Средновековната църква се намира в старите гробища на село Добравица. Разположена е високо на ръба на дълбок дол, между махалите Долна и Цветковци.

Днес този старинен храм се намира в развалини, а историята му е обгърната в пълна неизвестност. Няма сведения, нито за времето на неговото изграждане, нито кога е бил разрушен. Не се знае дори и патронът на църквата - местното население не е съхранило спомен за името ѝ. Като се има предвид нейното местоположение (в гробищата), то може да се предположи, че поне в последния период на функционирането ѝ тя е изпълнявала функциите на гробищен храм. През 40-те години на XX в старината е била посетена от видния наш изкуствовед проф. Асен Василиев, но дори и тогава е представлявала руина - „...върху малка височина, се издигат стените на стара разрушена църква. Покривът ѝ е съборен.“ Ученият не посочва името на църквата, въпреки че по това време в селото не може да не е имало стари хора, които да имат лични спомени и наблюдения от турското робство. Това сведение навежда на мисълта, че църквата не ще да е строена през XIX в., време не толкова отдалечено, за да избледнее споменът поне за името ѝ. В този ред на мисли може да се предположи, че загъженската селска черква е била изградена не по-късно от късното средновековие (XVI-XVII в.), когато се забелязва усилено църковно строителство, особено в Западна България. В подкрепа на тази хипотеза е и фактът, че през османското робство Загъжене е било войнушко селище, с привилегирован статут. В него са живеели особен род българи – войнуци, които са ползвали данъчни облекчения и някои други права. Може да се приеме, че въпросният храм е бил издигнат благодарение на тази прослойка българи, независимо от тъмните, мракобесни робски времена. Останали без храм, местните хора продължили да извършват християнските ритуали на открито, на специално определени за тази цел места – т.нар. оброчища. Такива свети места в землището на Добравица има много. Повечето от тях са доста стари – от XIX в., а може би и от по-рано, което може да се свърже с отдавнашно разоряване на църквата.
Освен това, посочената датировка се подкрепя и от архитектурните особености на църквата.

По план църквата е малка, еднокорабна, едноапсидна, без притвор и с размерите: 7 х 4,70 м. В североизточния ъгъл на олтарното пространство има проскомидийна ниша. Покривът, който отдавна е рухнал, вероятно е бил полуцилиндричен. Градежът на стените е от ломени камъни, споени с хоросан.
На запад от самата сграда се е задействал свлачищен процес, който пряко застрашава да погълне и без това малко останалото от църквата.

Плачевното състояние на храма изисква най-спешни мерки по спасяването му и най-вече по спирането на свлачището. Възстановяването на старината, както и на близкия средновековен манастир в с. Брезе, и включването им в маршрут, наред с Искрецкия манастир и множеството оброчища в района, ще спомогне за обособяването на уникален поклоннически път, несравним и безценен по своята същност. Съчетаването му с неповторимата природа в околността, го превръща в изживяване от най-висше естество.


Източници:
1. Василиев, Асен. Църкви и манастири от Западна България. В: Разкопки и проучвания, т. IV, 1950 г., стр. 63.