ЕПАРХИИ И ОБЛАСТИ
 
 
ЦЪРКВИ И МАНАСТИРИ
 
 
ПОСЛЕДНО ДОБАВЕНИ
 
НАСЕЛЕНО МЯСТО
Твърдица
 

Местоположение и географска характеристика:
Изглед на гр. ТвърдицаТвърдица е град в Централна България. Намира се в Сливенска област и е административен център на община Твърдица. Отстои на 290 км източно от столицата София, на 48 км в същата посока от гр. Казанлък и на 45 км западно от гр. Сливен. В града има жп гара от подбалканската линия София – Карлово – Бургас. Твърдица граничи със селата: Сборище (на изток), Оризари (на югоизток), Паничарево (на юг) и Конаре (на запад). В състава на гр. Твърдица влиза разположеният от западна страна квартал „Козарево“ (до 1970 г. отделно село).
Долината на р. ТвърдишкаГрад Твърдица е разположен в южното подножие на Елено-Твърдишкия дял на Стара планина при излаза на Твърдишкия проход и в северния край на Твърдишката котловина, на височина около 300 м. Твърдишкият проход, който минава по долината на река Твърдишка, забележителна с причудливите ѝ меандри, е най-краткия старопланински проход между Северна и Южна България – разстоянието между гр. Твърдица и гр. Елена е 40 км.
Твърдишката котловина и възвишения на Сърнена Средна гора (в дъното)Характерът на релефа в Общината Твърдица, която се простира на площ от 242 485 дка, в по-голямата си част е планински и хълмист - включва част от старопланинския дял на Елено-Твърдишката планина и средногорския рид Меджерлик (дял от Сърнена Средна гора). Най-висок връх в района е Чумерна (1536 м), в чието западно подножие е разположено едноименното Язовир Жребчевоваканционно селище. Между южните склонове на старопланинската част и северните склонове на Средна гора са разположени Твърдишката и Шивачевска котловини. В южния край на Твърдишката котловина се простира живописният язовир Жребчево, сгушен между северните възвишения на Сърнена Средна гора и пълнещ водите си от р. Тунджа.  
Климатът е преходноконтинентален с особености на планински, а местните почви са предимно слабоподзолени канелени горски. Тези природни условия благоприятстват за отглеждането на зърнени култури (пшеница, царевица, ечемик) и овошки (ябълки, праскови). Благоприятни условия има и за развитие на животновъдството, но през последните години то значително намалява обема си и не се използват рационално потенциалните възможности.
Вековно дърво "Голямата топола", намиращо се в м. "Шатова нива", на юг от ТвърдицаПо-голямата част от общината е заета от горски фонд (65%), поради което горско дървесната растителност обхваща разнообразие от видове: широколистни – бук, дъб, габър; иглолистни – бял бор, черен бор, ела и др. На територията на Държавно лесничество – гр. Твърдица се намират няколко уникални природни забележителности: „Тиса“ - двуетажно буково-тисово насаждение, при възраст на бука – около 140 г., а на тиса – 50 г.; „Голямата топола“ - на възраст около 120 г. и обиколка на ствола 8,40 м; „Стояновия бук“ - на възраст около 250 г., височина – 32 м и обиколка при височина 1,30 м – 4,80 м. В района на Твърдица се срещат и редица растения, обявени за редки и записани в „Червената книга на България“: Джел, Горска съсънка, Български ранилист и др.
Причудливо образование в пещерата "Мъгливия сняг"Сред природните забележителности из околността на града попадат и множество пещери, всички разположени в Стара планина: „Пчена“. „Слънчев бряг“, „Ботуша“, „Йонко“, Живописните водопади на р. Твърдишка„Богомилска пещера“ и др. Не по малко интересни са и водопадите по р. Твърдица, които образуват живописен ансамбъл от три преливащи един над друг водопада, както и тези на Козаревска река в местността „Корела“, височината на най-големия от които е 10 м.
Всичката тази красива и уникална природа около Твърдица е идеална предпоставка за развитие на разнороден и всесезонен туризъм.  
Сградата на Община ТвърдицаОбщина Твърдица разполага със солиден икономически потенциал. Голяма част от землището на града и това на околните селища влиза в границите Балканския въглищен басейн (Балканбас), поради което се разработени няколко рудника: „Твърдица“, „Боян дол“, „Шешкин град“ и „Девина“. В тях се добиват черни каменни въглища и шлам за керамичните фабрики в страната. Освен с въгледобива, местният икономически профил е представен и с производства в лекоиндустриалните отрасли: текстилна промишленост, шивашкаЦентърът на града промишленост, хранително-вкусова промишленост,  дърводобив и дървообработване.  
Населението на Твърдица към 2014 г. наброява около 6 000 души. В голямото си мнозинство в етно-религиозно отношение то е представено от българи – християни (православни). В църковно-административно отношение град Твърдица и селищата от общината влизат в границите на Новозагорска духовна околия на Старозагорска епархия към Българската патриаршия.
 
За името на града:
За произхода и значението на името „Твърдица“ през годините е писано много. Изхождайки от богатия изворов материал (легенди, писмени паметници), както и от наличните обстоятелства и факти, в научната литература съвсем правдоподобно е прието становището, че името на населеното място тясно свързано с крепостта „Градището“ над гр. Твърдица. Специалистите са единодушни, че „Твърдица“ произхожда от старобългарската дума „твърдина (тврдинiа)“, която означава „крепост, укрепление“. Какво име е носило тукашното селище или крепост през тракийския, римския и ранновизантийския период не е известно, но има сведения за неговите преобразования с различни езикови нюанси от XI в. насетне. По време на османското робство новите господари на тези земи запазват името, като го превеждат на своя език - „Фердич“ или „Вердич“. В случая българския корен на думата – твърд (ферд, верд) е запазен, като е извършена само транскрибция. Изглед на Твърдица от западТурците добавят към основното име втора съставна част - „Кюберан“ (Фердич – Кюберан), което означава, че селището е административен център с турска и българска администрация и седмичен пазар. Турската част от името на Твърдица - „Кюберан“ отпада от употреба в деня на Освобождението (1878 г.), а „Фердич“ остава да фигурира само върху печата на турската община, до нейното съществуване през 1885 г., тъй като Източна Румелия все още е васална на султана.  
 
