Средновековната църква "Свети Николай" се намира при старите гробища на Дивина махала на граничното село Калотина.

История:
Старинната калотинска църква „Св. Николай” е била изградена в близост до средновековния Разбоишки манастир „Св. Въведение Богородично” през XIV в., най-вероятно през времето на царуване на българския цар Иван Александър (1331-1371 г.). Потвърждение на последното ни дава стоялият на южната фасада допреди десетилетия ктиторски надпис, който през 1947 г. е бил снет от изкуствоведа Асен Василиев и сега се съхранява в Софийския археологически музей. Ето го и него: "Изволением с....и сьврьшениемь, стго духа,иззида се и изписас...т/го/отец Ни/кола/ ва дни великого Йоа/н Алекса/ндър/...ратден...".
Относно датировката на храма има и други становища – изкуствоведа и археолога А. Грабар отнася стенописите към края на XV в., но имайки се предвид красноречивото доказателство, каквото е ктиторският надпис, то всяка различна теза по въпроса би била по-малко правдоподобна.
Съществуват различни теории и за разпознаването на самите ктитори на църквата. Техни изображения с надписи има в притвора на храма. Те не са ясни и не са много запазени, но общо взето могат да се прочетат имена близки до „Деян” и „Владислава” - съпругата му. Разчитанията на надписите са следните: "Приеми молбата .....на тебе свет... кти/тор/ /.../янана и неговата съпруга /.../лава и техните деца" и "Представи се раба Божи Шуви ....... син на Радосл/а/в".
С църквата „Св. Николай” са свързани няколко местни легенди, според една, от които „изборът за втората женитба на цар Иван Александър се е паднал именно тук, в прелестната долина на река Нишава. В старинната църква на село Калотина се е състояла сватбената церемония на новопокръстената втора съпруга - еврейката Теодора - Сара с българския цар. От този брак после са се родили: последният български цар Иван Шишман, неговият брат Иван-Асен IV и трите им сестри Кера Тамара, Кираца и Десислава.”
Калотинската църква е преживяла падането на България под османска власт и е просъществувала през всичките години на турското робство. Една от причините за съхраняването ѝ през онези мракобесни времена може да се търси в привилегирования статут  на Калотина, като дервенджийско селище. В него живели дервенджии – българи, които охранявали Диагоналния път за Цариград и имали по големи права и финансови възможности. Доказано е, че българските културни учреждения са били поддържани от съществувалите в Османската империя прослойки от християни с особени права и собственост (дервенджии, доганджии, войнуци и др.). Голяма е вероятността църквата „Св. Николай” да е била поддържна именно от тукашните заможни доганджии.
Оцелелият през всичките години на робството храм пострадал най-много не когато и да е , а след Освобождението. Покривът на старинната църква стоял срутен до 1905 г., когато един селянин направил някакво покритие. През 1938 г. покривът е отново поправян.
С правителствено решение, публикувано в ДВ, бр. 69 от 1977 г., калотинският храм „Св. Никола" е обявен за паметник на културата с национално значение.
Доскоро положението на старината не беше никак добро, старият покрив пропускаше вода и достатъчно увредените стенописи продължаваха да се унищожават. За щастие, първата стъпка към възстановяването на църквата е вече направена, през 2012 г. покривната конструкция е основно обновена – подменена е дървената част, поставени са нови цигли.

Архитектура и изкуство:
Църквата е еднокорабна, едноапсидна с притвор, в който се влиза през врата от южната стена. Сградата е построена върху наклонен терен, така че части от нея остават вкопани в ската на терена. Трите храмови фасади (без южната) са ниски и прихлупени поради силната денивелация. Това е и причината влизането в храма да е откъм юг. Особеностите на терена са способствали и за значителното разкривяване на постройката: северната стена е дълга 8,80 м, южната 8,60 м, широчината от запад е 4,40, а от изток 4,70 м.  Храмовият притвор е тесен, но висок, какъвто е и наосът отвътре.
Вътреността се осветява от малко прозорче  на южната стена и от един тесен процеп в апсидата. Покривът, който не се помни от кога не съществува, най-вероятно е бил каменен и полуцилиндричен.

Най-забележителното в този храм са неговите стенописи, конто изпълват стените на наоса и притвора, въпреки че някои от тях са частично или напълно унищожени. Една част от тях са снети от стените и запазени в Археологическия музей в София. Подобно на стенописите на близката църква "Св. Св. Петър и Павел" в с. Беренде, които не са в блестящо състояние, тези на църквата в Калотина се намират в още по-лошо положение. Дългите години, през които те са били подложени на преки атмосферни влияния са дали негативното си отражение.
Стенописната украса в притвора е в два живописни слоя, като първият е от времето когато е нанесен и този в наоса. От стенописите в храма най-забележителни са ктиторските портрети в притвора.Те са поредица от изображения на две жени,двама мъже и пет деца. Портретите, които са сравнително добре запазени, започват от западната стена на притвора с изображение на млада жена и детето ѝ. Различават се и чертите на лицата им. Втората група ктитори е заела цялата ширина на северната стена на притвора, представени са с двама мъже и една жена, а пред тях стоят три деца, този стенопис е в много лошо състояние - лицата им не се различават, долната част е изкъртена. В правоъгълни бели полета до главите на ктиторите са били надписите на техните имена (сега почти изтрити), останали са само последните букви от името на жената - вероятно Велислава, Светослава, Десислава и пр. Главният дарител е мъжа в дясно до източната стена, който подава модела на църквата в ръцете на светеца (изображение на Св.Никола на източната стена, почти унищожено).
От останалите изображения в притвора прави впечатление това на Иисус Христос (над входа за наоса), както и сцените с мъчения на грешниците. Другите стенописи в предверието са увредени до неузнаваемост.
За разлика от притвора, в наоса  са оцелели само отделни фрагменти: в апсидата - част от Оранта; на южната стена - съхранена е отделна фигура (долепена до източната стена) и светци воини, а над тях медальони със светци (до западната стена); на западната стена - почти нищо; на северната - отново светци воини и единствената сюжетна сцена "Пилат миещ ръцете си".
За жалост това е всичко от живописната украса на храма и ако продължаваме да бездействаме утре и това няма да го има!
Църквата "Св. Никола" е поредният пример на паметник на средновековната българска култура с пренебрежително отношение към него. Макар и незапазени в целия си обем, стенописите са от XIV в., а такива в България се броят на пръсти. Дори и само този фактът, трябва да ни говори достатъчно за значението и стойността на обекта. След като покрива вече е укрепен,  следва да се работи по реставрацията и консервацията на стенописите, но кога ли?!


Използвана литература:
1. Миятев, Кр .- Царска корона в селска хижа, ИЕМ, т. XIV, 1943 г.
2. Василиев, Асен - Църкви и манастири от Западна България, Разкопки и проичвания, т. IV, 1950 г.
3. Василиев, Асен - Ктиторски портрети, изд. БАН, 1960 г.
4. Милчич, Светолик - Храмове и Манастири в Сливнишко - пътеводител, изд. „Албатрос”, София, 2004 г.