Местоположение и географска характеристика:
Крумовград е град в Южна България, намира се в Област Кърджали и е административен център на Община Крумовград. Отстои на 290 км югоизточно от столицата София, на 48 и 33 км в същата посока, съответно от Кърджали и Момчилград и на 56 км западно от Ивайловград. Крумовград е отдалечен на 54 км североизточно от ГКПП Маказа на границата с Гърция (отворен е през 2013 г., след близо 70 години прекъсване).
Градът граничи със селата: Качулка (на север), Полковник Желязково (на изток), Овчари и Едрино (на юг), Звънарка и Луличка (на запад) и Вранско (на северозапад).

Град Крумовград е разположен в Източните Родопи, в малко долинно разширение на река Крумовица, десен приток на река Арда, на 222 м надм. вис. Релефът около общинския център, както и на територията на цялата община е нископланински и хълмист. Тези земи попадат в северната периферия на Средиземноморското климатично влияние и се характеризира с преходно-средиземноморски климат. Средната годишна температура е около 13 градуса. Валежите в района са предимно от дъжд, като през зимата се наблюдава значително увеличение. В землището на Крумовград преобладават алувиално-ливадни и канелени горски почви.
В района на Крумовград има находища на оловно-цинкови руди, азбест, слюда, залежи от туфи и др. В намиращото се на юг от града възвишение Ада тепе има голямо находище на злато, където според някои историци се намира най-ранно датираният рудник за златодобив на територията на Европа. Някои български политици възнамеряват да отдадат находището на чужд акционер, при което добитото златото (по открит способ) да се изнася извън България, но местните хора дават голям отпор за реализацията на това неизгодно за българската държава решение. Разработването на открити рудници, освен че ще наруши сериозно екологичното равновесие, ще унищожи и археологически паметници, намиращи се в района на Ада тепе.
Хълмовете около града, които в по-голямата си част са оголени, на места са покрити с храстовидна растителност, редки широколистни гори и отчасти с иглолистни гори.
Местните природни условия благоприятстват за отглеждане на тютюн, както и на фуражни и зеленчукови култури. Добре виреят и трайни насаждения – лозя, праскови, череши, бадеми и др.
Полупланинският релеф в района на Крумовград и екологичната среда са подходящи за развитие на животновъдство. Но въпреки идеалната за тази дейност дадености, в общината няма създадени животновъдни ферми. Животните са пръснати по частните земеделски стопанства и се отглеждат основно за лични нужди.
Може да се каже, че икономическият облик и характеристика на общината се предопределят  от тютюнопроизводството. Тютюнът е основната култура, която осигурява средства за препитание на голяма част от населението. В община Крумовград се произвежда висококачествен ориенталски тютюн от типа “Баши-бали”. Продукцията се котира високо както на вътрешния, така и на международния пазар. Крумовградските тютюни са основен и незаменим компонент при производството на най-известните и реномирани марки цигари.
Месната икономика е представена и от няколко средно големи предприятия, работещи в леката промишленост, специализирани в производството на обувни и шивашки изделия. Развитието им е продиктувано от добра материална база и традиции, които Крумовград има в обувната промишленост.
Населението на Крумовград към 2014 г. наброява около 4 300 жители (с постоянен и настоящ адрес). Любопитен е фактът, че към същата дата с постоянен адрес в града са регистрирани близо 8 800 жители (двойно повече). Голямата разлика може да се обясни с двойното гражданство на голяма част от жителите, които след 1989 г. се изселват в Турция и реално днес живеят там, но когато дойде време за избори, те се връщат в родния си град за да гласуват за ДПС. В етническо отношение населението на Крумовград е представено от българи и турци, като съотношението между тези две групи е почти изравнено. По религиозна принадлежност то е разделено на източноправославни християни и мюсюлмани.

За името на града:
Градът носи името на българския владетел кан Крум (803-814 г.). Старото – турско име на селището е Кушу кавак (до 1934 г.), което в превод от турски означава "надбягване под тополите". Вероятно това име произхожда от конни надбягвания (кушии), които някога са се провеждали на мястото на днешния град.