История:
Наличните данни сочат, че районът на Твърдица е обитаван от най-дълбока древност. Разкрити каменни оръдия на труда в околните пещери („Пчена, „Свирчинашката“, „Богомилската) свидетелстват, че по тези места са живели първобитни хора от каменната епоха.  
Ракопаната "Кицова могила"Първото досега известно поселище на територията на Община Твърдица е датирано от новокаменната епоха. Следи от него са открити в долните културни пластове на селищна могила “Кицова”, разположена при сливането на реките Твърдишка и Козаревска, в най-южната част на рида Лагун. Там са намерени оръдия на труда и керамични фрагменти, които се отнасят към периода от VII хил. пр. Хр. до края на бронзовата епоха (II хил. пр. Хр.). С многослойните културни напластявания в могилата може нагледно да се проследи живота в Твърдишката котловина в продължения на хилядолетия.
Експоната от читалищната археологическа сбиркаВърху самата могила и северно от нея, върху южната част на рида Лагуна, са разкрити следи и от тракийско заселване от І хил. пр. Хр. Доказателство за това са откритите в надгробна могила съдове в погребение на тракийски аристократ от IV-III в. пр. Хр. За високия социален статус на знатния тракиец говорят и сребърния нагръдник, железен меч – махайра и железни върхове на копия.
Соларен кръг от светилището в м. "Жельови камъни" край с. ОризариС богатата култура на траките се свързват и множеството други надгробни могили в котловината, както и редица крепости. Към този период се отнася и древното светилище в местността "Жельови камъни", намираща се южно от с. Оризари. Във високата част на каменисто възвишение, в камъните са изсечени слънчеви кръгове, площадка за ритуали и шарапана. Интерес представлява една фигура, както и „коридор“, ориентиран североизток/югозапад. Предполага се, че това е било древнотракийско светилище на слънцето. Дълговременното тракийско присъствие в района е засвидетелствано и от множество монетни находки. Към този период се отнасят и няколко разкрити монети на Филип II Македонски и на Александър Македонски (IV  в. Оброчна мраморна плочка на Тракийския конник открита в  землището на Твърдицапр. Хр.).
По време на мощното келстско нашествие в началото на III в. пр. Хр. (278 г. пр. Хр.) местното тракийско население сериозно пострадва и вероятно тогава жителите на селището при Кицовата могила се преместват в поречието на р. Блягорница – 5 км източно от днешния Твърдица. Както е известно, келтите създават своя държава529 на Балканите със столица Тиле (Тюле), чиято предполагаема локализация е днешното село Тулово, намиращо се на 37 км западно от Твърдица. Твърдишката котловина влиза в пределите на Келтското царство, което просъществува 60 години, до 218 г. пр. Хр., когато е унищожено от траките.
Върху рида Лагуна съществува селище и през римския период (I-IV в. сл. Хр.). Откритите по време на археологически проучвания многобройни керамични фрагменти от погребения и монети съществено обогатяват информацията за селището. Намерени са монети на император Антоний Пий (138-161 г.), имп. Гордиан III (238-244 г.), имп. Клавдий II Готски (268-270 г.), имп. Константин I Велики (306-337 г.).  
Тези земи попадат под властта на Рим в I в. пр. Хр., а в началото на I в. сл. Хр. влизат в римската провинция Хемимонт. Следи от заселвания от това време се срещат в землищата на почти всички селища от Община Твърдица. От находките от римския период особен интерес представлява, съхраняваната в Националния археологически музей, римска военна диплома, която съдържа информация за помощните войски в тази провинция и кохортата, вероятно квартирувала в Твърдица. Наличието на войсково подразделение тук не е случайно, тъй като през Твърдишкия проход минава един от главните пътища по направлението север-юг, свързващ Подунавието с Тракия и южните морета. Този римски път, който най-вероятно е действал още през тракийско време, на север от прохода минава през големия градски център Никополис ад Иструм (дн. с. Никюп, Великотърновско), а на югоизток – през Кабиле (дн. до Ямбол) и Адрианопол (Одрин) отива към Константинопол. Минавайки през Твърдишката котловина, южно от днешния град, този важен друм се пресича с друг – далечния предшественик на днешния подбалкански път, който свързва Черно море със Сердика (дн. София) и западните територии на Балканския полуостров. Паралелно с посочените два главни пътя действат и множество второстепенни (локални) пътища.  В района на Твърдица до наши дни са запазени цели участъци от римските пътища, които поради каменната си настилка са наричани от местното население „калдъръма“.
Крепостта "Градището" над ТвърдицаКръстопътното значение на региона се засилва особено когато Константинопол става столица на Източната римската империята - Византия. През ІV - VІ век в старопланинските проходи се изграждат редица крепости за защита срещу нахлуването на варварски племена от север. Част от тази отбранителна система е представена от крепостите: „Градището” и „Голяма Кутра“ (Стражераница) над Твърдица, „Градището” над кв. „Козарево“, „Калята” - североизточно от Шивачево и др. През VI в. в района започва трайното установяване на славянски племена.
Поради стратегическото си положение - на входа на прохода, районът на Твърдица, с прилежащите му крепостите, е имал важно значението и през Средновековието. За първи път е включен в пределите на българската държава в началото на VIII в., заедно с областта Загоре, при управлението на кан Тервел (700-721 г.).  
Част от южната крепостна стена на средновековна ТвърдицаПо време на Втората българска държава (XII-XIV в.), когато столица става Търново, ролята на Твърдишкия проход значително нараства. Показателно за значимостта на тукашното селище е самото му название - „Твърдица“, произлизащо от старобългарската дума „твърдина“ (крепост, укрепление), която в случая се се отнася за крепостта "Градището", намираща се на 1.5 км северно от съвременния град. Крепостта първоначално е изградена от траките, но е поддържана и доразвивана през ранновизантийската епоха, като достига своя връх през ХІІ – ХІV век, когато става крепост-град. Смята се, че крепостта е била и постоянно селище, а не място, в което да се крие местното население, само в случай на вражеско нападение. За това говори и използваното име "Градището", което предполага за укрепено съоръжение с големи размери и важна роля в историята на региона.
Изглед на крепостта от западТака например, Твърдица се оказва в центъра на събитията около въстанието за освобождение на България от византийско иго, водено от братята Петър и Асен. Последните на няколко пъти се срещат с византийската войска около крепостта. Византийският хронист Никита Хониат съобщава: "Като се надяваха на своите недостъпни места и се облягаха на твърде многобройните си крепости, разположени високо на стръмни скали, те изобщо бяха надменни спрямо ромеите, а тогава те се хвърлиха в открито въстание" И в действителност, старопланинските проходи били така защитени, че византийския император Исаак II Ангел не съумява да проникне на север от планината и да потуши въстанието. По-късно, през пролетта на 1187 г., чрез огромен обход на Средна Стара планина, по направление София - Ловеч, императорът отново прави опит да разгроми съзаклятниците. Обаче и този път напразно. През 1190 г. Исаак II Ангел предприема нов поход по море и суша, но българите се подготвят много добре към тази среща. Той намира тамошните укрепления и градчета защитени много по-силно и обиколени с новоиздигнати стени, които в редица случаи се увенчавани с кули. След неуспешната обсада на Търново и лъжливата вест за куманската заплаха откъм река Дунав Исаак II Ангел тръгва обратно за Византия през Стара планина. Тогава предварително заелите Твърдишкия проход българи нанасят голямо поражение на византийската войска.
По времето на цар Иван Асен II (1218-1241 г.) районът от Сливен до Карлово образува административната област Крънска хора. Твърдица, като и редица други населени крепости по южния склон на Средна Стара планина, е включена в състава на тази област, чиято основна функция е да охранява старопланинските проходи.
По-късно, в края на XIII в., по време на въстанието под ръководството на Ивайло войските в крепостите по Стара планина геройски отблъскват византийците. Тогава византийският хронист Мануил Фил, възпяващ подвизите на Михаил Глава, във връзка с похода му срещу българския цар Ивайло през 1278 год., споменава за Твърдица : "Червезица е свидетел за Твърдица, Мъглиж пък е съсвидетел с Крън....та всеки очевидец да узнае за това." Един от върховете на твърдишката бойна слава е чутовния героизъм, проявен при отблъскването на византийските пълчища през 1278 г. Три месеца войските на Михаил Глава Тарханиот държат в блокада крепостта „Градището“. Боляринът Влайо, като вижда че цар Константин Тих избягва, прибързва да се поклони на врага, при което оставените самите на себе си твърдичани продължават мъжествено да защищават родното си огнище. И едва когато близката църква Руини от крепостта"Света Петка" се оказва разрушена, защитниците на крепостта слагат оръжие. Историците считат, че именно тази победа на ромеите е възпята от византийския поет Мануил Фил около 1305 г. Между впрочем съществуват сведения и за участие на татарски войски в битката. В легендата за падането на Твърдица се говори за „татарската обсада“, която успява благодарение на предателството. За тези събития днес напомня топонимът „Татарската скала“, отнасящ се за скала, и сега възвисяваща се в околностите на града.
Процесът на феодалното разпокъсване в българските земи се задълбочава в края на XIII – началото на XIV в., при което централната власт продължава да отслабва. Противоречията помежду отделни боляри и българските владетели се изострят и Византия използва умело тази слабост, като предприема многократни походи срещу България, главно в района на днешна Казанлъшка долина и Сливенското поле. По време на Георги Тертер II и особено на Михаил Шишман (1323-1330) Средногорската област се превръща в арена на непрестанни бойни действия между българи и византийци. Отново участници на тези битки стават крепостите по южния склон на Балкана. С византийска помощ в земите от Сливен до Копсис се обособява Войсил, който се обявява за васал на византийския император. Войските и крепостите на Войсил представляват сериозна опасност за централната българска власт, поради което главната задача на новия цар Михаил Шишман била да отвоюва присъединените през междуцарствието области към Византия. При непродължителната обсада през есента 1323 г. старопланинските градове и крепости от Сливен до Коспис отново са присъединени към България.
И през царството на Иван Александър (1331-1371) противопоставянето между българи и византийци за обладаването на тези стратегически обекти продължава - те периодически преминават от една страна към друга.
Името на Твърдица се среща предимно в историческите извори, отразяващи военните събития в този край на средновековна България. Но първото писмено сведение за града-крепост се открива в един не съвсем достоверен източник – епиграфски паметник от 1018 г. (или 1031 г.), намерен в Богомилската пещера (според житието на свещеник Ст. Стойков, издадено през 1885 г.). Той представлява каменна плоча с надпис: „Тук живя дед Митрик водача на богомилската община“. Паметникът не е изследван от специалисти (изчезва мистериозно и следите му се губят) и поради тази причина не може да бъде приет за сведение с историческа тежест. Но самото му споменаване, само по себе си, и обстоятелството, че богомилството се заражда по българските земи в период близък до посочената година (X в.), след което просъществува в продължение на векове, допуска възможността в пещерите над Твърдица в действителност да са пребивавали богомили. В този ред на мисли трябва да се споменат и някои други обекти свързани с богомилите – един от тях е намиралото се до средата на XX в. в границите на града богомилско гробище, сред чиито обикновени надгробни камъни се откроявал един двуметров паметник, а друг обект е кръст издълбан върху камък, намиращ се в м. „Върбата“ (по сведения на Т. Стоянов). В крайна сметка, въпросът за тукашното богомилско присъствие ще остане отворен, докато не се проведат обстойни и задълбочени проучвания в тази насока.
Името на града се среща и в карта на Балканския полуостров, издадена в Рим през 1048 г. Тя била подарена от италиански журналист Зилони на Петър Бакалов от Твърдица. На картата надписът е придружен от стар военен термин отнасящ се до крепостта Градището, като на подбалканската линия са отбелязани само няколко населени места, едно от които е Твърдица.  
 
