Батановци е малък град в Западна България, намира се в Община Перник, Област Перник. Отстои на 10 км западно от центъра на Перник, на 8 км северно от гр. Радомир и на 37 км югозападно от столицата София. Съседни на Батановци са селата: Ярджиловци и Богданов дол (северно), Бела вода(дн. кв. на Перник, източно), Копаница (южно) и Черна гора (намира се в землището на града, западно).
Батановци принадлежи към историко-географската област Граово. Разположен е в северозападното подножие на планината Голо бърдо край р. Струма и притока ѝ Конска река, на вис. Около 600 м. Северно от градчето се простира хълмистото Граовско поле. Развиваната през XX в. промишленост в границите на селището е причинила тежки щети на иначе красивата природа наоколо.
Населението на град Батановци към 2013 г. е около 2200 души, при 4684 през 1965 г., когато селището е имало най-много жители.
Произхода на името на селището, според местната легенда се свързва с някой си вожд Батан, който предвождал заселените по време на Византийското робство по тези земи печенеги. Историческата правдоподобност на тази теза е съвсем възможна, защото историческите източници също потвърждават присъствие на печенеги в района. В гръцките извори за българската история е поместено следното: „че е полезно да пръснат печенегите по пустите полета на България……управителят на България Василий Монах взел и заселил хилядите печенеги [около средата на XI в.] из полетата на Сердика (Софийско/Пернишко), Ниш и Евзапел (Овче поле), като ги разпръснал всичките и им отнел всякакво оръжие, за да не могат да заговорничат”.
Печенегите са се слели с местното българско население, което до известна степен се отразило на местната топонимия (Шоплук/Шопи, Сопица, Сопово и др.), бит (облекло, обичаи), както и на антропологията.
През времена Втората българска държава (XII-XIV в.) районът на днешния град Батановци почти неизменно е бил част от територията на царството, като тукашните селища са гравитирали към близкия административен център Средец. Наличието на някои местни топоними – местностите „Куманица” и „Кошманци” при съседното с. Ярджиловци, включва възможността през XIII в. тук отново да са се заселили чужди племена в лицето на куманите.
Днешният град Батановци има стар, средновековен произход. Първите писмени сведения за него са от времето след падането на България под османска власт, и по-точно в османските данъчни регистри от XV в., където се споменава под същото име – Батанофча, причислено към нахия Грахово, Софийски санджак. Тази си принадлежност, във военно-административно отношение, селото запазва почти до края на османското робство. При положение, че съседните села Копаница и Бела вода са спадали към кааза Радомир, Кюстендилски санджак, то границата между двата санджака е минавала непосредствено до Батановци.
В турски документ от 1721 г. Батановци се споменава като селище, което дава дервенджии - хора охраняващи пътища и проходи, в замяна на което ползват данъчни облекчения, което ще рече, че то е било привилегировано.
Информация от този период за селището черпим и от източници свързани с представителния за времето си Батановски манастир „Успение Богородично” (дн. „Възнесение Господне – „Св. Спас”), впоследствие разрушен от османлиите. В една преписка към евангелие е написано: „вь место областї Радомир’ские више сeла Батеновци у манастиръ Успенїе на прѣс’теи б’ци въ л’т 1564/65 при ѡс’щенаго митрополита Диѡмидїа Софискаго и при кир епискупа Радомирского Мардариia”. От тук се разбира, че, в църковно-административно, селото Батановци е приспадало към Радомир.
Горната зависимост се запазили и през следващите векове, което се потвърждава от спорадичното присъствие на поклонници от селището, заедно с такива от радомирските села, в помениците на Рилския манастир от края на XVIII в. и XIX в. След средата на XIX век Граово е било подчинено на Радомир дори и в административно-правно отношение – „.. Брезнишката кааза я туря под радомирска власт в лето 1865” и „Брезник подчинен на Радомирский Каймакамлък”, респективно и Батановци.
Доказателство за значимостта на селището през XIX в. е отбелязването му в европейската карта на австрийския геолог и изследовател Фердинант фон Хохщетер от 1870 г.
Участието на местното население в духовно-просветните процеси през Възраждането се изразява с възстановяването на разрушения Батановски манастир. На негово място в 1870 г. е изградена черквата „Св. Спас”, като към нея е открито килийно училище, с пръв учител Васил Косачки – Светогореца. През 1882 г. към манастира е открито светско училище.
След Освобождението икономическия живот на Батановци бележи голям подем, главна причина за това е разработването на въгледобива в съседния Перник, започнало през 1891 г., а също така и прокарването на жп линията София-Радомир (1897 г.), на която гара „Батановци” е една от първите. С построяването на железницата преселници от Трънско, Радомирско и другаде създават квартал около гарата.
През 1911 г. АД „Струма” изгражда тук керамично предприятие, а в 1914 г. АД „Гранитоид” пуска в действие модерна циментова фабрика, която заедно със заводите в Златна Панега и Плевен поставя основите на циментовата индустрия в България. Българското акционерно дружество "Гранитоид" (1908 – 1944) за електрически и индустриални минни предприятия е едно от най-силните за времето си с капитал над 1 милиард лева. Преди Втората световна война завода на „Гранитоид” в Батановци дава около 80% от всичките 225 000 т цимент, произвеждани годишно в страната. Построяването на този завод се дължи на наличието на запаси от варовик в планината Голо бърдо, близостта до мините в Перник и до разрастващия се столичен град. Не бива да се забравя, че в Рила е съсредоточена около 1/4 хидроенергийния потенциал на страната, което благоприятства изграждането на големи хидротехнически съоръжения (язовирите “Калин”, “Белмекен”, “Бели Искър”). С идването на социалистическата власт в България, циментовият завод в Батановци е национализиран (1946 г.), името му е сменено на „Васил Коларов“, и в продължение на целия тоталитарен режим е експлоатиран. След 1989 г., с настъпването на т. нар. „демократични промени”, циментопроизводството е спряно, промишлената база е ликвидирана и напълно разрушена (нарязана за скраб). Днес имало планове имотите на завода да бъдат „рекултивирани”. Така, с премахването на завода, подсигурявал поминък в продължение на почти 100 години, хората от Батановци са принудени да се върнат на нивото от края на XIX в., когато са хващали „трена” и са търсили препитание наблизо и далеч.
Между 1950 и 1991 г. селището носи името Темелково в чест на комунистическия деец Темелко Ненков.
Гордост на Батановци са сурвакарска група „Батановци” и детската фолклорна група „Батановче”, създадена през 1989 г., които пазят живи народните традиции на Граово.
Трябва да се отбележи и тревожния факт, че днес, макар със 100 % християнско население, Батановци няма постоянно действащ храм, манастирската църква „Св. Спас” е съвсем занемарена и не отваря врати дори на Великден…..а иначе празникът на града е на Спасовден.
Източници:
1. Гръцки извори за българската история., т. VI, София, 1965 г., с. 315-316.
2. Енциклопедия на България, т. VI, София, БАН, 1988 г., с. 628.
3. Ковачев, Георги - Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX век., Радомир, 2007 г.
4. Гранитоид – статия в блога „Всичко полезно”
5. В статията са използвани снимки от сайта „Изгубената България” - www.lostbulgaria.com