История:
Земите в които е разположен днешният Крумовград имат богата многовековна история, губеща се далеч назад във времето. В югозападния край на града е разкрито праисторическо селище с намерени в него материали от неолита, палеолита и бронзовата епоха. Друго неолитно селище е разкрито на 5 км западно от Крумовград, край пътя за Момчилград. Но най-значимото откритие в района е свързано с подготвяното за унищожение Ада тепе, където след провеждане на археологически проучвания се установява, че на хълма се развива рударство и металургия, а заедно с тях съществува селище и светилище, още в XV  в. пр. Хр. Според специалистите добиваното тук злато снабдява Троя и Микена, включително и по времето на Троянската война (XII в. пр. Хр.). Селището се обитава от древните миньори, които в периода от ХV до VIII в. пр. Хр. освен злато вадят и други метали. Предполага се, че те принадлежат към тракийското племе кикони. В Омировия епос и историята на Херодот тракийците от Югоизточните Родопи и Северното Егейско крайбрежие се описват като едни от най-силните и безстрашни воини. Киконите са съюзници на троянците срещу ахейците в Троянската война, а столицата им е днешният град Марония в Гърция.
За древните рудодобивът и металургията са сакрални дейности и навярно за това върху заравненото било на хълма е вдигнато светилище, след като рудата от него е извлечена. То е почитано в продължение на векове и след като рудникът бива изоставен - чак до идването на римляните през I в. пр. Хр.
През античността (римската и ранновизантийската епоха) през мястото на днешния град  минава Източният трансродопски път, който на югозапад следва прохода Маказа и стига до Максимианополис (дн. Гюмюрджина), а на юг продължава и се свързва с главня път от Адриатическо море до Константинопол (Виа Егнация), чието трасе минава по самия бряг на Егейско и Мраморно море. Покрай този родопски път, на мястото на праисторическото селище, възниква далечният предшественик на днешния град, като укрепено римско селище. Останки от крепостната му стена (с дължина около 20 м и дебелина 2.20 м) могат да се видят и сега в центъра на Крумовград (до джамията). Крепостта е имала квадратна форма, с дължина на едната страна 150 м и кръгли кули в ъглите.
Древният друм и укрепеното селище просъществуват и през средновековието. За това се разбира от проведени археологически разкопки в началото на 80-те години на XX в., когато в близост до крепостната стена е разкрита средновековна църква със съхранени части от стенописи. Така се установява, че през този период крепостта е възстановена и разширена, като към нея има едно не малко селище с църква и некропол. За жалост двата обекта – крепостта и църквата не са реставрирани и консервирани и днес са подложени на унищожение.
Християнски култови паметници от епохата на средновековието има и на много други места в района на Крумовград. Останки от църкви могат да се открият в почти всяка средновековна крепост, селище или некропол. Към тази категория паметници принадлежат: църквата в с. Голяма Чинка, скалната обител, т. нар. "Дупка на поп Мартин" край с. Орешари и др. Но за жалост по-голяма част от тях, с малко изключения, не са проучени и експонирани, и са трудно достъпни.
Като цяло, богатата и динамична история на Крумовградския край е представена с множество намиращи се на територията на общината археологически обекти - 28 археологически паметника на културата от местно значение и 3 от национално значение. Значителна част от тези паметници свидетелстват за живота и културата на траките. В това число влизат: некрополът от долмени в местността „Хамбар дере“ край с. Черничево, скалната гробница в с. Рогач, останки от светилища (с. Ковил, с. Рогач, с. Лимец, с. Друмче и др.), надгробни могили и др.
Не е известно името на средновековната крепост и селище, чиито останки откриваме днес в Крумовград, нито се знаят подробности от средновековния им живот. Средновековната история на тукашното селище за сега може да се обясни чрез историята на Родопската област, тъй като все още не са проведени задълбочени археологически проучвания. Но въз основа на наличните данни – съществуването на църква, християнски некропол, намерени находки и др., могат да се извадят някои заключения с местен характер, като например безспорният факт, че населението на селището през средновековието е християнско. За определяне на неговата етническа принадлежност към същия период спомага историческата фактология на района. Българската народност в Родопите се  формира още през IX век, в резултат на продължителното съжителство на траки и славяни, и не без участието на българите, които играят обединяваща роля. През 837 г. славянското племе смоляни вдига въстание против византийската власт (дотогава Родопите влизат в границите на Византийската империя) и на помощ се притичат български войски, начело с кавхан Исбул. Вследствие, цялата Родопска област и Беломорието са присъединени към България, където остават до края на X век, когато започва покоряването на българските земи от Византия. По-късно, след възстановяването на Втората българска държава (края на XII в.), Родопската област преминава ту във византийски, ту в български ръце.
Към средата на XIV в. Източните Родопи, респективно и тукашното селище, и Беломорието влизат във феодално владение на български феодал – севастократор Момчил, станал известен като Момчил войвода (Момчил юнак). Той е една от първите жертви, геройски загинали на бойното поле срещу османските нашественици. Заради внушителния си вид, борбения си нрав и самонадеяната политика Момчил скоро се превръща във фолклорен герой, закрилник на Родопите и живеещите в тях българи.
