява да се приеме, че районът, до трайното отсядане на българите, е бил контролиран от  северите (северноиранско племе).
След като кан Аспарух основава Дунавска България през 681 г. , българският елит оценява политическото и стопанското значение на Източна Стара планина и не след дълго северите са преместени от района на Ришкия и Върбишкия проход и са отпратени на изток. На тяхно място се настаняват българите, за да живеят, воюват и стопанисват тук през следващите 13 века. От тук насетне развитието на славянското земеделие е от решаващо значение за поддържането на новата държава.
Билото на земления вал, ограждал българския аул в м. "Ак бунар" и изграден през VIII в.През 705 г. към България е присъединена областта Загора, заради помощта която българският владетел кан Тервел оказва на византийския император Юстиниан Риномет. От тогава Сунгурларската долина става гранична между двете империи, като южната граница минава тъкмо през лозаревското землище. В следващия половин век районът остава български, до нарушаване на статуквото след смъртта на кан Кормисош (756 г.). През този период на мястото на византийския кастел „Градището“ в м. „Ак бунар“ българите издигат свое погранично землено укрепление – аул. Петдесетте години спокойствие им позволява добре да усвоят и окончателно да българизират района.нова базилика
През втората половина на VIII в. България изпада във властова криза, от което Византия се възползва и провежда няколко военни походи в българска територия, като минавайки през проходите на Източна Стара планина „хвърля в огън“ аулите. Извън съмнение е, че сред тези аули попада и българското укрепление в „Ак бунар“. Кан Кардам /777-803/ слага край на кризата и стабилизира  българската държава. При неговото управление лозаревското землище става отново българско. Много е вероятно двете гранични български колони, намерени в района на Лозарево – едната до пътя за с. Вълчин, а другата в близост до чешмата „Петковец“ (и двете днес унищожени), да са поставено по времето на този български владетел. Сетне – през IX в., административните реформи на кан Омуртаг превръщат  землището в част от Преславския комитат, а в 893 г. при цар Симеон Велики са въвлечени в Стар надгробен кръст в м. "Черковище" при "Кюнкя"столичния хинтерланд (обкръжение). Тъй като лозаревското землище е в непосредствена близост до Преслав, е твърде вероятно в резултат на провежданата мащабна строителна и културна програма на цар Симеон да е била изградена на базиликата в м. „Черковище“ при „Кюнкя“. Възможно е Изглед на могилообразно образование в м. "Черковище" при "Кюнкя", където вероятно се е издигала средновековна църкватова да е станало след 917 г., когато Българската архиепископия получава статут на патриаршия. По-късно, с превземането на североизточните български земи от киевския княз Светослав и Византия в последната третина на X в., лозаревското землище от околостолично, отново става гранична арена, през която от север започват да идват поредните нашественици.
За периода XI-XII в., когато България е под византийска власт, съществуват съвсем оскъдни сведения за живота в лозаревското землище. Показателен е фактът, че до сега не са открити никакви сериозни следи от това време в кастела при „Ак бунар“. Според историческите извори, първият от които са писанията на византийската принцеса Ана Комнина, съществува предположението, че в района на Лозарево и по-точно при кастела „Градището“, се е  намирала средновековната византийска крепост „Голое“, определяна като хипотетичен епископски център от XI-XII в. Руините на може би прочутата крепост "Голое"Единственото сигурно, което се знае за Голое е, че се е намирала в митрополията Хемимонт  с център Адрианопол (Одрин), някъде на североизток от Дямполис (Ямбол). Както за епископията Цоида, така и за Голое, дискусиите около локализацията ѝ могат да секнат само след намирането на епиграфски паметник. А това няма как да стане без да бъдат направени задълбочени археологически проучвания. В тази насока, за сега на терена не са проведени дори елементарни сондажи...
По време на византийското владичество Сунгурларската долина е подложена на печенежки и кумански опустошения, поради което населението се изтегля по далече от пътя и нагоре в планината, където се отдава на скотовъдна дейност. Въпреки чуждата инвазия районът остава изцяло български, дори се наблюдава трайна българизация. Изглежда че се българизират и част от куманите, вследствие от което в историческата география е останало названието „Коморева“. Аналог на същия процес може да се намери и на други места из българските земи, както при софийското село Кумарица (дн. квартал на гр. Нови Искър).
С възстановяването на българската държава в края на XII в. лозаревското землище попада в т. нар. „Петрова земя“, която се явява като част от един своебразен „царски домен“. Много е вероятно още тогава тукашното селище (средновековния предшественик на днешното Лозарево) да е получило названието „Златево“, което след няколко века ще бъде споменато в османските документи.
