Възрожденската черква „Св. Йоан Богослов“ се намира в центъра на източнородопското село Гугутка.

История:
Старинният храм е построен през далечната 1838 г. със средствата на местните хора - жители на чисто българското село Арнауткьой, както с. Гугутка се нарича по това време. Първоначално в него се служи на гръцки език, тъй като районът, в който се намира селището (Ортакьойско - Ивайловградско), е под силно влияние на Цариградската гръцка патриаршия. Няколко години след издигането на черквата, до нея се открива училище, в което също отначало се преподава на гръцки.
След провъзгласяването на Българската екзархия (1870 г.) и преминаването на ортакьойските български села към нея през 1889 г., арнауткьойската черква се превръща в бастион на българщината. Тогава местният поп Христо Янакиев, завършил за учител и поп в българското училище в град Одрин, открито се противопоставя на дотогавашния свещеник – гръкоман Павел Николов, при което се стига до сблъсък, завършващ с намеса на турската администрация. Представител на османската власт - Амди ефенди взема компромисно решения и заявява, че в арнауткьойската църква ще се служи и на гръцки и на български. Но селският първенец и водач на българите - Атанас Пандъров не е съгласен с това, като отстоява за правото единственият език за богослужения в черквата да е българският. Исканията му са съвсем правдиви, защото, освен че самият храм е строен от местни българи, в селото няма гърци. За то негово дръзновение Атанас Пъндъров, заедно още няколко съселяни, е вкаран в одринския затвор, където след нечовешки истезания умира през 1903 г.
През юли 1913 г., при  разоряването на селото от башибозук и редовна турска войска, черквата „Св. Йоан Богослов“ се превръща в убежище на около 60 арнауткьоци. В нея те издържат без храна и вода три дни, след което башибозуците я подпалват (хвърлят факли през прозорците) като залостват изходите отвън. В отчаянието си хората успяват да избият вратите, но отвън ги чака страшна сеч и кръстосана стрелба, при което малцина успяват да избягат. Остналите живи са прикарани в специално подготвена къща, която също е подпалена, след което, търсейки спасение от огъня, хората (предимно жени, деца и стари хора) започват да излизат от нея, но и тук са посечени на място. В тази кървава вакханалия оцеляват единици, благодарение на това, че са се скрили под труповете на убитите. Впоследствие костите на жертвите от 1913 г. са положени в общ гроб до оградата на черковния двор.
За състоянието на черквата след погрома узнаваме от книгата „Разорението на тракийските българи през 1913 година“ на проф. Любомир Милетич, който с подробности описва случилото се в Одринска Тракия: „Изгорѣло е училището, хубаво дво-етажно здание. На черквата е изгорѣла само вѫтрѣшностьта, а зидоветѣ и повривътъ сѫ здрави.“
След примирието и влизането на Ортакьойско в пределите на свободна България, арнауткьойската черква и богослуженията в нея са възобновени.
Така, този храм – символ на непреклонния български дух и християнска вяра, се възражда от пепелта и превъзмогва превратностите на времето. Той оцелява и през годините на атеистичния социалистически режим, за да затвори врати в зората на „демокрацията“ (1990 г.), когато се споминава последният му свещеник - Тодор Стойчев. От тогава в черквата не е извършвано богослужение и почти през цялата година стои заключена. Отсъствието на стопанин неминуемо довежда и до влошаване на състоянието ѝ.
Но въпреки всичко, местното християнско население прави няколко стъпки за съживяването на святото място, доколкото му позволяват възможностите. Обновена е покривната конструкция (навес) на притвора пред входната врата на черквата, а за последно е ремонтирана и камбанарията.

Архитектура и изкуство:
В архитектурно отношение църквата представлява трикорабна псевдобазилика с една апсида и открита нартика (притвор) от запад. Страничните кораби са разделени от централния посредством колонади от по три колони. В западния край на сградата има балкон (емпория), предназначена за църковния хор, а в миналото –  и за женско отделение.
Градежът на църковната постройка е масивен – стените са изградени от камъни с хоросанова спойка. Покривът е двускатен и покрит с каменни плочи.

Отвътре стените нямат стенописна украса, с изключение на едно изображение на „Христос Вседържител“ в зенита на свода. Може би преди опожаряването от 1913 г. е имало повече стенописи. Иконостасът е изработен след възобновяването на черквата, като по него има някои дърворезбени орнаменти. Иконите от царския ред и царските двери, които също са късна изработка, си стоят на мястото.

Особен интерес представляват няколко стари надгробни каменни плочи, разположени около черквата. Върху тях освех имената на покойника, са изсечни и изображения, пресъздаващи професията на човека приживе – на една плоча има гравиран мъж на кон, а на друга – мъж в потури и с калпак на главата, държащ с дясната си ръка везни (кантар). Подобна каменна пластика се среща и на други места из българските земи (с. Факия и др.).



Източници:
1. Петков, Георги. Село Гугутка от цар Калоян до днес (в два тома). Кървавата 1913 година., т. 1, Изд. „ИМН“, Пловдив, 2013 г.
2. Милетич, Любомир. Разорението на тракийските българи през 1913 година, Българска Академия на Науките, София, Държавна Печатница, 1918 г.