Както навсякъде из българските земи, така и в Твърдишкия район, съществена роля в изграждането на българската народност през средновековието играе християнската религия.  
Потвърждение за това ни два наличието на множество църкви и манастири, достигнали до наши дни в руинно състояние. Известно е, че по време на Второто българско царство (XII-XIV в.) около Сливен има голямо средоточие на манастири, което впоследствие става известно като „[Сливенска] Малка Света гора“. И тъй като Сливен не е много далеч от Твърдица, голяма е вероятността тукашните манастири да влизат в този „конгломерат“ от обители. Според братята Шкорпил „Сливенската Света гора“ се простира „от Твърдишкия до Марашкия проход“.  
В подкрепа на това становище говорят няколко местни легенди, както и местните топоними: „Монастиря“, манастир „Св. Никола“, аязмо в м. „Улищица“, „Черковището“, "Калугера" и др. Според краеведа Тодор Стоянов един от манастирите се намира източно от Твърдица до р. Блягорница, в м. „Манастира“, а друг – „Св. Никола“, е разположен западно от квартал Козарево в м. „Улищица“, където едноименната река напуска Стара планина. Манастири и църкви имало и на други места, някои от които в границите на днешния град, където сред разрушаването на светините при вражески нападения, те се превръщали в оброчища, почитани векове наред от местното население. Едно от тези оброчища се е намирало на ул. „Вл. Заимов“ №12 и се е казвало „Св. Атанас“, защото на негово място някога се издигал едноименен манастир (според Т. Стоянов).  
 