След като Източните Родопи са превзети от османлиите (1371 г.), средновековното селище и крепостта са разорени. Няма сведения за съдбата на местното население, което до този момент, според историческите данни за района, е съставено изключително от българи – християни. Изхождайки от случващите се през тези времена събития, навярно оцелелите след първоначалния погром, които не се изселват по други места, биват постепенно асимилирани. Не малко българи приемат доброволно исляма поради икономически причини, след което изменят и самосъзнанието си (стават турци). Но не са малко и случаите на насилствено налагане на „правата вяра“ от османската власт. Не се изключва и възможността тук да са населени колонисти от други краища на Османската империя.
В по-ранни османски данъчни регистри селището се споменава като Кушу кавак, като в него живеят седем-осем турски семейства и едно българско. По-късно, Кушу кавак е избрано за устройване на каймакамство, което от своя страна е предпоставка за по-нататъшното му развитие. Впоследствие се обособяват община, кадийство и данъчно управление.
Кушу кавак става средище на околните села, заради построена дървена джамия, където в петъчен ден се събират вярващите. Във връзка с това се оформя пазар, а по-късно предприемчиви хора построяват складове за съхраняване на стоките, с които търгуват кожи, пашкул, тютюн и други. Търговци закупуват тютюна и го пренасят за обработване в Ксанти, през Гюмюрджина.
След Освобождението (1878 г.) Кушу кавак остава в пределите на васалната към Османската империя област Източна Румелия. Селото остава в Османската империя и след обединяването на Княжество България и Източна Румелия (1885 г.). Тогава то поема ролята важно средище, което, поради местоположението си на главен път, изпълнява свързваща функция на селищата от Кърджалийския район с Одринско (тогава вилаетски център). Мястото е оценено от турската власт като стратегическо и тук е построена казарма с джапхане (погреби).
Кушу кавак е освободено по време на Първата балканска война на 8 ноември 1912 г. от отряд на Македоно-одринското опълчение. Тогава в турските казарми е настанена опълченска дружина с командир полковник Думусчиев. В края на юни 1913 г., след обявяване на Междусъюзническата война, когато българската армия е на сръбската граница, башибозук убива кмета - българин и унищожава местния гарнизон.  
Кушу кавак е окончателно присъединено към България след Втората балканска война (Междусъюзническата), съгласно Букурещкия мирен договор (28 юли 1913 г.). Тогава  се установява българска администрация и селището става околийски център към Гюмюрджински окръг. През 1920 г. Кушу кавак се включва в състава на новоучредения окръг Момчилград със седалище в гр. Кърджали. През 1934 г. Момчилградски окръг е закрит и Крумовградска околия е включена в новоучредената област Стара Загора.
Фактически Кушу кавак придобива градски облик след Балканската война, когато в него се заселват българи от околните села. Едни от първите заселници са Гиню Кантарджиев и Манол Гочев от с. Аврен, които отварят малък дюкян. Впоследствие селището започва да расте, със заселването на идващи от вътрешността на страната чиновници, занаятчии, както и със задомяването на преселници от Беломорска Тракия. Така, постепенно се разраства, при което от 10-12 жители българи преди 1900 г., през 1914 г. то наброява около 100 души, през 1926 г. – 553, а през 1945 г. – 1 514.
През 1934 г. Кушу кавак е преименуван на Крумовград.
Първото българско училище в Крумовград е открито през 1914 г., като в началото в него учат седем ученика. През 1934 г. в училището преподават седем учители на 42 ученика. До 1944 г. в Крумовград има една българска и една турска прогимназия. През 1914 г. е основано и читалище „Христо Ботев“, като ученолюбиво дружество.
Местният православен храм  “Св. Иван Рилски” е сравнително нов – построен е през 1934 г. по инициатива на трима души, жители на града. Преди това за храм служи малка паянтова постройка, на чието място по-късно е изградена едноетажна сграда, днес преустроена в магазин. Строителите на новия храм са от с. Петково, Смолянско. Той е осветен през 1936 г. от пловдивския митрополит Кирил, по-късно Патриарх български. Едно от достойнствата на тази внушителна на външен вид църква са нейният дърворезбен иконостас и тронът, изработени в гр. Пловдив. Понастоящем църквата е действаща, обявена е за паметник на културата.
В периода между двете световни войни се правят доста неща за благоустрояването на града: построена е първата болница (1927-1928), прокарва се електрическо осветление (1936 г.), а през 1938 г. е открита и първата частна аптека. До 1944 г. Крумовград е най-малкият град в България, с население от около 1 400 жители.