През последните четиридесет години на XIII в. областта Загора, а заедно с нея изглежда и лозаревското землище, попада в границите на Византия, докато в 1304 г. българският цар Светослав Тертер не я присъединява към българската държава.
След започналата в 1352 г. османска експанзия на Балканския полуостров, Лозаревска носияСунгурларската долина бива завладяна от османските турци най-вероятно през 1371 г. - годината на смъртта на цар Иван Александър. Ако българското селище в лозаревското землище е оцеляло при първите набези на османлиите, то със сигурност пострадва по време на похода на Али паша, когато войските му се насочват към Шуменската крепост през Ришкия проход. Показателно е, че от тук насетне до 1497 г. липсва каквото и да е било име на селище, което да се свърже със селското землище. Единствено изключение прави името на с. Костен – Костиче.  През първите векове на османското робство българското население в района не е унищожено. Дори не малко села, както личи от османската документация, са били с привилегирован статут – на дервенджии, войнуци, соколари и др. Но липсата на имена на села от източната част на Сунгурларската долина в османските данъчни регистри говори, че, както е известно, част от българското население от региона се изселва във Влашко във владенията на прословутия феодал Влад Дракула. Това население взема активно участие в антиосманските походи. На опразнените от българите земи се настаняват юруци (номади скотовъдци), чиито интереси се сблъскват сериозно с отседналото българско земеделско население.
Днешното състояние на чешмата "Ак бунар" (Белият кладенец) в едноименната местностПървото писмено сведение за селище на територията на днешното лозаревско землище срещаме в един османски опис на мезрите в Никополски санджак от средата на XV в., където е записана мезрата „Златово“, с друго име „Ак бунар“. По това време мястото е обитавано от 6 семейства юруци и е включено в "тимара на Исхак, син на Капудан".  В османските регистри от XVI в. се появяват селищата „Ак бунар“ и „Комарева“, което позволява да се приеме, че отседналия живот в землището се възстановява някъде през втората половина на XV в. Най-напред се възражда селото Ак бунар (Бял кладенец), което е турски вариант на българското „Златово“. Към средата на XVI в. селищата вече са две – Чешмата в "Ак бунар" през 1938 г. (архив "Попзахариеви")Акбунар и Комарева, което подсказва, че придошлото от Варненско о Шуменско „полянско“ население приема тези имена чрез каракачаните или юруците.  От втората половина на същия век в османските описи вече се среща само едно име – Коморева. В един регистър на немюсюлманските домакинства в Карнобатска кааза от 1687/88 г., Комарево фигурира с 177 джизие ханета (домакинства). Документът свидетелства, че селото е най-голямото в каазата и има в многократно повече жители от околните села. За сравнение, по това време Сунгурларе има едва 36 домакинства.
Отсечка от картата на Европейска Турция от 1769 г., където Коморева (Comorea) е отбелязана на втората по значение балканска пътна артерия, свързваща Подунавието с Одрин и ЦариградИнформация за живота из района през османския период получаваме и от описанията на множество пътешественици, минали през Ришкия проход – дубровничанинът Павел Джорджич, унгарецът Ференц Шебеши, османският пътешественик Евлия Челеби, англичанинът Едмън Чишъл и други.
По време на кърджалийските години (края на XVIII – началото на XIX в.), както много български селища, така и село Коморево не е било подминато от разорение. В този размирен период в района свещенодейства поп Стойко – бъдещият епископ Софроний Врачански. В автобиографията му „Житие и страдание грешного Софрония“ не съдържат преки сведения за Коморева, но косвено се потвърждава, че селото (заедно с Климаш) е било разсипано от кърджалиите, след което не се Сатари надгробни кръстове в черковния дворвъзстановява веднага. Част от населението мигрира във Влашко и Бесарабия. След като през 1807 г. положението е овладяно и настъпва края на кърджалийското време, районът е сполетян от друга беда – настъпва „чумавата“ 1808 г. Част от населението оцелява, скрито в м. „Бежането“ и се връща в периода 1808-1813 г. Коморева постепенно се възстановява, но започва да се развива на ново място - в днешната м. „Недковец“ в близост до „Чуклата“.
След приключването на Руско-турската война от 1828-1829 г. стартира масова емиграция на българи в Новорусийския край, която се стимулира от руските власти. Заради активното си участие в бойните действия на страната на руснаците, почти цялото Комарево се изселва във Влашко и Бесарабия (1830-1834). Само в списъците на карантината Пиора Петри (Пюа Петре) фигурират 164 семейства, след което са настанени в „мошията“ (чифлика) Кряца на окръг Илфов. По-късно не малка част от комаревци се връща по родните си места.