При започналата в средата на XIV в. османска инвазия системата от крепости по Стара планина, в това число и Твърдица, продължава активно да действа и да бъде от първостепенно значение за отбраната на разпокъсаната българска държава. Сведенията за този период са твърде оскъдни и имат предимно легендарен характер. Турският хронист Мехмед Нерши (живял през XV - началото на XVI в.) в "Книгата за описанието на света" пише: "В страната на Сосманоз (Шишман) се намират всякакви блага, повече, отколкото в другите области…тя има повече от 30 крепости". Както е известно, през 1365 г. по времето на султан Мурад I, османските войски завлядяват Нова Загора, през 1371 г. пада Одрин и Карнобат, а в 1387 г. Али паша влиза в Сливен. Историческите извори сочат, че към Твърдица са били съсредоточени големи сили на противника - около 30-хилядна османска войска, но били насочени към Търново, за да превземат столицата на българите, при което в Сливен останали 5 000 войници. По такъв начин разоряването на Твърдица е отложено за няколко години. Според местния краевед Тодор Стоянов, който се позовава на "Кондиката на Твърдишката църква" османлиите превземат селището шест години след падането на Търново (1393 г.). Първата схватка в Твърдица между турци и българи станала в района на днешния Ловен дом, където и досега личат старите отбранителни съоръжения. Сред защитниците на крепостта надделели мирните селяни – жители на Твърдишкия район, включващ селищата от Бинкос до Гурково. Българите били принудени да отстъпят на 8 км навътре в планината, като се укрепили на изгодна естествена позиция – голяма и труднодостъпна височина. Според войводата Панайот Хитов, записал преданието за защитата на крепостта „Шешкинград“, от непристъпните Останки от крепостта "Шешкинград"висоти на планинската крепост, българите, предвождани от последния български цар Иван Шишман, героично отблъскват турските атаки. В кървавата сеч загива един от шишмановите войводи – Шишкин. По неговото име старото кале носи и досега името Шешкинград. Местните турци пазели преданието, че в тази страшна битка българите унищожили около 11 000 еничери. Така, според не съвсем достоверната гореизложена информация, Твърдица е окончателно поробена от османлиите през 1399 г.  
План на средновековната крепост "Градището" над ТвърдицаДнес от средновековния град-крепост Твърдица, известен като „Градището“, са запазени значителни части от крепостните му стени, достигащи на височина до 5 м. и заграждащи площ от 25 000 кв. м. Пред източната стена на крепостта се намират развалини на средновековна църква със запазени стени до 1,5 м и следи от стенописи (днес са затрупани). Вероятно това е църквата „Св. Петка“ (Св. Параскева), която се споменава в преданията за защитата на крепостта и чийто приемник е по-късно изградената, и днес съществуваща, градска църква „Св. Петка“.
Източно от „Градището“, на 1,1 км по права линия, върху едноименния връх се намира крепостта „Голяма кутра”/"Стражераница". Според Никола Койчев по негово време, на върха е имало основи на крепост. Едно от наименованията ѝ – "Стражераница" дава основание да се предположи, че тук става въпрос за стражеви пост – наблюдателница, който е изпълнявал поддържащи функции към средновековния Твърдица.
"Шешкинград"Останки стоят и от средновековната крепост „Шешкинград“, която е изградена на естествено защитено скално възвишение, най-достъпно от север. Забелязват се следи от ров, с около 6 м широчина и около 4 м дълбочина изграден от северната, североизточната и северозападната страна на хълма. За естествена защитна стена са служели отвесни скали, високи на места до около 10 м и ограждащи възвишението като венец. До мястото може да се стигне по главния път Твърдица – Елена, като на вододелното било на планината при Предела се завие на дясно (на изток) и се поеме по път за ваканционното селище „Чумерна“, което е разположено на около 1,5 км северно по права линия от Шешикинград.  
Недалеч, на 0,64 км южно по права линия, от крепостта "Шешкинград", се намират руините на средновековна крепост “Зимника”. Разположена върху естествено защитено възвишение, тя има формата на неправилен четириъгълник с приблизителни размери 90 х 100 м. По всяка вероятност съоръжението е служило за охрана на пътя, слизащ покрай рида Свинска глава.
План на крепостта "Козаревско градище" (по Атанас Попов)На 3-4 км западно от твърдишката крепост, северно от днешния квартал Козарево се намира крепостта „Козаревско/Конаревско Градище“. Известна е още и с наименованието „Градището северно от Юленград“, защото според преданието южно от него в м. „Улищица“ преди падането на България под османска власт се е намирал прочутият Юлен град, а близо до последния и манастирът „Св. Никола“. Крепостта е изградена на недостъпно място, обхванато от изток от р. Козаревска Улищица, а от запад – от р. Конаревска Улищица. Предполага се, че основното предназначение на твърдината е било да прегражда обхода на Твърдишкия проход от запад и на Хаимбоазкия проход от изток. Крепостната стена описва формата на многоъгълник и е с дебелина около 2 м, като към 1930 г. била запазена на височина до 1,30 м. Днес очертанията ѝ трудно се установяват, с изключения на местата където стърчи над земята.
В околността на днешния град Твърдица се намират останките на още крепости. Но тъй като те не са проучвани от археолози (изключение прави „Градището“ над Твърдица, проучвано през 1959-1960 г.) за тяхното минало се знае съвсем малко или нищо.
Според местният свещеник отец Трухчо, завел кондиката на църквата "Света Петка" през 1561 г., турците не прекръстват името на селището, а започват да го назовават на своя език по приемливо за тях име – Ф(В)ердич, Фертиджи. В изготвените от османските власти през 1472 г. списъци на населението, съхранявани в Ориенталския отдел на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" Твърдица фигурира като Фертиджи - и- Кюберан. Втората част от името - думата „Кюберан“ се дава на селища, които са административен и стопански център, в които съществуват едновременно българска и турска община, църква, джамия, училище, конак и седмичен пазар.
Местни носииСведения от османския период за селището – наследник на средновековна Твърдица черпим основно  от османските данъчни регистри. За първи път то се среща в един списък от зеамети и тимари на мустахфъзи (защитници) в Никополски санджак от средата на XV в., където е записано под Вердич заедно със село Елена (дн. гр. Елена), като „населението, охраняващо прохода е освободено от всички извънредни данъци“ От този документ научаваме, че част от местното християнско население е представено от дервенджии – охранители на прохода, които ползват определени привилегии. Според описа от 1472 г. селището наброява 76 къщи, а немюсюлманското му население се облага с тежкия данък „джизие“.
Особено болезнено българите реагират против кръвния данък – т.нар. „испенч“. За да спасят децата си от изпращането им в еничерския корпус, редица твърдишки семейства забягват в Балкана. Така например през 1660 г. на три километра от селището възниква временен лагер Дъсченца, в който родители и деца презимували в бараки, сковани от дъски. Върху населението на раята се трупат ежегодно, а много често и по няколко пъти в годината, и доставки на храни и припаси за воюващата армия – зърнени храни, месо, фураж, занаятчийски произведения. Тежкото бреме на раята през XVI–XVII в. и засиленият произвол достигат до такъв предел, че дори сам османският придворен писател Кучубей Гюмюрджински е заставен да признае: "Такова притеснение и угнетение, в което се намират бедните селяни, никога нито в една страна на света, нито в една държава не са съществували."
