Калотина е село в Западна България, което се намира в Община Драгоман, Софийска област. Разположеното на сама българо-сръбската граница село (центърът му е на 4 км от ГКПП Калотина),  отстои на 55 км северозападно от столицата София,  на 14 км в същата посока от гр. Драгоман и само на 11 км източно от гр. Цариброд (дн. Димитровград, Сърбия). В съседство на Калотина са следните села: Липинци и Беренде извор (на север), Беренде и Прекръсте (на изток) и Ново Бърдо и Долно Ново село (на юг).
Калотина принадлежи на историко-географската област Забърдье. То е от пръснатия тип селища и множеството му махали, отдалечени на различни разстояния една от друга, са разположени сред най-южните възвишения на Западна Стара планина и  по северните склонове на хълмовете, намиращи се северното от областта Бурел. Средната надморска височина на селището е около 550 м.  Селото е разделено от р. Нишава, която малко след като излезе от него, пресича границата със Сърбия. В нея се влива малката река Ежовица, разделяща селото на спирка Калотина и на село Калотина.
Околността на Калотина се отличава с почти недокоснатата си природа, предоставяща красиви пейзажи и уникални забележителности. Особено живописни са скалите в каньонообразният десен склон по поречието на р. Нишава. В района на селото има множество пещери, от които  най-известни са „Темната дупка” и „Мечата дупка”. Високите скални откоси, карстовите форми и образувания привличат вниманието на алпинисти, делтапланеристи и пещерняци.
Калотина е второто по големина на населението село (след с. Габер) в Община Драгоман, постоянно живущите в него към 2013 г. са около 250 жители.

Произходът на името на селото се свързва с гръцката дума калос (καλός), която преведена е със значение хубав.