През 1850 г. е открито  училището в с. Комарево, което е първото в Сунгурларската долина. Помещавало се е в отделна постройка до селската църква, като пръв учител в него е бил поп Стефан Тодоров, родом от Комарево. Известно е, че последният по това време е бил селски свещеник (надгробният му кръст и днес стои в черковния двор).
Църквата "Св. Димитър"Лозаревската църква „Св. Димитър“ е в днешния си вид от 1858 г., но имайки се предвид практиката през османското робство да се строят християнски храмове върху по-стари такива, то може да се приеме, че тя е била изградена  по-рано. Изглежда че  църквата е построена някъде между 1834-1850 г., след което, най-вероятно по време на Кримската война (1853-1856 г.), е разрушена, като през 1858 г. е била само възобновена.
Българското общинско управление в Коморево е основано през 1853 г., с пръв мухтар (кмет) Добри Желев, който кметува до 1858 г.
През януари 1878 г. селото е нападнато и опустошено от башибозук. Тогава е опожарена и църквата „Св. Димитър“. Една част от населението бяга в Карнобат, а от там се отправя към Бургас (вероятно начело с поп Никола Хрусчев). Друга част, начело с тогавашния кмет Велю Генов, се изтегля в планината, но е настигната от освирепелите башибозушки пълчища край с. Грозден, където е почти изцяло изклана. Загива и самият кмет В. Генов. Фактите на жестокото клане, известно като „Големия бозгун“ и „Гроздановското клане“, се потвърждават и от местни предания за единично оцелели и щастливо спасени деца. За случая има специална Поглед към "Чуклата" и днешното селонародна песен, която се пее из околните села. Особено показателна за събитията е родовата легенда на рода Рошманови. Според нея, когато дошли след руско-турската война от Подунавието, на мястото на сегашното село, което било „празно“, Рошманови заварили само един род - „Джин олар“, чийто членове живеели в м. „Недковец“ под „Чуклата“ (мястото на старото селище). Двата рода се сродили и така поставили началото на днешното Лозарево.
След Освобождението на Бълария и подписването на Санстефанския мирен договор (3 март 1878 г.), в Комарево се провеждат избори, при които е избран и назначен за първи следосвобожденски кмет Гюро Колев (кметува до 1881 г.). За положението в Комарево през първите години след руско-турската война (1877-1878 г.) добиваме представа от описанията на чешкия пътешественик Ян Вагнер, който изрично съобщава, че навремето в района имало много хубави и добре отглеждани „измразени“ вина – включително и двадесетгодишни, но „когато дошли русите изпили всичко. Жалко...“.
Лозаревска сватба от началото на XX в. (архив "Лескови")Селото е окончателно освободено от османска зависимост през 1885 г., с присъединяването на Източна Румелия към Княжество България. Тогава, Комарево, а и всички села в Сунгурларската долина, губят големия османски пазар, което се отразява твърде зле на стопанското им състояние. Още повече, че в близост се е провеждал прочутият Карнобатски Комаревци от началото на XX в.панаир – едно от най-големите пазарища за добитък, вълна и манифактура в Османската империя. Но това не попречва на трудолюбивите комаревци бързо да се преориентират и за няколко десетилетия да се замогнат. Те насочили усилията си предимно към исконното си занимание – земеделие и по-точно с лозаро-винарство. Първата земеделска задруга в селото е основана през 1905 г.
В навечерието на Балканската война (1912 г.) селото има около 120 къщи с 900 жители.
Стар тип къща от Сунгурларската долинаПоради изпепеляването на селото през 1878 г. и бедните следосвобожденски години, стари къщи в Лозарево не са останали до наши дни. Първите къщи след Освобождението са били малки с плетени стени - „плетня“ и кирпич, и покрити със слама. Едва след войните в началото на XX в. започват да се строят по-големи и двуетажни жилища. Трябва да се отбележи, че в градежа на тези къщи масово са използвани камъни от крепостта „Градището“ в м. „Ак бунар“. Същите днес могат да се забележат почти във всеки селски дом.
Лозаревското читалище "Светлина"Със стопанския напредък на селото дошъл ред и на неговото облагородяване. Читалище „Светлина“ е основано през 1920 г., а през 1927 г. е изградена и детска градина.  Новата (днешната) сграда на основното училище „Христо Ботев“ е построена през 30-те години на XX в.
През 1938 г. селото е преименувано от Комарево на днешното Лозарево.
След 1944 г., въпреки национализацията на земята и добитъка и последвалия отлив на население към градовете, село Лозарево запазва първенствуващото си място в района.
По време на социалистическата планова икономика в селото работи единственият в България цех на „Винпром“ за производство на вермути.
Тунелът "Лозарево"През 1987 г. край селото е започнат тунелът „Лозарево“, който е най-дългият двупътен железопътен тунел на Балканите – дължината му е 2811 м. Съоръжението ще скъси отсечката Карнобат – Синдел (част от пътя Карнобат - Варна) с 5 км. Досега са изградени 62 % (1750 м) от цялата дължина на тунела, като от тях 1200 м са прокопани през първите две години, а за останалите 20 години – едва 550 м.