Освен от османските документи, за съществуването на селото в този период научаваме и от една карта, съставена от френския дипломат и историк Луи Огюст Феликс дьо Божур през 1797-1799 г. На нея от Казанлък до Сливен, от двете страни на Тунджа, е записано само името „Твърдица“.
Местното българско население е подложено на особено голямо страдание през размирните кърджалийски времена (края на XVIII  - началото на XIX в.). Само през 1795 г. Твърдица няколко пъти е подложено на разгром от страна на върлуващи банди.  Последното нападение на селото е засвидетелствано през 1800 г., от кърджалиите на легендарния Кара-Фейзи. По това време се създава прочутата „хайдушка чета“, водена от твърдичанина Стоян Коев Трухчев и носи името „панта“. Тя е въоръжена със съгласие на турските власти, за да защити селището от беззаконието.
Паметникът на хайдутина Пею Буюклията в гр. ДобричШирока популярност в района и далеч извън него в този период получава роденият в с. Козарево Пею Буюклията – страшилище за поробителите. Човек с внушителна външност, остроумие и хитрина, Пею до такава степен взел страха на турците, че когато кадъните искали да сплашат плачещите си деца им викали: „Сус, че Пею Буюкли гелди!“.  
Будното население на Твърдица взема активно участие в борбите за национално освобождение. По време на руско-турската война от 1806–1812 г., когато руските войски стигат до билото на Шипченския балкан и дори до Тревненско-Твърдишкия, твърдишката панта се отправя към Стара планина с цел да се съедини с русите, но отрядът е обстрелян от турците и няколко твърдичани загиват. Турците веднага предприемат ответни мерки над близките на твърдишките доброволци, което принуждава 31 семейства да избягат в Русия. Сред тях е и Стоян Трухчев, който се установява в Одеса. По това време в района на Твърдица действа хайдушка чета, която е формирана за да защитава безправното българско население. Тя е водена от войводата Генчо Къргов, родом от съседното на Твърдица село Колупчий (дн. Гурково) и наброява 120 души, в това число и твърдичанинът Васил Пачата.  
По времето на руско-турската война от 1828–1829 г. в четата на Къргов влизат вече 60 твърдичани. През юли-август 1829 г. населението на Твърдица и това на околните села с активни действия подкрепят преминалите Балкана руски войски. Набързо са сформирани два доброволчески отряда от 200 души, въоръжени и на коне. Единият е предвождан от завърналия се от Русия Стоян Трухчев, а другият – от Петко Раданов. В селището пристига и прочутият българин на руска служба кап. Георги Мамарчев, който призовава твърдичани и техните комшии да се притечат на помощ на руската армия. Както в повечето села в Старозагоската и Сливенска каза, така и в Твърдица още при слизането на ген. Дибич - Забалкански южно от Стара планина властта преминава в ръцете на българите. След като Сливен е превзет от русите, твърдичани изпълняват в града редица комендатски функции – потушават пожари, преследват мародерски групи, грижат се за прехраната на населението и т.н. Когато отрядът на Петко Раданов плъзва по улиците на Твърдица, мъжете-турци вече ги няма в селото, а животът в 96-те турски къщи замира. Въстаниците нападат общината, запалват архивите, конака, джамията. Според академик М.Арнаудов, "тълпата се предала на необузданно отмъщение срещу турското население. И над мирните жители и над военните в отстъпление са се изсипали произволи и жестокости, които се обясняват само с тяхната отдавна омраза на роба, превърната в ярост".  
По това време на много места из българските земи русите се посрещат като освободители и братя. През август 1829 г., когато руският ескадрон начело с капитан Орлов влиза в селото, и твърдичани посрещат единоверните си братя с огромни надежди и възторг. Поп Койо благославя победоносното руско оръжие, след което се устройва обща трапеза. На другия ден деца и юноши изпращат войниците чак до река Блягорница.
Но опиянението от свободата и руските победи не трае дълго. На 2 септември 1829 г. е сключен Одринския мир, според който Турция отново остава господар на Църквата "Св. Петка" в с. Твардица, Молдовабългарските земи. Осъзнавайки, че положението им ще стане стократно по-тежко и по-лошо отпреди, по още пресния пример от предишната война, твърдичани се подготвят за повторно изселване. С оттеглянето на руските войски, за да се спасят от жестокостите на турците, една трета от населението на Твърдица (683 души - 156 семейства) се изселват в Бесарабия (Молдова) и създават там селище със същото име – дн. с. Твардица.
През тези размирни времена за останалото по родните си места християнско население се стоварва тежко бреме. Турците започват да отмъщават – горят къщи, избиват хора (избитите достигат 24 души). За да се спасят от произвола четниците на Стоян Трухчев, Петко Раданов и много селяни се укриват в планината, където преживяват зимата в землянки.  Впоследствие  четниците се прибират в Твърдица, като част от тях се укриват в храма „Св. Петка“. Паметна е случката с обсадата на църквата и опожаряването ѝ, при която поп Койо е обесен на вековния бряст пред храма, а раненият в престрелка Момчил Белбера се оттегля към планината, където умира от раната си. Днес лобното му място носи името „Момчила“. Тогава твърдичани образуват нова чета, начело със Слав Кабаджов, която осъществява контакт с войводата Генчо Къргов от Гурково.
Стефан Стойков след 1885 г., когато е бил ръкоположен за свещеникТвърдичани не остават безучастни и в организираното националноосвободително движение. Според народната памет през 1867 г., след завръщането си от Русия и пътувайки за Калофер, в селото три дни престоява Христо Ботев, който от престоя си в Одеса вече се познава с някои младежи от Твърдица: Симеон Стойков, Стефан Димитров и Марко Иванов. Според местното знание Апостолът на свободата – Васил Левски идва три пъти в Твърдица (1868, 1871 и 1872 г.), където основава революционен комитет. При последното си посещение той престоява в къщата на тогавашния учител и бъдещ поп Стефан Стойков, който впоследствие оглавява местния комитет. Последният фигурира в тефтерчето на Левски. Интересен е фактът, че от Одеса Стефан Стойков се прехвърля в Париж, където при обявяването на Парижката комуна става помощник на члена на комисията по сигурността и на изпълнителната комисия на комуната Фредерик Етиен Курие. След разгрома на комуната Стойков е арестуван и поради липса на доказателства, през 1872 г., е експулсиран от Франция. Местната чета е оглавена от брата на Стефан Стойков – Симеон Стойков, известен със своя бунтарски нрав и непримиримост към поробителя.
При подготовката на Априлското въстание през пролетта на 1876 г. братята Стойкови поддържат тесни връзки с Иларон Драгостинов и Георги Обретенов. Симеон Стойков след Освобождението като депутат, обикаля с кон избирателния си районСърцато участие в делото взема и местния свещеник поп Нягол. В деня на въстанието твърдишките борци разбиват конака и освобождават арестуваните, след което се готвят за решителен щурм за завземане на властта, но научавайки за погрома на въстанието, те не предприемат по-нататъшни стъпки. Впоследствие около стотина човека от Твърдица са арестувани, в това число и братята Стойкови, но не след дълго, след като били изтезавани в Сливенския затвор, повечето от тях са освободени и веднага се включват в твърдишката чета.
 