Крумовград придобива днешния си вид на приветлив и добре устроен град след 1944 г., когато настъпва основна промяна на неговия обществен и икономически живот. През периода на социализма (1944-1989 г.), освен че се доразвиват и усъвършенстват традиционните селскостопански отрасли, в града започва да се въвеждат и промишлени производства, като продължение на старите занаятчийски дейности. Тютюнът се утвърждава като основна земеделска култура, но успешно се отглеждат и зеленчукови и фуражни култури, както и трайни насаждения. Градът става център на характерния за плановата икономика Аграрно промишлен комплекс (АПК). Местната промишленост е представена от редица предприятия: обувен завод „Хан Крум“ - гордост на обувната промишленост; предприятие „Обединение“ (с цехове за производство на чанти, конфекция, обувки); предприятие „Орфей“ (трикотажни изделия); предприятие за първична обработка на тютюн към „Булгартабак“; цех за дървообработване; цех за мраморни сувенири и др.
Икономическия подем на селището позволява да се извършат много нововъведения, спомагащи за неговото благоустрояване. През 1948-1949 година с бригадирски труд се строи улица "Васил Коларов" (дн. "Княз Борис I"), през която минава първокласният  път Момчилград - Ивайловград. Вкараното през 1936 г. електрическо осветление бива възобновено с прокарване на нова електрическа мрежа и далекопровод от Димитровград (1950 г.). Освен това градът се сдобива със: нова районна болница, детски ясли, детска градина, две средни училища и др.
През 1971 г. като музейна сбирка е открит местен Исторически музей, който е отворен за посещение и днес. С интересните му експонати, подредена по исторически периоди и тематично, посетителят може да добие добра представа за миналото на Крумовградския край.
Създадените благоприятни условия на живот и нуждата от работна ръка привличат нови заселници, които идват предимно от близките села, но има и такива от по-далечни места. Така Крумовград постепенно се разраства, като се превръща от малка паланка в добре устроено градче. Показателен пример за този процес е нарастване на населението му, което от 1 514 жители (1945 г.) достига до 6 086 ж. (1980 г.).
През 1949 г. е проведена административна реформа, с която са закрити областите и се създават окръзи. Крумовградска околия е включена в Хасковски окръг. Околията съществува до 1959 г., когато малките общини от околията с центрове Крумовград, Гулийка, Поточница, Странджево, Токачка, Голяма Чинка, Аврен, Голямо Каменяне, Черничево, Тихомир, Звездел, Нановица и Попско, административно и териториално преминават към Кърджалийски окръг. Със сегашния териториален и селищен обхват община Крумовград съществува от 1988 г., когато към създадената през 1979 г. селищна система Крумовград се присъединява селищна система Аврен.
Съществени промени в Крумовград настъпват с идването т.нар. „Демократични промени“ след 1989 г. Но трябва да се спомене, че те са предшествани от негативни процеси, започващи далеч преди това – от „Възродителния процес“, който е възбуден от тоталитарната държавна власт още в началото на 70-те години на XX в. и продължава до края на 80-те. Този процес ражда т.нар. „Голяма екскурзия“, при която през лятото на 1989 г. хиляди български граждани от Крумовградско, самоопределящи се като етнически турци, се изселват в Турция (общо за цялата страна - 360 000 души). Така се нарушава равновесието в района и много села почти се обезлюдяват, сериозно намалява и населението на самия Крумовград. С изселването на българските турци от Крумовградско загуби търпи не само местната икономика, но и националната, защото в тяхно лице България губи едни от най-неуморните и трудолюбиви хора.
В резултат на горните събития и ред други причини, днес спретнатото градче Крумовград живее със затихващи функции, въпреки няколкото работещи предприятия, а населението му постоянно се топѝ (за 25 години е намаляло наполовина). Още по-нерадостно е положението в селата на общината – някои от тях са почти напълно обезлюдени и са се превърнали в села – призраци.
А иначе, картината би могла да бъде съвсем различна. С цялата красота на тукашната природа, с изобилието на природни богатства, с наличието на безброй културно-исторически паметници и не на последно място, с пословичното трудолюбие на местните хора.




Източници:
1. Балкански, И. Опис на крепостите в Крумовградско. Известия на музеите в Южна България. Том I. 1975 г.
2. Балкански, И. Крумовград - археологически паметници. София, 1978 г.
3. Енциклопедия на България, т. 3, изд. БАН, 1982 г.
4. Павлов, Пламен. Родопският юнак Момчил и цар Иван Александър. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Varna, LiterNet, 2005 г.
5. Официален сайт на Община Крумовград - www.krumovgrad.bg
6. В описанието са използвани снимки от сайта "Крумовград" - www.krumovgrad.free.bg