Както разкрива гореописаната история, животът и бита на лозаревци е бил предопределен от географското разположение на селото – между равнината и планината, което е повлияло върху различието на местните жители от хората и в равнинните и в типично планинските села. По етнографски състав тукашното население се обозначава като „севернокарнобатско“ и представлява част от т. нар. „загорски клин“. Освен природо-стопанският фактор, върху характера на лозаревци е повлиял и политическият фактор. Разположено на една от най-значимите пътни артерии на Балканите, Лозарево и предхождащите го селища са били многократно опустошавани. През Ришкия проход и лозаревското землище от незапомнени Лозаревци от старо времевремена са минавали и оплячкосвали тукашните селища какви ли не нашественици. Но единствените, които успели да отседнат тук и да отстояват на всички превратности и заплахи, в продължение на 13 века, са българите – предците на днешните лозаревци. Много са случаите, при които селото е изпепелявано из основи и след това отново е въздигано от  нищото. Това не сломило, а тъкмо обратното, калило характера на комаревци. Не случайно заради своята твърдост те са наричани от околните села „германците“. Историята на село Лозарево и неговото землище е ярък пример за устойчивостта на българския етнос, успял да наложи културата си и да я запази до наши дни.

Обновената сграда на основно чулище "Христо Ботев"Днес Лозарево е едно сравнително живо село, доколкото може да се каже, на фона на общата нерадостна картина, разкриваща разсипване на българското село. Основен поминък на населението му продължава да бъде традиционното земеделие – предимно лозарство и зърнопроизводство. Част от жителите са заети с дейности в сферата на услугите, свързани около минаващия пътников поток през Ришкия проход – в селото работят няколко заведения и два „ТИР“ паркинга. До скоро не малка част от лозаревци се препитавали и от строежа на железопътния тунел „Лозарево“.
Може да се каже, че понастоящем богатството от природните дадености и изобилието от културно-исторически паметници в района не се използва пълноценно. Перспективи за развитието на Лозарево се откриват, както в усъвършенстване на местното земеделие, така и в разработване на целогодишен специализиран туризъм.  