Църквата "Св. Петка" в ТвърдицаВъпреки няколкото преживени катастрофи през бурния XIX век селището успява да се възроди за нов живот. Благодарение на несломимия си дух и нестихваща вяра, през 1834 г. твърдичани съграждат наново  църквата "Св. Петка", опожарена до основи през 1830 г. Не след дълго, през 1843 г., свой храм - църквата "Св. Архангел Михаил" изграждат и жителите на съседното село Козарево (дн. квартал на Твърдица). За изграждането на последната селяните пренасят с коне и  магарета материал (варовикови камъни) от планината – от местностите „Манастиря“ (от Църквата "Св. Архангел Михаил" в днешния квартал Козареворуините на отдавна разрушения средновековен манастир „Св. Никола“) и „Варовитата река“, намиращи си на 15 км от селото. Според изискванията на турската власт храмът е вкопан в земята. Първият (възрожденски) иконостас е унищожен при опожаряването на църквата през 1877 г. Но благодарение на даренията на козаревци, скоро след това храмът е възстановен и наново украсен.
Съвременен кръст над града в началото на Твърдишкия проходОсвен чрез горепосочените храмове, духовния живот на твърдичани през османското робство е представляван и от дълбоко застъпените християнски традиции и обичаи. Тъй като старата средновековна църква при крепостта „Градището“ е посветена на „Св. Параскева“ („Св. Петка“), както и селската черква, празникът на селището се провежда на Петковден (14 октомври). От незапомнени времена на тази дата в селото се провежда голям събор, съпроводен с освещаване на курбан и отслужване на молебен. На празника се стичат много хора и от околните села. През онази епоха, а и след Освобождението, на определени места – оброчища, някои от които на мястото на отдавна разрушени църкви или манастири, твърдичани правели почитане на други светци (християнски празници). Според народната памет в Твърдишко се е празнувало и на следните свети места:
1. Оброчище „Св. Атанас“ - както е описано по-горе, намирало се е в границите на селото, според преданието, на мястото на стар манастир. Там имало голям каменен блок с кубична форма, около който се събирали на курбан.
2. Оброчище „Св. Трифон“ - намирало се е при средновековни военни укрепления, известни като „Табити“ (Табиите), в горната част на Синов дол. Впоследствие мястото било наричано „Черковището“.
3. Местност „Калтина“ - през османското робство твърдичани колели курбан на мястото, днес известно като „Забит камък“.
4. Оброчище „Св. София“ - намирало се е на рида Лагуна, където се колел курбан, но през 1925 г. е преместено при сегашния язовир „Оризари“.
5. Оброчище „Св. Георги“ - намирало се е при Богомилските гробища,  където твърдичани колели курбан.  
6. Аязмо  в м. „Улищица“ - намира се в близост до руините на разрушения манастир „Св. Никола“ над кв. Козарево. На мястото се празнува два пъти в годината – на Гергьовден и Св. Николай Летни. Според местните хора водата от извора е лековита.
 
