Средновековната Башовишка църква се намира на около 3 км от църквата „Св. Георги“ в с. Орешец, в местността „Башевица“, в близост до пътя за Белоградчик. Разположена е на левия бряг на Скомлянска река, в подножието на Столова планина.
Днес този старинен храм се намира в развалини, стените му стърчат на места до около 2 м., целият е обрасъл с растителност и е трудно различим. През 1950 г. „полусрутената църква“, както я описва изследователят й - Г. Кожухаров, е била запазена до рухналия й свод. Но през 20-те години на XX в. църквата е била почти здрава. Тогава била извадена само вратата и горният каменен праг, а на свода е имало голяма надлъжна пукнатина. Последната, без да е поправена на време, е причина, в крайна сметка, църквата днес да е изравнена със земята.
Местното население е наричало тази църква „латинска“, а Столовата планина югоизточно от нея - „Пусто загоре“. При църквата е имало некропол, съществувал през средновековието и през последвалите векове. За това свидетелстват разкритите тук стари каменни кръстове. Два от тях са с еднаква форма и дата 1797 г., а друг със старинен вид и врязани върху него имената Улита и Неделя, с дата 1711 г. Според местните предания някога село Орешец се е намирало в тази местност  и вероятно тогава църквата е служела за гробищна.
Какъв е бил патронът на  Бешовичката църква днес никой не знае, не се знае и кога са престанали да служат в нея.
В архитектурно отношение църквата представлява правоъгълна, еднокорабна и едноапсидна сграда с голяма, по-късно пристроена нартика. Вътрешната дължина на наоса е 5,70 м, а широчината - 3,85 м. Дълбочината на апсидата е 1,95 м, а широчината й 3,05 м. Корабът е бил засводен с полуцилиндричен свод, който е започвал на 2 м от пода. Дебелината на стените е 0,95 м, а тази на апсидата 0,83 м. Подът на църквата се е намирал на 0,65 м под нивото на терена и е постлан с каменни плочи.Храмът е имал вход от запад, и е бил осветяван от три малки прозореца-мазгали (два на южната стена и един на апсидата). Църквата има четири ниши, намиращи се в олтарното пространство, една от тях, на северната стена в североизточния ъгъл, е дарохранителница. Олтарният камък не се личи, вероятно е затрупан под развалините.
Гредежът на църквата е от ломен камък и бигорови блокчета споени с хоросан, използвани са и два пояса дървени сантрачи. Сградата е била покрита с каменни плочи.
Надлъжните стени на нартиката са долепени до тези на наоса и са с дължина 11 м., широчината на притвора (нартиката) е 5 м. По дължината на цялата северна стена е имало 9 правоъгълни ниши, като предназначението им остава неизвестно. Градежът на нартиката, също както и на наоса е от местен бигор (варовик) с хоросан, но зидарията не е така здрава. Ясно личи упадъкът на строителната техника в този по-късен период.
При направения архитектурен анализ на църквата са разкрити някои твърде характерни пропорции, а именно: отношението на широчината на кораба и дължината му е 2:3; отношението на вътрешната височина на кораба и дължината също е 2:3; дебелината на страничните стени е ¼ от вътрешната широчина на кораба; дълбочината на апсидата е равна на ½ от широчината на кораба и др. Всички главни размери са свързани един с друг и произхождат един от друг, като основна мярка тук е широчината на кораба. Всички тези белези говорят за една високо стояща строителна техника, която намира паралели и в други църкви строени по българските земи. Бешовичката църква намира аналог с църквата в долния кат на Бачковската костница, с църквата „Св. Петка“ в с. Балша, „Св. Йоан Предтеча“ в Асеновград, църквата при с. Беренде, Църква № 18 на Трапезица във Велико Търново и др.
Въз основа на гореописаните архитектурни особености Бешивичката църва може да бъде датирана в широкия диапазон от XII  до XV-XVII век.
От стенописите, почти изцяло запазени до 20-те години на XX в. и с останали  фрагменти на отделни фигури през 50-те години, днес са оцелели само незначителни частици.
Цялата вътрешност на храма е била покрита със стенописи. По съдържание и по разположение, живописната украса на църквата е спадала към тази на малките планински църкви, подобна на църквите в Трапезица. Долният край на стените е бил зает с цокъл от геометрични оранменти, над който е следвал пояс от фигури в цял ръст: светци-войни, светци в царски одежди, светски лица (ктиторите) и църковните отци в апсидата. Над този пояс е имало фриз, а над него, който е бил в началото на свода, са следвали, без съмнение, сцени от живота на Иисус Христос.
Светлата цветна гама, хармоничният колорит и доминиращият червен цвят, навяват спокойствие и подсказват за големите майсторски качества на автора на фреските.
Установено е, че стенописите от кораба и апсидата са били дело не само на различни ръце, но и че са принадлежали на различни епохи. Живописта в апсидата е била изпълнена по-рано от тази в наоса.
В колоритно и стилово отношение Бешовишките фрески се доближавали твърде много до най-старите фрески от Боянската цъква.
На база на заварените от Г. Кожухаров през 1950 г. отделни стенописни фрагменти (най-много на северната стена и по-малко в апсидата и западната стена), при положение, че не е имало нито едно напълно запазено изображение, е било възможно да се датира живописта, съответно и самата църква. За да датира стенописите изследователят е изхождал от следните белези:
1. В колоритно отношение стенописите се доближавали до тези от XIII в. Боите са чисти, пълноценни и наситени, но по-малко на брой, като някои цветове липсват напълно (индиговият, розовият и др.).
2. В стилово отношение разликата е по-голяма и се състои преди всичко в третирането на драпировката. Колоритът, без светлина, е бил главното изразно средство на художника. Това насочва като дата на създаване на стенописите към края на XII и началото на  XIII в.
Липсата на каквато и да е релефност при характерната за първата половина на XIII в. Колоритна гама говори за живописна школа, запазваща строго традициите на византийското изкуство.
В заключение може да се добави, че фреските от апсидата на Бешовичката църква са стояли по-високо от най-старите стенописи в Боянската църква, но.....

Източници:
1. Кожухаров, Г. -  Бешовичката църква, ИАИ, т. XVII, 1950 г.