Източници:
1. Игнатиев, А. - Градището при с. Комарево, Карнобатско.; ИАИ, т. 1, за 1921/1922 г., София, 1922 г.
2. Турски извори за Българската история, серия XV-XVI в., част 2. В: Извори за българската история, т. XIII, София, 1966 г.
3. Грозданова, Ел. - Османотурски документи за Карнобат и Карнобатско в Ориенталски отдел на НБ „Кирил и Методий“, сп. „Векове“, 4.4, 1975 г.
4. Енциклопедия на България, том 3, изд. БАН, 1983 г., стр. 823.
5. Дражева, Ц. - Археологически обекти в Карнобатския край. В: История и култура на Карнобатския край, т. 1, 1991 г.
6. Момчилов, Д. - Църковно развитие на Карнобатско през Възраждането. В: История и култура на Карнобатския край, т. 2, 1992 г.
7. Момчилов, Д. - Поселищно развитие на Карнобатския край. В: История и култура на Карнобатския край, т. 3, 1993 г.
8. Дражева, Ц. - Археологически проучвания на късноантичната крепост в местността „Градището-Голое“. В: История и култура на Карнобатския край, т. 4, 2002 г.
9. Орачев, Ат.; Кабакчиев, Ю.; Банчева, Ел. - Из миналото на Лозарево – Коморева (от първото селище до 1885 г.), том 1, под печат.
10. В описанието са използвани снимки от личния архив на д-р Атанас Орачев и Елена Банчева
11. Местен осведомител – Елена Банчева