Духовните нужди на Възрожденската епоха пораждат и жажда за просвета и през 1836 г. в селото се открива едно от първите класни училища в Старозагорска кааза. Може да се каже, че почва за Възраждането в Твърдица се подготвя далеч преди това – около 1600 г., когато към селската църква „Св. Петка“ е открито килийно училище. В него преподава един от първите преписвачи на Паисиевата история – твърдичанинът поп  Нягол, който преди да стане свещеник в родното си село прекарва известно време като монах в Бачковския манастир. Той подпомага Софроний Врачански в събиране на пари за издаване на неговата книга „Неделник“ (1806 г.), за което бележитият възрожденец свидетелства: „...дарители за напечатването ...кир Нягол...“. При едно от поредните опожарявания на църквата „Св. Петка“ през 1830 г. килийното училище е изпепелено. Скоро след това (1836 г.) то е възстановено, но вече като светско. Първоначално училището се помещава в частна къща, а в 1870 г. е преместено в специално построена училищна сграда към черквата и поддръжката му се поема от българската община в селото.
 
Свободолюбивия дух на твърдичани се проявява и в последната руско-турска война – Освободителната от 1877-1878 г. Тогава 5 души от селото стават опълченци, а около 100 влизат в четата на Симеон Стойков, който се поставя в услуга на руските войски. Още в ранната пролет на 1877 г. ядрото на твърдишката чета се установява около Хайдушка поляна над Твърдица и чака указание от Панайот Хитов, който е назначен от руското командване за началник на всички чети от Стара планина между Казанлък и Котел. На твърдишката чета е определен район от билото на Стара планина между връх Чумерна и Каменска могила, на юг до Средна гора. Тя доставя на русите ценни данни за турската войска и е особено полезна за преминаването на руските части в мразовитата и снежна зима на 1878 г. през Твърдишкия проход.
Твърдица е освободено от османско робство на 15 януари 1878 г. от 103-ти Петрозаводски и 13-ти Драгунски полкове, командвани от ген. лейтенант барон Едуард Карлович Делинсхаузен.
До Съединението на България (1885 г.) селото влиза в границите на автономната област Източна Румелия. Според първото преброяване на населението в областта от 1884 г. в Твърдица живеят 848 жители.  
След Освобождението (1878 г.) селището става общински център към Новозагорска околия,  Старозагорски окръг. През 1896 год. тук се открива поща, 1908 г. – медицинска служба, а в 1914 г. – читалище „Св. Св. Кирил и Методий“. В следосвобожденския период поминъкът на жителите на Твърдица продължава да бъде свързан основно със селското стопанство и животновъдството, като през 1906 г. е основана земеделска дружба. Паралелно с традиционното селско стопанско, още по време на робството и в първите години след него, в икономиката на селото започва да се очертава тенденция за развитие на занаятчийството и промишленото производство. Отглеждането на копринени буби (пашкули) довело до откриване на работилница, наричана „копринена предачница“ (в с. Козарево). Но тъй като не били изгодно, по-предприемчивите селяни започнали производство на междинен продукт – копринена прежда. Началото на това производство е поставено през 1872 г. Друго традиционно занимание по това време в Твърдишко е розопроизводство. След като преди повече от 300 години розата е пренесена в Казанлъшката долина, тя намира благоприятни условия за отглеждане и в Твърдишката котловина - в землищата на Запалня, Сборище, Шивачево. През 1898 г. в твърдишкия розопроизводителен район са засадени 2 000 дка рози, а през 1904 г. - 2 207 дка.  
В края на XIX в. занаятчийската обработка на дърво прераства към фабрична. През 1886 г. фирма „Кишев – Стойков“ открива в Твърдица първата фабрика за обработка на дървен материал.
Началото на проучване на каменните въглища в Твърдица започва след Освобождението (1885 г.) и продължава до 30-те години на XX в. През 1886 г. местният свещеник поп Лука насочва минния инженер Петко Тодоров към подземните богатства, които крие Стара планина, като в резултат специалистът открива въглищни пластове в м. „Буковец“. През 1919-1920 г. започва експлоатацията на първата мина - „Твърдица“, а след нея на „Кардиф“ и „Българска“.  
 
Прелом в развитието на Твърдица настъпва в периода след 1944 г., когато от село се превръща в индустриално градче. Тъй като селището се намира в района на Балканския каменовъглен басейн (Балканбас), разположен между градовете Габрово, Твърдица и Сливен, започва разработка на запасите от черни въглища, при което са открити множество рудници.Миньорското селище Шешкинград днес Един от тях е рудник „Шешкинград“, при който, скоро след започване на експлоатацията му, израстват жилищни блокове, административна сграда, училище и всички необходими комуникации за едно селище. Броят на заетите в мините на моменти достига 1 000 души. Наред с въгледобива възникват и няколко свързани с него предприятия – Централна обогатителна фабрика, Централна ремонтна база за резервни части и ремонт на минни машини. Обогатените въглища от Твърдица потичат към МК „Кремиковци“ - „стоманеното сърце на България“. По време на социалистическата планова икономика в града работят и: Завод за електронни съоръжения, Завод за производство на стоманорешетъчни стълбове, дървообработващо предприятие „Победа“, памукотекстилно предприятие „П. Владов“, районна потребителска кооперация „Балкан“ и др.
Успоредно с промишлеността в селището се развива и селското стопанство. То става център на АПК (Аграрно промишлен комплекс) и е включено в напоителна система „Средна Тунджа“. Отглеждат се праскови, ябълки, пшеница, царевица, ечемик; както и кози, овце, говеда.
Поставено в такива икономически условия населението на селището бързо се разраства и достига до 7 488 жители (1975 г.).  
Твърдица е обявен за град през 1964 г., а през 1970 г. съседното село Козарево става квартал на града. През 70-те години гр. Твърдица става център на община с 10 селища, от които 2 града – Твърдица и Шивачево и 8 села: Сборище, Оризари, Червенаково, Близнец, Сърцево, Боров дол, Бяла паланка и Жълт бряг.  
С настъпването на т.нар. „демократични промени“ след 1989 г., новите условия на пазарната икономика налагат съществени промени и на местно ниво. С приоритетно значение стават и продължават да работят традиционните отрасли от леката промишленост: текстилна промишленост, хранително-вкусова промишленост, дърводобив и дървопроизводство. Откриват се нови предприятия/фирми в сферата на транспорта, търговията и услугите.  
Голям потенциал, който за жалост, днес е все още слабо оползотворен, се крие в красивата природа и изобилието от културно-исторически паметници. Цялото това богатство създава перспективи за добро бъдеще на Твърдица, което може да се постигне чрез развитието на туризма.
Сградата на читалище „Св. Св. Кирил и Методий“Днес един от малкото културни обекти в града представлява добре организираната археологическа експозиция и етнографска сбирка в читалище „Св. Св. Кирил и Методий“. В продължение на вече 100 години (от 1914 г.) читалището е център на духовния живот на общината и има значим принос за развитието на културния живот, за съхраняване на местните традиции и обичаи. Към него функционират детски, средношколски и младежки танцови трупи, носители на награди от местни и регионални и международни участия, музикални и театрални групи. Към читалището е основан и клуб по краезнание, който работи за събирането на фолклорното наследство на района.
Празникът на града е на Петковден – 14 октомври. Тогава се провежда престижното автомобилно Рали „Твърдица”, което възстановява традицията на домакинство на града в този спорт от 70-те години.
 