Територията, заета от днешното селско землище е била обитавана от дълбока древност. Съществуват данни, че първите известни заселници по тези земи са били траките.  Следи от тяхната култура са разкривани на няколко места в района.
През античността от тук е минавал  римският военен път „Виа Милитарис” или Траянов път. По цялото си трасе той е бил маркиран с „милиарни колони", които обозначавали разстоянията между отделните градове. Една такава колона е била поставена от управителите на Пауталия (дн. Кюстендил) при пътната станция Баланстра, за която се предполага, че се е намирала на територията на днешното с. Калотина. Може да се приеме, че покрай пътя, освен станцията, е възникнало и селище. Потвърждение за това дава един  римски гроб, открит при случайни разкопки в местността "Грамада", а също и множеството разкрити около селото  артефакти от римската епоха -  надписи, монетни находки и др.
Дали е имало приемственост между тукашните древни селища с по-късно възникналите в близост до тях, не е известно, но със сигурност се знае, че Калотина е старо средновековно село, съществувало на същото място още през предосманския период – времето на Второто българско царство (XII-XIV в.).  Наличието  на запазения до наши дни средновековен паметник – църквата „Св. Николай” от XIV в., е пряко доказателство за старинността му.
Първите писмени сведения за Калотина черпим от османските данъчни документи от 1453 г.  в., в които се споменава под същото име – Калотине,  с 36 домакинства и общ данък от 2426 акчета, т. е. спадало е към тимарските владения, които са били с годишен доход до 20 000 акчета. Според съкратения тимарски регистър от 1530 г., съставен по време на първото десетилетие от управлението на султан Сюлейман I (1523 - 1566 г.), Калотина е имало 41 домакинства, в т. ч. 1 вдовишка, а също и 29 бащинѝ (облагателна единица земя вън от селото) и годишен приход 2623 акчета. През 1544 г.  цялото калотинско население е ангажирано с дервентджийска служба по охраната на Диагоналния път (от Цариград за Западна Европа) и в същото време има 68 къщи, от които 10 ергенски и 3 вдовишки, а също и 34 бащинѝ, а приходът е 2629 акчета. Обширния тимарски регистър от 1570/73 г. ни дава сведение за значително увеличаване на броя на къщите в селото: 79 са на войнуци-новобранци, 10 ергенски и 2 вдовишки, а също и 31 бащинй, а приходът е възлизал на 5630 акчета. По това време Калотина е спадало към султанските хасове, т. е. към владенията с годишен доход над 100 000 акчета.
По-късно, в списъците на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г., отново са отбелязани само къщите. на раята - 66, в т. ч. 13 ергенски, дали постъпления в султанската хазна, възлизащи на 5230 акчета.
Преброяването, извършено при управлението на султан Мехмед III (1595 – 1603 г.), регистрира известно нарастване на броя на къщите в Калотино, на само две десетилетия по-късно, в данъчния регистър от 1624 г. се наблюдва рязко спадане на броя на домакинствата – само 31. Това може да се обясни с настъпилите по това време големи миграционни процеси. Установено е, че през XVII в. компактни маси от българско население са се преселвали в Поморавието и по други краища на България.
От тези турски документи се разбира, че Калотина е едно от най-старите села в Средна Западна България. Макар  да се забелязва известно колебание в броя на населението му през различните векове на османското робство, то се отличава с относително стабилно и постоянно съществуване. Освен това, данъчните регистри разкриват и привилегирования статут на селището през определен период, който бил добит благодарение на пребивавалите в него дервенджии.
Големият брой оброчища и оброчни кръстове е важен белег, свидетелстващ за отколешната християнска принадлежност на местното население и здраво застъпените верски традиции. Разположението им – опасват селото от всички страни и всяка махала има поне по един оброк, не е случайно. Местата им са така избрани, че да защитават сакралното пространство на цялото селище. Тук всеки род има светец покровител, за когото съответно се прави помен – оброк. Вероятно поради тази причина оброчните кръстове са добре запазени и все  още поддържани. Оброчищата в Калотина са следните: "Св. Богородица", „Св. Георги”, „Св. Илия”, „Св. Св. Петър и Павел” и др.
След Освобождението (1878 г.) Калотина продължава да се развива като едно от водещите и най-големи селища в района. Тогава то става център на селска община от седем села (до 1958 г.). Населението му към 1900 г. е било 938 жители, а през 1905 г. селото е брояло 992 жители. По това време към Калотинска община е присъединено и село Градине (днес в Сърбия).
Изключително тежко за развитието на Калотина се отразява престъпният Ньойски договор (1919 г.), чрез който от общината са откъснати зами и селища, органически и изконно свързани с нея.
На територията на с. Калотина има още един храм - църквата „Св. Троица", намираща се в местността „Лозище”. От надписа над входа на последната разбираме, че строителните ѝ основи са били поставени на 28.VIII.1938 г., а освещаването ѝ е извършено на 18.V.1947 г. от владиката Стефан, малко преди да бъде низвергнат и заточен. Храмът е еднокорабен, едноапсиден, с камбанария над притвора. В него се съхраняват икони от средата на ХIХ в., от които две са с дата 1854 и 1859 г. Може да се предположи, че са дело на майстори-иконописци от Самоковската школа. Прибраните големи иконостасни (царски) и по-малките преносими икони носят облика и изработката на останалите от XIX в. из околните села икони и напомнят творбите на българската възрожденска иконопис в Югозападна България.
Най-голямата културна забележителност за селото е вече споменатата средновековна църква "Св. Николай" в Дивина махала, обявена за паметник на културата с национално значение. В нея има запазени стенописи от XIV век., но за жалост, те са достигнали до наши дни в много лошо състояние. Всяко отлагане на възстановяването на ценните живописни шедьоври може да бъде фатално за оцеляването им!
Селският празник се празнува всяка година на Св. Троица, но по стародавна традиция селото е празнувало на Видовден, 28.VI. по стар стил, деня на паметната в този край Косовска битка (1389 г.).


Източници:
1. Турски извори за българската история, т. XIII, С., 1966 г.; т. XVI , София, 1972 г.
2. Петрунова,Б.; Григоров,В.; Манолова-Николова,Н. - Свети места в Годечко, Драгоманско и Трънско, МЦПМКВ, София, 2001 г.
3. Милчич, Светолик - Храмове и Манастири в Сливнишко - пътеводител, изд. „Албатрос”, София, 2004 г.