"Св. Димитър" - с. Лозарево

Възрожденската църква „Св. Димитър“ се намира в северната част на с. Лозарево, недалеч от центъра на селото. История: Датата на първоначалното изграждане на храма е все още неизв...
» виж детайли


Раннохристиянска базилика в м. "Градището" - с. Лозарево

Раннохристиянската базилика е разположена в приблизително централната част на крепостта „Градището“ в местността „Ак бунар“, която от своя страна се намира на около 1,5 км с...
» виж детайли

СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ ЦЪРКВИ СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ МАНАСТИРИ
 
Алински манастир "Възнесение Господне" Бургаски манастир "Св. Анастасия" Глоговишки манастир "Св. Николай" Долнибогровски манастир "Св. апостоли Петър и Павел" Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Карлуковски манастир "Успение Богородично” Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир "Св. Георги" - с. Ваксево Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Никола" - с. Конска Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мулдавски манастир "Св. Петка" Пенкьовски манастир "Св. Петка" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Понорски манастир "Св. Георги" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Радибошки манастир "Св. Троица" Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Чепински манастир "Св. Пророк Илия"
 
ИЗОСТАВЕНИ ЦЪРКВИ
 
“Св. Елена”- с. Мугла "Гергьова църква" - с. Клисура "Пустата църква“ - с. Камено поле "Св. Атанасий“ - гр. Бобошево "Св. Атанасий“ - с. Раждавица "Св. Атанасий" ("Атанасова цръква") - с. Добърско "Св. Богородица" - гр. Перник (кв. Църква) "Св. Георги" - гр. Банско "Св. Георги" - с. Габрово "Св. Георги" - с. Мирково "Св. Георги" - с. Сеславци "Св. Георги" ("Георгиева цръква") - с. Добърско "Св. Илия" - гр. Банско "Св. Неделя" - с. Ваксево "Св. Никола" - с. Долна Кремена "Св. Пантелеймон“ - с. Полетинци "Св. Петка" - с. Крапец "Св. Прокопий" - с. Стоб "Св. Пророк Илия" - с. Червена могила "Св. Рангел" - с. Слокощица "Св. Св. Апостоли Петър и Павел" - с. Мала църква "Св. Спас" - гр. София "Св. Троица" ("Копана цръква") - с. Добърско "Св. Четиридесет Мъченици" - с. Липен "Свети Петър" - гр. Брезник Две църкви под "Монастир баир" - с. Завет Епископска църква "Св. Троица" - с. Крупник Късносредновековна църква - с. Габров дол Късносредновековна църква - с. Чешлянци Късносредновековна църква в м. "Църквето" - с. Бераинци Средновековна църква - с. Горски Горен Тръмбеш Средновековна църква - с. Дренково Средновековна църква - с. Меча поляна Средновековна църква - с. Радуй Средновековна църква - с. Руен Средновековна църква край с. Янково Църква в крепостта "Кулата-Градот" - гр. Ракитово Църква в местн. "Църквище" - с. Искра Църква в местността "Кръсто-Блато" - с. Ветрен Църква в местността "Манастира" - с. Цървеняно Църква в местността "Патарец" - с. Попово Църква до крепостната стена - гр. Крумовград Църква на Манастирските възвишения - с. Голям Манастир Църква при крепостта "Фотинско кале" - с. Фотиново Църква при оброк "Св. Прокопий" - с. Туроковци Църквата до Каралашева махала - с. Красава Църкви в местността "Клисеери" - с. Съединение
 
ИЗОСТАВЕНИ МАНАСТИРИ
 
Арчарски манастир “Св. Никола” Ахтополски манастир "Св. Яни" Батулски манастир “Св. Атанас” Бовски манастир "Св. Пантелеймон" Брестовички манастир Брусарски манастир “Св. Архaнгел Михаил” Бургаски манастир "Св. Анастасия" Велковски манастир "Св. Св. апостоли Петър и Павел" Веслецки манастир "Св. Спас" Воденски манастир Врачански манастир "Св. Троица" Върбовнишки манастир "Св. Никола" Главановски (Глава) манастир „Св. Николай” Глоговишки манастир "Св. Николай" Горнокознички манастир Гушовски манастир „Свети Архангел Михаил“ Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Драгомански манастир Дренски манастир "Успение Богородично" Емонски манастир "Св. Николай" Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Завалски манастир "Св. Никола" Искрецки манастир "Успение Богородично" Кондофрейски манастир Кръстецки манастир "Св. Богородица" Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир “Света Богородица" - с. Жеравна Манастир „Св. Троица“ при тюрбето на Гази баба - с. Петко Славейков Манастир "Възнесение Господне"- с. Брезе Манастир "Градище" - гр. Бобошево Манастир "Св. Димитър" - с. Бъта Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Дух" - с. Косача Манастир "Св. Никола" - с. Конска Манастир "Св. Пантелеймон" - с. Стоян Заимово Манастир "Св. Стефан" - гр. Ахтопол Манастирски комплекс на остров "Св. Тома" Манастирче "Св. Илия" - с. Бяла вода Манастирче "Св. Петка" - с. Лобош Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мътнишки манастир "Св. Николай" Нанковски манастир Огойски манастир "Св. Пантелеймон" Осиковски манастир "Св. Богородица" Перущенски манастир "Св. Тодор" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Прибойски манастир Равненски манастир "Св. Богородица" Радибошки манастир "Св. Троица" Расовски манастир 'Света Троица' Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Свогевски манастир "Св. Петка" Сеславски манастир "Св. Николай" Скравенски манастир „Преображение Господне“ Смочански манастир Созополски манастир "Св. св. Кирик и Юлита" Сотирски манастир "Св. Петка" Средновековен манастир - с. Църварица Средновековен манастир в м. "Манастиро" - гр. Земен Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Голема Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Мала Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Таваличево Средновековен манастир в местн. "Студенец" Средновековен манастир на връх Манастирище - гр. Батак Средновековен монастир - с. Манастирище Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Хърлецки манастир "Св. Троица" Чудински манастир "Св. Пантелеймон"