 
 
Източници:
1. Бацова-Костова, Е. Археологически находки от Сливенско., сп. Археология, София, 1960 г., кн 2.
2. Турски извори за българската история, серия XV-XVI в., изд. БАН, 1966 г.
3. Попов, Атанас. Крепости и укрепителни съоръжения в Крънска средновековна област., София, 1982 г.
4. Енциклопедиа на България, т. 6, изд. БАН, София, 1988 г.
5. Койчев, Н. История на Нова Загора. Новозагорско през вековете. Ст. Загора, 1997 г.
6. Твърдица на границата на две хилядолетия. Издание на Община Твърдица, София, 1999 г.
7. Стоянов, Тодор. Твърдица в миналото. Сливен, 2007 г.
8. Тодорова, Надежда и екип. Туристически пътеводител на Община Твърдица. Твърдица, 2007 г.
9. Официален сайт на Община Твърдица - www.tvarditsa.org


"Св. Петка" - гр. Твърдица

Църквата „Св. Петка“ (Св. Параскева) се намира в северния горен край на гр. Твърдица, пред входа на дефилето на р. Твърдишка. История: Поради липса на достатъчно достоверни истор...
» виж детайли


Църква при крепостта "Градището" - гр. Твърдица

Средновековната църква при крепостта „Градището“ над гр. Твърдица се намира в непосредствена близост до югоизточната крепостна стена. Крепостта е известна и с названието „Твърдица...
» виж детайли

СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ ЦЪРКВИ СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ МАНАСТИРИ
 
Алински манастир "Възнесение Господне" Бургаски манастир "Св. Анастасия" Глоговишки манастир "Св. Николай" Долнибогровски манастир "Св. апостоли Петър и Павел" Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Карлуковски манастир "Успение Богородично” Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир "Св. Георги" - с. Ваксево Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Никола" - с. Конска Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мулдавски манастир "Св. Петка" Пенкьовски манастир "Св. Петка" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Понорски манастир "Св. Георги" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Радибошки манастир "Св. Троица" Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Чепински манастир "Св. Пророк Илия"
 
ИЗОСТАВЕНИ ЦЪРКВИ
 
“Св. Елена”- с. Мугла "Гергьова църква" - с. Клисура "Пустата църква“ - с. Камено поле "Св. Атанасий“ - гр. Бобошево "Св. Атанасий“ - с. Раждавица "Св. Атанасий" ("Атанасова цръква") - с. Добърско "Св. Богородица" - гр. Перник (кв. Църква) "Св. Георги" - гр. Банско "Св. Георги" - с. Габрово "Св. Георги" - с. Мирково "Св. Георги" - с. Сеславци "Св. Георги" ("Георгиева цръква") - с. Добърско "Св. Илия" - гр. Банско "Св. Неделя" - с. Ваксево "Св. Никола" - с. Долна Кремена "Св. Пантелеймон“ - с. Полетинци "Св. Петка" - с. Крапец "Св. Прокопий" - с. Стоб "Св. Пророк Илия" - с. Червена могила "Св. Рангел" - с. Слокощица "Св. Св. Апостоли Петър и Павел" - с. Мала църква "Св. Спас" - гр. София "Св. Троица" ("Копана цръква") - с. Добърско "Св. Четиридесет Мъченици" - с. Липен "Свети Петър" - гр. Брезник Две църкви под "Монастир баир" - с. Завет Епископска църква "Св. Троица" - с. Крупник Късносредновековна църква - с. Габров дол Късносредновековна църква - с. Чешлянци Късносредновековна църква в м. "Църквето" - с. Бераинци Средновековна църква - с. Горски Горен Тръмбеш Средновековна църква - с. Дренково Средновековна църква - с. Меча поляна Средновековна църква - с. Радуй Средновековна църква - с. Руен Средновековна църква край с. Янково Църква в крепостта "Кулата-Градот" - гр. Ракитово Църква в местн. "Църквище" - с. Искра Църква в местността "Кръсто-Блато" - с. Ветрен Църква в местността "Манастира" - с. Цървеняно Църква в местността "Патарец" - с. Попово Църква до крепостната стена - гр. Крумовград Църква на Манастирските възвишения - с. Голям Манастир Църква при крепостта "Фотинско кале" - с. Фотиново Църква при оброк "Св. Прокопий" - с. Туроковци Църквата до Каралашева махала - с. Красава Църкви в местността "Клисеери" - с. Съединение
 
ИЗОСТАВЕНИ МАНАСТИРИ
 
Арчарски манастир “Св. Никола” Ахтополски манастир "Св. Яни" Батулски манастир “Св. Атанас” Бовски манастир "Св. Пантелеймон" Брестовички манастир Брусарски манастир “Св. Архaнгел Михаил” Бургаски манастир "Св. Анастасия" Велковски манастир "Св. Св. апостоли Петър и Павел" Веслецки манастир "Св. Спас" Воденски манастир Врачански манастир "Св. Троица" Върбовнишки манастир "Св. Никола" Главановски (Глава) манастир „Св. Николай” Глоговишки манастир "Св. Николай" Горнокознички манастир Гушовски манастир „Свети Архангел Михаил“ Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Драгомански манастир Дренски манастир "Успение Богородично" Емонски манастир "Св. Николай" Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Завалски манастир "Св. Никола" Искрецки манастир "Успение Богородично" Кондофрейски манастир Кръстецки манастир "Св. Богородица" Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир “Света Богородица" - с. Жеравна Манастир „Св. Троица“ при тюрбето на Гази баба - с. Петко Славейков Манастир "Възнесение Господне"- с. Брезе Манастир "Градище" - гр. Бобошево Манастир "Св. Димитър" - с. Бъта Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Дух" - с. Косача Манастир "Св. Никола" - с. Конска Манастир "Св. Пантелеймон" - с. Стоян Заимово Манастир "Св. Стефан" - гр. Ахтопол Манастирски комплекс на остров "Св. Тома" Манастирче "Св. Илия" - с. Бяла вода Манастирче "Св. Петка" - с. Лобош Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мътнишки манастир "Св. Николай" Нанковски манастир Огойски манастир "Св. Пантелеймон" Осиковски манастир "Св. Богородица" Перущенски манастир "Св. Тодор" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Прибойски манастир Равненски манастир "Св. Богородица" Радибошки манастир "Св. Троица" Расовски манастир 'Света Троица' Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Свогевски манастир "Св. Петка" Сеславски манастир "Св. Николай" Скравенски манастир „Преображение Господне“ Смочански манастир Созополски манастир "Св. св. Кирик и Юлита" Сотирски манастир "Св. Петка" Средновековен манастир - с. Църварица Средновековен манастир в м. "Манастиро" - гр. Земен Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Голема Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Мала Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Таваличево Средновековен манастир в местн. "Студенец" Средновековен манастир на връх Манастирище - гр. Батак Средновековен монастир - с. Манастирище Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Хърлецки манастир "Св. Троица" Чудински манастир "Св. Пантелеймон"