Горна Врабча е село в Западна България, намира се в община Земен, Област Перник. Отстои на 16 км северно от гр. Земен, на 39 км западно от Перник и на 70 км югозападно от столицата София. То е в съседство със селата Долна Врабча (от юг), Дивля (от югозапад), Горна Глоговица (от запад), Мурено и Елов дол (от север), Чепино и Светля (от изток).
Село Горна Врабча се причислява към историко-географската област Мраката. Множеството му махали са пръснати на два срещуположни ската от Ерулска планина (източен склон) и планината Рудини (западен склон). Средната надморска височина на селото е 862 м.
Природата около селото е изключително живописна, за което допринася разнообразието на релефа, наличието на множество  пещери и карстови образования, вековни дъбови гори и изобилие от билки.
Местният климат и почви благоприятстват за развитието предимно на овощарството.
Постоянно живущите в Горна Врабча са около 50 души, като през лятото броят им се удвоява.

Според наличните сведения, историята на село Горна Врабча води началото си от късната античност (IV-VI в.). Доказателства черпим от късноантичната крепост – „Градището” при Деянова махала, разположена на естествено защитен терен в планината Рудини. Укреплението обхваща площ от 5 дка, като две от крепостните му стени ограждат най-високата част на възвишението. В миналото стените са били добре запазени над земята. Тук са били извадени два долиума (делви) с вместимост по над 500 л. Днес на терена, зает от крепостта, се срещат фрагменти от строителна и битова керамика и шлака. Трудно достъпната и непревзимаема твърдина е с подчертано стратегическо местоположение,  но наред с това изграждането ѝ се свързва и с металодобива, развит някога по тези земи (самата планина носи името Рудини). С крепостта е свързан некропол от същия период, разкрит на около 50 м западно от нея.
Според местните легенди и предания днешното село  Горна  Врабча е  изградено „върху по-старо селище от X век”, и тъй като се е намирало на пътя на кръстоносците (в действителност, войските на предвождащия IV Кръстоносен поход от края на XIIв. Хайнрих Фландърски се минали през близкия Земенски пролом), „немалко от тях са останали и са се заселили по тези места”. Приятният климат, живописното разположение на селото, както и незавидното материално състояние на кръстоносците,  са били все причини мястото да бъде предпочетено за заселване от тях. Като доказателство, че в жилите им тече „благородническа кръв”, местните жители  изтъкват разпространените тук лични имена - Германа, Ризена, Леда, Кръстан/Кръстана, Аделина, Ана, Мария, Марика, Джоре/Джурджа, Жана и др.
От гледна точка на историческата наука се предполага, че днешното село Горна Врабча е пряк наследник на средновековното селище Горно Вранче, сведения за което черпим от турските данъчни документи – съкратеният  тимарски опис от 1519 г. и обширният регистър за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. От тези описи се установява и, че в близост до село Вранче (дн. Долна Врабча) е имало манастир „Св. Никола” и/или „Бистрирца”, вероятно предшественик на днес известния Горноврабчански манастир „Св. Възнесение” (Св. Спас). Турските документи дават информация и за административната принадлежност на селището. Първоначално е влизало в нахия Сирищник, а след това в по-голямата кааза Радомир (включва обединените нахии Сирищник и Радомир), като и двете са принадлежали към Кюстендилски санджак.
От Горна Врабча произхожда една колективна находка на селскостопански оръдия и оръжия от късното средновековие, намерена при крепостта. Предполага са, че сечивата са били скрити през някой размирен период.
Вероятно местното население се е занимавало с рудодобив до късното средновековие (XVII в.), а иначе отколешният поминък тук  били скотовъдството и овощарството, просъществували почти до наши дни. Особено добре в този регион виреят ябълки, сливи и круши, а също лешник и орех.
Поради липса или оскъдност на сведения, за живота на селото, както и за повечето селища в Мраката,  за периода  от XVII-XIX в., се знае твърде малко. В случая единственият източник на информация е народната памет, изразена в преданията. Според последните, тук турци не е имало никога – „турчин не е имал право да преминава и да замръква в това селище”. Селището е било дервентджийско, жителите му са били войници (войнуци) и са имали задължението да пазят планинските проходи, в замяна на което са ползвали определени привилегии или облекчения при плащането на данъците. Историческата подплатеност  на тези предания е много вероятна, имайки се предвид наличието на реално съществували дервенджийски и войнушки селища в Радомирско.
С настъпването на Българското Възраждане през XIX век, идвайки от разнородни източници, сведенията за Горна Врабча зачестяват. След провъзгласяването на Българската екзархия в 1870 г., селото присъства в епархиалните списъци на Кюстендилската митрополия.
След Освобождението Горна Врабча продължава съществуването посредством развитието на овощарството и дребното животновъдство, както и през османския си период.
Изграждането на Горноврабчанския манастир „Св. Възнесение Господне” е проявление на следосвобожденските духовни стремление на местното население. Обителта е и своебразен културен център на селото, място за общоселски събори и празнувания, особено на храмовия празник – „Спасовден”.
Дивната природа наоколо, спокойствието и наличието на културно-исторически паметници, предоставят прекрасни условия за развитие на селски, културен и поклоннически туризъм.

Източници:
1. Турски документи за историjата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санджак., т. V, кн 1, Скопjе, 1980 г.
2. Митова-Джонова,Д. - Археологически паметници на Пернишки окръг., София, 1983 г., с. 51.
3. Ковачев, Георги - Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX век., Радомир, 2007 г.
4. Информация предоставена от местни хора